6. РЕБЕКА
Макар че истината, която разбра, беше жестока, фактът на познанието донесе на Исак радост. “Лето Господне 2170-то? Това трябва да е брой години.” помислиси си той. “Хората са броили годините в миналото. Знам, че баща ми и майка ми са броили годините си преди да се родя аз, защото им е било казано, че ще се родя, когато той, Исак, е на 100, а тя, Сара, е на 90. Но бяха спрели да ги броят след раждането ми. Аз съм може би вече на 20 или 25?
Но защо Мелхиседек казва: Лето Господне 2170-то? Това не може да е неговата възраст. Трябва да е възрастта на света от сътворението му… А колко ли години са минали от самоубийството на Мелхиседек? Кое Лето Господне трябва да е сега?” После Исак си помисли друго :”Как ли се е родил света в началото на летоброенето? Богът на татко ми Аврам ли го е създал? И ако Той е бащата, коя е майката на света? ”
Вече беше съвсем тъмно в залата. Нямаше светлина от прозорчетата в купола. Дори газовата лампа догаряше с пръщене. Но Исак чу далечна глъчка и видя отблясъци от светлини. Явно имаше и друг прозорец някъде зад безкрайните рафтове с книги. Той последва светлината и намери прозорец в дъното на читалнята. През мръсното спукано стъкло на четирикрилия прозорец той видя навън тълпа с факли, която вървеше възбудено и шумно по улицата.
Младежкото любопитство на Исак го подтикна да излезе, за да провери къде отива тази тълпа. Мина покрай библиотекаря. Той, в славата на тогата си, беше с отворени очи, с каменно лице осветено от газовата лампа на бюрото му. Не спи ли този човек? Исак искаше да му благодари. Кимна, изкашля се, но не получи отговор. Може би спеше с отворени очи? Или наистина беше станал вече статуя. “Дали всички хора по света няма един ден наистина да се превърнат в свои собствени статуи?” —помисли си Исак. — “И кой ще ги види, за да ги оцени или заклейми?”
Той настигна тълпата навън и попита един човек къде отиват. Човекът, облечен в жълти шалвари, го изгледа, но не отговори. Исак попита друг, но и той не му отговори. Може би не го разбираха? Или не знаеха къде отиват? Най-накрая един от хората с факли му отговори, сочейки напред:
— Председател на света. На площад!
Исак продължи с тълпата. Всички говореха шумно, но той почти нищо не разбираше. Имаше чувството че и те не се разбират един друг. Но някаква тайнствена сила ги водеше в обща посока. Нови и нови хора излизаха от входове и странични улици и се вливаха в тази човешка река в мрака.
На площада ярки лъчи светлина озаряваха висока каменна тераса пред тухлена сграда. Небето беше тъмносиньо. Светлината озаряваше белобрад мъж в бяла захабена роба, като нощница. Беше обграден от доста по-едри от него хора с черни кожени дрехи и черни очила гледащи мрачно към тълпата. Те явно пазеха стареца с ношницата. Хората на площада викаха и аплодираха, докато старецът председател на света най-накрая издигна ръка и те замълчаха. Председателят започна да говори и Исак се зарадва, че езикът му е напълно разбираем за него:
— Граждани и гражданки на света! Събрах ви тук тази вечер, за да ви поздравя … за да ви поздравя… за… за това че всички се събрахте тук тази вечер. Поздарвявам ви!
Чуха се бурни викове на одобрение и ръкопляскане.
— Ние се събрахме тук да благодарим на Бог, че ни е дал вечен живот. И неземна мъдрост… — той замълча и се замисли. — Спомням си сега, че като бях дете много се страхувах от Бог… Имайте страх от Бога, граждани и гражданки! … Майка ми веднъж ме затвори в един тъмен килер, за наказание. Там видях очите на Бог да ме гледат. И ме беше страх. Очите на Бог… ние сме винаги пред очите на Бог! Благословени сме!… Благославям ви от името на Бог!
Председателят театрално издигна ръце към небето. Чуха се възторжени възлгаси и мощно ръкопляскане.
—-Блажени са нищите духом! — продължи Председателя на света като в транс. — Последните ще станат първи! Почитай баща си и майка си! Не кради! Не прелюбодействай! Не…Не… — той спря и се изкашля. После замълча и се огледа наоколо към пазачите с каменни лица.
— Та докъде бях стигнал?… Скъпи съотечественици! Поздравявам ви и ви пожелавам дълъг живот в служба на Бог и Отечество! Бог и Отечество! На днешния ден, на днешния ден сме се събрали… — той пак замълча. — Спомням си, като дете, с баща ми ходехме на паша… Пасяхме… плъхове…. не… Плъхове? Обещавам ви, скъпи съотечественици, да създам боен отряд, за да унищожим плъховте в нашия град!…
Отново се чуха френетични викове и ръкопляскане.
Исак се обърна и си тръгна през грейналата от възторг, факли и прожектори тълпа. Беше му ужасно да слуша това бръщолевене и да гледа зяпналите усти и блесналите очи на гражданите. Сега Исак разбра напълно думите на Мелхиседек. И осъзна защо винаги, откакто избяга от родния дом като дете, се е чувствал толкова сам в този старчески склерозиращ свят.
Исак вървеше по празните улици в лунната лятна нощ. Влезе в един вход, който му се стори по-малко миризлив и заплашителен. Качи се в мрака нагоре по стълбите. Изглеждаше че в тази нереално висока градска сграда никой не живее. Видя отворена врата от подкожушено дърво, бутна я и влезе. Стаите вътре бяха празни, не се усещаше дъх на разложение, не се чуваше тропот на плъхове. Прозорците бяха без стъкла. Имаше тесен балкон с ръждив парапет високо над града. Исак излезе на балкона. Далече долу се чуваха гласовете на тълпата от площада. От другата страна, по тъмните улици ехтеше кучешки лай, квакаха жаби, чу се и чухал.
Исак стоеше с лице към луната, която изгряваше огромна между високите сгради и се смаляваше в зенита си. Градът беше тъмен, така че се виждаха и ярките звезди. Луната и тези далечни мигащи светлинки, самотни и студени, му бяха по-близки от онези ужасни безпаметни хора с факли долу. Звездите бяха същите и на село — смълчакиви и студени. Но те сякаш му намигаха и му бяха близки.
Исак изпита носталгия по Ново село, по дома си, домът на Нахор и Милка. Споменът му за Старо село, за Сара и Аврам, вече беше само спомен за спомен. Някакъв величествен, но все по-бледнеещ мит в далечината на времето. Дали всичко това се беше случило наистина? Или беше само спомен за детска фантазия, спомен за светъл сън с ужасен край?
Помисли си за гаснещата памет на многолетниците. С отдалечаването във времето, както и в пространството, нещата променят смисъла си, смаляват се и чезнат… “Ето я луната, която ме хипнотизира от небето! От учебника по физика знам, че тя е каменна топка в празното прастранство, както и земята. Дали и на луната не живеят някакви хора, които от тук не мога да видая? Както не мога да видя вече и детството си, далече там назад… Колко далеч е луната? А звездите? По-далеч ли са от сътворението на света?”
Сега луната му заприлича на майчинско лице. Гледаше го тъжно, с навлажнени очи и искаше нещо да му каже. Но беше няма и без уста. Или може би беше забравила вече какво иска да му каже.
………………..
През нощта, когато захладня, Исак се събуди на балкона, където беше заспал, и влезе вътре в стаята. Луната вече не светеше и градът беше съвсем притихнал. На другата сутрин той излезе от запустялата висока сграда и тръгна да си отива. Но накъде? Пътьом видя една паянтова сергия, на която се продаваха големи самуни сив и твърд хляб и прашни буркани с нещо кафяво вътре. Беше прегладнял и спря пред мръсната дъсчена сергия. Един купувач извади от кожена кесия висяща от колана му медна монета извита като черупка на голям орех. С нея той си купи хляб. Исак нямаше пари. На село нямаше нужда от пари, но Нахор пазеше големи медни монети в работилницата си. Нещо като колекция от есенни листата, ьамо че метални. Така че Исак знаеше какво е монета. Но и тук, в града, търговията явно беше главно натурална, защото една жена извади от торбата си избеляла розова блузка, за която получи буркан с кафяв конфитюр.
Исак нямаше какво да предложи на продавача, освен една от стрелите в колчана препасан през рамото му. Имаше и кибрит, но не искаше да се разделя с него. Продавачът погледна дървената стрела и снисходително изпуфтя ( селска работа!), но все пак я взе и даде на Исак голямо парче хляб. При други обстоятелства той не би ял тази безвкусна твърда буца, несравнима с ухаещите бели погачи на село, но сега беше толкова гладен, че сдъвка сплъстения комат и го преглътна за миг. По-надолу по улицата видя чешма, подобна на селските, със зеленясало и криво каменно корито. Макар че не беше сигурен колко е чиста тази вода сред вонящия град, беше така прежаднял, че подложи шепа и пи. Водата се оказа хладна, макар и с тинест вкус. Освежен Исак тръгна да излиза от Вавилон. Така той сам нарече това място, този Вечният град в разруха. Ориентир му беше планината, синееща се далеч на юг, от която беше слязал.
Скоро Исак стигна до първите стръмни хълмове и тръгна да се катери по един сипей сред червенокори уханни борове. Жадуваше да се върне у дома. Мълчаливият татко Нахор, навярно един от малцината грамотни хора в света, при това с ума си, сигурно имаше какво още да го научи. Но Исак също така изгаряше от нетърпение сам да разкаже на Нахор какво е видял и какво е прочел в Библиотеката. Искаше да попита баща си какво мисли за спомените на Мелхиседек. Дали Нахор ще се съгласи, че Мелхиседек е последният историк на един изгубен свят? Или ще го обяви за побъркан фантазьор?
Но неусетно мислите на Исак пак го върнаха към Аврам, истинския му татко, този чезнещ масивен силует в слънчевата мараня на детството. Усмихнатото му зачервено лице с бодлива брада още се явяваше в паметта на Исак. Но вече приличаше на древен мит, важен мит, без миризма. Имаше само спомен, че имало миризма.
Какво ли си е говорил Аврам със своя Бог? Защо неговият Бог го е дарил със син на сто години? Защо Бог е избрал точно Аврам? И наистина ли след като го е дарил със син, Бог е поискал от своя верен раб Аврам да пожертва за Него сина си? Защо тази жестокост? Искал е да провери кого Аврам обича повече? Или само го е изпитвал? И веднага след това е пратил Сара с козлето… Синът на столетника е бил спасен!… А може би той, синът, ще съумее да спаси този старчески свят?
………….
Изведнъж, както вървеше нагоре през шумящата борова гора и през гората на своите мисли, Исак чу необичаен шум сред шубраците: бързи стъпки на едро животно, което притича и замря. Помисли си, че може да е сърна, или друг полезен дивеч и тръгна тихо след шума, с опънат лък. Животното обаче сякаш изчезна в храсталаците. Исак се заозърта наоколо. Но не нагоре, защото стъпките бяха на нещо по-голямо от птица. Изведнъж животното, наистина с размера на сърна, скочи въху него от бора. То опита да го повали на земята и да му вземе лъка.
Исак падна, но успя да се освободи, а нападателят хукна да бяга. На два крака! Исак чак сега осъзна, че това беше човешко същество, което тича с енергията на диво животно. Съществото беше полу-голо, с препаска от еленова кожа над едното рамо и около бедрата, с нож в колана. Имаше бели неокосмени ръце и гъста черна дълга коса. Тичаше безшумно, грациозно и много бързо.
Исак стигна до извода, че това е момиче. Момичето, което беше виждал в съня си! Ребека! Тя е била намерена в гората от Нахор и Милка, а след това пак е избягала в гората. Но в сънищата му Ребека беше схематична и дървена, приличаща на куклата от бор, издялана от Нахор. А това същество пред него скачаше, дишаше и сумтеше, раменете и плешките му блестяха от пот, имаше косми под мишниците и миризма на диво животно, която го привличаше. Съществото имаше много красиво тяло — гърбът му се извиваше в блестящи форми, като планински водопад. Исак усети как сърцето му запрескача, заедно с бягащите му крака, а мъжкия му орган, неизползван до сега по предназначение освен на сън, се изпълни със сила.
Момичето се изгуби в боровата гора. Исак подозираше, че тя пак се е покатерила на някое дърво и го наблюдава. Изведнъж с периферното си зрение я видя свита в клоните на стара бреза сред тъмните борове. Гледаше го и го изучаваше. Той не помръдваше. Но явно тя усети, че е разкрита, защото скочи и пак побягна.
— Ребека! — извика Исак.
Момичето продължаваше да тича.
—- Спри! Ти ли си, Ребека? — извика той след горското същество, което му приличаше на богиня. —Кажи ми как да те наричам, момиче?
Момичето спря, обърна си и го погледна право в очите. Този див поглед на черните лъскави очи под сключени вежди го смрази. Сякаш падна в дълбок кладенец. Цялото му тяло почна да потрепва.
7. ЕЛИ, ЕЛИ
Лицето й беше много по-красиво отколкото Исак си го беше представял. Не беше съвършено, като дървеното лице на куклата, но беше истинско. Сякаш самият Бог се беше явил пред Исак преоблечен в женско тяло. Тъмните очи го приковаха върху червеното борово стебло.
Горското момиче се обърна напред и продължи да крачи нагоре. Вече не тичаше. Сякаш изчакваше Исак да я настигне. С учестено дишане, без да усеща краката си, той забърза крачка, но все не можеше да я настигне. Тя не тичаше, но той все не можеше да я настигне.
— Ребека!— повтори Исак. — Ти ли си?… Коя си ти?
Съществото отново се обърна и го погледна с животинските си очи. Измуча като крава. Изглежда не можеше да говори. Или така говореха неземните същества?
В този миг от гората се чу яростен рев, момичето тръгна към Исак, но преди да направи две крачки, едно голямо сиво куче се хвърли към него с оголени зъби и ръмжене. Той очакваше зъбите да се забият в лявата му ръка, която вдигна за самоотбрана, докато в дясната държеше лъка. Но момичето също вдигна ръка напред към кучето и измуча нещо, което веднага го спря. То обърна гръб на Исак и отде при нея. Сега Исак видя, че това е вълк. Момичето вече беше съвсем близо до него, той усещаще дишането й в лицето си и виждаше белите й твърди гърди под кожената препаска. Усещаше миризмата й, неземна миризма, на фона на миризмата на вълка.
Тя направи на Исак знак с лице да върви след нея и продължи нагоре. Вълкът вървеше до левия й крак и не се обръщаше назад.
— Ребека, ти ли си? — Исак този път не каза нищо, само си го помисли: — Моля те, кажи ми нещо!
Неземното същество се обърна и го погледна в очите. Пак измуча, но Исак ясно чу в главата си:
— Да, аз съм Ребека, за която са ти разказвали Нахор и Милка. Върви след мен!
Животинските очи на съществото го бяха пленили и той вървеше нагоре като в сън.
…………….
От тук нататък този ден и следващата нощ в живота на Исак преминаха наистина като пророчески сън. Пластовете на времето и пространството се резместваха в душата му.
Стигнаха пещерата, където живееше Ребека, под една скала на самия връх на планината. Беше червената скала, гледаща към долния свят, която Исак позна от качването си нагоре. Слънцето залязваше. Пещерата над урвата беше дълбока и тъмна, но предверието й зееше като голяма стая. Имаше рисунка с въглен на стената — сърна, елен и мечка. Имаше и кожа на пепелянка, сива, с кафяви шарки, сложена на един камък до стената, извита в кръг с опашка в устата. Божественото същество не говореше, но Исак сякаш чуваше гласа й.
—Какво е това? —попита той.
—Змията на вслената. Тя няма край: лято, есен, зима, пролет, пак лятото. Ден, нощ, пак ден. Змията на вселената е захапала опашката си.
Исак държеше за ръката божественото същество Ребека с полуголи блестящ гърди. Те вървяха през боровата гора. Червен лъч залезна светлина погали гърдата й. Косове шумно си свирукаха сигнали от короните на дърветата, приготвяйки се за сън. Свежа миризмата на бор, здравец, гъби, бистър поток. И миризматра на Ребека. Толкова реален сън Исак не беше сънувал — пълен с миризми, цветове, остри камъни, червена пръст, борови иглички, жужащи оси и пеещи косове. Залезът оттатък черните борове на фона на синьото небе. Той видя, пипна и помириса света. Прииска му се да падне по лице на уханната топла земя, върху боровите иглички, и да благодари на Бог, че го е създал. Богът на Аврам, същият Бог, който беше пoискал от Аврам да му принесе в жертва сина си, сега го беше срещнал с Ребека. Той беше създал света и щеше може би да го спаси от края.
—Бог иска аз да бъда с теб! — каза Исак на ум и Ребека отговори в ума му:
— Да, знам. Боговете искат да бъдем заедно.— каза тя, макар че не можеше да говори. Дали му говореше или той сам мислеше това?
— Ребека, ние сигурно сме последните млади хора в света.
— Да, знам.
— Трябва да спасим света! Защото той е остарял безнадеждно и без нашата помощ ще умре.
— Знам, така е.
— Ние трябва да направим дете, защото мъж и жена правят дете. Нали?
— Да. Трябва да ми направиш дете.
В пещерата стана тъмно. Той потърси в джоба си кибрита, но не го намери. Ребека взе две съчки и започна да ги трие, докато запали огън. Бяха събрали сухи клони. След като огъня лумна, тя извади от кожите, с които беше покрито каменното й легло, електрически фенер. Заслепи го с него с усмивка. Той се стресна. Тя се разсасмя. Гледаше го в очите. Той чу гласа й:
— Искам дете от теб.
Той е в треска. Голите им тела се трият като съчките, които произвеждат огън. Чува нейния глас, сякаш в сън:
— Ние трябва да спасим света!
Денят е топъл. Те са голи. Лягат в тревта. Щурци. Пчели. Залез…
Исак се събуди в пещерата през ношта. Вълкът го гледаше и очите му блестяха от огъня. Ребека спеше. Гледайки вълка в очите, Исак почувства изведнъж страх от смъртта. Но това не беше страх за собствения му живот. Беше страх за живота на този свят. Светът ще загине, ако той и Ребека не го спасят.
Ребека се събуди. Исак седеше на входа на пещерата, на ръба на червената скала, над стената на планината, срещу света. Той чуваше шума на вятъра и усещаше миризмата на близка буря.
— Това пожар ли е там на хоризонта?
— Не. Изгрява луната.
Ребека седна до него и той я прегърна. Под луната на хоризонта блестеше нещо огромно и сребристо, като люспи на гигантска змия в мрака.
— Това реката ли е, Ребека? — попита той.
— Не, това е морето.
—- Никога не съм виждал море… Но знам от учебника по физика за девети клас, че повечето от земята е море.
— Чуваш ли го?
Исак чу шепота на морето. Сложи ръка на гърдите на Ребека. Чуваше сърцето й. И шепота на далечните вълни. Пред тях виждаше бели облаци, които се носят като материци в тъмното небе. Морето — блестящо под луната — сякаш се разтваряше и поглъщаше лунна планина.
Виждаше мислите, които плуват по лицето на Ребека – усмихват се, говорят му и втренчено го гледат. Виждаше чудеста на света навсякъде наоколо. Светът е стара карта на световната душа, която вечно се изменя. Идва морето…Той усеща огромната змия на вслелената… Змията на вселената раздвижва лъскаво подлунно тяло…Ребека го гледа в очите… Змията си разтваря главата като роза в нея, за да захапе набъвналата си опашка…Мълния проблясва през телата им и от небето рукна древния порой. Кръговрата се затваря. Те са станали едно.
В пещерата, в лятната буря, голи под глиганската кожа…Сън ли е това или истина? Исак не знаеше. Лятната буря отмина, а те още ляжаха голи на скалата, на ръба на света. Тя посочи нагоре.
Исак видя че една от звездите в небето, която идваше от изток, се движи към тях. После спря на едно място и започна да расте. Ребека го погледна и сякаш каза:
—Те ни пазят!
— Кои са те?-—помисли той.
Тя мълчеше, а звездата приближаваше. Исак си спомни, че баша му Аврам говореше за Бог в множествено число. “Те ми обещаха… Те никога не лъжат… Те ми наредиха…”
Исак не знаеше дали това е сън или реалност. Но той прегърна Ребека и влезе в нея. Светлината на звездата, която идваше от изток, ги озари. И отвън и отвътре. Сякаш те самите бяха станали ярка звезда над земята.
— Ели, Ели, лама савахтани!
край
Няма коментари:
Публикуване на коментар