петък, 8 октомври 2021 г.

Червеи в раната на дете/ Worms in the Wound of a Child

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ


Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора

за старо желязо,

или си е избърсал задника

с Мадоната и Младенеца 

на Леонардо, 

или е удушил ученичка,

за да й вземе портмонето, 

или се е взривил с хлапетата, 

които ритат топка в прахта, 

за да докаже силата 

на своя слабоумен бог,

или е отровил с химикали в реката 

два милиона бебета, 

за да прибави още два милиона 

към своите милиарди –


виждам жива рана на дете,

в която се гърчат 

сладострастни червеи.


.........


Но не сме ли всички ние

червеи,

които изяждат със сладострастни гърчове 

тази планетa?

(Докато червеите на гнева и на омразата

се гърчат в нас

и изяждат

всеки опит за щастие.)


Ако не вярваме,

че Любовта на Мадоната

е лъч, пронизал Мрака, 

ако не вярваме, 

че Младенецът

спира армиите на Смъртта с усмивка – 

ако не вярваме, 

че Младенецът е безсмъртен – 


значи червеят 

вече е победил.



WORMS IN THE WOUND OF A CHILD


When I hear

that someone has sold the statue of Liberty for scrap,

or wiped his ass

with Leonardo’s Virgin and Child,

or strangled a schoolgirl

to take her wallet,

or blown himself up with the kids

who play ball in the dust

to prove the power of his week-minded god,

or has poisoned 

with chemicals in the river

two millions of babies

to add two millions

to his billions —


I see a live wound of a child

in which worms voluptuously writhe.

. . . . . . . . . .


But aren’t we all worms

who with voluptuous writhing eat 

this planet?

(While the worms of wrath and hatred writhe in us

and eat

any attempt at happiness.)


If we don’t believe,

that the love of the Virginie

is a ray piercing Darkness,

if we don’t believe that the Child

stops the armies of Death

 with a smile,

if we don’t believe that the Child 

is immortal —

the warm has won.

 


четвъртък, 23 септември 2021 г.

ЕЗИКЪТ НИ ГОВОРИ (за пичовското говорене и други форми на комуникация)


Езикът ни говори. Или, ако перифразираме Маршал Маклуън, езикът (медиумът, преносителят) е съобщението. Как говорим е по-важно от това какво говорим. 


Можем например да кажем на приятел: “Голям глупак си!” с тон, който показва загриженост и съпричастие към проблемиете му. Или можем да кажен на враг или опонент: “Ах какъв мъдрец си!” с тон на злъчна ирония. Контекстът определя значението на  текста. 


Тонът или интонацията - външният вид на преносителя — определят съобщението. Граматиката и лексиката също го определят (жаргон, говорене на “ти”, ползване на умалителни — женица, вместо жена, мъжленце, вместо мъж).

 
В България има едно “пичовско” говорене, което много се харесва на “народните маси”. ( Ако това звучи иронично или архаично — можем да кажем —  харесва се на “електората” или — още по-модно —харесва се на “суверена”). Това симпатично “пичовско” говорене идеално владее Бойко Борисов. В по-малка степен го владее Слави Трифонов. Последният повече въздейства с мрачния си “пичовски” поглед. Но усмивката на Борисов е по-въздействаща на масите от лошия поглед на мрачния пич Трифонов. 


Традиционно това  “пичовско” говорене беше характерно за някои ( особено по-възрастните) спортни коментатори. По-младите пък (не само спортни) коментатори или медийни говорители понякога говорят така, че аз лично нищо не им разбирам — все едно не говорят български — бързо, на галоп, с равна интонация, с изяждане на части от думи, все едно задачата им е да спечелят състезание на сто метра спринт, а не да ни съобщят нещо. Някои се заиграват и с анлийска интонация. (Забележете, че сме били в чужбина!)


По този повод, за английската интонация, мога да споделя и личен опит за това колко е важна интонацията на гласа ( не само трона на говорене — сериозен, ироничен, уважителен, и т.н., а интонацията), за да ни разбират, когато говорим. Когато отидох в САЩ през 1994-та година аз смятах, че знам добре английски ( бях завършил Английската гимназия, бях и преводач от този език). Но с ужас установих, че българи, стари емигранти, които говореха граматически ужасен английски ( а и с лошо произношение) бяха разбирани от американците по-добре от мен! В един момент си дадох сметка каква е причината. Те говореха лош английски с правилна интонация. Аз говорех правилен английски с българска, равна и безизразна интонация. И така разбрах, че интонацията е по-важна за разбирането на езика от граматиката. Ние разбираме съобщението по начина на съобщаване. Не само звука на думите, но и мелодията на езика носи информация.


Друг проблем с говоренето е промяната на граматическите правила с времето. ( Но това, както се казва на “пичовски“ български вероянто завсии от “ЕГеНе-то”, т.е. от възрастта. Езикът постоянно се изменя - като река -- променя се с всяко поколение). Вече отдавна у нас дори журналисти и писатели казват “кой” вместо “кого”. На кой (вместо на кого) говорим или даваме нещо. Но тази промяна, която дразни ухото на граматическия естет, се случва и в английския език.  И на англизски отдавна масово се ползва “who” вместо “whom”.


 Страшно ( друга дума, чийто смисъл зависи от  конотацията, от контекста) ме дразнят някои “развития” в българския език, които противоречат на моето усещане ( нарочно не казвам разбиране, защото не съм специалист по граматика, а усещане) за българска граматика. 


Правилно ли е например да се казва  “охраняем плаж” ( Един плаж може да бъде охраняем по принцип и все пак да не е охраняван - а това е важното.) Правилно ли е да се казва “трансплантиран пациент” (трансплантират се органи, а не пациенти); или “сигнализиран път” (пътят не е КАТ, за да бъде сигнализиран, да му се прати сигнал, обратното - сигнализирани сме ние). Друг такъв граматичесли абсурд е “плъзгащи врати” (тези врати не плъзгат нещо друго, а себе си, т.е. те не са плъзгаши, а  плъзгащи СЕ врати). Напоследък се продават стоки НА 20 лева ( вместо за 20 лева),  с намаление НА 50% ( вместо просто 50%).  Или се рекламира”намаление от — 50% (минус петдесет процента). Намаление от минус 50%, доколкото си спомням от трети клас — а аз бях слаб ученик по математика — е всъщност  50% увеличение. Може би това са дребни неща, но нехайството към езика  постепенно го осъкатява. А това се отразява и на нашето мислене и комуникация.


Нещо друго, което ме дразни в рекламите. Постоянно ме подканват да грабна нещо. “Грабни специалната награда!” — казват. Абе, хора, защо да ставаме някакви грабители и да “грабваме” награди или стоки, вместо да ги печелим или купуваме? Това последното е всъщност лош (мързелив) превод от английски. Но английската думата “grab” няма конотацията на грабителство ( кражба), каквато има българската дума “грабвам”.


Като говорим за лош превод от английски, с ужас установих, че повечето литературни термини например, ако ги потърсим в интернет, се намират само в автоматичен ( роботски) превод от английски. За това, разбира се, сами сме си виновни - ние нямаме дори завършен авторитетен, академичен речник на българския език. А в интернет има десетки самодейни или съставяни от роботи речници. Например думата "метафора" ( ако се потърси с търсачката Google) е определена като “цифра на речта” (!), зашото думата figure на английски може да означава и цифра. Така че вместо фигурата на речта, метафората е наречена "цифра на речта".

 

Чудя се дали скоро няма да започнем да говрим на езика на машините - Googe Translate, Siri, Alexa (пре)създават нашия език. А езикът ни говори. Ако перерфразираме Дхамапада:  С нашите думи ние правим света.  Както говорим — така мислим. И така общуваме, такова е обществото ни. 


четвъртък, 16 септември 2021 г.

Един портрет на майка ми, Дора Бонева, рисуван от Кристо (Христо Явашев), с когото те са съученици от родния им град Габрово, а после са състуденти в класа на Дечко Узунoв в Художествената академия в София. И пет мои портрета, рисувани от майка ми в различни години. Портретът на Кристо датира от една година преди да се родя (и преди той да емигрира). А моите портрети са от периода 1957, когато съм роден, до някъде около 1985 или 1986 г. - не помня точно.










петък, 10 септември 2021 г.

ЗА СМЪРТТА И БОГ



Винаги съм вярвал, че Бог се явява на всеки според вярата му. На мюсюлманите се явява като Аллах; на евреите като Елохим (или Този, чието име не може да се произнесе - ИХВХ); на християните — като Исус Христос (пожертвания от баща си син) или като Йехова — бащата; на индуистите — като Кришна, или Вишну, или Шива; на други се явява като Богинята Майка, като сърна, или змия, или като ято викащи към нас птици  душите на мъртвите предци. 


На мен ми се явява ярка Светлина ( докато съм сам на един астероид в тъмната вселена) — явява ми се, в мрака, един отворен прозорец — навън е топъл майски ден, разлистени шумящи дървета, гласове на деца и птици отекват далече във вятъра — някакъв спомен от детството. Или за райската градина наблюдавана, жадувана от мрака на самотата. 


Важното е следното (така казва Кришна): За каквото мислиш в часа на смъртта    там, в това, ще отидеш. 


Но часът на смъртта за всеки от нас може да е следващата минута или секунда — неведоми са пътищата Господни. И така или иначе часът на смъртта ще настъпи за всеки от нас. Затова винаги трябва да мислим за нещо хубаво. 


Ако сме изпълнени с гняв и омраза, или депресия и самосъжаление — представете си на какво ужасно място ще отидем. Затова — да прощаваме на враговте си. И да се радваме.  Да живеем в мир и любов.


Сатаната не е нищо друго освен собственото ни отдалечаване от Бог, от Светлината. Адът не съществува. Той е наше собствено създание.


Буда е казал: “Светът е това, което мислим. С нашите мисли ние правим света. Живей или мисли с чисто съзнание и щастието ще те следва, както колелата следват вола, който тегли каруцата.”


Завси само от нас. Да живеем в мир и любов. Да се радваме на живота. Дори когато е много трудно. В самотата ни или пред лицето на смъртта.

събота, 4 септември 2021 г.

ЖИВОТ В ТЕЛЕФОНА или Скалистите планини на новия свят



Бях за една седмица в Лондон. Това беше първото ми пътуване със самолет след началото на ковид пандемията. А предишното ми пътуване дотам беше малко преди пандемията, така че можех  ясно да  видя  как този метрополис се е променил за три години. Ако живеех там може би нямаше да забележа промяната така осезаемо.  Ново за мен беше това, че хората сега правят всичко с телефона си: купуват си билет за влак или метро, поръчват се такси ( най-често Убер). Поръчват си храна за вкъщи и гледат филми след вечеря по телефона. Билетите за Националната галерия или Тейт също са виртуални -- логваш се пред входа на музея и получаваш веднага електронен билет. В някои кафенета вече изобщо не приемат кеш. Плащаш с телефон. Дори в платена тоалетна влизаш само с кредитна карта или телефон. 


Това са промени донякъде предизвикани от пандемията. Безконтактно съществиване! С един американски приятел пътувахме с Убер през града. Той хареса една разкошна къща, покрай която минавахме, и каза: “ Я да видм колко струва!” И някаква тефонна апликация веднага му каза колко струва точно тази къща. Телефонната апликация Ситимапър ми казваше кое метро е най-бързо да хвана и след колко минути е следващият влак, или по коя улица да завия - ако съм пеша. Туристите вървят по улиците втренчени в телефона си.


Ясно беше, че това преминаване във виртуалния свят, благодарение на пандемията, ще продължи и след нея.  Всъщност пандемията само ускори един процес започнал още в началото на 1990-те. Много хора сега ще продължат да работят дистанционно, защото е по-евтино за работодателите — ако могат — да не плащат за офис пространство. Могат да работят и от чужбина. Университетите също няма да се върнат към сто процента присъствено преподаване.Този семестър преминаваме към “хибридно обучение”. Някои студенти все още остават във виртуалната класна стая. Те могат да се учат и от родния си град в друга страна. 


Имам носталгия по киносалоните, където влизахме с пуканки и кока кола, дори и по масовия смях в залата на тъпи шеги от екрана, досадното просветване на телефони, или дочутите забавни коментари. Сега кинсалонът се е преместил не само на “малкия екран”, но направо в телефона. Гугъл преводачът също е една отживелица вече. Понеже не знам френски, Сири говори вместо мен от телефона ми с французи, които ми задват въпрос. А Алекса пуска музиката в хола на домакините, както и осветлението и отоплението в къщата им - дори дистанционно. 


В началото на тази година гледах голямо колоездачно състезание във френските Алпи. Всъщност то беше виртуално. Като в колективна видео игра всеки от състезателите въртеше педалите на велосипед на стойка в хола си ( със съответната промяна на наклона), а на екрана се виждаше как  всички се изкачват по асфалтов път криволичещ сред реални планински урви и преспи… Дали скоро няма да почнем да ходим и на море виртуално? Потапяш се във ваната в банята си и плуваш дълго през райски залив под ярко слънце - Аркутино, Халкидики, или Хаваи - по твой избор…


Емигрираме все по-безвъзвратно във виртуалния свят. Казвзат, че дългото стоене пред екрана — на лаптоп или телефон— довежда до депресия. Но не е ли това всъщност носталгия по Стария свят, по реалния свят останал там, оттатък океана на информационната революция? Прекосихме го някак неусетно — сред реални и финансови бури, могъщи мигрантски вълни и още по-могъщите вълни на една пандемия. 


    Пристигнахме ли вече в Новия свят? Но -- “този земя не е моя земя”, както беше казал поета.  Изпитвам носталгия, не се чувствам у дома си тук! Е, може би е от възрастта. С всичко се свиква рано или късно. Човекът е най-приоспособимото животно на земята!  Но все пак се питам: Наш ли е този Нов свят или това е светът на машините? Или е светът на едно ново хибридно същество, светът на Човека-машина,  който сега се ражда, пред очите ни?


И аз потеглих в неизследваните още безкрайни пространства на телефона си. Докъде ще стигна през виртуални прерии и планини? Как ще живея тук и с кого? Аз, който си оставам с единия крак в Стария свят, в миналия век.  И уча езика на Новия свят от сина си. 

понеделник, 7 юни 2021 г.

В НАВЕЧЕРИЕТО или 3а6ързването на света



1867 г. (валс) 


Като корабен нос върху синия Дунав 

са ръката на мъж с чиста риза и фрак 

и ръката на дамата в бяло - отплуват 

в достолепния валс към отсрещния бряг. 


1920 г. (куик степ) 


Куик степ, куик степ – 

да вървиме двама с теб 

през световната война 

под червени знамена – 

с цепелин, с противогаз, 

от Блауерайтер към ВХУТЕМАС – 

от джаза в подлунните нощи горещи 

към танка, към Дахау с раззинати пещи ... 


1968 г. (рокендрол) 


Лоша луна изгря в небето 

и страшен, страшен, страшен  дъжд

 по покрива прокапа. 

Но ти си се напушил –  и огненото цвете 

със страстната си челюст 

                                           главата ти отхапа. 


2002 г. (рап) 


световното гето 

изригва и ето 

земята се мята 

в Ирак е войната 

влечуги и птички 

ебете се всички 

на кривата нива 

клечи самодива 

пресъхва реката 

помръква луната 

сънувах си гроба 

ебал съм ти бога 


2012 г. (тарантела) 


Смъртта следи от наблюдателната кула: 

тьлпите на света празнуват на предела. 

Като ухапани от тарантула 

танцуваме тарантела. 


Кода 


Предсмъртен гърч ли е това, 

или са родилни контракции? 

Свръхчовекът ли се ражда, 

или се пръква Звярът? 

Искахме да ходим по вълниге тивериадски. 

Но нямахме 

никаква 

вяра. 




2013 

сряда, 26 май 2021 г.

ПЪТЯТ В ОБЛАЦИТЕ






Чарлз Симич


ПЪТЯТ В ОБЛАЦИТЕ


Твоето бельо и моето,

полетели из стаята

като буря от бели пера

удряща прозореца и тавана.


Нещо като сподавен смях

е във въздуха

както лежим със сладко задоволство

и се отнасяме в съня

с върховете на дърветата в лилава светлина


и внезапния спомен

за каране на велосипед

без ръце

надолу по стръмен път

към синьото море.


превод В. Левчев



Charles Simic


The Road In  the Clouds


Your undergarments and mine, 

Sent flying around the room

Like a storm of white feathers

Striking the window and ceiling.


Something like repressed laughter 

Is in the air

As we lie in sweet content

Drifting off to sleep

With the treetops in purple light


And the sudden memory

Of riding a bicycle

Using no hands

Down a steep winding road

To the blue sea.