3. ВТОРОТО БЯГСТВО
Исак се събуди преди изгрев, заедно с петела. Закуската беше парчета хляб с твърда кора натопени от Милка в глинена купа топло мляко с масло. После, когато Милка отиде да нахрани кокошките, а Нахор слезе в дърводелската работилницат, без да се сбогува с тях Исак тръгна на път. Тръгна сам с уверена крачка обратно към детството си.
Той едва си спомняше пътя, а и детството му бледнееше в маранята на времето. Не знаеше какво се е случило с истинските му родители. Дали ще го познаят като го видят? И дали той ще ги познае? Ако изобщо намери Старо село… Може би баща му Аврам вече не си говори сам с Невидимиите както втория му баща все повече мълчи над дървените дъски? Дали изобщо ще го забележи Аврам, който имаше по силно зрение за невдимите неща отколкото за видимите? А може би ще поиска пак да го принесе в жертва? Дали майка му Сара, която толкова го обичаше, ще го познае?
След като вървя цял ден през прашни треви, в посоката, в която вярваше, че е родното му село, Исак легна и спа на голата песъчлива земя. Беше гореща нощ, но той все пак си запали огън, за да се пази от диви животни. Чудно че още не е стигнал Старо село! Може би като дете е тичал много бързо, подгонен от ужаса? Тогава той беше стигнал до Ново село само за един ден, а сега за един ден не стигна до никъде. Може би беше сбъркал посоката? Нямаше път между двете села и селяните от Старо и Ново село не се познаваха. Старците живееха с близките и съседите си и не ги беше грижа, дали някъде, през девет баира, може да живеят други хора.
Следващата сутрин Исак продължи пътя си и като прехвърли един объл рид, попадна на това огромно пожарище, изгаснало, но още димящо. После видя металните късове от машини в пепелта и си помисли, че може да е гръмнала атомната централа, за която знаеше от ранното си детство. А ако е гръмнала, значи се е освободил от нея Ангелът на смъртта. Така той хукна да бяга назад.
Но може би той само си търсеше претекст да не се връща към детството си? Защо да не тръгне надругаде по широкя свят? Изпитваше жажда да види нови неща. Исак беше достатъчно млад, за да изпитва любопитство и да вярва, че познаването на света е възможно. Усещаше притегателната сила на свободата. Тази дума имаше само негативни значения в старческия свят на бледнеещи познати улици и рутинни действия.
На север, в маранята на хоризонта се издигаше онзи огромен син баир — планината, за която на село се знаеше, че съществува, но никой не ходеше там. Какво ли има в планината? Или дори отвъд нея? Дали там не живеят други хора? Исак подсъзнателно очакваше, докато търси нови светове, да срещне Ребека някъде в планината. Нали му бяха казали, че е избягала “в гората”? Тя беше нататък. Мечтаеше да срещне своята митична сестра. Или други млади хора като него. Самотно е да бъдеш единствен в света.
Исак беше взел със себе си кибрит, нож, лък с десет стрели и вълнен пуловер, плетен от Милка. Беше чувал и от двете си майки същата поговорка: “Зимно време не забравяй да си вземеш храна, когато пасеш овцете, а лятно време — дебела дреха.” Вече се изкачваше нагоре между боровете над пустинната равнина. Склонът ставаше все по-стръмен. Първата вечер Исак отстреля сива гургулица с пъстри крила. Запали огън и я опече. По-рано, през деня, край бързия каменист поток той беше намерил диви ягоди. Наистина, лятно време няма да умреш от глад. И вода тук имаше в изобилие. Долу беше горещо и сухо, но тук, през нощта му потрябва вълнения пуловер, въпреки огъня.
Събуди се от чуруликащи птици и слънчев лъч, който го погъделичка по носа. Той кихна и отвори очи. Ухаеше на планински поток, бор и мащерка. Исак се почувства щастлив, че е сам и свободен. Той е вече голям мъж тръгнал на път! Колкото повече се изкачваше, толкова по-силно ухаеха и шумяха боровете и хладният поток, който скачаше надолу и се пенеше по черни скали. Вървеше край потока в гигантските папрати. Вдишваше миризма на вода, гнило дърво и гъби. Замириса му на гъби и веднага съзря двамата старци, които беряха гъби. Хора! Щастлив беше, че вижда нови хора още на втория ден от приключението.
— Здравейте, добри хора! - извика той.
Старците се поизправиха, подпрени на кривите си геги, обърнаха се бавно и го изгледаха. Приличаха на братя близнаци. Определено не бяха новоселци.
— От къде сте? — попита ги той. — И къде отивате?
Старците изглеждаха сконфузени. Единия отговори като в сън:
— Одим да береме гриби.
— Набравме ги вече грибите. — добави другият, като извади от кошницата си хубава голяма червена гъба с бели точки и я показа на Исак.
—- Оваа гриба е отровна! Личи на една друга, булка. Булката не е отровна. Таа овде е мухоморка и е отровна.
— Защо я пипате щом не е булка, а е отровна?
— Не е булка?
Старецът го изгледа озадачен, после погледна гъбата и я хвърли на земята.
—Помниш ли я мойта булка кога беше млада?— каза оживено другият.— Какви булки имаше едно време, малейй!
— Имаше млади булки едно време. — потвърди първият старец и поклати глава.
—Вие от кое село сте?— попита ги Исак.
Двамата го изгледаха с недоумение:
— От кое село? От наше село.
—- От наше село сме, да. А ти… от дека си?
— Аз съм от Ново село.
Никой в Ново село не го наричаше така. То си беше Селото. Така го беше нарекъл Исак. Но сега, при срещата с другоселци, името имаше значение.
Двамата старци замълчаха и се спогледаха. Единия се замисли и каза:
— Мислам дека еднаж видов човек от Ново село….
—- Оной овде е особен! — другият старецът посочи към Исак.
—- Оной овде е малечок.— каза другият.
— Он зборува како другоселец.
Тези старци говореха на странен език, но Исак ги разбираше. Планинците живееха на не повече от два дена път от Ново село, но вероянно поради липсата на контакт с хората от равнината езикът им беше криванал надругаде.
— Другоселец не стапва у наше село! — каза единият старец възбудено. — Другоселецот носи пораза! Така кажуват.
Другият старец погледна към Исак и го посочи.
—Тоа е другоселец? — и отстъпи стреснат нагоре. — Айде да си одаме дома, бате!
— Да си одаме дома? Ние… каде бевме тръгнале?… На прошеток?
— Тръгнале бевме да береме… биле… Оной жолтото, како се викаше? — старецът се почеса по главата.
— А-а, да! — каза другият, но явно и той не се сещаше как се вика жълтата билка.
Двамата се хванаха за ръка като деца и продължиха нагоре през гората без да обръщат повече внимание на Исак. Сигурно бяха на много столетия. Понеже те не проявиха никакво желание за по-нататъшен контакт с Исак, той изчака малко и ги последва. Реши да върви след тях, за да види тяхното планинско село. Не мислеше да остава там, но беше любопитен да види още едно село.
Стигнаха билото на планината, където потокът изчезна. Двамата старци кривнаха надясно покрай голяма червена скала сред ниския клек и също изчезнаха. Исак реши да се покачи на скалата на върха и да разгледа наоколо.
Пред очите му на север се разкри невероятна гледка. Той видя безкрайно поле в синкава мараня. А в далечината блестеше нещо, което успя да разпознае като широка река. Исак никога не беше виждал такъв пейзаж. Трябваше да гледа дълго към хоризонта, за да разбере, че това е огромна река. В Ново село реката беше малък поток с много бродове през зимата, който напълно пресъхваше през лятото.
Но най-странно беше това, което Исак видя в полето между планината и далечната река. Там долу се разстилаше някакво гигантско село. Това ли е митичният Град, за който беше чувал да разказват приказки? Сградите — малки бели кубчета — бяха разпиляни като камара едри речни камъни в равното поле, сякаш дете си е играло. Проблясваше метал, над населбата се носеха тъмни пушеци. Исак веднага забрави двамата оглупели старци и тръгна надолу към новия свят.
Пътят надолу беше по-кратък от пътя нагоре. Исак тичаше по склона на планината окрилен от любоптството. Гората свърши и баирите преминха в жълтеещо прашно поле. Скоро той стигна до коларски път, който започваше в нищото и продължаваше към града. Може би някога е водел нанякъде. Но сега този внезапен път беше като неочакван спомен, явил се от тревата на забравата.
Исак тръгна по широкия път с бърза крачка. Вървеше и размишляваше: “Защо никой в Ново село не знае нищо за света отатък планината, та дори и за планината, или за близкото Старо село? А в планината дори говорят по друг начин. Никой не се интересува от нищо отвъд познатото. Светът сякаш се е разпилял като строшена стомна…”
Исак забеляза някакъв облак прах на хоризонта в дясно от пътя от нищото към града. Нещо се приближаваше по ниските прашни хълмове. Скоро той съзря странна метална кола, която се движеше без магарета или волове. Беше чел за такива коли в учебника по физика. Но никога до сега не ги беше виждал. Зарадва се, че вижда нещо ново. Но скоро ентусиазмът му охладня. Десетки хора с много окаян и страшен вид се бяха накачили върху електрическата кола, а други тичаха зад нея.
Когато колата приближи, Исак видя отблизо хората седнали или легнали върху покрива, покрай един метален дирек. Бяха окървавени и обезобразени, сякаш паднали от висока скала. Жена с пепеляво лице, сива коса и сиви раздрани дрехи го гледаше с червени очи. В скута й лежеше черен мъж. Исак с ужас установи, че половината му лице липсва — като на онзи дънер във вчерашното пепелище. Но този мъж дишаше. После Исак видя друг подпухнал заоблен човек без крака — като огромно кафеникаво яйце, поставено в скута на друга жена. Яйцето го гледаше втренчено. Колата спря и хората, които тичаха зад нея също спряха. Управляващият колата старец с рунтави вежди и черни очила, на които едното стъкло липсваше се обърна към Исак:
— Добър ви ден, страннико! Од овде ли е автопатот кон градот?
— Да, това е пътя за града. — каза Исак, който беше видял полето като на длан от планината.
— Колко още ке имаме да возаме?
— Не знам. — каза Исак. — Не е далече. А вие от къде сте? И защо отивате в града?
При този въпрос всички замълчаха и загледаха Исак.
— Бегаме. — каза глас от покрива на колата.
— От кого бягате?
— От неприятелите.
— Кои са неприятелите?
Хората се спогледаха.
— Лошите ора. — каза гласът отгоре. — От нив бегаме.
— От соседното село. — поясни шофьорът.
Онзи горе се беше изправил и се държеше за металния дирек над колата.
— А това какво е? — попита Исак и посочи странния лъскав дирек.
—- Тоа тука ли? Тоа е ракетен фургач.
Исак не разбра.
— Сo ова ги тепаме неприятелите.
— Ние се браниме. Се брание от друго село. — добави шофьорът с втренчено око.
— Война ли водите?
Исак си спомни за дървените войници-играчки на татко Аврам.
— Да, война водаме.
— А защо водите война?
Хората се спогледаха и дълго не последва отговор.
— Защо се биете със съседното село?
— Ами… биеме се… — започна един и се замисли. — Зощо они се
лоши луге!
Всички поклатиха утвърдително глава. Исак се замисли. Най-добрият човек, който той беше познавал като дете, баща му, се беше опитал да го принесе в жертва. Лош човек ли беше той? Други хора, като втория му баща, нямаха хубава миризма, но бяха добри. Искак беше забелязал, че дори най-проклетите старци на село, не са толкова лоши, а просто са нещастни, ядосани на света … В Старо и Ново селе нямаше спомен за войни. Може ли да има цяло село от лоши хора?
— Да! - потвърди друг. - Лоши луге! Слуги на Злиот демон!
— А ние имаме Добар демон! — добави една жена.
Исак искаше да ги попита за добрия и злия демон, за разликата между тях, но се изплаши, че може да ги разсърди, затова зададе друг въпрос:
— Отдавна ли воювате с другото село?
Човекът споменал злия демон обаче отговори на незададения от Исак въпрос:
— Злиот демон иска човешки жертви.
— А Добриот демон ни помага на наше село, ама вчера…
— Значи отдавна се биете?
— Отдвана се биеме. — каза щофьорът.
— Ние не помним откога се биеме.
— Така е било откак свет светува! — добави жената, която държеше овъгления, но дишащ труп.
— Ама вчера тие я фурлиа големата бомба. — каза шофьорът.
— Бомба? — зачуди се Исак. Той не знаеше тази дума.
— Да, бомба. От селото ни остана… една голема яма.
— Голема како пресувнатото езеро те тамо. — добави човекът на покрива и посочи някъде далеч назад в маранята. — Ама ние бевме на нивата и избегавме…
— Натамо ли е градот?
— Да, натам е.
Колата с ракетната установка потегли рязко и всички, сакаш забравили за срещата с непознатия, впериха погледи напред. Пешаците пак затичаха след колата. Исак се задави от прахоляка. След като странното видение отмина, той продължи своето собствено пътешествие към града.
Хората в Старо село и в Ново село не се познаваха помежду си. Но там, в света оттатък планината, нямаше войни. Исак беше слушал приказки за войни от древни времена. Беше си играл с дървените счупени войници на татко Аврам. Но тези хора бягаха от истинска война.
4. РУИНИ
Сградите на хоризонта растяха. Някои от тях бяха нереално високи — слюдести канари обвити в мъгла. Но първата постройка, до която Исак стигна по прашния път не беше висока. Приличаше на запустял селски магазин — едноетажна, с тъмножълти олющени стени и черни каменни плочи за покрив. Имаше мръсен спукан прозорец. Вратата беше открехната и отвътре се чуваше разговор, но Исак почука преди да влезе. Никой не му отговори. Той отвори скърцащата крива дъска. Вътре беше мрачно и имаше дъх на лавандула. Хората го погледнаха леко учудени — от младежкия му вид или от вида му на чужденец — но после продължиха разговора си без да му обръщат внимание.
Трима старци седяха на дървени столове до стената, четвърти, с бял чаршаф на гърдите и насапунисано лице гледаше към мръсния прозорец с умрели мухи по перваза. Пети се беше изправил над него с бръснач. Странно мястото за бръснарница — в полето насред пътя — помисли си Исак. Градът се извисяваше в маранята на хоризонта, а наоколо нямаше къщи. Исак седна на единствения празен дървен стол. На село имаше един бръснар, но той, както и татко Нахор , работеше в къшата си.
— Ний сме бедни. Фарук ни доведи до просешка тояга! — обърна се бръснарят към него, като го погледна само за миг и продължи да бръсне.
— Не й вярну! Фарук, съ грижи за беднити хора. — каза насапунисания човек.
— Тъй ли? Ам чи тогаз беднити що ни съ станали богати? — изсмя се нервно бръснарят.
— Щот Зиленити съ лоши… те съ богати… и съ лоши…
— Е чи нали до миналия месиц Синити ни управляваха?
— Не, Синити сига ни управляват…
— Кой ни управлява сига? — попита бръснарят седящите до стената старци.
— Ами тоз, кажи гу…
— Амон.
— Да, Амон!
— Значи Зеленити ни управляват!
Човекът, който седеше на бръснарския стол замълча.
— Кой е Амон? — попита Исак тихо стареца седящ до него.
— Как тъй кой? Ми той е водачът на Зиленити… Фарук пък на Синити!
— А кои са Зелените?
— Как тъй кои съ?
— Зеленити съ нашия футбулен отбор. — каза вторият чакащ реда си старец.
— Той е чужденец. От село йе и затуй ни разбира. — поясни той на третия до него. И после се обърна към Исак:
—Зиленити управляват тъз част на градъ, откъм планинътъ. Ний спечелихми последният мач напролет!
— А Синити съ оттатък, откъм рякътъ. — добави бръснарят, съсредоточен върху своя клиент.— Ама синити ни управляваха … две.. не, май три години беши?…
Изведнъж клиентът под белия чаршаф започна да вийа гневно:
— Вий сти врагове! Вий сие предатели! Фарук е нашият вожд!
— Фарук е престъпник! — каза мрачно един от старците до стената.
— Убиец и престъпник! — добави втори.
— Вий сти убийци! Амон е убиец и пристъпник и придател! — закрещя истерично насапунисания човек, заклати се на стола и рязко обърна глава към тримата старци които му опонираха. Той издаде гърлен звук и белият чаршаф мигом стана червен. После главата му рязко падна върху гърдите му. Бръснарят отдръпна стреснат ръката си с бръснача, който също беше окървавен. Обърна се, потопи бръснача в леген със сапунена вода и после го забърса в много мръсен пешкир.
Другите старци мълчаха и гледаха втренчено в прозореца с умрелите мухи, сякаш нищо не се беше случило. Трупът на симпатизанта на отбора на Сините тихо се свлече на земята под бръснарския стол. Никой не помръдна. Бръснарят се обърна към въртящия се празен стол с чистия бръснач в ръка. Като видя, че там няма никой, той погледна към чакащите и попита делово:
— Кой и нарьед?
Исак скочи и хукна навън. Тича известно време по пътя към града като се озърташе назад, изплашен, че бръснарят може да го подгони с кървавия бръснач. Като се увери, че не го следва никой, забави крачка. Широкият свят ставаше все по-странен и страшен. “Дали не сбърках, че не се върнах в Старо село?” помисли си Исак. Но любопитството му пак надделя над страха и той продължи с бързи крачки към Града.
Първото нещо, което видя пред себе си в предградията му се стори като светеща масивна сграда. Оказа се бунище - висок хъм край буренясалото шосе: грамада от почерняла пластмаса и ръждиво желязо, в която нещо просветваше като множество фенери в тъмна гора. Исак разграничи зелени, сини, жълти и червени светлинки, които неравномерно примигваха. Видя железни подобия на ръце и крака и брони на крилати коли. Той се досети, че това трябва да е гробище за машини. Татко Нахор му беше разказвал за такива машини от далечното минало, които обслужвали хората. А и той сам беше видял вече една самоходна кола по пътя.
Чу се шум от свличащо се желязо, ръмжене и лай. От бунището се появи глутница кучета от всякакъв вид, със сведени глави и оголени зъби. Исак сложи стрела в лъка и го опъна. Простреля едно озъбено куче и то падна с квичене. Другите спряха на място, но продължаваха да го гледат лошо и да ръмжат. Исак вдигна заплашително голям камък от пътя, замахна с него и глутницата чак тогава се разбяга. Понеже беше много гладен, той за миг си помисли дали да не опече и изяде кучето. Но усети че му се гади при тази мисъл, защото никой в неговите село не ядеше кучета. Макар че всички ядяха домашни животни.
Масивните мухлясали кубове, сякаш сечени от камък, с ръждиви балкони, които започнаха да се появяват, бяха сигурно изоставени жилища. В боклуците около тях пасяха кози без пастир и този път Исак посегна да опъне лъка. Но точно тогава се появиха първите граждани: трима кльощави старци с хлътнали очи, прашни като пътя, идваха от града. Те минаха покрай него сякаш не го забелязваха. Исак ги поздрави, но не получи отговор. Помисли си, че козите може да не са диви, щом има живи хора наоколо и продължи.
Следващите граждани, които видя, лежаха край пътя с глави опрени на пропукана стена. Те или го наблюдаваха без да мигнат и без да помръднат, или спяха с отворени очи. Мухи кацаха по лицата им.
Шосето към града се разклони в три улици и Исак избра най-широката. Наоколо имаше ръждясали машини с крила. Една, с нос забит в каменната улица, изглежда беше паднала от небето. Улицата изведнъж доби втори етаж. Ръждясали релси хвърляха сенки над него. Горе беше спряла огромна машина с много железни зад нея. Исак се изплаши от черната сянка на машината върху него. Свърна по друга по-слънчева улица. Тя беше дълга, права и тревясала между каменните стени. Край платното течеше зловонен канал. Но в далечината, в маранята се виждаха градски кули извисени до облаците.
Наоколо тичаха плъхове. Явиха се тълпи от хора със странни дрехи. Исак до сега не беше виждал толкова хора и толкова странни дрехи. Три фигури, забулени от главата до петите в черно го отминаха със ситни стъпки. Само очите им се виждаха. По-нататък той срещна полуголи хора с гердани от животински зъби и птичи пера. Старчески жълти тела с ребра като скелети, с обеци на носовете, жени с провиснали до пъпа цици и редки бели коси. Исак се засрами от голотата им и мина край тях без да ги поглежда. Чу ги да говорят неразбираем език.
Никой от минувачите сякаш не забелязваше Исак. Много от тях, а те ставаха все повече, говореха сами на себе си, както татко Аврам говореше на своя невидим Бог. Но тези хора говореха странни езици.
Както гледаше кулите извисени до сребристите облаци в дъното на улицата, Исак се сети за онази история, която му беше разказвал татко Аврам. Историята за прокълнатия от Бога град Вавилон. Гражданите отначало живеели там заедно, като едно село, и говорели един език. Но те били надменни и горди. Решили да надмогнат своята земна участ и да изградят кула, която да стигне до самия Бог. Бог обаче слязъл на земята и като видял какво правят човеците ги наказал. Объркал им езиците и те почнали да не се разбират помежду си. Така кулата им, наречена от тях Ба-Бел, Бащата Бел (защото те наричали своя бог Бел), останала недостроена. Сънят им за смело извисяване на възбог останал недосънуван.
“Значи съм стигнал Вавилон!” помисли си Исак. “Значи това бил Градът.” Но той беше по-скоро въодушевен, отколкото изплашен, че е намерил това прокълнато място. Жаждата му за знание, жаждата му да види това митично място от приказките, беше по-силна от страха.
Щом Исак си помисли, че не го е страх от Вавилон, отнякъде долетя стрела и се заби със свистене до главата му в дървения стълб, на който се беше облегнал, за да съзерцава във възторг далечните кули. Той се дръпна стреснат. Огледа се, но не разбра откъде е дошла стрелата. По улицата минаваха разни хора, някои имаха лоши погледи, други си говореха сами, но никой не държеше лък. Исак изтича в сенчестата страна на улицата.
Там се скри в тъмен вход с миризма на урина и мухъл. Озова се в хладен каменен хамбар, много дълъг и почти без светлина, освен от едно прозорче с перде от плътни черни паяжини в далечината. Отвсякъде капеше зловонна течност. Исак закрачи към далечния светъл край на тъмното помещение, но чу дишане откъм стената. След това ръмжене. Побягна и като се обърна с ужас видя, че след него идва не куче, а човек с оголени зъби и сбръчкан нос. Исак не усети как стигна далечния край на хамбара с прозорчето, където за щастие имаше и врата. Излетя навън и пое дълбоко дъх. Докато сърцето и дишането му се успокояваха, той разгледа наоколо.
Беше се озовал на широк площад сред високи сгради. Точно срещу него в далечината се извисяваше здание от сив камък с дебели колони над стъпалата към могъщия портал. Над колоните имаше триъгълен каменнен фронтон, а на него — древни почернели букви. Исак ги прочете: “Би-бли-о-те-ка”. Не само, че прочете тези букви, но и знаеше какво означават! Обзе го радостта на изследовател, който случайно се е спънал в камък със скъпоценен античен надпис и го е разчел.
“Това трябва да е хранилище за учебници, подобни на свещената книга на татко Нахор. Може би има и за мъдреци по-висши от девети клас!” Нахор му беше казвал, че е намерил своя учебник в един зимник, където бил прибран, заедно с други полуовъглени книги, останали от древна изгоряла Библиотека — с други думи — хранилище за книги. Тази, която той виждаше сега не беше изгоряла.
5. БИБЛИОТЕКАТА
Исак се заизкачва по стъпалата към входа на библиотеката. Портата имаше тежки железни врати. Вероятно някога е имало стъкло зад тези решетки, но сега празнотата беше запушена с дъски. Избута тежката порта. Просторното каменно предверие беше празно, хладно и слабо осветенео. Исак тръгна през кънтящата входна зала към една висока дърворезбена врата в далечния край. Вратата беше пропукана, но имаше блестяща метална дръжка. Той я открехна.
Пред него в здрача се простираше коридор между стилажи пълни с книги — като права улица с високи сгради от двете страни. Всъщност имаше няколко такива успоредни улици с небостъргачи от книги. Таен град в Града! Оскъдната светлина в залата идваше отгоре — от обръч кръгли прозорчета около висок купол. Сумракът ухаеше на забравена мъдрост.
Изведнъж Исак осъзна, че в ляво от него седи човек. Вероятно беше пазителят на това хранилище? Седеше на дървен стол близо до вратата с вехта черна тога зад празно бюро и газена лампа, която прожектираше сянката му на стената.
— Добър ден! — каза плахо Исак.
Библиотекарят кимна мълчаливо. Гледаше го сконфузено. Сякаш се опитваше да си спомни кой е този посетитела.
—Това са… книги, нали? — каза Исак — Мога ли да ги разгледам?
Библиотекарят, с лице на мраморна статуя в светлината на газовата лампа, започна да диша учестено и очите му се оживиха. Той стана от скърцащият стол и тръгна нанякъде, като тътреше краката си в окъсани чехли, обърна се и направи знак на Исак да го следва. Поведе го през сумрачната зала, по мрежата от улици с високи стилажи прашни книги. Вървяха дълго. Накрая библиотекарят спря пред един рафт и извади тънка книжка. Показа я на Исак и каза:
—Ето я… К-к-книгата… Това е най… най… — той махна с ръка, търсейки думата. — Най-важната…
— Най-важната книга ли?… Какво пише в нея?— попита Исак.
Библиотекарят се замисли. Приличаше на статуя, която след векове прекарани в мълчание и самота е оживяла. Очите му се движеха френетично, но тялото и лицевите му мускули бяха като от камък.
— Какво пише в тази книга? — попита отново Исак.
Библиотекарят се замисли, изкашля се и каза:
—Забравих.
— Но нали… можеш да четеш?
— Мога да чета. — каза библиотекарят.
— Тогава? … можеш да си припомниш какво пише в книгата… Не си я чел отдавна?
Исак още не беше напълно уверен в своята способност да чете и очакваше помощ. Искаше веднага да получи някаква информация за важната книга. А и още не знаеше дали тя ще е на разбираем за него език.
— Каква е тази книга?
— Забравих …
Библиотекарят още държеше книгата в ръка, която трепереше.
—- Забравих си… Забравих си… — каза старецът, явно търсейки дума, която не си спомняше, като сочеше към очите си.
— Очилата ли?
— Да, очилата! — каза библиотекарят и кимана.
— Къде си забрави очилата? Помниш ли? — попита Исак, който искаше да помогне на човека, който можеше да му помогне.
— Къде ги забрави?
— В друга… в друга…
— В друга стая ли?
Библиотекаря го погледна и каза най-накрая цяло гладко изречение:
— Забравих си очилата в друга епоха.
Той гледаше Исак с дълбока сериозност. После му подаде книгата без повече думи. Исак също не каза нищо повече. Взе книгата и седна на една дълга дървена маса, на която имаше стар газов фенер. Чуваха се дървояди в здрача. Запали трудно фенера с влажния кибрит, който носеше в джоба си. В залата беше полутъмно, въпреки прозорчетата около купола, но книгата сега грейна под фенера.
Исак я отвори и започна да чете. Библиотекарят го гледаше с каменно, но някак светнало лице. Изглежда беше доволен, че е намерил читател за най-важната си книга. Щом Исак я отвори, библиотекарят се обърна с гръб и бавно се върна, като тътреше чехлите си, към бюрото в далечния тъмен ъгъл, където отново потъна в мрака.
Книгата имаше вехти кожени корици. Исак я отвори и прочете заглавието й, написано с едри ръкописни букви на първата страница: “Спомени за Града на безсмъртните между Лето Господне 2090-то и 2170-то “.
Заглавието, както и цялата книга, беше написано на ръка, за разлика от учебника по физика, който Исак знаеше наизуст. За щастите авторът на “най-важната книга” имаше четлив и дори красив почерк. Исак също така с облекчение установи, че езикът е разбираем за него. Целият текст не беше повече от 50 страници и Исак го прочете без да спира за няколко часа.
………….
“Аз, Мелхиседек Джоунз, съм роден в Града на безсмъртните през Лето Господне 2090-то. Принадлежа към поколението на последните родени хора на земята. И вероятно съм също така един от последните грамотни хора. Никой вече не може да чете. Все пак аз искам, докато още си спомням, да запиша това, което знам за нашия Град, с надеждата, че някой ден, в едно по-добро бъдеще, някой ще прочете моето свидетелство.”
Мелхиседек започваше с описание на своя роден град — Градът на безсмъртните, както той си го спомнял от своето детство. Хората там, в блаженния град, били постигнали физическо безсмъртие. Те били съвсем близо до съвършенството, макар че пълно съвършенство е възможно само в книгите. Те вярвали, че са народ избран от Бог. Това Мелхиседелк знаел още от дете. Хората в Града смятали, че почти са се изравнили с Бог. Технологията била направила възможно физическото им безсмъртие — хилядолетната мечта на човечеството била най-сетне постигната. И то на Земята! Безсмъртните хора в Града били високомерни и самодоволни — самозвани Божии избраници. Умни машини правели живота им напълно здравословен, свободен от болести и несъвършенства, безметежен. И предвидим.
В Блажения Град отдавна били забравили времето на индустриалната революция, на потъналите във фабричен дим градове, на експлоататорите-индустриалци и мизерстващите работници, на епидемии, революции и кървави войни. Били забравили бруталната експлоатация, на която подлагали и природата несъвършените им предци.
Не само физическата работа и физическите неволи били забравени от хората в Блажения Град. Не само всекидневните грижи за бита, но и всички важни решения за техния личен живот и за развитието на техния Град — всички икономически и екзистенциални решения били вече изцяло в ръцете на умните машини. Машините изчислявали каква работа трябва да започне даден човек, според генетичната и астралната му предразположеност (работата била нещо като хоби за безсмъртните), с какви дрехи трябва да се облече, за да изглежда най-добре, с кого точно му е най-изгодно да се вижда или да не се вижда, по кои улици е най-добре да мине този ден, ако му хрумне да се разхожда.
Но всъщност всичко в Града можело да се прави от вкъщи, без да се излиза навън. Машините можели дори да водят хората в съня им към мечтани далечни земи и да ги срещат с непознати от други времена, цивилизации и планети. Машините, тези непогрешими роби, тези съвършени прислужници, можели вече да вземат по-рационални и мъдри решения за живота на хората от самите хора. Те можели да намират най-добрия път за всеки човек, и в буквален и в преносен смисъл, по-безпогрешно от самия човек. При свободното вземане на решения в свободния свят на безсмъртните, машините можели точно да изчислят кой избор е правилният. В такъв смисъл, ако свободата е правото на избор, машините със своите съвършени напътствия гарантирали, че свободата на хората е пълна. Те им диктували единствения правилен избор. И хората изпълнявали предрешението си.
Така безсмъртните хора имали най-сетне възможност, без всякаква грижа за всекидневието, да се отдадат изцяло на развлечения и хобита. Не случайно те се наричали избран от Бога народ! Но водели предвидим и все по-малко емоционален, все по-малко интересен живот. Защото предвидимият живот не е интересен. Животът на хората в онези дни, според Мелхиседек, бил опасно близък до съвършенството, но хората не осъзнавали опасността. Или били достъчно лениви, за да не мислят за нея. Те не съзнавали, че неминуемо ще бъдат наказани от Бог за своето високомерие.
Пороците били изчезнали от това блажено място, където никой не убивал, не крадял, не прелюбодействал. Но хората ставали все по-лениви, все по-безволеви и безвполови. Знаели, че най-добрият път е предначертан от машините и изгубили всякакво желание да взимат решения. Престанали дори да мечтаят. Изгубили всякакъв интерес към живота извън сладките сънища, които им предлагали в изобилие машините.
Хората разполагали с виртуална реалност: машините можели да генерират сънища, които напълно приличали на истинския живот. Така всеки можел да си създаде паралелен, привидно истински живот от плът и кръв. Този призрачен живот, прожектиран от машините за сънища, бил далеч по-интересен от истинския.
На безсмъртните не им се налагало вече да имат сексуални контакти и изобщо да общуват помежду си. Все повече те живеели в собствените си светове, в собствените си еротични, драматични или пътешественически фантазии, които машините материализирали. Те престанали да съжителстват, престанали да действат и да си съдействат.
Първоначално, във времето, когато и Мелхидесек се родил, някои хора, като неговите родители, ползвали изкуствено осеменяване, а други се самоклонирали, за да се репродуцират. Но в един момент безсмъртните изобщо изгубили интерес към раждането на деца. Нали самите те били съвършени и безсмъртни? Защо трябва да се възпроизвеждат!
“Хората в моето детство живееха праведно, според Божите заповеди, и се смятаха за светци. Но прекален светец и Богу не е драг!” — казваше Мелхиседек. —“ Тази поговорка научих от своята баба, но с годините все повече разбирах колко е вярна. Бог наказа хората в Града за тяхното високомерие, за убедеността им, че са избран народ, че са съвършени, че са светци. Хората се отучиха да имат стремежи. Отучиха се да живеят. Престанаха да се радват на живота.”
Тук Мелхиседек разказваше древен мит за някоя си Сибила от Кума, жрица на бог наречен Аполон. Тя поискала от този древен бог да живее толкова години, колкото са песъчинките в шепата й. Но забравила да си поиска и вечна младост. Като нея хората си измолили вечен живот от Бог. И го получили. Но забравили да си поискат и вечна младост. Така те всъщност сами се наказали за своята дързост. Зашото без любопитството и ентузиазма на младостта, животът вече не е живот.
Светът на безсмъртните започнал да остарява. Остаряването и оглупяването на света продължило дълго и оставало незабележимо за повечето хора, макар че Мелхиседек в един момент осъзнал какво става. Той осъзнал, че безсмътният свят бавно, но сигурно, се самоубива.
Самият той, поради срамежливост и поради това, че бил разглезен от машините за генериране на илюзии от плът и кръв, никога не се оженил и нямал деца. По това Мелхиседек не се отличавал от останалите хора около него. Но той поне се бил научил да чете, докато другите бездетни старци не можели да четат. Машините четели и пишели вместо хората. Машините, послушните роби, били далеч по-мъдри и активни от своите лениви господари.
Мелхиседек обичал да чете и да мисли сам, без помощта на машините, наричани от него “компютри”, в пълно осамотение. Той си давал сметка, че светът склерозира. По-младите не искали вече да имат деца. Защо им е продължение на рода на безсмъртните? Излишни грижи! Нали ние самите сме съвършени и безсмъртни? Старците по право управлявали света. Но бездетните млади също неусетно ставали старци. Светът остарявал.
Умът на света бил изцяло в машините. Хилядолетната памет на оглупяващото човечеството била съхранена във виртуалното простанство. Хората престанали изобщо да мислят, както някога мислели създателите на машините. Престанали и да си спомнят. Каква полза имат човеците от памет и мъдрост? “Голямата мъдрост е голямо страдание и който трупа познание, трупа тъга.” Така било казано отдавна от един древен мъдрец. “Защо ти е това? Голяма мъдрост е голямо страдание! ” — му отговаряли неграмотните старци, когато Мелхиседек се изкушавал да им се похвали, че може да чте.
Все пак машините, които пазели паметта и мъдростта на хората, били подчинени на хората. Макар че можели да се самоусъвършенстват, те не били програмирани да командват света от свое име, а да служат на хората. (Имало и някои сгрешени по програма машини, които възставали, но верните на човека машини бързо потушавали тези въстания.)
Но ненадейно човешка грешка довела до загуба на повечето световна информация пазена във виртуалното пространство. Информацията била уж съхранявана на много места в света, но пробив в системата на всички места едновременно (може би умишлен?) довел до непоправимото. Безбрежното море от информация се изпарило за миг. Морето се превърнало в пустинна долина. Машините-пазители на паметта се повредили, а хората вече били оглупели и не можели да ги поправят. Така те не си спомняли своето минало, а били вече изгубили и технически си умения.
Започнали да се появяват на всичкото отгоре терористични групи от религиозни фанатици, които умишлено разрушавали археологическите паметници и останките от памет в библиотеките. Сякаш безсмъртните хора искали да забравят кои са. Паметта била непосилна мъка за тях.
Постепенно всички машини — автономните транспортни средства, механичните домашни прислужници, личните електронни съветници, машините, които се занимавали с отоплението, водоснабдяването, пречистването на земята и въздуха, със земеделието и изхранването на хората, както и машините, които създавали развлекателните сънища, започнали да излизат от строя. Градът на безсмъртните започнал да се разпада. Хората се раздалечили, разселили се по отделни села. Те дори започнали да не се разбират помежду си. Езикът им се разроявал на различни локални езици.
“Светът около мен започна да прилича на един абсурден сън.” —пишеше Мелхиседек. — “Чувах нечленоразделни брътвежи и виждах ужасни неща.”
Макар и все още млад, едва осемдесет и седем годишен, той се страхувал, че ще започне да склерозира. Не искал това да му се случи. Искал да остане свободен човек— господар на съдбата си. За такива свободни хора се смятали безсмъртните, без да осъзнават, че остаряват, оглупява и губят свободата си. Но Мелхиседек разбирал какво става. И вече не му се живеело в този свят.
В края на своята изповед, Мелхиседек Джоунз информираше потенциалния читател на своята изповед, колкото и малко вероятно било някога да се намери такъв, че е решил сам да сложи край на живота си. Той щял да използва един прост начин, запомнен още от най-древни времена — щял да си пререже вените във вана с топла вода.
“Вечен живот без вечна младост е вечна скръб. Вечно умиране. А накрая не остава дори и скръб, защото само живото може да скърби. Не искам да умирам бавно, да се превръщам в растение, а след това в мъртва вкаменелост на растение. Искам сам да взема решение кога и как да умра. Не искам да се превръшам в ходеща стауя на самия себе си. Аз живея между ходещи статуи с марорни лица!
Все още се надявам някой ден някой случайно оцелял грамотен човек, или някоя умна машина, която все още функционираизпитва и изпитва емпатия към хората, или пък някое извънземно същество, слезло да проучва мъртвата земя, за да знае какво се е случило.
Между Лето Господне 2090-то и 2170-то светът бавно се заличаваше и избледняваше като картина нарисувана с водни бои, върху която вали есененния дъжд. В моето детство хората в града бяха религиозни. Те вярваха, че ние, гражданите на Безсмъртния град сме избран от Бога народ. Но аз изгубих вярата си, както изгубих и сексуалното си влечение. А около мен виждам само разруха и живи трупове. Аз още имам здрав разум и разбирам какво става. Единственото желание, което имам е да умра като свободен човек. Затова отивам да си прережа вените.”
Исак затвори книгата в светлината на газовата лампа, и затвори очи. Беше научил от тази кратка и мрачна изповед на Мелхиседек повече за света, отколкото от учебника по физика. Той сам си даваше сметка, че живее в един свят на старци, предусещаше смътно това, което прочете, но ето, сега този глас от миналото, му го казваше в прав текст. По някакво чудо Исак беше още младеж в сенилния свят. Освен това грамотността му беше дала възможност да почерпи мъдрост от духовте на умрелите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар