НЯМА ВРЕМЕ
Няма време! Няма време!….
Задъхваме се от умора…
После рухваме
и заспиваме,
за да избягаме от времето.
Заспиваме
и вече няма време.
“Към каквото е насочено съзнането ти
в часа на смъртта,
в това ще отидеш!”
Тъй рече Кришна.
Умираш, заспиваш и дъхът ти спира.
Летиш през тъмния тунел
към светлината,
която става все по-ярка
като фар на идващ влак.
Летиш натам като че падаш —
но стиганеш ли до скоростта на светлината
времето спира.
Тъй рече Айнщаин.
Поезия и физика стават едно.
Мислѝ за светлината
и ще станеш светлина!
А после?
Няма после!
Или изгаряш в миг в пожара на кошмара.
Или с радост
прегръщаш пожара —
и се събуждаш.
Слънчевата топлина върху лицето ти.
Косът се смее
в издишащото вятъра дърво
над люлката,
в която някой те люлее
и ти пее…
Мамо, събудих се!
Върнах се!
СНЕЖИНКИ
Пожълтелият пуловер
се слива с брадата му.
Тъмносиният анцунг
се слива с декемврийското небе.
Огромни снежинки долитат и чукат
по прозореца. Старецът
не знае къде е. Но почва да пее:
“Над къщички и дворчета, край светлите прозорчета
летим, летим и се въртим — децата веселим…”
Окото на ламповото радио
намига в стаята на баба. А малката му сестричка
с розова поличка и бели цвички
танцува като снежинка.
Сам в тъмнината
старецът удря клавиша
на овехтял като лицето му компютър.
Забръмчава — перката на Карлсон! —
и изгрява син екран.
Проблясва за миг и изчезва лице…
Хард дискът се съживява,
но не успява да извади паметта.
Все пак информацията си е там!
И дори е изпратена някъде
в Световната мрежа —
някъде през звездната вселена —
някъде, където
снежинките са глухарчета,
танцуващи в летния вятър.
А залезът е космически кораб,
който безмълвно и бавно
се приземява в тревата.
