вторник, 10 януари 2023 г.

Чарлз Симич (две стихотворения)

Чарлз Симич (1938-2023)


ПЪТЯТ В ОБЛАЦИТЕ


Твоето бельо и моето,

полетели из стаята

като буря от бели пера

удряща прозореца и тавана.


Нещо като сподавен смях

е във въздуха

както лежим със сладко задоволство

и се отнасяме в съня

с листата на дърветата в лилава светлина


и внезапния спомен

за каране на велосипед

без ръце

надолу по стръмен път

към синьото море.



Charles Simic


The Road In  the Clouds


Your undergarments and mine, 

Sent flying around the room

Like a storm of white feathers

Striking the window and ceiling.


Something like repressed laughter 

Is in the air

As we lie in sweet content

Drifting off to sleep

With the treetops in purple light


And the sudden memory

Of riding a bicycle

Using no hands

Down a steep winding road

To the blue sea.


  

Чарлз Симич


СЛЯПА БАБА


Смъртта е ранобудница.

Трябва да си много бърз,

за да се изплъзнеш изпод ръката й

протегната към теб на улицата.


Ноктите й те остъргват,

Притискаш се до стената

с облещени очи,

докато тя се завърта


с бяла превръзка на очите,

с ръце като Холандска вятърна мелница,

или като  гигантска ножица

на улицата вече изпълнена

с ученици.



Charles Simic


BLINDMAN'S BLUFF


Death's an early riser.

You've got to be real quick:

To slip under his arm

Stretched towards you in the street.


His nails brushing you,

Press yourself against the wall,

Eyes wide open,

While he spins around,


In his white blindfold,

Arms like a Dutch windmill,

Or like huge scissors

On the pavement already crowded

with schoolchildren.




Превод: В. Левчев


  

събота, 17 декември 2022 г.

BRIDGES/ МОСТOВЕ




 

МОСТОВЕ 

Аз поставям Моята дъга в облака, за да бъде знак на вечния завет между Мене и  земята.

                                           Битие, 9:13

Мостът Мирабо —

мостът на съединените ръце

над изтичащото време

е неръкотворен паметник

на любовта.


Минават дните - камъкът остава.


Балканският мост —

над Дрина, над Дунав,

над Уяна e кечe в Албания —

е мост между Изток и Запад,

между Изгрев и Залез

в който са вграждани живи майки,

за да устои градежа…


Но самолетът обезсмисли този мост.


След дъжда

в прозореца на тъмната ми стая

видях дъгата — слънчев мост,

по който искам да се върна

у дома.


Животът е сън.



BRIDGES


I set My rainbow in the cloud, and it shall be for the sign of the covenant between Me and the earth.

                                                     Genesis 9:13

The Mirabeau bridge —

the bridge of joined hands

over the floating time

is a monument acheiropoieton

of love.


The days pass — the stone stays.


The Balkan bridge

over the Drina, over the Danube,

over Ujana е Keqe in Albania

is a bridge between East

 and West,

between Sunrise and Sunset,

in which mothers have been immured 

to make it strong.


But the airplane made this bridge pointless.


After the rain

in the window of my dark room

I saw the rainbow — a sunny bridge

on which 

I want to go home.


Life is a dream.


събота, 17 септември 2022 г.

Софийски митове

КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“

(рондо)


Тъмносиньо, свободно, самò

небе. 

Разлюляно зелено 

дърво.

Сляпа слънчево бяла

стена. 


Надеждата нямаше думи тогава,

но беше голяма  –  като светa.

Мечтаехме западно залезно бъдеще

без гранични бразди. 


Без гранични бразди –

живем вече в светлото бъдеще.

Все по-стари сме – като света,

все по-малко надеждни са думите.


Стена –

сляпа, слънчева, бяла.

Дърво –

разлюляно, зелено.

Небе –

тъмносиньо, свободно, самò.


2013                





СТЪЛБИЩЕ НАД СТАРА СОФИЯ


And she’s buying a stairway to Heaven

    Led Zeppelin


Все нагоре тя пее и страда

по спиралната скърцаща стълба

в тази тъмна изгниваща сграда

между паяци, мишки и гълъби.


А навън е пазар и е залез  

има гъби, лалета, хора.

Ето облакът взривно се пали

и сред локвите зейва простора.


Долу никой за нея не знае.

Вътре плаче тя сякаш зазидана.

Но се качва и става Даная:

там по стълбата залезът слиза


от прозореца в горната стая,

който грее дъждовен и златен.

Тя отдолу е гола Даная...

или Рембранд с молци в халата?


Тя върви, обладана, нагоре

към прозореца с долната врява.

През разтворил крилете прозорец

ново стълбище й се явява:


тя се качва в дъждовния облак 

горе в края му слънцето свети

отвъд края на този следобед,

отвъд Края завинаги свети...


Над трупа й се трупа тълпата.

Кръв и вестник. Пазарска е врявата.

Жълт подлистник, предал новината,

ще отложи за малко забравата...


Тя се качва все още нататъка  

не е свършена, а съвършена.

Тя се качва през края  към някаква 

светла нощ. Тук е тъмно и денем.


1994





ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ


И изверги стооки, уродливи

копнеят за любов ако са живи.

Тъй мойта къща с пламнали очи

в отсрещната се взира и мълчи.

С тъга и обич блокове се гледат

под майската луна мъртвешки бледа.

Стремеж за близост лумва вечерта

в очите им... Красива ще е тя,

която гола в стаята минава

отсреща... Сам, тревожен наблюдавам.

Красив ще е и влизащият мъж...

Но лампата изгасва изведнъж

и още по-красиви стават те...

На нощна лампа старец сив чете...

А в кухнята семейството вечеря

и днес (часът е девет) както вчера...

О, скука! О, тъга! О, свят мъждив, 

ти отдалеч си толкова красив!

Прозорец с телевизор сенки сини

на призрачно загадъчни роднини...

Убиец ли мълчи на входа, в мрак  

или момиче с влюбен мил хлапак?...

Бензинов вятър вън липата брули,

сама в гората от бетонни кули...

Дали ще избуи след векове

див лес над тези диви градове?


1987






СОФИЙСКИ МИТОВЕ


  На Ани Илков


Ти го чакаш от години цяли

чудото дохожда всеки час.

Виж хамалина пред нас,

който носи огледало.

Атанас Далчев


1. 

Когато бях на двадесет, за мен

светът бе свят. Светът бе храм сияен

с небесен свод над кораба зелен.

Бях сам и влюбен, сам и всеотдаен.


Животът е горчива чаша, знам.

Но, боже, нека тя не ме отмине!

От луди летни облаци пиян,

за любовта си исках да загина.


По парковете денем аз я водех.

Но друг, не аз, бе силен на нощта.

Веднъж видях бельото й на пода

пред неговата стая сутринта.


О, господи! Това е чужда чаша!

Къде е моят спирт небесносин?

Пиян и блуден, дълго чудо чаках...

Уви, не се оказах Божи син.


2.

Погълнах трийсет още три остават.

Изтичат в разкривена щърба паст.

Животът се изпива, отминава.

Лъжец ли съм излъган ли съм аз?


Но щом от свята обич да умирам

ми се отказва нека бъде мит

животът ми. А мойта чаша бира  

всезнаещата чаша на Джамшид!


3.

Пред столична бирария допивам.

В магическата халба този свят

се отразява вкиснал и приспивен

под облачната пяна с юлски цвят.


Взривяват се врабчетата и залез

възпламенява София тогава

по улицата зад Централни хали

един хамалин, плувнал в пот, минава.


Той мъкне гардероба ти безсмислен

с бакърено лице и поглед див.

Пред него няма никакво предимство

наказаният и възпят Сизиф.


Хамалинът ти носи гардероба.

Той плюе на мита и сам е мит.

Щом тури 20 лева вечер в джоба  

напива се и спи като пребит.


4.

Девойка с рокля на пауни свежи

зад Шератона свойта Ланча спря

с усмивка тайнствена. Какви копнежи

сънува тази царска дъщеря?...


На София в дълбоките недра,

от багер още необезчестени,

спят в някакви подземни езера

принцеси от усмивки озарени.


Те спят във византийската мозайка

между паун и кръст, от грозд обвит...

Девойката със Ланчата не знае 

за този мит. Но тя сама е мит.


5.

И циганката с анцунг, с яке “Кент”

е също мит. Дали е от Бомбай?

Железните чинии всеки ден

тя мие в шкембеджийнца “Шанхай”.


И плюе на мита. И го измита

навън като пияница заспал.

Но тя сама е мит от тез, които

самият татко Ганди е избрал.


6.

Митичен градски селянин след мача,

сред полиса безродов, все по-лош,

от “Левски”, не от “Уембли”, идва мрачен

и виждам Стамболов, насечен с нож.


7.

Каква е твойта тайна мъдрост, София?

Да бъдеш кръстопът на ветровете

и да стоиш на своя кръст безропотно,

дорде с юмруци ти менят лицето?


Ти плюеш на мита. Ти имаш сто лица,

любовнице на Запада и Азия!

Ти си митичната световна столица

родена от селяшката фантазия.


Навярно твойта мъдрост е забравата.

Безпаметна, лекуваща, в недрата ти

водата мие черепи и храмове.

Обречени на теб да бликнеш чакаме!


8.

Шумят липи, летят насън таксита.

Затворът вечер свети като храм.

Трамвай връхлита с хеви-метъл ритъм.

В панелен карцер влизам нощем сам.


Пиян отново, пея с дрезгав глас

забравената песен за Биляна.

Коя е тя? Съседите под нас

с точилка блъскат вече по тавана.


На гробището горе там, в Бояна,

един изровен череп под луната

ме гледа, моме хубава Биляно,

затръшват вихри есенни вратата...


Така е пуста тази стара черква!

Биляно моме, хубава Биляно...

Така е празен белият ти череп

с отнесена от ветровете памет.


Биляно, ти си череп  под луната 

забравен, брулен днес от черен вятър.

Като пустинна ядрена планета

ти зееш горе в тръните и светиш...


Не, този не е черепът на Йорик.

Но не по-малко е за мит достоен.

Че също тъй не може да говори

и е забравил вече на кого е.


9.

О, София, обречен съм на теб!

Зад банята желeзната ти цица

пои ме неведнъж като хлапе

с водата на забрава лековита.


О, Блуднице, Исус Христос къде е?

Обичам те! И знам, че си светица.

Но кой ще те издигне и възпее?

Обича те тълпа алкохолици.


Вода не пия вече. Остарях

и пия бира топла и прокиснала.

В Джамшидовата чаша що видях?

Мухи удавени. Не ми се мисли!


Аз плюя на класическия мит

за Царя, в чудотворна чаша вгледан.

Защото скоро сам ще бъда мит

с един маркуч там в моя дом последен.


Обречен съм докрай на този град.

За него вдигам чаша. Не Христовата,

не Огледалото на този свят  

аз вдигам просто чашата с отровата.


1986




СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ


Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня 


Вятърът свещенодейства 

обладава
спящите в леглата им 


Снежен ореол сияе 

над този празен град 


Свято е световното семейство 

Свята
свети самотата ни 


Светът е свят. 




КОЙ СЪНУВА МОЯ ЖИВОТ


  На Георги Рупчев


Над кофи за боклук,

над пусти кални тротоари,

над мъката безпаметна на този

полунощен град, над мъката

се спуска древен вятър

и довява

на надеждата студените кристали.


Идват снеговете. Тракат

тъмните витрини срещу вятъра

и съска синя змийската реклама

над аптеката – хипнотизира ме,

хипнотизира ме сияйната змия на времето – 

парализира мe

времето, което ни лекува

и убива.

        Виждам – 

горе в планината грее преспа – 

тътнат тъмни пориви на вятъра,

лисици вият, светят жълти павилиони, в преспата

зеят пори – зреят

бездните на вцепененото съзнание....Аз виждам

и се смея....

срещу снеговете, срещу ледения вятър,

който насълзява изкълваните очи

се смея...зная

че тревата спи и чака

стоплена под снеговете.....Знай:

“когато обсадят челото ти четирсет зими”

вятърът на зимата е знак,

че скоро, много скоро

върху кухия ти череп ще расте тревата....

живата, отровната трева….


Снеговете

носят дъх на лято

и надежда – 

дъх на искана,

изгубена любов....

Лятната трева 

дъхти на сняг и пустота.....

И какво тогава ни остава?

Освен отново да чакаме

зимата.


Защото целта е в самото чакане.

Защото обещаното блаженство

е в самата мъка.

Защото Бог съществува

само в нашата вяра,

че съществува.


Аз чакам. Без да знам кого.

Аз виждам и не разбирам.

Животът може би наистина е сън.

Но кой така тревожно сънува

моя живот? 


1982