СЕКС И ЛИТЕРАТУРА

Има две качества, които задължително трябва да притежават добрите любовници и добрите писатели. Физическите дадености, както и умението да конструираме изречения, са важни. Те са залог за добри инцидентни връзки и произведения. Но трайната любов и трайната литература изискват и нещо друго. Те изискват способност да се дистанцираме от себе си и способност да се отъждествяваме с обекта на нашата връзка или текст.

Защо това е важно в сексуалните отношения, е като че ли по-ясно. Ако постоянно мислим за себе си и не можем да се идентифицираме с другия, няма как  да стане. Поне няма как  да стане нещо трайно и сериозно.

Но абстрахирането  от себе си и емпатията са много важни качества и  в литературата.  Говорим за трайната  и сериозна литература. Всеки писател ползва личния си емоционален и житейски опит в текстовете си. Той  първо трябва да има такъв опит. Но след това трябва да може да се дистанцира от него. Можеш да напишеш страхотен разказ за едно напиване. Но не докато си пиян и трудно мислиш, а по-късно, в трезво състояние. Както казва Уърдсуърт, поезията е емоция припомнена в спокойствие. Когато пишем, трябва да можем да се дистанцираме от себе си, да се погледнем обективно, отвън. И да пишем с трезв и безпощаден ум.

От друга страна, никой писател не може да създаде наистина вълнуващ  герой или обект, ако не може да се идентифицира с него, дори това да е най-отрицателния герой или обект. Иначе героят или обектът ще бъде скучен и за автора и за читателя.

Има умни писачи, както и умели любовници, които са добри в много кратките връзки и в много кратките форми –  сентенция или виц на стената във Фейсбук, една нощ на „махане на главата“. Но ако не могат да се дистанцират от себе си и да изпитват емпатия към героите или партньорите си, те самите, както и читателите им, се отегчават от по-дълги и смислени текстове.

Способността да се абстрахираме от себе си, както и способността  да се отъждествяваме с другите е признак на висока интелигентност. Само по-висшите животински видове познават себе си в огледалото ( т.е. могат да се видят от дистанция, обективно) и същевременно изпитват съчувствие (т.е. могат да се отъждествят с друг).

В нашето високотехнологично време, не ставаме ли все повече машини, които без емоции изпълняват практически задачи?   Ако разчитаме само на технически умения, но не можем истински да се отъждествим с героите си, в най-добрия случай  можем да създадем текст, който е развлекателен и се продава бързо, но скоро се забравя. Защото и читателите, като нас, няма да се отъждествяват с героите. Дори да се наслаждават на секс-машината на изреченията.

 Другата крайност, характерна за електронната епоха,  е да се отъждествяваме само със себе си и да се наслаждаваме само на себе си в солипсизъм пред екрана. Но без трезвата дистанция на професионалиста, това което пишем за себе си ще бъде само плод на опиянение от себе си.  И няма да е достатъчно качествено като текст, за да се хареса на някой друг.

„Поезията се прави в леглото като любовта“,  казва Андре Бретон. Значи се прави от двама. Писател и читател. Друг поет, който вижда директен паралел между любов и писане е Гуидо Кавалканти. Той е в изгнание и не може да види любимата си жена, затова праща при нея своята „Балатета“ (малка балада), в която се е въплътил.