КАКВО ПРАВИ ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ХУБАВО?

За да отговорим на този въпрос трябва първо да отговорим на друг, по-фундаментален: Какво е поезия?

Най-лесно е да кажем, че поезията е един от трите литературни рода, заедно с прозата и драмата. ( Поезията не е само лирика. Затова ако говорим за трите класически рода — лирика, драма и епос —  те и трите са били поезия по времето на Аристотел.)  Но каква е тогава разликата между поезия и проза? Има силно поетична проза, като разказите на Маркес или Борхес, има и стихотворения в проза, като тези на Бодлер. Къде е границата? По-смисленото определение за поезия е, че тя е един концентриран, сгъстен език, за разлика от всекидневния разговорен, прозаичен език. 

Но как се “сгъстява” езика?  Най-общо казано има два начина и добрите поети обикновено ползват и двата. Чрез музиката на езика могат да се предадат емоции, за които няма думи в обикновената разговорна реч. Също така езикът може да създава образи. Ползвайки тези образите като метафори, символи или алегории, ние създаваме подтекст, второ значение на текста.  Значи поезията е един сгъстен, кондензиран език, при който звученето на речта и образите, които създават подтекст, имат решаващо значение. Поетическият език се ползва не само от поетите, но и от религозни мистици, философи, та дори и от учени, когато те искат да онагледят своята теория чрез метафори. Например, може да се каже, че ядрото е слънцето на атома, а електроните са планетите. Или говорим за "електромагнитни вълни", оприличавайки невидимото на видимото -- морската вълна. Всъщност и разговорния език е пълен с “мъртви” метафори като “в полите на планината”, “коравосърдечност”, “исторически извори”, или “извор на страдания”.

Но ако се концентрираме върху поезията в самата поезия, а не в науката, религията, философията, или всекидневния език, какво прави едно стихотворение хубаво? Музиката? Образите? Езикът? Езра Паунд говори за тези три аспекта на поезията - melopoeia, phanopoeia  и logopeia, които съответстват на Аристотеловата триада: melos, opsis, lexis.) Или нещо друго?

Melos e музиката на езика. Знаем че музиката може да внушава или да създава емоции. Когато чуем една музикална пиеса, дори тя да е инструментална, без текст или контекст, ние можем да я определим като тъжна или весела, иронично-игрива или тържествена. Ползвайки музиката на езика поезията може да влияе на емоциите на своята публика или да създава настроения. Робърт Фрост казва, че поезията е това, което се губи при превода. И той е прав по отношение на силно музикалната поезия. Същите думи в превод на друг език не звучт по същия начин. Всеки език има своя уникална музика и тя не може да се преведе на друг език. Съответно не може да се преведе и емоцията на оригинала. Затова по-музикални поети като Яворов или Пушкин са трудни или невъзможни за превод. В превода, колкото и да е добър, се губи музиката на родния език на поета.

Opsis e способността на езика да рисува картини, да създава образи. Оптическата, образната поезия е по-лесна за превод. Същият образ обикновено може да се нарисува и с други думи, на друг език. Освен ако не е базиран на някаква игрословица или специфично символно значение на този образ в езиковата култура на оригинала. Образната поезия  е и по-философска, защото образите често се ползват като метафори или символи, които онагледяват идеи. Помислете за догарящата свещ или изтичащите песъчинки-секунди на пясъчния часовник. 

Lexis  е самото естетическо подреждане на думите, включително игрословиците. Подреждането на думите може да бъде прецизно, филигранно, или остро и твърдо като сечен камък, или флуидно като вятъра изпълнен с аромати. Някои начинаещи поети си мислят, че инверсиите, например “любов прекрасна” вместо “прекрасна любов” правят автоматично речта по-поетична, което разбира се не е вярно. Архаично и поетично съвсем не са синоними. Напротив, хубавото стихотворение винаги звучи ново, дори да е писано преди сто години.

Освен преобладаването на един от тези три елемента, opsis, melos и lexis в едно стихотворение,  има и друга разделителна линия в поезията. Поезията може да бъде рационална или “заумна”, ако ползваме този термин на руските футуристи —Кручоних и Хлебников. ( В българската поезия срещаме предимно синтактичен и супрасинтактичен заум.)  Има една кюстендилска школа на заумно писане — Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Борис Роканов. Един друг поет от моето поколение, когото много ценя и чиято поезия също бих определил като заумна (макар и не изцяло) е Ани Илков. В световната поезиа от втората половина на 20-ти век хубави примери за такава поезия намираме при Дилън Томас и Пол Целан. 

Често, но не винаги заумната поезия  е музикална. Това важи за Яворов или Лилиев. Но не важи толкова за Биньо Иванов. При Ани Илков имаме главно образна поезия, но тя е и музикална. Макар че музиката в неговата поезия е силно синкопирана - или е с неравноделен ритъм. Поети като Атанас Далчев и Константин Павлов формално изглеждат доста различни — единият пише в класически стих, другият в свободен, единият е по-скоро философ-рационалист, другият — провокативен абсурдист.  Но и двамата са философи. И при двамата поезията не е заумна, а рационална. Поезията и на двамата е освен това предимно образна.

Някои мои любими поети, като Георги Рупчев, Борис Христов, или Иван Теофилов балансират между заумното и рационалното писане. (Впрочем повечето добри поети не са сто процента заумни или рационални.)  Други поети са еднакво вещи и в музикалното и в образното, или еднакво добре владеят и класическия и в свободния стих. 

Има толкова различни видове хубави стихотворения: музикални или образни, рационални или заумни, плакатно ясни или мъчително енигматични.  Добрата поезия може да включва всичко от афоризми до балади и епически песни, от абстрактни философски сентенции до звучни безсмислици, от стихотворения ползващи уличен език, до такива, които приличат по-скоро на оперни арии. Има плесници на общестения вкус, битнически или рапърски сквернословия, наред с виртуозни паганиниевски трели и баховски фуги в поезията — тя се е явявала в най-различни форми. Тогава  какъв е общият знаменател? Какво прави едно стихотворение хубаво? Какво го прави истинска поезия, а не имитация?

Целта на поезията е да изрази или създаде някакво настроение неизразимо с всекидневния разговорен език. Или, ако думата “настроение” звуче повърхностно, да кажем — някакво състояние на духа. Хубавото стихотворение убедително изразава състояние на духа. То не е просто рационална идея, или впечатляващ образ, не е просто звучна мелодия или хипнотизиращ ритуалистичен напев, словесна игра или молитва. Нито метафорите, нито ясните идеи, нито музикалността на езика — рима, ритъм, напевност — са задължителни в поезията. Но хубавото стихотворение винаги изразява автентично състояние на духа. Това е общият знаменател. 

Понякога поезията се губи при превода и затова — не само защото музиката на един език не може да се преведе на друг език, но и защото специфичната миризма на думите в езика на автора — като “комод”, “тържище”, “обуща” при Далчев — както и специфичния синтаксис, участва в създаването, или пресъздаването на това състояние на духа. Състоянието на духа може да се изрази по най-различни начини, с най-различни средства. Но ако го няма — няма поезия. Дори текстът да е формално майсторски написан.

Това впрочем важи за всички изкуства.*


___________________________
*Това, което аз наричам "състояние на духа" Елиът, в "Традиция и индивидуален талант", нарича significant emotion (значима емоция) : "Има много хора, които харесват изразяването на откровени емоции в стих, има и по-малък брой хора, които харесват техническото съвършенство. Но малцина осъзнават кога има значима емоция, емоця, която живее в стихотворението, а не в историята на поета. Емоцията в изкуството е надлична." - казва той.(There are many people who appreciate the expression of sincere emotion in verse, and there is a smaller number of people who can appreciate technical excellence. But very few know when there is expression of significant emotion, emotion which has its life in the poem and not in the history of the poet. The emotion of art is impersonal.)