ИМА ЛИ ОБЕКТИВНО ДОБРО И ЗЛО?

(метафизика по никое време)

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2044525

Този текст донякъде е плод на размисли върху филма „Хана Аренд“ на Маргарете фон Трота, който бе показан наскоро в София. Самият филм пък е плод на размисъл върху идеята на Хана Аренд за баналното злото. Книгата на Аренд „Айхман в Ерусалим: репортажи за баналността на злото“ (изд. Сиела) –репортажите са публикувани в „Ню Йоркър“  през 1963 г. – се посреща от мнозина с неразбиране, остри критики и обвинения към Аренд, самата тя от еврейски произход, че защитава нациския престъпник Айхман.  Айхман е един технократ, изпълнителен, но ограничен, без въображение, който методично се заема със задачата да  осъществи „окончателното решение“ на еврейския въпрос, което нациският лидер е замислил – изтреблението на милони евреи. Айхман изглежда не си дава сметка, че стриктно изпълнявайки поставената му от фюрера задача, е извършил огромно зло.Той просто е бил изпълнителен чиновник. Като при действието на една машина, важното при него е бил коефициентът на полезно действие, ефективността при изпълнението на поставената му задача. Това, че злото е „банално“ и неосъзнато,  не го прави по-малко зло, а напротив. На 31 май се навършиха 51 години от екзекуцията на нациския военнопрестъпник, който се е укривал почти 17 години след войната.

   *    *    *

Светът ще загине от „баналното зло“. Злото, което не знае, че има обективно добро и зло.

Думата „добро“ може да означава две неща, което става ясно, ако помислим за обратното на „добро“. Както разсъждава Ницше в „Към генеологията на морала“, обратното на добро може да е или „лошо“, или „зло“. Но „лошо“ не е морална категория. Една работа може да бъде лошо свършена. Или добре свършена. Независимо дали е работата на Айхман или на Леонардо Да Винчи.

За технологичния манталитет  на днешния човек има само добро и лошо – като резултат. Доброто има по-висок, а лошото по-нисък коефициент на полезно за целта действие.  Човекът  става машина.  Машината може да е лоша, но не може да е зла. Машината просто изпълнява задачи. Това е баналното зло. Механичното зло.

Моралният релативизъм на постмодерния човек е смъртоносен за човечеството. Моралният релативист казва: Злото е относително. Което е зло за теб, може да е добро за мен. Всъщност има два вида морални релативисти. За Осама Бин Ладен и неговите привърженици да се убиват невинни хора в името на „добрата“ идея, е добро. Свещената цел оправдава всички средства. Има и по-тривиален вариант на същото: Моето добро е моят личен интерес. Няма друго.

Постмодерният либерал би казал: не можем да съдим никого за това, че е различен, че принадлежи към различна култура. Не можем да съдим  дори човекоядеца, че яде хора. Това е нормално в неговата култура.

Фундаменталистът, което би трябвало да е обратното на либерал, крайно нетолерантният човек, на практика разсъждава по подобен начин: което е зло за чуждата култура или религия, е добро за моята – правилната.

  Изглежда и в българската култура се приема за нормално това, че „интереса клати феса“. А „законът е една врата в полето – можеш да минеш през нея или да я заобиколиш“. Голяма работа, че някой е бил доносник на ДС – такова е било времето! Голяма работа, че вчера съм обслужвал друга власт, щом днес ми е по-изгодно да обслужвам днешната...  Добро е това, което е добро днес и сега за мен. Липсата на идея за обективно добро и зло води до деградация на обществото, до духовна смърт.

Да, наистина, в природата няма добро и зло. Ураганът и земетресението не са зли. Нито лъвът, който изяжда агнето, е зъл. Да, наистина, ние най-често ставаме инструменти на злото, когато съдим различните, когато обявяваме различните от нас за въплъщение на злото. И решаваме, че трябва да ги накажем. В историята обективирането на злото в лицето на „другия“, различния, е водило до инквизиция, линч, геноцид, холокост.

Но все пак усещането, разбирането за добро и зло е това, което ни прави хора. Ако добро и зло са изцяло релативни категории, значи на практика няма добро и зло.

В природата, както и в джунлата, има естествен подбор и единственото „право“ е правото на по-силния. Само между хората, в човешкото общество, има добро и зло. Или между хората и Бог.

Доброто е красивото в човешките отношения. В този смисъл етика и естетика са едно. А Бог е този върховен Съдия или художествен Критик вътре в нас, който ни показва, подсказва, казва, че нещо е добро или красиво. Злото, или грозното, тогава може да се определи  като отдалечаване от Бог. Или от същността на човека.

Ако изгубим усещането за добро и зло, ако решим, че има само добро и лошо (в смисъл на по-голяма или по-малка ефектвност при изпълнението на практическите  ни задачи – като печелене на пари, власт, победа в идеологическа война или в личната ни война с някого), тогава сме духовно мъртви. Етическото чувство, чувството за добро и зло, е това, което прави човека човек.

В природата няма добро и зло. Има само по-ефективни и по-неефективни, по-устойчиви и по-неустойчиви зверове и стихии. Затова казвам, че човечеството ще загине от баналното зло: от злото, което се смята за добро (в другия смисъл на думата), защото е ефективно в изпълняването на своята цел. Ако мнозинството хора разсъждават така, човечеството ще се върне в джунглата, където няма добро и зло, всеки е срещу всички и единственото право е правото на по-силния да изяде по-слабия.

Социалният дарвинизъм всъщност води до край на обществото. Войната между цивилизациите (културите, религиите) в днешния глобален свят, при днешното ниво на ефективност на оръжията за масово поразяване би довела до край на човешката цивилизация изобщо и връщане на хората в джунглата. Или край дори и на джунглата – край на света.

Има обективно добро и зло. Независимо от това кое е добро лично за мен или лично за теб. Можем да осъзнаем това само ако имаме способност за емпатия, способност да се отъждествяваме с другия, различния. (Айхман не е бил достатъчно интелигентен, за да разбере това.) Тази способност означава да се отнасяме с другите така, както очакваме те да се отнасят с нас. Ако изгубим тази способност – преставаме да бъдем хора. Ставаме машини.

В този смисъл и постмодерният морален релативизъм, който отрича съществуването на обективно добро и зло, е заплаха за съществуването на света не по-малко от фундаментализма. Да смятаме, че нямаме право да съдим идеологическите престъпници – за действията им, не за идеите им, – е толкова опасно, колкото и да ги подкрепяме.