ТЪМНАТА СОФИЯ
София, ти си най-тъмната столица в Европа!
Живеем в сенките на близкото минало,
които ни хващат за гърлото
в спрелия асансьор на съня.
Сънуваме изгубения Златен век,
погребан
в разкопките между джамията, ЦУМ
и Партийния дом.
Лъскави черни паяци
ни заплитат в сенчести бизнеси.
А слугите им
ни приспиват със словоблудства
от екрана на телевизора.
Перловската река мирише
на клоаката
в кулоарите на Парламента…
Да, имаме си Орлов мост!
Да, имаме си и Лъвов мост!
Само че под мостовете не текат реки,
а канали.
Волните орли са застинали
между Цариградско шосе
и Цар Освободител.
Сънуваме как Ориент експрес
със сладко потракване ни носи към Европа.
Сънуваме вековния си сън…
Ранобудни петли и студенти с вувузели
идват и викат в ушите ни:
„Събудете се! Съмва се! Съмвайте се!”
И като в оня детски сън
ние се събуждаме, изпишкват ни, обличат ни
и тръгваме за училище
с натежали от просвета чанти.
Крачим и си тананикаме
„Върви, народе възродени!“
по предизгревната улица…
Но изведнъж осъзнаваме,
че още сме под юргана.
И събуждането е било насън!…
Къде е твоята тайна мъдрост, София?
Вярата, надеждата и любовта ни?
Кога ще се събудим в Светлината?
Кога ще бликне
лековитата вода
между банята, джамията и Халите?
2013— 2023
НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА
Като планината Фуджи на Хокусай
Витоша
е застинала вълна —
могъща синя вълна
с бяла пяна на върха, на Камендел
високо
над пръснатия долу като пясък
залезен град.
Гледал съм София отгоре
с баба ми и дядо ми като дете.
Гледам я и сега
с развята във вятъра бяла коса.
Планината е застинала вълна.
А нашият живот е война
на забавен каданс.
Врагът е невидим…
…….
Врагът е сянката, която
те хваща за гърлото
и се питаш:
Обречен ли съм?…
Не, не си обречен!
Животът ти е само сън.
А Будността те чака —
вътре в теб.
ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ
И изверги стооки, уродливи
копнеят за любов – ако са живи.
Тъй мойта къща с пламнали очи
в отсрещната се взира и мълчи.
С тъга и обич блокове се гледат
под майската луна мъртвешки бледа.
Стремеж за близост лумва вечерта
в очите им... Красива ще е тя,
която гола в стаята минава
отсреща... Сам, тревожен – наблюдавам.
Красив ще е и влизащият мъж...
Но лампата изгасва изведнъж
и още по-красиви стават те...
На нощна лампа старец сив чете...
А в кухнята семейството вечеря
и днес (часът е девет) както вчера...
О, скука! О, тъга! О, свят мъждив,
ти отдалеч си толкова красив!
Прозорец с телевизор – сенки сини
на призрачно загадъчни роднини...
Убиец ли мълчи на входа, в мрак
или момиче с влюбен мил хлапак?...
Бензинов вятър вън липата брули,
сама в гората от бетонни кули...
Дали ще избуи след векове
див лес над тези диви градове?
1987
СТЪЛБИЩЕ НАД СТАРА СОФИЯ
And she’s buying a stairway to Heaven
Led Zeppelin
Все нагоре тя пее и страда
по спиралната скърцаща стълба
в тази тъмна изгниваща сграда
между паяци, мишки и гълъби.
А навън е пазар и е залез –
има гъби, лалета, хора.
Ето – облакът взривно се пали
и сред локвите зейва просторът.
Долу никой за нея не знае.
Вътре плаче тя – сякаш зазидана.
Но се качва и става Даная:
там по стълбата залезът слиза
от прозореца в горната стая,
който грее дъждовен и златен.
Тя отдолу е гола Даная.
Или Рембранд с молци в халата?
Тя върви, обладана, нагоре
към прозореца с долната врява.
През разтворил крилете прозорец
ново стълбище й се явява:
тя се качва в дъждовния облак –
горе в края му слънцето свети –
отвъд края на този следобед,
отвъд Края – завинаги свети...
Над трупа ѝ се трупа тълпата.
Кръв и вестник. Пазарска е врявата.
Жълт подлистник, предал новината,
ще отложи за малко забравата...
Тя се качва все още нататъка –
не е свършена, а съвършена!
Тя се качва през края към някаква
светла нощ.
Тук е тъмно и денем.
1994
НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ
ѣ Ѫ–
вие сте старите ни къщи
с тайни проходи, стълбища, балкони.
Разрушиха ви
и настаниха духовете ви
в А, Е, Я – стандартни блокове.
ѣ–
под твойта двойна стрѣха заседаваше
комитетът на българското единство.
Сега на твое мѣсто
възникна позволено Я,
а срещу него
се гордее диалектно Е.
Сега България е разделена
на хляб и хлеб,
на мляко и млекò,
на няма и на нема…
Ѫ–
ти бе сѪдба и пѪт за нас.
И съсѪд на кръвта ни!
Ти беше храмът за независима България.
Но рухна...
Като кѪтник те извадиха.
Сега пред мен е зяпнало от изненада
А-то на четА.
И нахално ми отвръща
Я-то на летЯ.
Букви заместители
са сградите на нашите умствени предградия.
Мисълта ни се засели
в Едипови
жилищни комплекси:
нови
като новини,
грозни
като угризения.
1998
КВАРТАЛ “НАДЕЖДА”
Тъмносиньо свободно самo
небе.
Разлюляно зелено
дърво.
Сляпа слънчево бяла
стена.
Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма – като светa.
Мечтаехме западно залезно бъдеще
без гранични бразди.
Без гранични бразди
живем вече в светлото бъдеще.
Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите.
Стена –
сляпа, слънчева, бяла.
Дърво –
разлюляно, зелено.
Небе –
тъмносиньо, свободно, само.
СОФИЙСКИ ПРЕЛЮДИ
1.
Една муха, овъглена от слънцето,
лежи между двете стъкла на прозореца.
Ние сме вътре
и гледаме залеза в очите си.
Говорим, но не чуваме думите си.
Ръцете ни посягат да се хванат,
но хващат само планински потоци
и корени се изтръгват
от дупките в морените като сърца…
О, морени уморени
от клокочещата пяна
в боровете над Бояна
в пролетната светлина!
О, морени уморени –
тъмни, в мъхове зелени
под прииждащата пяна
в пролетната светлина.
А потокът отминава –
отминава и остава –
камъкът се уморява
в пролетната светлина.
Никой камък не е вечен
под потока скоротечен.
О, морени уморени
в пролетната светлина!
Всичко, всичко отминава,
но това, че отминава,
е което ни остава –
озарява, ослепява –
все тече и не престава...
О, морени уморени
от клокочещата пяна
в пролетната светлина!…
2.
Планината е лилава
с бели преспи.
С лилаво грозде и бяло сирене
вечеряме на балкона срещу Витоша.
Аз съм дете.
Планината се разнищва като стари дънки,
като заснежен екран
на черно-бял телевизор.
Идва Сънчо. “Аз съм Сънчо!” Пада нощ.
Под уличните лампи падат
тихи бели пеперуди.
Пеперуди, пеперуди,
утре кой ще ни събуди?
Утре кой ще ни запомни
в ноемврийската мъгла?
Себе си дали ще помни?
Вият кучета тревожни,
скитат спомени бездомни
в ноемврийската мъгла.
Миговете неотложни
накъде са отлетели
като пеперуди бели
през световната мъгла?
Наште мигове са ваши,
ваште мигове са наши,
или ние с вас сме техни?
Есенни невени вехнат
в ноемврийската мъгла...
Хайде, изберете дружки!
Светват вeчерните крушки…
Отлетяхте, отлетяхте
в ноемврийската мъгла.
3.
Часовникът е спрял на два следобед.
Котка скача от боклукчийски контейнер,
превърнат на фурна под слънцето.
Жената в черно диша тежко
приседнала на тротоара.
Умира.
От отворен прозорец се чуват
стонове на влюбена ученичка…
В този час
белият облак над София
е мраморна мъдра богиня,
която изменя лицето си...
Часовникът е спрял на два следобед…
Но какво е времето? Какво е времето?
Светът е уморен от бремето
на облаци и сънища неспирни,
на гробища и градове размирни...
Под юлското небе горещо
и синьо като вечната тъга
морето бе далечно сънно нещо…
Аз бях на четиринадесет години.
На пясъка мълчах срещу вълната
и гларус се присмиваше над мен.
Заспивах и в съня си се събуждах.
В морето синьо корабът червен
пътуваше към края на земята
и там потъваше в отвъдното…
Нещата са каквито са:
Те отминават и остават.
Остава всичко в синята тъга…
И лятото е винаги сега.
Дори когато вече сме заминали,
дори когато вече сме умрели
каквото и да бъде утре времето,
ще бъде точно
крайно
време.
Ще бъде пак сега.
2015 — 2024
Няма коментари:
Публикуване на коментар