вторник, 12 ноември 2019 г.

КАКВО НИ ОТНЕ ДЕМОКРАЦИЯТА?



Kогато бях дете, за мен Втората световна война и Девети септември, деня на окупацията на България от Съветската армия, който тогава празнувахме като национален празник — беше нещо случило се далеч назад в историята. Като Наполеоновите войни или Английската гражданска война - нещо от учебниците. Макар че в тогавашните учебници окупацията се наричаше всенародно деветосептемврийско въстание и социалистическа революция. Много по-късно, когато започнах да остарявам и десетилетията престанаха да бъдат вечности, си дадох сметка, че всъщност съм роден само 12 години след края на Втората световна и началото на Студената война.

През септември тази година говорих с мои студенти, родени около началото на този век, за Пражката пролет и окупацията на Чехословакия от Съветската армия (и другите "братски" армии, включително българската) през август-септември 1968. За тях, родените около 12 години след края на комунистическата диктатура, времето на съветския комунизъм и Студената война вече са назад в историята — както за мен беше Втората световна война и Девети септември. А Чехословакия през 1968 — за тях това е като Първата световна за мен.

Времето е нещо относително. И не само настоящето, но и историята се променя с времето.

Всяко поколение вижда миналото различно.
Но е важно да се знаят фактите.

Иначе ще живеем в някакъв паралелен измислен свят, където окупацията се наричаше освобождение, диктатурата - демокрация, безправието - равноправие.

Може да се погледне към последните 75 години и от друг ъгъл — на технологичните революции. Отново перспективата към миналото ще бъде различна за различните поколения. Аз съм роден две години преди да се роди Българската национална телевизия. А моят син се роди заедно с Интернет. По-младите хора са отраснали след третата технологическа революция, отраснали са в информационната епоха. Докато аз, както и покойният ми баща, сме родени и отрасли в света на втората технологическа революция.

Светът радикално се е променил около началото на миналия век — с почти едновременната поява на електричеството, телефона, автомобила, радиото, киното, самолета, разрушителните бомби. От тогава насам най-голямата революционна промяна — масовото приложение на компютърната технология и интернет — се случи около падането на Желязната завеса.

За нас важното, революционното, фантастичното нещо, което се случи тогава, в края на 1989-та беше падането на Берлинската стена и Желязната завеса. Живков падна един ден след Берлинската стена. През тази паметна есен като домино паднаха един след друг режимите в Източна Европа. Но всъщност тогава се е случвала и третата технологическа, информационната революция, която ние малко по-късно забелязахме.

"Демокрацията ни отне много" заяви преди две години лидерката на БСП Корнелия Нинова. Да помислим, какво точно ни е отнела демокрацията и дали точно тя ни го е отнела?

Ако приемем че демокрацията в България започва с падането на тоталитарния режим в края на 1989 ( макар че страната ни реално започна да се променя едва след 1997, поемайки в евроатлантическа посока, и от тогава и икономиката ни върви нагоре)

демокрацията ни отне спокойствието и стабилността на робството.

Отне ни сигурността, че някой друг мисли за нас, мъдро направлява живота ни и държавата. Не е нужно сами да мислим за бъдещето си. Като в следобедна дрямка.  Можеш да роптаеш, ако нещо не ти харесва, но вината не е твоя. Ако животът ти не е такъв, какъвто си искал да бъде — не си виновен, не си имал избор. Това е състояние на летаргия. Възрожденците ни сравняваха робството със сън дълбок и ни призоваваха да се събудим.

Демокрацията, свободата, пробуждането от летаргията е нещо трудно постижимо и удържимо. Тя е нещо, което ние сами си правим постоянно. Сами поемаме инициативи и не можем никого да обвиняваме, ако не ни се получи. Но това за някои е трудно постижима. От там и носталгията по големия сън.

Хората по онова време живееха в мизерно икономическо равенство — 150 лева заплата, празни магазини, панелка, трамвай. И в равно безправие — мълчи си, подчинявай се, и ще живеш спокойно. (Иначе има затвори и лагери. Но за тях, разбира се, не се пишеше във вестниците и не се говореше по телевизията.) Тези, които имаха повече, отговорните другари, също не бяха показвани с това, което имат, по телевизията или по вестниците. Създаваше се някаква илюзия за равенство. Хората не можеха да пътуват на Запад, не можеха да сравняват мизерното си съществуване с нищо друго. И мизерията е нещо относително.

След 10 ноември 1989, който дойде така внезапно, имаше една еуфория — от това че свободно можем да викаме по площадите, да казваме какво мислим. И илюзия че нещата някак ще се променят от само себе си. Но в първата половина на 1990-те някои от хората, които имаха ключовете към "общонародната", сиреч държавната собственост, я разпределиха между себе си. Под масата, над която се водеше уж демократичен дебат. Същевременно за обедняването на обикновените хора се обвиняваше демокрацията. Всъщност се създаде тогава една мутрокрация. И не демокрацията, мутрокрацията ни отне много -- от Лукановата зима до Виденовата зима. (Първото правителство на СДС оцеля по-малко от година.)

Едва от 1997 насам имаме един наистина постоянен икономически подем, макар и бавен, в сравнение с други подобни страни. Все пак, по време на хиперинфлацията от 1996-7 средната заплата беше някъде около 5 долара ( не помня колко точно хиляди лева беше това тогава). През 2007-ма, когато България стана член на Европейския съюз, средната заплата у нас беше около 500 лева (250 евро). Сега е над хиляда лева. Разликата е видима и в начина, по който страната изглежда. Макар че сме най-бедни в ЕС, ако сравняваме страната с тази страна, която беше в миналото, разликата е огромна.

В първите десетилетия на 21 век, грубо казано от атаката срещу кулите близнаци в Ню Йорк, Иракската война и световната икономическа криза от 2007 — с възхода на международния тероризъм и с бежанската вълна към Европа — светът отново се промени неочаквано. Във възход е един нов национал-популизъм. 

За нас в България това съвпадна с най-дългия период на просперитет, повишаване на жизненото равнище на хората и европейска интеграция, превръщането ни в нормална европейска страна. Не мисля, че нещо по-добро ни се е случило от Освобождението насам. 

Но в световен мащаб по същото време, се разраства някакъв хаос, разклащат се международните демократични институции, идва на мода авторитаризма и национал-популизма. От САЩ и Великобритания до Русия, Турция и Китай, либералната демокрация изглежда застрашена. В Източна Европа този нов национал-популизъм се нарича от привържениците му "илиберална демокрация". Но това е един смехотворен оксиморон! Абсурдно словосъчетание! Ако демокрацията не е либерална, т.е. ако не се спазват правата на малцинствата, етнически и политически, ако няма равноправие на всички граждани пред закона, демокрацията се изражда в диктатура на мнозинството. Или в "диктатура на пролетариата". И култ към любимия лидер на масите.

Все повече се плаша не от това, че нещо ни е "отнела" демокрацията, а от това, че някакви нови мощни световни сили — икономически или социално-политически — незабелязано ни отнемат демокрацията. Тази жадувана демокрация, която след падането на Желязната завеса, ние, в Източна Европа, наивно смятахме че е победила завинаги и безвъзвратно в целия свят.

Демокрацията е нещо крехко  и трябва постоянно да се защитава. Не я е имало дълго през човешката история.

Трябва постоянно да се грижим за нея,

за да не ни бъде отнета — или да не си я отнемем сами. Демокрацията е толерантност към различните, но и спазване на законите, които трябва да са еднакви за всички. Както и гражданско неподчинение и самоорганизиране, когато избраните управници не спазват обещанията си пред нас, не спазват закона и затъват в корупция.

Не трябва да позволяваме да ни приспиват с национал-популистки брътвежи, които прикриват произвола и алчността на овластените или мечтаещите за власт. 

И не трябва да забравяме миналото. Защото може неусетно да потънем в една нова тоталитарна реалност — високотехнологична, но подобна на тази, от която смятахме че сме се избавили в края на миналия век.

неделя, 10 ноември 2019 г.

ТРЕТИ НОЕМВРИ*



Група граждани
пристигнаха от изток –
азиатски кентаври
с високо развети опашки,
и се сляха с друга група граждани, дошли от север –
руси герои
с медени пити, вместо щитове, 
със сърпове за саби.
Група граждани владяха земите
на Балканите
от Франкския тъмен запад
до златния Цариград.
Група граждани се покръстиха
и ораха земята 
от Дунав до Бяло море,
и ораха с кръст душите на славяните
до Охрид до Балтийско море.
Група граждани преживяха
Османската империя
с български имена,
с чардаклии къщи
и тлъсти стада.
Група граждани приеха в Търново 
най-демократична конституция.
Група граждани
преживяха две национални катастрофи 
около Първата световна война
и още една национална катастрофа
след Втората световна война.

Група граждани 
мълчаха денем
и плакаха насън,
задавeни от дим и демагогия,
и намаляваха,
и децата им измираха от рак
и безнадеждност,
и ги биеха, и ги лъгаха,
и ги потупваха приятелски по рамото. 

Група граждани
на трети ноември
наводниха площада
от “Света София” до Народното събрание
и камбаните на Александър Невски биеха 
и многохилядната група граждани викаше:
„Чист въздух!
Чиста вода!
Свобода,
гласност,
референдум!“ 

А друга група
бивши селяни –
глухи и слепи от старост,
си подаваше главите
от два прозореца на Народното събрание, 
обградено от милиция. 

И на другия ден
във вестник „Работническо дело“ съобщиха, 
че група граждани
внесли някаква петиция
в Народното събрание. 

5 ноември 1989 

_________________________________________
* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в На- родното събрание срещу два катастрофални за еколо- гията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Крис- тал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки че по това време в София се провеждаше Междуна- роден екологически форум, на който присъстваха за- падни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред Св. Александър Невски. Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най- долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съоб- щение: „Вчера група граждани внесоха петиция в На- родното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла групата граждани, нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следва- щия ден.