четвъртък, 3 март 2022 г.

ТРЯБВА ЛИ ТРЕТИ МАРТ ДА БЪДЕ НАЦИОНАЛНИЯТ НИ ПРАЗНИК?

Националният празник на България, 3 март (19 февруари по стар стил) е денят, в който през 1878 се подписва предварителен мирен договор между Руската и Османската империя. Това не е събитие, в което българи са имали някакво участие. Нито това е денят, в който се създава Българската държава. Тя реално се създава едва с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. Трети март е ден, в който някой друг отвън, Голмият брат, руският цар, ни е освободил от "робство”. Впрочем на същата дата, 3 март (19 февруари по стар стил) през 1861 г. император Александър II е издал манифест за отмяна на крепостничеството в Русия. Затова и е наречен Цар Освободител.


Някои и до днес се възмущават от историческия термин ”Османско владичество” и с гордост настояват, че дедите ни са били роби. Думата "робстово" у нас ( но не в Гърция или Сърбия) се ползва още от Възраждането като метафора за Османското господство. Разбира се, през петте века на Османска власт българите са нямали своя държава, били са подтискани, сегрегирани. Имало е моменти на голяма жестокост. Но все пак сме били данъкоплатци със своя собственост, земя, добитък, със свои черкви. Робът е окован във вериги. Той се продава и купува на пазара — като стока.  И обикновено не се освобождава сам. Освобождават го с императорски декрет или с президентска прокламация. Или го освобождава отвън Големият брат.


Ако ползваме думата робство като метафора за чуждо господство и тирания, по същата логика можем да говорим и за Съветско робство у нас, макар и продължило по-кратко. Но не, обратно, по комунистическо време ни учеха, че съветската армия е наша освободителка. Имаме си и до ден днешен паметник, най-високият в центъра на София,  изобразяващ съветски войник с издигнат високо над  нашата столицата автомат. Паметник, на който пише “на съветската армия освободителка от признателния български народ”. Този унизяваш ни паметник трябва да бъде преместен от Княжеската градина.


Учеха ни, че на 9 септември ( тогава това беше нашият национален празник) България не е била окупирана от Червената армия, а е била освободена. Пак от робство. Но този път фашиско. С други думи Големият брат от североизток е нашият двоен освободител. И ние, двойно освободените роби, трябва с преклонена глава да му целуваме ръка. По робски. 


Наистина  през 1878 година можем да говорим за освобождение отвън — в следствие на Руско-турската война. И можем да бъдем благодарни както на руския, така и на украинския народ и на другите народи влизали тогава в пределите на Руската империя и воювали в Руско-турската война и за нашето особождение. Докато на 9 септември 1944 г. не можем да говорим за друго, освен за съветска окупация. С 45 годишни ужасни последици за България - убийства, лагери, затвори, потъпкана свобода и суверенитет.. 

 


Трети март може да продължи да се празнува, но не като национален празник. Далеч по-подходяща дата за български национален празник е 16 април. Това е денят, когато през 1879 г. се подписва Търновската конституция: Това всъщност е рождения ден на Третата българска държава. 


Но с Берлинският договор се създава освен Княжеството България  и Източна Румелия. А в пределите на Турция се връщат Македония, Тракия и Родопите. Така че едва  със Съединението на 6 септември 1885 г. България се явява на картата на Европа почти в днешния си вид (само без Благоевградски окръг и по-голямата част от Родопите).

Так че денят на Съединението също е достоен за национален празник.


Шести септември не беше официален празник по комунистическо време. А 22 септември, Денят на независимостта, изобщо не се празнуваше. По понятни причини —  Русия се противопоставя на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, а на 22 септември княз Фердинанд става бългаски цар. На 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново е обявена Независимостта на България. Така че това съшо е дата, достойна за национален празник.


Но за мен най-подходящата дата за български национален празник е  24 май — Денят на светите братя Кирил и Методий, денят на българската и общославянска азбука и култура.  24 май (11 май по стар стил) започва да се празнува у нас още преди Освобождението, първо в Пловдив през 1851 г.. Това е най-светлият и оптимистичен, най-българския празник.  "...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът..." както пише дядо Вазов. Глаголицата, а не кирилицата, е дело на  светите солунски братя. Но кирилицата е създадена в Първото българско царство, от техните ученици ( и е назована с почит към учителя), вероятно от Св. Климент Охридски или друг от учениците, в края на 9 век.  Русия приема от нас християнството и кирилицата, както и светите книги в превод на старобългарски (черковнославянски) век по-късно. Но и с 24 май - най-светлия празник, свързан с големия наш културен принос към света —  има един малък проблем, и той е, че църковния празник на Св. Св. Кирил и Методий е на 11 май, а светския празник  — на 24 май.


Всички изредени до тук празници, разбира се, трябва да продължат да се честват. Но не мисля че деня на предварителния мирен договор между Руската и Осмамската империя, денят в който Русия ни освобождават от робство, е редно да бъде националния ни празник.

четвъртък, 20 януари 2022 г.

УТОПИИ, ДИСТОПИИ И РЕАЛНОСТ


Утопиите и дистопиите, както черното и бялото, не са хроматични цветове, не съществуват в спекъра на видимия физически свят. Утопиите и дистопиите - като контури - само чертаят границите на нашето очакване за бъдещето - светло или тъмно. Но в реалния живот няма абсолютно черно и бяло, абсолютно добро и зло. Няма абсолюти нито в отделния човешки живот, нито в историята. Или да кажем, че абсолютното лично щастие или нещастие, както и светците и демоните на злото в историята са изключения. Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна зависи от нашето виждане и усещане за света.
Освен това, в следствие на постоянното течение на времето ( освен в нашите спомени, мечти, фантазии - това е друго време) има една постоянна незавършеност, неразрешеност в живота ни, едно постоянно изместване на проблемите, които са най-важни за нас, вместо решаването им. Днешните ни проблеми няма да се решат утре. Те просто ще затихнат, ще отмрат, фокусът ни ще се премести върху други по-наболели проблеми. Само смъртта решава всички проблеми. А дали това е окончателно решение — ще видим.
Всеки сам може да свидетелства за личния си живот, но нека да погледнем към историята на света през последния век както я знаем. Веднага след Втората световна война уж се решава ( по-най трудния и болезнен начин) разрушителния идеен конфликт между национал-социализъм, или агресивна националистическа диктатура, и международна солидарност с наднационални институции базирани на световно желание за консенсус. Но веднага след това започва нов голям сетовен конфликт, който е по друга ос. Започва Студената война между доскорошните съюзници СССР и Западните държави. Съветската тоталитарна диктатура, не по-малко жестока от фашиската, претендира да е наднационална, базирана на някаква класово-партийна световна солидарност, антипд на национал-социализма. Това се оказва пълна лъжа. Сeга вече конфликтът е между капитализъм и комунизъм, между либерална демокрация и идеологически окрасена тоталитарна диктатута. Конфликът от времето на Втората световна се обезсмисля напълно. Явява се нов кардинален конфликт. И така беше до края на 1980-те, през целия съзнателен живот на няколко поколения. Краят на Студената война дойде абсолютно неочаквано. И за нас, отсам Желязната завеса, въпреки усилията на много хора, много от които дадоха живота си за свобода, и от другата страна.
Но след края на Студената война, която свободният Запад спечели, нещата не се развиха така, както с голям ентусиазъм очаквахме. ( У нас поради спирането, неосъществяването на промениете заради мутрокрацията от 1990-те, свързана с бившата Държавна сигурност.) Но като цяло, след падането на Желязната завеса, се оказаха несъстоятелни както комунистическата тоталитарна утопия, така и либерално-демократическата утопия за край на историята и световен либерален консенсус. Конфликтът между тоталитарен комунизъм и либерален капитализъм, уви, не се реши окончателно, а просто затихна. И фокусът някак се измести. Появиха се други световни конфликти. (Путинова Русия днес ползва тази промяна на фокуса, за да се опитва да “надгражда” стария комунистически, сталиниски тоталитаризъм с имперски националистически идеи. Но това е преливане от пусто в празно.)
С информационната революция, която съвпадна с падането на Желязната завеса, се появи виртуалното пространство ( универсално достъпен Интернет след 1990-та) и конфликта между виртуален, т.е. безтелесен, и реален (“зелен”?) сват излезе на преден план. Къде живеем - в “матрицата” на виртуалния свят, все повече доминиран от алгоритмите и машините, или в стария релален свят на кухнята и улицата? Появиха се и съответните нови утопии и дистопии за абсолютна доминация на един от двата свята - реалния и виртуалния. Вече говорим за конфликт между духовни смъртни хора и съвършени роботи - не само в сферата на научната фантастика.
По същото време, или малко по-късно през 1990-те, започна и възходът на тероризма и религиозния финдаментализъм като основен враг на либералната демокрация. Кулминацията на този втори нов конфликт беше атаката срещу Световния търговски център (“кулите близнаци”) в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.
След това, през новия век, централният световен конфликт отново се измести. Миграцията на хора от бедни към богати страни, от Близкия Изток, Централна Азия и Африка към Европа, и от Южна Америка към САЩ, доведе до ново разделение в Западния свят — между национал-популисти ( съответно евро-скептици) и либерал-демократи, които подкрепят Отвореното общество, без нови крепстни стени и Желязни завеси. Това не е класическото политическо разделение на ляво и дясно.
Икономическата криза от 2007 и световната криза предизвикана от коронавирусната пандемия през 2020-22 отново, временно, изместват перспективата и основния световен конфликт. Но и създават нова възможност за обединение - каквато винаги създава общия враг. Сега общият враг е един невидим вирус, макар че привържениците на конспиративни теории пак го привиждат в някакво световно задкулисие - Бил Гейтс иска да ни чипира… Сорос се оказа основен враг както на Путин, така и на Тръмп…
Така е на политическата сцена. Но тя някак винаги си остава “сцена”, която обикновените хора пасивно наблюдават. Но конфликтът между виртуално пространство и реален свят се отразява видимо върху другите политически и социални конфликти в реалния свят. От една страна най-богатите ( чиито безнес е свързан с новите технологии) станаха несравнимо по-богати по-време на пнадемията. А много хора от средната класа, с малки бизнеси, фалираха. И това увеличи пропастта межди бедни и свръх-богати.
От друга страна, фактът, че днес дори най-бедните могат да имат “умен” телефон и знаят какво става навсякъде по света, могат да сравняват живота си с живота в други държави и по-лесно да пътуват, предизвика мигрантската криза. Тя затихна по време на пандемията, но още е потенциална заплаха за класическия световен баланс.
Социалните медии ( част от виртуалния свят), а и виртуалния свят като цяло ( он-лайн преподаване и бизнес) реализираха голяма победа над реалния свят по време на коронавирусната пандемия. Също така виртуалният свят, създавайки безпрецедентна възможност за достъп до информация, създава и безпрецедентна възможност за популяризиране на конспиративни теории и дезинформация. Ще доведе ли това до някакво ново хай-тек Средновековие, свят доминиран от митологии и племенни конфликти?
Забелязва се едно отслабване на демокраицята и тоталитарни тенденции дори в Западните либерални демокрации ( поради липсата на конкуренция и абсолютната доминация на новите хай-тек компаниои, като Фейсбук, Амазон, Гугъл). Паралелно с това опасно се засилват класическите тоталитарини държави като Китай и Русия. В Западния свят тоталитарните тенденции са свързани със създаването на икономически монолполи, които потъпкват свободната конкурениця. Изглежда, че виртуалният свят засилва тази тенденция. Но освен това Китай изглежда на път да стане първа икономическа сила, а Русия плаши Европа с война. Умира ли демокрацията?
В момента Русия, със своите провокативни действия на границата с Украина (части от чиято територия вече откъсна) заплашва света с нова Световна война. Надявам се, веднага след пандемята, да не се окаже това новия голям светвен конфликт. ( Както, обратно, след Първата свевтовна война светвната грипна пандемия, тогава не така добе обговорена, се оказа новия световен конфликт - за три годинин.)
Но от друга страна, новият вирутален свят, с безпроблемните световни комуникации и неограничения за никого достъп до цялата световна информация, създава и безпрецедентна възможност за световна солидарност и безгранично отворено, свободно общество. Ще се случи ли това световно единство? Новата утопия и новата дистопия за света на бъдещето са (както винаги) в схватка.
Но историята показва, че в реалния свят утопиите винаги се превръщат в дистопии. Светът постоянно се променя. Само промяната е абсолютна и непроменима. Утопиите стават дистопи. Мечтите ни стават спомени. Идята за прекрасно бъдеще постепенно става идея за връщане в миналото, насилствено спиране на прогреса, насилие над нормалния човешки живот. Утопиите са опасни.
Така е в реалния свят. Но това не значи, че реалният свят сам по себе си не е само борба на сенки на абсолютните идеи върху стената ( като в Платоновата алегория за пещерата) или върху екрана на компютъра. Възможно ли е светът на идеите, духовния свят, някога да се помири с материалния свят?
Victor Trifonov and Victor Escalante

петък, 8 октомври 2021 г.

Червеи в раната на дете/ Worms in the Wound of a Child

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ


Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора

за старо желязо,

или си е избърсал задника

с Мадоната и Младенеца 

на Леонардо, 

или е удушил ученичка,

за да й вземе портмонето, 

или се е взривил с хлапетата, 

които ритат топка в прахта, 

за да докаже силата 

на своя слабоумен бог,

или е отровил с химикали в реката 

два милиона бебета, 

за да прибави още два милиона 

към своите милиарди –


виждам жива рана на дете,

в която се гърчат 

сладострастни червеи.


.........


Но не сме ли всички ние

червеи,

които изяждат със сладострастни гърчове 

тази планетa?

(Докато червеите на гнева и на омразата

се гърчат в нас

и изяждат

всеки опит за щастие.)


Ако не вярваме,

че Любовта на Мадоната

е лъч, пронизал Мрака, 

ако не вярваме, 

че Младенецът

спира армиите на Смъртта с усмивка – 

ако не вярваме, 

че Младенецът е безсмъртен – 


значи червеят 

вече е победил.



WORMS IN THE WOUND OF A CHILD


When I hear

that someone has sold the statue of Liberty for scrap,

or wiped his ass

with Leonardo’s Virgin and Child,

or strangled a schoolgirl

to take her wallet,

or blown himself up with the kids

who play ball in the dust

to prove the power of his week-minded god,

or has poisoned 

with chemicals in the river

two millions of babies

to add two millions

to his billions —


I see a live wound of a child

in which worms voluptuously writhe.

. . . . . . . . . .


But aren’t we all worms

who with voluptuous writhing eat 

this planet?

(While the worms of wrath and hatred writhe in us

and eat

any attempt at happiness.)


If we don’t believe,

that the love of the Virginie

is a ray piercing Darkness,

if we don’t believe that the Child

stops the armies of Death

 with a smile,

if we don’t believe that the Child 

is immortal —

the warm has won.

 


четвъртък, 23 септември 2021 г.

ЕЗИКЪТ НИ ГОВОРИ (за пичовското говорене и други форми на комуникация)


Езикът ни говори. Или, ако перифразираме Маршал Маклуън, езикът (медиумът, преносителят) е съобщението. Как говорим е по-важно от това какво говорим. 


Можем например да кажем на приятел: “Голям глупак си!” с тон, който показва загриженост и съпричастие към проблемиете му. Или можем да кажен на враг или опонент: “Ах какъв мъдрец си!” с тон на злъчна ирония. Контекстът определя значението на  текста. 


Тонът или интонацията - външният вид на преносителя — определят съобщението. Граматиката и лексиката също го определят (жаргон, говорене на “ти”, ползване на умалителни — женица, вместо жена, мъжленце, вместо мъж).

 
В България има едно “пичовско” говорене, което много се харесва на “народните маси”. ( Ако това звучи иронично или архаично — можем да кажем —  харесва се на “електората” или — още по-модно —харесва се на “суверена”). Това симпатично “пичовско” говорене идеално владее Бойко Борисов. В по-малка степен го владее Слави Трифонов. Последният повече въздейства с мрачния си “пичовски” поглед. Но усмивката на Борисов е по-въздействаща на масите от лошия поглед на мрачния пич Трифонов. 


Традиционно това  “пичовско” говорене беше характерно за някои ( особено по-възрастните) спортни коментатори. По-младите пък (не само спортни) коментатори или медийни говорители понякога говорят така, че аз лично нищо не им разбирам — все едно не говорят български — бързо, на галоп, с равна интонация, с изяждане на части от думи, все едно задачата им е да спечелят състезание на сто метра спринт, а не да ни съобщят нещо. Някои се заиграват и с анлийска интонация. (Забележете, че сме били в чужбина!)


По този повод, за английската интонация, мога да споделя и личен опит за това колко е важна интонацията на гласа ( не само трона на говорене — сериозен, ироничен, уважителен, и т.н., а интонацията), за да ни разбират, когато говорим. Когато отидох в САЩ през 1994-та година аз смятах, че знам добре английски ( бях завършил Английската гимназия, бях и преводач от този език). Но с ужас установих, че българи, стари емигранти, които говореха граматически ужасен английски ( а и с лошо произношение) бяха разбирани от американците по-добре от мен! В един момент си дадох сметка каква е причината. Те говореха лош английски с правилна интонация. Аз говорех правилен английски с българска, равна и безизразна интонация. И така разбрах, че интонацията е по-важна за разбирането на езика от граматиката. Ние разбираме съобщението по начина на съобщаване. Не само звука на думите, но и мелодията на езика носи информация.


Друг проблем с говоренето е промяната на граматическите правила с времето. ( Но това, както се казва на “пичовски“ български вероянто завсии от “ЕГеНе-то”, т.е. от възрастта. Езикът постоянно се изменя - като река -- променя се с всяко поколение). Вече отдавна у нас дори журналисти и писатели казват “кой” вместо “кого”. На кой (вместо на кого) говорим или даваме нещо. Но тази промяна, която дразни ухото на граматическия естет, се случва и в английския език.  И на англизски отдавна масово се ползва “who” вместо “whom”.


 Страшно ( друга дума, чийто смисъл зависи от  конотацията, от контекста) ме дразнят някои “развития” в българския език, които противоречат на моето усещане ( нарочно не казвам разбиране, защото не съм специалист по граматика, а усещане) за българска граматика. 


Правилно ли е например да се казва  “охраняем плаж” ( Един плаж може да бъде охраняем по принцип и все пак да не е охраняван - а това е важното.) Правилно ли е да се казва “трансплантиран пациент” (трансплантират се органи, а не пациенти); или “сигнализиран път” (пътят не е КАТ, за да бъде сигнализиран, да му се прати сигнал, обратното - сигнализирани сме ние). Друг такъв граматичесли абсурд е “плъзгащи врати” (тези врати не плъзгат нещо друго, а себе си, т.е. те не са плъзгаши, а  плъзгащи СЕ врати). Напоследък се продават стоки НА 20 лева ( вместо за 20 лева),  с намаление НА 50% ( вместо просто 50%).  Или се рекламира”намаление от — 50% (минус петдесет процента). Намаление от минус 50%, доколкото си спомням от трети клас — а аз бях слаб ученик по математика — е всъщност  50% увеличение. Може би това са дребни неща, но нехайството към езика  постепенно го осъкатява. А това се отразява и на нашето мислене и комуникация.


Нещо друго, което ме дразни в рекламите. Постоянно ме подканват да грабна нещо. “Грабни специалната награда!” — казват. Абе, хора, защо да ставаме някакви грабители и да “грабваме” награди или стоки, вместо да ги печелим или купуваме? Това последното е всъщност лош (мързелив) превод от английски. Но английската думата “grab” няма конотацията на грабителство ( кражба), каквато има българската дума “грабвам”.


Като говорим за лош превод от английски, с ужас установих, че повечето литературни термини например, ако ги потърсим в интернет, се намират само в автоматичен ( роботски) превод от английски. За това, разбира се, сами сме си виновни - ние нямаме дори завършен авторитетен, академичен речник на българския език. А в интернет има десетки самодейни или съставяни от роботи речници. Например думата "метафора" ( ако се потърси с търсачката Google) е определена като “цифра на речта” (!), зашото думата figure на английски може да означава и цифра. Така че вместо фигурата на речта, метафората е наречена "цифра на речта".

 

Чудя се дали скоро няма да започнем да говрим на езика на машините - Googe Translate, Siri, Alexa (пре)създават нашия език. А езикът ни говори. Ако перерфразираме Дхамапада:  С нашите думи ние правим света.  Както говорим — така мислим. И така общуваме, такова е обществото ни. 


четвъртък, 16 септември 2021 г.

Един портрет на майка ми, Дора Бонева, рисуван от Кристо (Христо Явашев), с когото те са съученици от родния им град Габрово, а после са състуденти в класа на Дечко Узунoв в Художествената академия в София. И пет мои портрета, рисувани от майка ми в различни години. Портретът на Кристо датира от една година преди да се родя (и преди той да емигрира). А моите портрети са от периода 1957, когато съм роден, до някъде около 1985 или 1986 г. - не помня точно.










петък, 10 септември 2021 г.

ЗА СМЪРТТА И БОГ



Винаги съм вярвал, че Бог се явява на всеки според вярата му. На мюсюлманите се явява като Аллах; на евреите като Елохим (или Този, чието име не може да се произнесе - ИХВХ); на християните — като Исус Христос (пожертвания от баща си син) или като Йехова — бащата; на индуистите — като Кришна, или Вишну, или Шива; на други се явява като Богинята Майка, като сърна, или змия, или като ято викащи към нас птици  душите на мъртвите предци. 


На мен ми се явява ярка Светлина ( докато съм сам на един астероид в тъмната вселена) — явява ми се, в мрака, един отворен прозорец — навън е топъл майски ден, разлистени шумящи дървета, гласове на деца и птици отекват далече във вятъра — някакъв спомен от детството. Или за райската градина наблюдавана, жадувана от мрака на самотата. 


Важното е следното (така казва Кришна): За каквото мислиш в часа на смъртта    там, в това, ще отидеш. 


Но часът на смъртта за всеки от нас може да е следващата минута или секунда — неведоми са пътищата Господни. И така или иначе часът на смъртта ще настъпи за всеки от нас. Затова винаги трябва да мислим за нещо хубаво. 


Ако сме изпълнени с гняв и омраза, или депресия и самосъжаление — представете си на какво ужасно място ще отидем. Затова — да прощаваме на враговте си. И да се радваме.  Да живеем в мир и любов.


Сатаната не е нищо друго освен собственото ни отдалечаване от Бог, от Светлината. Адът не съществува. Той е наше собствено създание.


Буда е казал: “Светът е това, което мислим. С нашите мисли ние правим света. Живей или мисли с чисто съзнание и щастието ще те следва, както колелата следват вола, който тегли каруцата.”


Завси само от нас. Да живеем в мир и любов. Да се радваме на живота. Дори когато е много трудно. В самотата ни или пред лицето на смъртта.

събота, 4 септември 2021 г.

ЖИВОТ В ТЕЛЕФОНА или Скалистите планини на новия свят



Бях за една седмица в Лондон. Това беше първото ми пътуване със самолет след началото на ковид пандемията. А предишното ми пътуване дотам беше малко преди пандемията, така че можех  ясно да  видя  как този метрополис се е променил за три години. Ако живеех там може би нямаше да забележа промяната така осезаемо.  Ново за мен беше това, че хората сега правят всичко с телефона си: купуват си билет за влак или метро, поръчват се такси ( най-често Убер). Поръчват си храна за вкъщи и гледат филми след вечеря по телефона. Билетите за Националната галерия или Тейт също са виртуални -- логваш се пред входа на музея и получаваш веднага електронен билет. В някои кафенета вече изобщо не приемат кеш. Плащаш с телефон. Дори в платена тоалетна влизаш само с кредитна карта или телефон. 


Това са промени донякъде предизвикани от пандемията. Безконтактно съществиване! С един американски приятел пътувахме с Убер през града. Той хареса една разкошна къща, покрай която минавахме, и каза: “ Я да видм колко струва!” И някаква тефонна апликация веднага му каза колко струва точно тази къща. Телефонната апликация Ситимапър ми казваше кое метро е най-бързо да хвана и след колко минути е следващият влак, или по коя улица да завия - ако съм пеша. Туристите вървят по улиците втренчени в телефона си.


Ясно беше, че това преминаване във виртуалния свят, благодарение на пандемията, ще продължи и след нея.  Всъщност пандемията само ускори един процес започнал още в началото на 1990-те. Много хора сега ще продължат да работят дистанционно, защото е по-евтино за работодателите — ако могат — да не плащат за офис пространство. Могат да работят и от чужбина. Университетите също няма да се върнат към сто процента присъствено преподаване.Този семестър преминаваме към “хибридно обучение”. Някои студенти все още остават във виртуалната класна стая. Те могат да се учат и от родния си град в друга страна. 


Имам носталгия по киносалоните, където влизахме с пуканки и кока кола, дори и по масовия смях в залата на тъпи шеги от екрана, досадното просветване на телефони, или дочутите забавни коментари. Сега кинсалонът се е преместил не само на “малкия екран”, но направо в телефона. Гугъл преводачът също е една отживелица вече. Понеже не знам френски, Сири говори вместо мен от телефона ми с французи, които ми задват въпрос. А Алекса пуска музиката в хола на домакините, както и осветлението и отоплението в къщата им - дори дистанционно. 


В началото на тази година гледах голямо колоездачно състезание във френските Алпи. Всъщност то беше виртуално. Като в колективна видео игра всеки от състезателите въртеше педалите на велосипед на стойка в хола си ( със съответната промяна на наклона), а на екрана се виждаше как  всички се изкачват по асфалтов път криволичещ сред реални планински урви и преспи… Дали скоро няма да почнем да ходим и на море виртуално? Потапяш се във ваната в банята си и плуваш дълго през райски залив под ярко слънце - Аркутино, Халкидики, или Хаваи - по твой избор…


Емигрираме все по-безвъзвратно във виртуалния свят. Казвзат, че дългото стоене пред екрана — на лаптоп или телефон— довежда до депресия. Но не е ли това всъщност носталгия по Стария свят, по реалния свят останал там, оттатък океана на информационната революция? Прекосихме го някак неусетно — сред реални и финансови бури, могъщи мигрантски вълни и още по-могъщите вълни на една пандемия. 


    Пристигнахме ли вече в Новия свят? Но -- “този земя не е моя земя”, както беше казал поета.  Изпитвам носталгия, не се чувствам у дома си тук! Е, може би е от възрастта. С всичко се свиква рано или късно. Човекът е най-приоспособимото животно на земята!  Но все пак се питам: Наш ли е този Нов свят или това е светът на машините? Или е светът на едно ново хибридно същество, светът на Човека-машина,  който сега се ражда, пред очите ни?


И аз потеглих в неизследваните още безкрайни пространства на телефона си. Докъде ще стигна през виртуални прерии и планини? Как ще живея тук и с кого? Аз, който си оставам с единия крак в Стария свят, в миналия век.  И уча езика на Новия свят от сина си.