ЗА ПАМЕТНИКА ПРЕД НДК И АРХИТЕКТУРАТА НА СОФИЯ

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/04/22/2515752_za_pametnika_pred_ndk_i_arhitekturata_na_sofiia/

Включвам се късно в полемиката за паметника пред НДК, след като бях провокиран миналата седмица от един статут във Фейсбук на художника Чавдар Гюзелев и от статията „В очакване на Вазари“ на арх. Янко Апостолов в портал  Култура http://kultura.bg/web/%D0%B2-%D0%BE%D1%87%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B8/

Включвам се, за да ги подкрепя и да изкажа личното си мнение, както за този паметник, така и за вида на столицата ни като цяло.

Благодарение на широката дискусия, която се води главно във Фейсбук, все още има възможност да се реши разумно проблемът с паметните плочи на бойците от Първи и Шести пехотни полкове, премахнати при строежа на НДК, както и с паметника „1300 години България“ пред НДК, който се предлага сега да бъде премахнат. Не трябва да се взима прибързано и крайно решение от администратори или политици, без публична дискусия и без да се чуе мнението на специалистите по градоустройтво и архитектура, както е ставало в миналото.  

Аз смятам, че паметните плочи на бойците от Първи и Шести софийски пехотни полкове  задължително трябва да се възстановят. Но за съжаление няма как те да се възстановят там, където са били, и в средата, за която са проектирани. Защото тази среда вече не съществува. Ако искаме да  възстановим мемориалните плочи на оригиналното им място,  в естествената им среда, ще трябва да съборим не само паметника пред  НДК, но и самият НДК.

Както изглежда това пространство днес, паметните плочи на тези близо 3 хиляди  бойци загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война ще стоят естетически неуместно, ще  изгубят своя церемониален смисъла, ще бъдат смазани и естетически и символно от сградата на НДК.

Мисля че подходящо място за възстановяването на войнишкия мемориал е например празното пространство зейнало пред Двореца на площад ”Княз Александър I“  след взривяването на Mавзолея.  Освен че площадът е пространство за военни паради, там мемориалът ще бъде и в стилова хармония с околните сгради.

Да се руши отново паметник  ( или да се мести, макар че не виждам как може да се премести такъв огромен паметник – той може само да се демонтира, както са били демонтирани плочите), да се прекроява за пореден път цялото това пространство пред  НДК едва ли е най-удачното решение. То не е и възможно.

 От друга страна паметникът на Валентин Старчев сега  е в естествената среда, за която е проектиран. Освен това този паметник  е произведение на изкуството, независимо дали ни харесва или не.  Не всички произведения на изкуството и архитектурата се харесват от всички хора.  

На мен например никак не ми харесва гигантската яйцевидна глава на Стефан Стамболов пред Военния клуб, но не предлагам да се събори. Не ми харесва, изглежда ми самодеен, и паметника на Георги Марков на площад Журналист, но не предлагам да се събори. Паметник на големия български писател Георги Марков трябва да има, както, разбира се, трябва да има паметник и на вероятно най-големия български държавник в новата ни история  Стефан Стамболов. Те заслужават по-добри паметници от тези, които сега имат. Но аз не предлагам да се съборят съществуващите паметници понеже според мен те са грозни.

Не може градската среда да се съобразява с вкуса на всеки човек, или на „масите“.  Добре е с нея да се занимава екип от истински специалисти.  Не можем и да продължаваме да събаряме и възстановяваме хаотично части от града.

Взимнането на художествени и други изискващи професионализъм решения не може  и да става по чисто демократичен начин, чрез гласуване. Защото ако се съобразяваме с масовия вкус, ще трябва да съборим и унищожим всичко, което не е част от чалга културата или реализъм. Реализмът, включително социалистическия,  се харесва на масите. А модернизмът, включително соц-модернизмът, изглежда грозен на повечето хора.

Това е и причината да са много повече хората, които  искат да се събори или премести паметника „1300 години България пред НДК“ ( понеже го виждат като грозен „петохуй“ – има впрочем и доста интелектуалци, които го виждат така), отколкото тези, които се възмущават от паметника на Съветската армия- завоевателка срещу Софийския универскитет, на самия входа на централната част на града. Независимо от политическите разбирания на хората, соцреализмът не дразни масовия вкус, както модернизмът.

И моят проблем с Паметник на Съветската армия е чисто политически и патриотически, а не естетически. Унизително е в центъра на София да се развява съветски шмайзер, да се извисява над всичко паметник на чужда армия. Въпреки че е идеален пример за соц-реализма, както паметникът на Валентин Старчев е идеален пример за соц-модернизма в българското монументално изкуство .

 (Грубите ъгловати сград с много оголен бетон, дошли на мода у нас през 70-те са били модни и на запад между 50-те и средата на 70-те. Този архитектурен стил се нарича брутализъм.)

 Прав е арх. Янко Апостолов, че ни трябва човек като историкът на изкуството на италианското Възраждане Джорджо Вазари, който е бил и художник и архитект. Трябва ни цял екип от хора с разбиране за история, с разбиране и вкус за изкуство и архитектура, за градоустройство, които да планират градската среда. А не да се работи кампанийно и на парче, или само по политически съображения или под обществен натиск. Не трябва да се взимат решения от хора, които не разбират нищо от изкуство и градоустройство.

Чудесно е, че така бързо се изгражда метрото, както и важни кръстовища, в столицата. Чудесно е, че най-после, след толкова години, се завърши и реконструкцията на площад „Независимост“ между Президентството, ЦУМ и бившия Партиен дом. (Дано сега спешно да се намерят пари за консервацията  на разкопките на древния град Сердика в това пространство, защото те се рушат! )

Според мен обаче новият  дизайн на площада е стилистически сбъркан. „Ларгото“ беше  един стриктен правоъгълник, който се вписваше в неокласицистичната архитектурна среда на околните сгради. (Това, което наричаме „Сталински барок“ все пак си е един неокласицизъм от средата на миналия век, какъвто съм виждал и във Вашингтон например, но политически модифициран неокласицизъм и с барокови елементи.) Сега с тази бетонирана седемдесетарска чупка, която отвежда бул. ‚Дондуков“ към жълтите павета на бул „Цар Освободител“ се нарушава стила на това пространство. Дали го намираме грозно или красиво – това е друг въпрос, но то има някакъв стил. А безстилието е по-грозно от всеки стил.

Можеше много по-добре да се направи и пешеходната зона на булевард  „Витоша“ – едно място за разходка, за кафенета и ресторанти.  Новият дизайн  на тази пешеходна зона е скучен, провинциален, старомоден. По-добре беше там да се запазят например истински павета и истински стари лампи, а не лоша седемдесетарска имитация на стари лампи и безвкусна настила. Или пък можеше да има модерни лампи, като на входа на Южния парк, и модерни настилка.  

Като говорим за местене на паметници, мисля че дворът на резиденция „Бояна“  би бил подходящ за един музей на пропагандното  монументално социалистическо изкуство. Безчетните паметници на Ленин, Сталин, Димитров ( дори на Живков и  на Брежнев имаше) от ония години, чисто пропагандното изкуство без художествена стойност , монументалната пропаганда, както и пропагандната живопис, плакати, лозунги, всякакви агитационни материали – всичко това може да намери своето място в един музей на пропагандното комунистическо изкуство в резиденция „Бояна“.  Става дума само за „пропагандно изкуство“, което  най-често е със съмнителни художествени качества  ( а такова  се призвеждаше в огромни количества), не изобщо за българското изкуство от „социалистическия“ период 1944 – 1989 година.  Защото през  този период са създавани и много стойностни неща. Дори и сред тези с „идейна“ комунистическа тематика.

От друга страна  Историческия музей, който сега се намира в резиденция Бояна, трябва да се върне в центъра на София.  Най-доброто място за този музей  е ЦУМ. Но за съжаление сградата на ЦУМ е попаднала в ръцете на соц. олигарха Гергов  (собственик и на Пловдивския панаир и на „Слънчев ден“ )  и трябва да се откупи обратно от държавата, за да може да стане национален музей. Но кой чужденец, а и кой софиянец, освен ако не развежда гости, ще тръгне да търси истортическия музей някъде в предгардията на столицата? Национални музеи  се правят в центъра на столицата!

          Националната памет изисква да имаме достоен голям паметник на хилядите жерви на комунизма. Такъв паметник би могъл да се изгради  в близост до паметника на Съветската армия – като контрапункт и баланс на това политическо ( ако не естетическо) недоразумение. Но ако се изгражда такъв паметник там, трябва много да се внимава да не се получи стилистичен дисонанс, или направо кич, какъвто би се получил, ако се съвместят неокалсицистичния мемориал  на Първи и Шести пехотен полк със седемдесетарския модернизъм на НДК.

Идеи има много, хубаво е че има и широко публично обсъждане на идеите. Но не натиска на популярните сантименти или политическите убеждения на част от хората (защото в политиката винаги има крайни пристрастия), а един сериозен  екип от професионалисти – архитекти, художници, историци , хора, които разбират от градоустройство и стил, трябва да взима решенията. (Разбира се след съответни конкурси и публични обсъждания.)  Трябва да се мисли както за вида на целия  столичен град, така и за стиловата специфика на всяко отделно пространство в него.