МАРС

Корицата на книгата "Марс", художник Надежда Олег Ляхова, издателство "Да", 2018

ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ

М А Р С

© Владимир Левчев, 2018

                         … is there life on Mars?1

                                         David Bowie

                          cur suus haec illi reseret mea moenia Mavors et non noster amor?2

                                           Ovidius,   

                                           Metamorphoses

                          This variety of melancholy symptoms proceeds from the stars, saith Melancthon. […] Jovianus          Pontanus, in his tenth book, and thirteenth chapter de rebus coelestibus, discourseth to this purpose at large, […] He that shall have Saturn or Mars, the one culminating, the other in the  fourth  house,when he  shall be born, shall be melancholy.

                                            Robert Burton, 

                                           The Anatomy of Melancholy

______________________

„Има ли живот на Марс?“ Дейвид Бауи

„Но пък защо да разтвори вратата на нашата крепост не любовта ни, а Марс?” Овидий, „Метаморфози“, VIII

„Това разнообразие от симптоми на меланхолията произлиза от звездите, казва Меланхтон […] Йовианус Понтанус в десетата си книга, в тринадесета глава De rebus coelestibus дискутира този въпрос нашироко […] Този, който има Сатурн или Марс, едната в кулминация, а другата в четвърти дом, когато е роден, ще бъде меланхолик.“ Робърт Бъртън, „Анатомия на меланхолията“

         ВОДА ОТ МАРС

          дъждът

          чука по прозореца

          и сепва сенките 

          небето на Марс 

          е ръждиво и розово

          Слънцето е малко и далечно

          нощем горе 

          свети Земята 

          нещо добре забравено

          чука по прозореца

ВНЕЗАПНО

Светът се събуди

и осъзна,

че е превзет от съня.

Къде е слънцето?

От изток в небето нахлуват

ледницитe на новa епохa.

От запад

сякаш е залез

извира обратно Нощта...

Внезапно

като заразна болест,

като климатична промяна,

като парализа

оловен сън обладава

мозъците на всички хора –

хаква

световните компютри

          и шоупрограми

          и те предават

една и съща реклама:

„О вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.“

8 ноември 2016

АЛБИОН ОТПЛУВА ОТ ЕВРОПА

Албион се отдалечва

бавно

в сияйна морска мъгла 

по залез 

като Китоловците на Търнър 

отива си

като паметта на старец

 в жълто-червено сияние

„отмъкне ли морето  буца пръст

 по-малка става територията на Европа“

в жълто-червено сияние 

светът се завихря

„отвъд кръженето на разтерепераната Мечка 

атомите се разпадат“

паметта на света потъвa бавно

в сияйна морска мъгла

ПОКОЙНИК В КЪНЕКТИКЪТ

Под растящите брястове,

под белия камък,

под шепота на тревата

аз спя вече век.

Отвъд шосето

червената тухлена черква

е същата.

Горещият вятър се връща същият

       в самотната светлина 

       през август.

Само от време на време 

сирена на червена линейка 

ме разтревожва

         в съня ми.

Какво съм забравил?

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Виташа 

се сипе брашно.

Баба точи кори за баница. 

Роклята й 

вчера беше черна.

Днес си е сложила бяла престилка.

Софийското поле е старо одеяло:

детето вижда избледнели сини планини

в шарките на одеялото. 

А брашното се ръси

в полите на Витоша

и баба простира корите на стола 

като чаршафи.

Пред Съдебната палата

виелицата слага на лъвовете

хлебарски шапки.

Детето със сива брада

и изрусената му кака 

с кожен панталон 

пушат пред кафенето. 

Това са внуците на баба, 

чиито внуци 

си играят днес

под друго, чуждоземно одеяло.

Но баба Витоша

си е все същата.

Свъсва вежди и издухва

от полите си брашното

и ненужните вече спомени.

РАЗГОВОРЪТ В СЪСЕДНАТА СТАЯ

…чуваш ли разговора в съседната стая? 

Данила Стоянова

Вратата е открехната:

чувам разговора в съседната стая – 

жуженето на три мухи.

Усилва се, изостря се до фалцет,

затихва.

Чувам, но не разбирам…

Седя на стол пред прозореца.

Слънцето е в липата,

която клати глава и сама си говори.

Вътре

като в сън

аз искам да стана,

да затворя вратата.

Но не мога да мръдна.

Вратата е открехната:

дочувам разговора в съседната стая – 

жуженето на три орисници. 

Мърморят, хихикат си, 

после притихват.

Чувам, но не разбирам…

Седя на стол пред прозореца.

Сив гълъб ситни

         в снежния прах по перваза. 

        Черният скелет на липата 

        се кланя на замръзналото слънце.

        Вътре

        като в сън

        аз искам да стана,

        да изтичам вън.

        Но не мога да мръдна.


Вратата е открехната:

дочувам разговора в съседната стая –

жуженето на три вдовици.

Шепнат, проплакват,

замлъкват.

Кого ли оплакват?


         Седя на стол пред прозореца.

         Скелет на гълъб,

         прежълтели листа

         на вехти липи и вестници

         се носят като древни духове

         под тъмно слънце…


Вратата е открехната:

чувам по радиото Одата на радостта

от съседната стая.

Чувам я като насън…

Седя до прозореца

и наблюдавам

как животът отминава вън.

Седя

                и бавно осъзнавам, 

               че животът ми 

               е вече вечен сън.

АЗБУКА

От 30 букви е иззидан

един безкраен лабиринт.

Всяка буква е стая

на звук.

Всяка дума е апартамент

с тъмен коридор между стаите.  

И врати 

към други коридори.

Всяко изречение

е танц на дълга плавна риба 

през завоите на лабиринта. 

Всяко изречение

е  сън.

През този лабиринт минава

цял народ.

Някъде в този лабиринт се срещат

и се ръкуват 

Ботев и Далчев, 

Константин Преславски

и Константин Павлов.

В този лабиринт мъждука 

и блуждае 

целият далечен свят –

от червея до звездата.



Тук са годините,

тук са родините

на милиони хора и мечти

изгубени, отминали…


Тук е всичко.

Всичко става в стаите на буквите.

Няма нищо вън

от този лабиринт.

СВЕТЪТ ПРЕДИ ТЕЗЕЙ

Светът е кръг! -

рече първият мъдрец.

Не, той е права линия! -

отрече го вторият.

Спирала е! -

отсече третият.

Всеки мъдрец съзерцава

своя коридор в лабиринта.

И тукашният не съзира 

гледката на тамошния.

И днешният не вижда вече 

видяното вчера.

Всеки е сам в коридора си.

И всеки, 

който  стигне

до сърцевината на света, 

бива изяден.



         СЕЛСКИ ЗАЛЕЗ

На Поли

Облата линия на хоризонта

       e черна кърпа 

       вързана около бедрата 

       на розово тяло.

Има светла точка на венериния хълм. 

Небето още сияе, 

а земята е тъмна.

Мокро зелено ухание 

на коне и звънци, 

звезда и смехове на деца… 

После в мрака 

писък на сова

и рев на изядена малка птичка.

ВОДОПАД

водата пада

по черния камък

залезът свети

във водопада

аз съм вътре

в черната сграда 

дъждът напада 

моя прозорец

аз съм вътре

в черния камък 

водата пада 

oтвън

аз съм вътре

в смъртта 

навън животът 

гърми и пада

НИЧИЯ ПЕСЕН

Небето е голяма черна

жена, която пее.

Палми се покланят ниско под дъжда.

Неоновите лампи

са дълга клавиатура край пътя.

Вятърът надува саксофон.

С  гърди от тежки облаци 

жената пее 

над спящия град.

Сам в топлата кола

сякаш съм в нейната утроба.

Този мигащ нощен град навън

е сън

за бъдещо раждане.

ВЕЧЕРНА ПАРТИЯ

Засвяткаха лампите

с конски ход

                      в здрача.

Задуха.

Шахти и входове

викаха:

Шах!

ЛУНА

Луната:

влажна кайсия от компот.

Луната:

топла урина на дете.

Луната от онази нощ, когато

самò до радиото в стаята

детето чу,

че всички хора умират

някой ден.

Луната още е същата.

Тя още се опитва да ни каже нещо,

но няма уста

и очи.

ИМА ЕДНА СТАЯ В СЪНЯ МИ

Има една стая в съня ми,

където момиче със синя рокля

се смее.

Стаята е слабо осветена

от жужащи реотани.

Снегът е затрупал

две трети от прозореца ми.

Още пада

под уличните лампи.

Но аз не мога да вляза

в тази стая

в съня ми

и да седна до момичето, 

което изгубих.

КУКУВИЦА

Кукувицата е снесла

яйцата на времето

в твоето гнездо.

Вятърът бушува в океана

на черните борове.

Пътеката нагоре към залеза

минава през нощта.

Мъхнато Мече ухо

ти махва за сбогом…

Единствен огнен лъч е паднал

върху камъка в потока,

където детето

ще стъпи.

ДЕТЕТО

Детето чува пиано

през стената на апартамента.

Здрачен полилей примигва от тавана.

Часовникът плюе

бързи моменти…

Детето е самò и настръхва:

през прозореца отвън го наблюдава 

един чужденец навъсен, 

който то с годините става.

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ

Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора

за старо желязо,

или си е избърсал задника

        с Мадоната и Младенеца 

        на Леонардо, 

        или е удушил ученичка,

за да й вземе портмонето, 

или се е взривил с хлапетата, 

които ритат топка в прахта, 

за да докаже силата 

на своя слабоумен бог,

или е отровил с химикали в реката 

два милиона бебета, 

за да прибави още два милиона 

към своите милиарди –

виждам жива рана на дете,

       в която се гърчат 

       сладострастни червеи.

.........

        Но не сме ли всички ние

        червеи,

        които изяждат със сладострастни гърчове 

        тази планета?

        (Докато червеите на гнева и на омразата

        се гърчат в нас

        и изяждат

        всеки опит за щастие…)

       Ако не вярваме,

       че Любовта на Мадоната

        е лъч, пронизал Мрака, 

       ако не вярваме, 

       че Младенецът

       спира армиите на Смъртта с усмивка – 

      ако не вярваме, 

      че Младенецът е безсмъртен – 

      значи червеят 

      вече е победил.

ЕДНО КЪМ ЕДНО

(Меланхолия)

Дошли сме от Марс

и на Марс ще се върнем.

Вдига се най-високата океанска вълна – 

небостъргачът на ужаса 

над нашия кораб.

Междувременно планетата Меланхолия

идва откъм слънцето

да удари земята.

Междувременно ти остаряваш

       и нищо от това, за което си мечтал 

       не се е сбъднало

       и няма да се сбъдне… 

       Междувременно не разбираш

какво искат тези обезумели 

маршируващи хора, 

които мразят, мразят, мразят, 

а са тръгнали да променят света…

Матрьошки с черни забрадки се отварят 

като коледни подаръци:

и всяка следваща е същата.

Затвори очи

         и ако не знаеш как

       и на Кого да се молиш – 

         дишай бавно, дишай

         и не мисли

за Нищото,

което поглъща всичко.

        Небето е ръждиво и розово.

        Слънцето е малко и далечно

         на Марс.

КЪМ МАРС

Не обещаният

земен рай –

просто мрачен

       и мръсен край.

Не Ода на Радостта,

 а фарс,

не към Любов и Мир на Земята, 

а към Марс.

сраМ, мъка.

НАУКА И РЕЛИГИЯ

В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен час – от залез до изгрев. В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен сезон – от сезона на долитащите лястовици до сезона на отлитащите листа, от сезона на ледените виелици, до сезона на изпепеляващото пладне… А може би в тази минута, някъде на глобуса на вселената, ти живееш във всяка своя забравена възраст? И може би в тази минута някъде живеят всички твои близки мъртви и неродени?

Гледаш нощното небе и виждаш звезди на милиони светлинни години от тук. Някои от тях отдавна са изгаснали. И може би на една планета някъде там горе живеем ние, хората, от преди да се е взривила нашата далечна звезда и да сме долетели до земята?…

Ако времето и пространството са относителни и ако има паралелни светове, не са ли материалистите подобни на тези приковани хора в Платоновата пещера, които не могат да видят източника на свелината, които не могат да видят изхода от пещерата зад тях, но виждат сенките по стената и твърдо вярват, че това е реалният свят?

Не са ли телата ни сенки?

СЪН

Видях своята сянка пред мен

в синия сумрак на стаята.

Видях прашинки да танцуват в слънчев лъч над пода.

Обърнах се към прозореца

       и бях ослепен. 

         И в слепотата си видях 

         пътя навътре.

И видях, че пътят навътре 

е пътят навън.

Тръгвам по него,

тръгвам по светлия лъч,

за да  се събудя.

КОЛАТА ПОТЕГЛЯ

От изток прииждат ледниците на нова епоха.

От запад, по залез,

извира обратно нощта.

В тъмната стая седиш пред компютъра. 

Навън по залезната улица 

се вдига вихрушка.

 В жълта кола Варшава от 1950-те

се качват

жена като Мерлин Монро

и дете като теб.

Лампите по улицата се запалват

и колата потегля

в нощта

в екрана на компютъра.

Последната лампа

преди да изгасне,

казва:

Lasciate ogni speranza voi ch’entrate

 В НАВЕЧЕРИЕТО

 или

Забързването на света

1867 г. (валс)

Като корабен нос върху синия Дунав

са ръката на мъж с чиста риза и фрак

и ръката на дамата в бяло – отплуват

в достолепния валс към отсрещния бряг.

1920 г. (куик степ)

Куик степ, куик степ –

да вървиме двама с теб

през световната война

под червени знамена –

с цепелин, с противогаз,

от Блауе райтер към ВХУТЕМАС – 

от джаза в подлунните нощи горeщи 

към танка, към Дахау с раззинати пещи...

1968 г. (рокендрол)

Лоша луна изгря в небето

и страшен, страшен, страшен

дъжд по покрива прокапа.

Но ти си се напушил – и огненото цвете 

със сладострастна челюст

главата ти отхапа.

2002 г. (рап)

световното гето

изригва и ето

земята се мята

в Ирак е войната 

влечуги и птички 

ебете се всички 

на кривата нива 

клечи самодива 

пресъхва реката 

помръква луната 

сънувах си гроба 

ебал съм ти бога

2012 г. (тарантела)

Смъртта следи от наблюдателната кула: 

Тълпите на света празнуват на предела. 

Като ухапани от тарантула 

танцуваме тарантела.

Кода

Предсмъртен гърч ли е това,

или са родилни контракции?

Свръхчовекът ли се ражда,

или се пръква Звярът?

Искахме да ходим

по вълните тивериадски.

Но нямахме

      никаква

                    вяра.

ПЛАНЕТАТА НЯКОГА

Някога

листата на детските книги

бяха хвърчила,

отлетели

      в лазурното бъдеще. 

          Сега текстът на компютърния екран

е монитор за сърдечната дейност 

на старец.

Точката е дълга тревожна черта: 

зачертава те.

Някога

Колумб беше гълъб,

който се върна в Европа

със зелена клонка в човката.

Ще се върне ли вестоносецът

от Марс

или от Алфа Кентавър?

      И ще намери ли Земята там, 

          където я е оставил?

       А може би ще намери 

          онази друга планета 

          Някога 

          с бели гълъби и хвърчила

 в синевата…

ВЕНЕРА

или

Преди падането на Луцифер

Вечерница. Зорница. Венера. Луцифер. 

Пред старата ти къща магически фенер 

рисува по тавана на спалнята с детето 

развихрените клони на пролетни дървета. 

Подсвирва тъмен вятър от задния ти двор – 

над стадиона еква и жабешкият хор. 

А вятърът нахлува – ухае на блатата –

над тях изгрява като бавен златен сън луната.

И в тази топла вечер червената Венера

в съня ти обещава любов, че ще намериш. 

Вечерница – Зорница – Венера – Луцифер –

в просъница повтаря магически фенер: 

Спомни си! Луцифер преди да падне от Небето, 

бе ясната Зорница, пробудила детето.