неделя, 30 септември 2018 г.

ПРЕЛИСТВАНЕ НА СВЕТА




В началото беше Словото….
Йоан 1:1
И рече Бог: Да бъде светина. И биде светлина.
Битие 1:3
Когато затварям книга, отварям живота.
        Пабло Неруда

Ето — аз отварям тази книга
и на първа страница
чета:
Eто — аз отварям тази книга
на брега.

Вълните са хукнали 
редове от бели букви 
по свечереното море.
Хладно слънце прониква
през вехтия папирус на деня
и озарява лицето ми.

Ритъмът на прибоя
е разбитият вечерен ритъм 
на сърцето ми…
( Разтреперан синкоп:
  get up — 
              stаnd up —
   stаnd up for you rights —
   get up —
              stand up —
    don’t give up the fight.)

Аз прелиствам страниците  
и чувам  
многото гласове на морето —
хоралите към Скалата —
хора на хилядолетията —
чувам разговори на разни хора 
зареяни в дънни зали —
носени от подводни течения —
чувам плача на удавените за живите —
и сухото хихикане
на отмития от времето 
гладък палимпсест 
на пясъка —
и смеха на гларус над прибоя —
воя на комарите в листата на смокнята
и воя на планетите—
тъмния тътен на прибоя — 
подмолния шепот на живота
примирен със смъртта.


Аз прелиствам света
под листата — 
а вятъра
разлиства страници
в ръцете ми.

Аз прелиствам света:
опитвам се набързо да го разчета,
но нямам време
и не помня езика му …
Аз само прелиствам света.
Всичко отминава бързо пред очите ми...
Но си остава там,
където е писано.


И аз оставам там 
затиснат като паяк между страниците —
тичам през пясъците зад теб
под ироничния смях на гларус —
ти също тичаш през пясъците 
и в очите ти са залезните блясъци…

Ние все така ще тичаме —
винаги ще бъдем там,
докато книгата
захапва с беззъба челюст сърцето ми 
и заспивам.


петък, 27 юли 2018 г.

От книгата МАРС





ВОДА ОТ МАРС


дъждът 
чука по прозореца 
и сепва сенките
небето на Марс
е ръждиво и розово
Слънцето е малко и далечно
нощем горе 
свети Земята
нещо добре забравено
чука по прозореца




ЕДНО КЪМ ЕДНО
(Меланхолия)

Дошли сме от Марс
и на Марс ще се върнем.

Вдига се най-високата океанска вълна —

небостъргач на ужаса
над нашия кораб.
Междувременно планетата Меланхолия
идва откъм слънцето
да удари земята.
Междувременно ти остаряваш
и нищо от това, за което си мечтал
не се е сбъднало
и няма да се сбъдне…
Междувременно не разбираш
какво искат тези обезумели маршируващи хора, 
които мразят, мразят, мразят,
а са тръгнали да променят света…

Матрьошки с черни забрадки се отварят
като коледни подаръци:
и всяка следваща е същата.

Затвори очи
и ако не знаеш как 
и на Кого да се молиш —
дишай бавно, дишай
и не мисли
за Нищото, 
което поглъща всичко.

Небето е ръждиво и розово.

Слънцето е малко и далечно

на Марс.



НАУКА И РЕЛИГИЯ

В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен час — от залез до изгрев. В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен сезон — от сезона на долитащите люляците, до сезона на отлитащите листа, от сезона на ледените виелици, до сезона на изпепеляващото пладне… А може би в тази минута, някъде във вселената, ти живееш във всяка своя забравена възраст? И може би в тази минута, някъде във вселената, живеят всички твои близки и далечни мъртви и неродени?
Гледаш нощното небе и виждаш звезди на милиони светлинни години от тук. Някои от тях отдавна са изгаснали. И може би на една планета, някъде там горе, живеем ние, хората, от преди да се е взривила нашата далечна звезда и да сме долетели до земята?…
Ако времето и пространството са относителни, и ако има  паралелни светове, не са ли материалистите подобни на тези приковани хора в Платоновата пещера, които не могат да видят източника на свелината, които не могат да видят изхода от пещерата зад тях, но виждат сенките по стената и твърдо вярват, че това е реалния свят? 

Нес са ли телата ни сенки?



ПЛАНЕТАТА НЯКОГА

Някога

листата на детските книги

бяха хвърчила

отлетели 

в лазурното бъдеще.

Сега

текстът на компютърния екран

е монитор за сърдечната дейност

на старец.

Точката е дълга тревожна черта:

зачертава те.


Някога

Колумб беше гълъб,

който се върна в Европа

със зелена клонка в човката.

Ще се върне ли вестоносецът

от Марс

или от Алфа Кентавър?

И ще намери ли Земята

там,

където я е оставил?


А може би ще намери

онази друга планета

Някога

с бели гълъби и хвърчила 

в синевата…




петък, 20 юли 2018 г.

СЕЛСКО ЧИТАЛИЩЕ



Събуждам се като отворена книга
с небе в очите.
Котка ме гледа втренчено 
и разчита птицата в небето
или жужащия ръкопис 
на пчелите в липата.
(Неграмотен гущер се шмугва на сянка 
между редовете от плочи.)


Съседът е друга дебела книга
с бала сено между грубите длани --
кожени старовремски корици.
Овцете разчитат тревите,
блеят и тичат
към тази уханна читанка.


На мегдана
две тънки книжки се четат взаимно.
Едната
със златни летящи сандали
слага червен печат
върху страницата на другата,
която потрепва във вятъра.





четвъртък, 24 май 2018 г.

АЗБУКА


От 30 букви е иззидан
един безкраен лабиринт.
Всяка буква е стая 
на звук.
Всяка дума е апартамент 
с тъмен коридор между стаите.
И врати
към други коридори.

Всяко изречение
е танц на дълга плавна риба
през завоите на лабиринта.
Всяко изречение 
е сън.

През този лабиринт минава 
цял народ.
Някъде в този лабиринт се срещат 
и се ръкуват
Ботев и Далчев,
Константин Преславски
и Константин Павлов.

В този лабиринт мъждука
и блуждае
целият далечен свят —
от червея до звездата.

Тук са годините,
тук са родините
на милиони хора и мечти
изгубени, отминали…


Тук е всичко.
Всичко става в стаите на буквите.
Няма нищо 
вън от този лабиринт.



(От книгата "Марс")





неделя, 13 май 2018 г.

КАКВО ПРАВИ ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ХУБАВО?




За да отговорим на този въпрос трябва първо да отговорим на друг, по-фундаментален: Какво е поезия?

Най-лесно е да кажем, че поезията е един от трите литературни рода, заедно с прозата и драмата. ( Поезията не е само лирика. Затова ако говорим за трите класически рода — лирика, драма и епос —  те и трите са били поезия по времето на Аристотел.)  Но каква е тогава разликата между поезия и проза? Има силно поетична проза, като разказите на Маркес или Борхес, има и стихотворения в проза, като тези на Бодлер. Къде е границата? По-смисленото определение за поезия е, че тя е един концентриран, сгъстен език, за разлика от всекидневния разговорен, прозаичен език. 

Но как се “сгъстява” езика?  Най-общо казано има два начина и добрите поети обикновено ползват и двата. Чрез музиката на езика могат да се предадат емоции, за които няма думи в обикновената разговорна реч. Също така езикът може да създава образи. Ползвайки тези образите като метафори, символи или алегории, ние създаваме подтекст, второ значение на текста.  Значи поезията е един сгъстен, кондензиран език, при който звученето на речта и образите, които създават подтекст, имат решаващо значение. Поетическият език се ползва не само от поетите, но и от религозни мистици, философи, та дори и от учени, когато те искат да онагледят своята теория чрез метафори. Например, може да се каже, че ядрото е слънцето на атома, а електроните са планетите. Или говорим за "електромагнитни вълни", оприличавайки невидимото на видимото -- морската вълна. Всъщност и разговорния език е пълен с “мъртви” метафори като “в полите на планината”, “коравосърдечност”, “исторически извори”, или “извор на страдания”.

Но ако се концентрираме върху поезията в самата поезия, а не в науката, религията, философията, или всекидневния език, какво прави едно стихотворение хубаво? Музиката? Образите? Езикът? Езра Паунд говори за тези три аспекта на поезията - melopoeia, phanopoeia  и logopeia, които съответстват на Аристотеловата триада: melos, opsis, lexis.) Или нещо друго?

Melos e музиката на езика. Знаем че музиката може да внушава или да създава емоции. Когато чуем една музикална пиеса, дори тя да е инструментална, без текст или контекст, ние можем да я определим като тъжна или весела, иронично-игрива или тържествена. Ползвайки музиката на езика поезията може да влияе на емоциите на своята публика или да създава настроения. Робърт Фрост казва, че поезията е това, което се губи при превода. И той е прав по отношение на силно музикалната поезия. Същите думи в превод на друг език не звучт по същия начин. Всеки език има своя уникална музика и тя не може да се преведе на друг език. Съответно не може да се преведе и емоцията на оригинала. Затова по-музикални поети като Яворов или Пушкин са трудни или невъзможни за превод. В превода, колкото и да е добър, се губи музиката на родния език на поета.

Opsis e способността на езика да рисува картини, да създава образи. Оптическата, образната поезия е по-лесна за превод. Същият образ обикновено може да се нарисува и с други думи, на друг език. Освен ако не е базиран на някаква игрословица или специфично символно значение на този образ в езиковата култура на оригинала. Образната поезия  е и по-философска, защото образите често се ползват като метафори или символи, които онагледяват идеи. Помислете за догарящата свещ или изтичащите песъчинки-секунди на пясъчния часовник. 

Lexis  е самото естетическо подреждане на думите, включително игрословиците. Подреждането на думите може да бъде прецизно, филигранно, или остро и твърдо като сечен камък, или флуидно като вятъра изпълнен с аромати. Някои начинаещи поети си мислят, че инверсиите, например “любов прекрасна” вместо “прекрасна любов” правят автоматично речта по-поетична, което разбира се не е вярно. Архаично и поетично съвсем не са синоними. Напротив, хубавото стихотворение винаги звучи ново, дори да е писано преди сто години.

Освен преобладаването на един от тези три елемента, opsis, melos и lexis в едно стихотворение,  има и друга разделителна линия в поезията. Поезията може да бъде рационална или “заумна”, ако ползваме този термин на руските футуристи —Кручоних и Хлебников. ( В българската поезия срещаме предимно синтактичен и супрасинтактичен заум.)  Има една кюстендилска школа на заумно писане — Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Борис Роканов. Един друг поет от моето поколение, когото много ценя и чиято поезия също бих определил като заумна (макар и не изцяло) е Ани Илков. В световната поезиа от втората половина на 20-ти век хубави примери за такава поезия намираме при Дилън Томас и Пол Целан. 

Често, но не винаги заумната поезия  е музикална. Това важи за Яворов или Лилиев. Но не важи толкова за Биньо Иванов. При Ани Илков имаме главно образна поезия, но тя е и музикална. Макар че музиката в неговата поезия е силно синкопирана - или е с неравноделен ритъм. Поети като Атанас Далчев и Константин Павлов формално изглеждат доста различни — единият пише в класически стих, другият в свободен, единият е по-скоро философ-рационалист, другият — провокативен абсурдист.  Но и двамата са философи. И при двамата поезията не е заумна, а рационална. Поезията и на двамата е освен това предимно образна.

Някои мои любими поети, като Георги Рупчев, Борис Христов, или Иван Теофилов балансират между заумното и рационалното писане. (Впрочем повечето добри поети не са сто процента заумни или рационални.)  Други поети са еднакво вещи и в музикалното и в образното, или еднакво добре владеят и класическия и в свободния стих. 

Има толкова различни видове хубави стихотворения: музикални или образни, рационални или заумни, плакатно ясни или мъчително енигматични.  Добрата поезия може да включва всичко от афоризми до балади и епически песни, от абстрактни философски сентенции до звучни безсмислици, от стихотворения ползващи уличен език, до такива, които приличат по-скоро на оперни арии. Има плесници на общестения вкус, битнически или рапърски сквернословия, наред с виртуозни паганиниевски трели и баховски фуги в поезията — тя се е явявала в най-различни форми. Тогава  какъв е общият знаменател? Какво прави едно стихотворение хубаво? Какво го прави истинска поезия, а не имитация?

Целта на поезията е да изрази или създаде някакво настроение неизразимо с всекидневния разговорен език. Или, ако думата “настроение” звуче повърхностно, да кажем — някакво състояние на духа. Хубавото стихотворение убедително изразава състояние на духа. То не е просто рационална идея, или впечатляващ образ, не е просто звучна мелодия или хипнотизиращ ритуалистичен напев, словесна игра или молитва. Нито метафорите, нито ясните идеи, нито музикалността на езика — рима, ритъм, напевност — са задължителни в поезията. Но хубавото стихотворение винаги изразява автентично състояние на духа. Това е общият знаменател. 

Понякога поезията се губи при превода и затова — не само защото музиката на един език не може да се преведе на друг език, но и защото специфичната миризма на думите в езика на автора — като “комод”, “тържище”, “обуща” при Далчев — както и специфичния синтаксис, участва в създаването, или пресъздаването на това състояние на духа. Състоянието на духа може да се изрази по най-различни начини, с най-различни средства. Но ако го няма — няма поезия. Дори текстът да е формално майсторски написан.

Това впрочем важи за всички изкуства.*


___________________________
*Това, което аз наричам "състояние на духа" Елиът, в "Традиция и индивидуален талант", нарича significant emotion (значима емоция) : "Има много хора, които харесват изразяването на откровени емоции в стих, има и по-малък брой хора, които харесват техническото съвършенство. Но малцина осъзнават кога има значима емоция, емоця, която живее в стихотворението, а не в историята на поета. Емоцията в изкуството е надлична." - казва той.(There are many people who appreciate the expression of sincere emotion in verse, and there is a smaller number of people who can appreciate technical excellence. But very few know when there is expression of significant emotion, emotion which has its life in the poem and not in the history of the poet. The emotion of art is impersonal.)


събота, 7 април 2018 г.

ПРЕД ПАСХА


УБИЙСТВО НА СВЕТЕЦ 

В Барселона,
в Националния музей за каталунско изкуство 
видях една барокова картина: 

В очакване на мъченическата си смърт 
светецът
с кротко женствено лице,
оголил врат за ножа, 
гледа към небето. 
Наоколо тълпа:
войници в ризници се смеят и жестикулират 
загърбили екзекуцията;
в ковашко ателие
раздухват огън с мех –
коват коса;
хора с кучета и прътове отиват нанякъде... 
И в цялата тази олелия
Мъченикът,
оголил врат за ножа,
трябва да се съсредоточи
върху Делото,
което ще бъде смисълът на живота му... 

Продължих пътешествието си сред барокови картини 
в злато, кръв и нощ.
Навън прохладният пролетен вятър
развяваше висока палма. 
Мина линейка с мелодична сирена. 
Двама се целуваха в тълпата. 
Статуята на Колумб
сочеше към морето... 

Тогава се сетих, че съм забравил 
и името на светеца 
и името на художника.
Върнах се да търся вътре сред туристите. 
Но не намерих вече картината... 

Целувка…
Миг на прозрение… 
Смърт…


Най-важните неща
се случват
в хаоса, на площада, 
между другото. 


2009 




ЦЕЛТА НА ДУШИТЕ 

Изгряват вечер градовете
и зле звезди наподобяват. 
Звездите пръснати в небето 
не топлят, път не озаряват.

Горят без цел азот и хелий,
без цел безброй слънца изгасват. 
Свещите в храма изгорели
така студени са след Пасха. 

Така без своя цел звездите
в мрака на Нищото живеят, 
както на хората душите
в огромна нощ от студ линеят. 

На този свят те нямат цел: 
Световна Жертва -- Свят Тунел. 

1993 




петък, 16 март 2018 г.

СЛЕД ХРИСТА




НИЕ В ПУСТИНЯТА

        Тогава Иисус биде отведен от духа в пустинята,
           за да бъде изкушен от дявола.
           И приближи се до него Изкусителя и рече:
           ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.
                                                                                  Матей, 4:1-2

Ние сами направихме
от хлябовете камъни.
Ние сами повикахме
ангелите да ни помогнат
да скочим от стрехата на храма
в прах и кръв.
Ние сами
се поклонихме на дявола,
който ни показваше света от планината.
Поклонихме се на дявола,
но света не получихме.

Тогава Изкусителят
завика с нашия собствен глас
към света:
„Вижте как сте ни изоставили в пустинята!
Вижте как умираме сами от глад!
Вижте как заради вас, заради вас,
заради вас се мъчим!“.

И нашият  вопъл
ни изпълни с мъченическа наслада.  


МАГДАЛЕНА


Тя продаваше парфюми
с дъх на мухъл в тъмен магазин. 
Вечерите си прекарваше 
в компанията на препълнен пепелник и екран. 
Виждаше се с мен и мълчеше 
отдалечена, или говореше 
за болести и билки.

Заподозрях я, че има 
таен живот.
Веднъж, неочакван
погледнах през открехнатата
скърцаща от сдържан смях врата.
И я видях 
на дъсчения сипаничав под
да си говори с гол червен залез
на петдесет години. 


МAРКО

Имаше гръмотевичен смях
и жадна, гореща усмивка.
Нямаше умора.
Впрегнал беше сънните си демони
да оре с тях Божията нива. 

Те му се подчиняваха.
Но когато стигна светлата черта на хоризонта, 
падна в черната урва
и издъхна.

Беше силен човек със слаб ангел. 




ЙОАН 
Какъв цвят има този свят? 
Данила Стоянова 


1
...Единствен светъл лъч
и Светлината се разлиства
през призмата на Сътворението... 
в пъстроцветен Свят. 

Дървото срещу залеза и прилива на морето... 
Многолистият пламък... 
Многоустият шепот... 
Дървото в светлината на залеза: 
жертвена свещ
на фона на смъртта. 


2
Думите му бяха самотни, 
но твърди
стъпки в снежното поле.
Изричаше и сътворяваше. 
Но трудната страница
изчезна напролет. 
Словото му се стопи 
непоследвано. 

вторник, 13 февруари 2018 г.

ЗАБЪРЗВАНЕТО НА СВЕТА

EVOLUTION OF MUSIC 1680-2017 (https://www.facebook.com/JungleRhythmic)

Ето и моето виждане за еволюцията на музиката (и света):

В НАВЕЧЕРИЕТО
или
Забързването на света

1867 г. (валс)
Като корабен нос върху синия Дунав
са ръката на мъж с чиста риза и фрак
и ръката на дамата в бяло – отплуват
в достолепния валс към отсрещния бряг.


1920г. (куик степ)
Куик степ, куик степ –
да вървиме двама с теб
през световната война
под червени знамена 
с цепелин, с противогаз,
от Блауе райтер към ВХУТЕМАС –
от джаза в подлунните нощи горeщи
към танка, към Дахау 
с раззинати пещи...


1968г. (рок-енд-рол)
Лоша луна изгря в небето
и страшен, страшен, страшен 
дъжд по покрива прокапва.
Но ти си се напушил –  и огненото цвете
със страстната си челюст 
главата ти отхапва.


2002г. (рап)
световното гето
изригва и ето
земята се мята
в Ирак е войната
влечуги и птички
ебете се всички
на кривата нива
клечи самодива
пресъхва реката
помръква луната
сънувах си гроба
ебал съм ти бога


2012г. (тарантела)
Смъртта следи от наблюдателната кула:
Тълпите на света празнуват на предела.
Като охапани от тарантула
танцуваме тарантела.

Кода
Предсмъртен гърч ли е това
или са родилни контракции?
Свръхчовекът ли се ражда
или се пръква Звярът?
Искахме да ходим 
по вълните тивериадски.
Но нямахме
никаква
вяра.




петък, 2 февруари 2018 г.

УМ И СЪРЦЕ

          Мисли с ума си.
          Чувствай със сърцето си.
                                    Петър Дънов


Трябва да чувстваме със сърцето си и да мислим с ума си. Този, който чувства с ума си е хладен пресметливец. Този, който мисли със сърцето си е безумец. 

Колкото и логично да обясняваме на страхуващите се от чужденците или от малцинствата, че и те са хора като нас, няма да ги убедим. Страхуващите се мислят със сърцето си, а не с ума си.  Както каза Калин Янакиев по повод Истанбулската конвенция,”когато едно общество бъде обвзето от лудост, то престава да слуша аргументи.” Имаме много примери за масова лудост — от горенето на вещици и еретици, от линчуването, до преследването на евреите от нацистите, или на “народните врагове” от комунистите. Пример за масова лудост е и търснето на някакъв коварен “трети пол” дебнещ зад думата “пол” (джендър на английски е пол) в Конвенцията за защита на жените от насилие. Колкото и рационално да им обясняваме, че в Истанбулската  конвенция няма никакъв трети пол, нито еднополови бракове, че Конвенцията е за зашита на ЖЕНИТЕ от насилие, те няма да ни чуят. Понеже мислят със сърцето си, а не с ума си. 

Когато мислят със сърцето си, особено ако то е плашливо сърце, хората виждат това, което искат да видят, или което им се привижда, или което някой ги кара да виждат - например мечка в сянката на дървото или убиец под леглото, когато пода изпука, или мистериозен, страховит, чуждоземен “джендър” (пол) в сенките  и отсенките на думите — а не това, което реално съществува.

Истински престъпници обаче са тези идеолози, които сами мислят с ума си, хладно пресмятат плюсове и минуси, но ползват и подклаждат страхове на хората, карат хората да мислят със сърцата си, т.е. да говорят и действат като безумци. Те умеят да зомбират хората. Това са идеолозите на нацизма — на преследването на евреите, циганите, хомосексуалистите, комунистите. Или идеолозите на комунизма, дошъл в България със съветския военен ботуш —  идеолозите на народния съд, на преследването и убиването по лагери и затвори, или без съд и присъда, на десетки хиляди българи, на десетки хиляди невинни хора от народа —  “в именто на народа”. 

Макар и в демократични условия това да не води до такива изстъпления и престъпления срещу човечеството, хората се разпалват и мислят със сърцето си и по време на избори. И ако мислят със сърцето си, а не с ума си, най-често гласуват за популисти, които умишлено подклаждат страховете им. Популистите говорят на хората на познат, простонароден език: “Амарика - първа!”, “България - на три морета!” ,“Смърт на американските империалисти!” ,“Смърт на циганите!”…  Дядо Иван срещу чичо Сам. Православния Путин срещу коварния еврогейски джендър.

Нека да мислим с ума си, а да чувстваме и съчувстваме със сърцето си! Иначе много лесно можем да бъдем зомбирани, без дори да разбираме кой точно ни зомбира и с каква цел. 

Този призив — да мислим с ума си и да (съ)чувстваме със сърцето си — отправям и към себе си. Защото и аз често се разгорещявам в спора, ставам прекалено емоционален, вместо да конструирам ясни аргументи. Или да се старая да разбера аргументите на другия. 

Понякога не си мерим думите. А думите не винаги изразяват мислите. От една страна думите са несъвършени: Няма дума за всеки нюанс на чувството, за всеки детайл на мисълта. А дяволът, както знаем, е в детайлите. От друга страна думите често се използват именно, за да скрият, а не за да изразят реалните мислите и чувства. И най-накрая, думите понякога изразяват чувства, които не сме и подозирали в самите себе си — чувства,  които сме изтласкали в подсъзнанието си и не ги осъзнаваме. Стархът от чуждото, страхът от различните, може би е страх от собствената ни непозната същност, от собствената ни несигурна идентичност.


Дяволът е разликата между нас.
Дяволът е това,
което всеки за себе си знае.
Бог е нещо общо между нас —
Бог е това,
което не знаем.

четвъртък, 4 януари 2018 г.

АЛБИОН ОТПЛУВА ОТ ЕВРОПА


Албион се отдалечва
бавно
в сияйна морска мъгла
по залез
като Китоловците на Търнър
отива си
като паметта на старец 
в жълто-червено сияние
“и ако само буца пръст отмие морето
по-малка става територията на Европа”
в жълто-червено сияние
светът се завихря
“отвъд кръженето на разтерепераната Мечка
атомите се разпадат” 
паметта на света потъвa бавно
в сияйна морска мъгла