сряда, 3 април 2019 г.

БИЛ СЪМ ТАМ




ВЕЧЕРНИ НОВИНИ

Вечерницата изгрява,
а слънцето става
жълта черта
над море от черни борове
в окото на сокола.
Безшумен самолет
бележи свода
с тебеширена дъга.
Земното кълбо
е в окото на сокола.
А в лисичата бърлога
отеква дрезгав вик
на закъсняла сврака.
Настрой на дълги вълни:
настръхналата борова гора предава
вечерни новини.


   

БИЛ СЪМ ТАМ
  
                Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.

                                                                Т.С. Елиът, “Бърнт Нортън”

Бил съм там,
но къде и кога —
не знам.
Споменът за спомена  бледнее
като рисунка с креда по асфалта под дъжда —
изтича в кални ручеи.
Бил съм там
но къде и кога —
не знам.
Паметта за паметта се сгърчва и смалява  
като догаряща свещ  —
землянка от восък —
пещера в корена на паметта
със сталактити на старчески вени.
Бил съм там,
но само тази
камара фрагменти остана
от стройната кула на бялата свещ —
от бляскавата бяла кула
на надежда.
Бил съм там,
но споменът сега тъмнее и чуждее…
Помня топла каменна стена
в далечна вечер —
минава сянка на съученичка,
в която съм влюбен,
или сянка от картина на Рембранд —
лай на кучета и факли
в съня ми –
отекват в здрача смеховете
на закъснели деца навън.
Бил съм там!
Вятър в тихото перде —
застиналите драперии на Венера…
Луната изплува
като разконспириран таен кораб
с обла пуста палуба —
отблясък от Просвещението.
Минава безмълвен облак —
пада мрак —
и силуетите на спомена изчезват.

Свещта изгасна!
Мракът е цялостен.
Но нещо още диша в мрака.
Не помня какво…
Злото ли е там?
Или детството?
Или безкрайното велико Нищо?




ГОДИШНИТЕ ВРЕМЕНА

       (калейдоскоп)

                                          на Мони Алмалех

Върти се лето след лето Господне.

Август ни подава червената карта
като жив въглен.
Октомври ни удря в земята
с жълтата карта.
А януари изправя пред нас синята —
като отвесна скала.
Но април отново ще размаха
зелената карта
и ще се пробудим
в оранжевия май…
А в сънищата ни по масата се движи
виолетовата карта
на лятото сред зима…

Върти се лето след лето Господне...
Колелото на Грънчаря ни приспива и отнася…
И всички цветове
са вече в Белия.
И всички винаги
сме в играта.

И всеки погребан труп
е семето на нов живот.




УСКОРЕНИЕ


Белоцветните вишни
и вишните в сняг
все по-бързо разменят местата си вън.
Все по-бързо минават годините. 
Времето  
се ускорява
като в странен сън.

Изглежда че ние
падаме.
Изглежда че ние летим
към светлото бъдещето
както муха
лети към светлината на огъня...

И дали ще можеш
окрилен от детската мечта
да преодолееш
гравитацията  на смъртта?
Дали ще можеш
да полетиш обратно нагоре
към този отворен прозорец,
откъдето
любопитно те гледа детето?

Ти каза:
“Ако скоча 
 от прозореца в съня си
ще се събудя.”