Забравих си очилата
в миналата епоха.
И не ми се връща да си ги взема…
Любомир Левчев, Удоволствието да губиш
1. ВСЕСЪЖЕНИЕТО
Това тяло в пепелта пред него прилича на човешко: черно, мускулесто, със стиснати юмруци и челюсти — но ако ги духнеш от мускулите се отделят облачета прах. Половината лице хътва, а гръдният кош се пропуква и разпада. Масивна изпепелена цепеница: толкова е останало в студеното огнище, където е пламтял животът — вихрил се е огънят на слепите страсти. Животът е скоротечно остаряване. После — пепел — торф: милиони години студено вкаменяване на въглища.
В ужас той отдръпна крака си от пепелището, в което беше стъпил. Дали все пак това не е човешко тяло? Отдалечи се от опожарената сграда, на която внезапно бе попаднал щом превали този баир с вид на голяма жълта костенурка. Седна да си поеме дъх под един широк буцест орех. В безбрежната тишина отекваше кукувица. Едно, две… три… четири…. “Толкова години ли ми остават да живея сам?” Годините напред са скрити от нас. Той не можеше да преброи и годините си назад, но те не бяха много. Сякаш вчера беше детето в бащиния дом…
Наляга го безтегловна следобедна дрямка. Чува вятъра в стария орех, на който се полюшва въжената люлка. Чува кукувуцата в ореха, но не знае нищо още за годините, които ще минават като сън, не знае още за смъртта, която се крие зад ъгъла и тихо, с котешко търпение го наблюдава. Смъртта не съществува. Тя е само зла баба с кьопави пръсти от приказките на мама. Никой в света край него никога не е умирал. Никой никога не умира, освен в приказките.
Клепачите му се затварят блажено, а светът си е все там — завинаги. Под шумящия орех слънцето го оплита в магическа златна паяжина. Чува как пее водата от чешмата на двора. Старата варосана къща има тъмен дървен чердак, на който спят през лятото. Всичко е в полусън, всичко е близко, топло и родно. Всичко е вечно. В мига на заспиването…
Майка му бута въжената люлка под сянката на ореха и тихо му пее. Тя винаги ще го люлее и приспива. Тя има снежно бяла коса, вързана отзад на плитка, разрошена сега от вятъра. Има добро лице с дълбоки бръчки и тъмни очи като кората на ореха. В просъница чува свадливите свраки. Чува и смеха на козлето. То е негов малък брат. Дяволито тропа с крак по калдаръма и се киска. Той знае, че е имал и друг брат, освен козлето, който е заминал за далечна страна с една прислужница на баща му. Заминал е много отдавна, преди той да се роди. Но го е сънувал много пъти.
Тича през двора и си представя, че язди камила през пустинята в тази далечна страна, с неговата майка, слугинята. Замечтан се блъсва в мек дънер — тялото на татко. Той се е върнал от жътва. Усеща родната миризма на пот и биволи от скъсаната му космата блуза с цвят на вехнещи магарешки бодили и сено. Миризмата на татко! Той му разрошва косата с твърди дебели пръсти:
— Хей, козльо! — целува го и небръснатото му лице го боде. Той се смее. Баща му отива към каменната чешма и пие вода с меден черпак на синджир. Полива с лъскавия черпак потната си глава. Зачервен и задъхан е след работа. Детето го чува да говори. Татко му обича да си говори с някакъв Невидим. Диша тежко, бърше водата от голото си теме, протяга ръка към варосаната стена и говори на сянката.
— Вие си изпълнихте обещанието! — казва. —Чаках толкова години!… Колко години чаках? Колко години минаха?… Откакто ми се явихте… Не съм забравил гласа ви. Обещахте ми! И повярвах. Ама тя не ми повярва. Вика: “Глупости! Нещо си сънувал! На нашата възраст чудеса не стават!” Сънувал съм, ама друг път!
Баща му се смее и разперва ръце към стената, варосана, ослепително бяла в слънцто, сякаш там има някой. Всъщност е сянката му, но детето знае, че тя е жива.
— Знаех си аз, че никога не лъжете! Казана дума — хвърлен камък! А тя ми вика: “На нашата възраст чудеса не стават. Нещо си сънувал!” Не ставали чудеса, ама стават! Ей го на!
Татко му се обръща към него и го сочи с пръст. И се смее. Той се затичва към прегръдката му. Татко го вдига високо, завърта го сякаш е падащо от небето гълъбово перце, смеят се. Страхът от падането е приятен гъдел. После го пуска, диша учестено и се хваща за стената. Но пак се усмихва и мърмори:
—- Да, изпълни се казаното от Вас!
Спомня си миризмата на старата им селска къща с глинен под. Навън е жега, пеят в транс жетварките, тези гигантски прозрачни щурци по листата на акациите. Вътре е тъмно и хладно. Вратата е открехната и ярко грее. Има кафяво-червена глинена стомна с вода в ъгъла на глинения под. Майка му полива с нея, когато замита, за да не се вдига прах. Той играе на протритата черга със зелен олющен дървен войник — с отчупена в бой ръка. После следи пътя на мравката, която тича нанякъде с голямо зърно в устата по пода. Нощем, в ухаещото чамово легло, гледа как свети кандилото. И се притиска до майка си. Страх го е от това червено око на граблива птица в мрака.
Кандилото свети денонощно. Веднъж баща му обикаляше в треска стаята. Пак си говореше с Невидимия. Забързано, неразбираемо бърбореше и жестикулираше към стената. После падна на колене пред кандилото и удари чело в пръстения под. Майка му го гледаше с тревога. А той запелтечи :
— Как…как… как се казваха? Как се казваха? Как им беше името? Саро!
—- Кой как се казваше? — попита майка му с неспокойна усмивка.
— Те! — и татко сочи към тавана като я гледа с разширени очи.
— Елохим. — отговаря му тя.
— Елохим! Елохим!— запелтечи баща му, като си удряше главата в глинения под. — Искате ми жертвоприношение. Курбан ми искате. Курбан да стане най-милото ми!… Тежко ми е... Но няма как… Ще бъде волята ви!
— Авраме, съвземи се! Пак нещо си сънувал!— каза майка му угрижено. Стана от леглото и отиде да сложи стария му баща да си легне. А той остана сам с това червено страшно око в мрака.
После дойде и най-страшният ден. Последният. Който не се познаваше от сутринта. Той играеше на двора по изгрев слънце. Вдъхваше упояващата миризма на крава, треви и роса. А баща му приготвяше магарето за път. Събра клони за огън под навеса, върза денк на гърба на магарето. През цялото време нещо си мърмореше, жестикулираше с резки движения и бършеше потта от челото си. Както винаги си говореше с Невидимия. Детето не знаеше кой е Той, но усещаше, че е там, когато баща му говореше с Него. А мама не го виждаше и се усмихваше с крива усмивка. Той знаеше, че Невидимия съществува, че не е само плод на отслабващия ум на баща му, както казваше белокосата му майка.
После татко го повика:
— Ела, сине! Ела да отидем на Божия баир!…Така ни казаха, да отидем там днес. Значи — трябва …
Той се зарадва. Обичаше да ходиш на Божия баир, откъдето се виждаше далече долу селото, равнината и целия топъл свят. Затича се към баща си и магарето. То пляскаше с опашка по мухите и се усмихваше с наведена глава.
— Стой тук! Никъде няма да ходиш!— извика майка му пребледняла.
Но той не я послуша. Обичаше да ходи на Божия баир с татко и бързо се метна и покатери на магарето с боси крака. Татко го подкара пеша. Минаха реката, която клокочеше тихо и едва покриваше копитата на магарето, а цървулите на баща му потъмняха от размътената вода. Поеха нагоре по пътеката през ухайни хвойнови храсти. Той — високо горе на магарето, далеч от бодливите зелени игли. Смееше се и пришпорваше с боси пети животното. Татко беше странно омълчан. Днес изглеждаше още по-стар отколкото си беше.
— Татко, какво ще правим на Божия баир? — попита той.
Татко му мълчеше и гледаше в прахта пред краката си.
— Всесъжение ли ще правим?… А? А? А? — заподскача той на магарето.
—Да. Всесъжение.
Той се успокои, че всичко върви по реда си и щастливо продължи да пришпорва магарето. Скоро стигнаха гърбицата на Божия баир. Вятърът шумеше в пожълтялата трева, разрошваше косата на баира. Той видя селото долу: Ехей — колко е малко! Къщите са като бели играчки!… Но това някак не го зарадва както обикновено. Нещо започна да тревожи и него, защото усещаше, че нещо тревожи татко му. Спряха. Татко навъсен и мълчалив го свали от магарето. После разтовари клоните. Започна да ги нарежда за огън. Беше мълчалив и бледен. Той изведнъж се замисли и каза:
— Татко! Ти донесе дървата за огъня, ама къде е агнето за всесъжението?
Странно наистина! …Баща му каза през зъби:
— Бог ще си предвиди агне.
Ясно — всичко е под контрол. Бог си предвижда всичко! И той продължи да гледа покривите на селото, като се опитваше да намери тяхната къща. Представяше си, че вижда майка си там долу да извежда козлето на паша с една пръчка.
Тогава изведнъж стана ужасното нещо. Баща му го сграбчи и започна да го вързва с дебело въже.
— Татко, какво правиш?!— попита той изненадан, но татко не отговори.
Той се уплаши, започна да се дърпа и да хленчи, но татко му сякаш не го забелязваше. Започна пак да си говори сам. Върза го здраво и го сложи върху клоните. Той онемя от ужас. Баща му беше като в транс, вглъбен в това, което правеше. Опита да запали клечка кибрит, но не успя. Ръцете му трепереха. Лицете му беше бледо и мокро като ризата му. Едва тогава детето разбра какво баща му се опитва да направи. И нададе страшен рев. Беше като лош сън. Бореше се да се изплъзне от въжето, но то се стягаше още повече около тялото му при всяко движение. Страшен сън, който се затяга около гърлото ти. И не можеш да се събудиш.
Изведнъж от клека по баира се чу истреичния глас на майка му:
—Авраме! Авраме! Какво правиш с детето! Ти луд ли си!
—Правя всесъжение! За Тях! Те поискаха тази жертва!
—Това е сина ти, Авраме! Луд ли си!
— Така ми наредиха!— каза като в транс баща му.
Той се задушаваше свит в ужас. Накрая видя майка си да идва отдолу запъхтяна. В ръцете й беше козлето, неговото братче, което риташе закачливо и се смееше.
—Ето!— каза тя. —Ето ти козлето за всесъжение!
Баща му падна ничком, удари чело в тревистата пръст на Божия баир и извика:
— Пратихте ми Ангел спасител! Милият ми Исак е помилван! Благодаря Ви! Благодаря Ви, Елохим!
Баща му задъхан го развърза, без да го поглежда в очите. Трепереше. Пусна го и грабна козлето от ръцете на жена си.
Какво е станало после — само можеше да предполага, защото веднага побягна бясно надолу по пътеката.
2. КНИГАТА НА ЖИВОТА
Исак бягаше панически от баща си и родния си дом. Спъваше се, ставаше, с окървавени колена в прахта и камънаците и продължаваше да тича без да спре… Сякаш още бягаше след всички тези години. Но не можеше да избяга от спомена за този детски кошмар…
Сега той се отърси от спомена. Сега всичко беше тихо и спокойно. “Може би е дошло времето да забравя? Всичко се забрав с времето! Татко ме обичаше все пак…” Но изведнъж, както седеше под ореха, под гласовете на вятъра и кукувицата, той видя наоколо разпиляни черни метални чаркове от машина. И се замисли: “Какво е изгоряло тук? Дали е било просто голяма къща или…” Той беше чувал, че някъде по тези места имало атомна електроцентрала. Древна магическа работилница за светлина, но все още работеща… “Господи! Да не би тя да е изгоряла!”
Знаеше за невидимия ангел на смъртта, наречен Радиация, който се прокрадва незабелязано в костите. Изпуснат ли го, идва без да го виждаш и убива изотвътре… Стана и хукна да бяга през бодливите треви. Бягаше отново назад от родното Старо село, което от много години не беше виждал и в което беше решил да се върне. Побягна обратно към Ново село…
Исак беше отрасъл в Старото село на многолетниците. Знаеше, че майка му е била на 90, а баща му на 100, когато тя го е родила. Знаеше, защото татко му казваше, че така му е обещал Елохим: обещал му да има син от Сара, когато стане на сто. Елохим, Невидимият, или Невидимите — гласът му беше хор, беше ураганен вятър за този, който го чува — никога не лъжеше. Чудото беше станало.
Но Аврам и Сара бяха престанали да броят годините си след чудото. В селото на многолетниците нямаше никакви други деца освен Исак. Затова той си играеше с козлето и с дървените войници, останали от далечното детство на баща му.
Все повече хора в селото на многолетниците губеха паметта си. А Исак знаеше, че наоколо има атомна електроцентрала, по-древна от древните магъосници в нея. Може би те вече са изгубили напълно ума си, забравили са какво и как правят и работилницата за светлина се е запалила? Исак от дете беше чувал страшни приказки за Радиацията — този паднал в мрака пламенен ангел.
Преди да избяга от баща си в страшния ден, Исак никога не беше се отдалечавал от родното село. Знаеше, че преди да се роди е имал полу-брат от друга майка, една слугиня на татко му. Но този батко, който той беше виждал само в съня си, беше заминал надалече през пустинята. Исак винаги мечтаеше като тайнствения си батко да тръгне на пътешествие през пустинята, далеч от село. Но не си беше представял, че заминаването му ще се случи така внезапно и при такива невероятни обстоятелства…
Спомняше си съвсем ясно как през онзи паметен ден дълго тича по прашната пътека, после без пътека, през бодливи храсталаци и суха прах. Тича от сутринта до късен нажежен следобед. Но не усещаше нищо, ни болка в босите пети от трънаците, ни умора. Сякаш тайнствена сила го носеше и той летеше като дух ниско над полето с пламнало потно лице.
Изведнъж в далечината зад един хълм изникнаха варосани бели къщи с покриви от неоформени каменни плочи — като в неговото село… Не беше то! Къщите израстваха от земята като призрачни гъби след дъжд. Но дъждът беше само пот и страх.
Исак никога по-рано не беше стигал толкова далеч — зад девет баира, та на десетия, като в приказките. Нито някой от село му беше разказвал за друго село, нито пришълец беше някога идвал от друго село. Той изобщо не знаеше да има други села.
“Спасен съм!” помисли си задъхания Исак вече прежаднял и отмалял до смърт. Забави ход по пътека, която скоро стана прашна изровена от цървули и копита улица между сънни къщи напечени от следобедното слънце. Две баби с черни забрадки седяха на дървена пейка в черната сянка край един от варосаните дувари. Гледаха го мълчаливо с разширени очи, сякаш бяха призраци.
—Гледай, гледай, дете! — прошепна една от жените и го посочи с кривия си бастун. Бабите станаха от пейката и го следяха като хипнотизирани. От една скърцаща порта се показа сух дълъг дядо. И той също го загледа втренчено като хипнотизиран.
“Тези хора също искат да ме убият, като татко!” —сепна се Исак и хукна пак да бяга с разтуптяно сърце. Сухият сив дядо пъргаво припна след него, а след дядото и едната от забрадение баби. Настигнаха го и дядото го сграбчи за крака. Исак падна.
— Милост! Милост! — завика той. — Не ме убивайте!
Но бабата му рече с кротък глас:
— Не се плаши, детенце! Не се плаши! Ние не сме лоши хора! Ела да ти дадем да пийнеш водица! Много си се изморило! Отде идеш?
Дядото го поведе като го стискаше за китката, към портата, от която беше излязъл…
Така Исак стигна до Ново село и се запозна с новите си татко и майка, при които щеше да прекара следващите няколко години от живота си.
Новата му майка, Милка, беше грижовна както истинската му майка Сара. Но все пак не беше същата. Когато тя му казваше: “сине!” с чужд за него глас, Исак чувстваше, че камък засяда в гърлото му. Новата му майка беше по-стара от старата му майка, която беше на около сто години, когато той избяга от дома. Милка беше бледна и мълчалива жена. Но в къщата живееше и нейната собствена майка. Тя беше сигурно на двеста години. Лицето й приличаше на полиран от вълните на времето бял скелет с бяла коса и големи черни воднисти очи на уморено животно. Тя не познаваше никого. На дъщеря си казваше “мамо”. “Мамо, гладна съм, дай ми да ям мекици!” Криеха от нея ножиците, защото щом попаднеха в ръцете й, тя, както си седеше на един миндер до прозореца зад кухненската маса, започваше да реже покривката или черното перде изпъстрено с жълти бродирани пеперуди. Но когато видеше него, Исак, бабата винаги казваше: “Т'ва дете не е нашо! Чийо е т'ва дете?”
Оказа се, че и в Ново село живеят само многолетници. И тук също нямаше деца. Новата му майка Милка му разказа как с новия му татко Нахор преди години намерили в гората едно момиченце. И то било избягало отнякъде като него, но било нямо и те не знаели откъде идва и как се казва. (Нахор и Милка научиха историята на Исак, но никога не стана дума да го връщат в Старо село, а и никой друг от там не беше идвал насам.)
Нахор и Милка нарекли намереното момиченце Ребека. Те искали да отгледат Ребека като своя дъщеря, но тя била пъргава като сърна и избягала. Исак никога не беше виждал момиченце. Нито беше виждал друго момче, освен себе си. (Той с любопитство се гледаше в металното лъскаво огледало на мама или в легена с вода.) Сега се опитваше да си представи Ребека. Виждаше я като подобна на истинската му майка, но с гладка кожа и с черна коса като него…
Нахор беше дърводелец. Слаб, изпит и мълчалив човек. Лицето му имаше сивкавия цвят на чамовите дъски, с които беше покрит пода на техния дом. Те проскърцваха, когато ходиш по тях със закърпени вълнени чорапи. Нахор не беше изгубел паметта си. Той не си говореше с Елохим, но не говореше много и с Исак. Беше добър и кротък, макар и да не се усмихваше. Но Иска не можеше някак да го обикне. Миризмата на ризата и вълнениете чорапи на този човек му беше чужда. Колкото и да е странно след случилото се през последния им ден заедно, Исак тъгуваше за татко Аврам. За неговата мирзма на пот и добитък, за неговата бодлива брада, когато го целуваше, за неговите разговори с Невидимия. Или Невидимите — Аврам казваше “Вие поискахте жерта, а не Ти поиска.”
Новият баща на Исак му направи прекрасни играчки. Дървено момче за братче и дървено момиче за сестриче. Дървена каруца с дървен вол да се возят. Бяха като истински. Ярко боядисани, с хубав дъх на прясно дърво и боя. Но Исак изпитваше носталгия по старите олющени войници, с изпочупени крайници, останали от детството на истинския му баща. Изпитваше носталгия по гръмкия смях на Аврам, или по гласа му, когато говореше със Сянката на стената.
В съседната къща живееше новата леля на Исак. Тя беше по-стара от брат си Нахор и по-приказлива от него. Вярваше, че някой живее в съседната стая на къщата й, макар че живееше сама. Казваше: “Оня пак е тука! Какво кове там следобед, когато е време за сън?” Или: “Оня дойде вчера в стаята ми и ми счупи радиото!” (Оня беше лош чичко.) Лелята имаше радио: странна машина от дърво и плат, която светва, пръщи и пиука, когато въртиш копчето й. Но лелята вярваше, че чува от радиото да свири музика и да пеят песен. Или че селски глашатай чете новините от там. Или че някакъв ясновидец предсказва какво ще е времето след една луна. Слушаше пращенето на машината за звуци и си тананикаше или разказваше на Исак какво чува. Мащехата на Исак му каза, че това радио наистина е работело някога. Наистина от него се била чувала музика и гласове на глашатаи. Но това било много, много отдавна.
И Новото село на Исак беше населено със старци. И тук, както в Старо село, старците не умираха. Исак беше чувал, че един съсед се е удавил в кладенеца. Видял отражението си там, помислил че е магьосник, който го вика при себе си и скочил. Имаше един селянин, който излязъл да бере гъби в гората на далечния син хълм и никога не се върнал. В селото смятаха, че може да го е изяла мечка. За един друг, който напълно беше изгубил ума си, се предполагаше, че не е успял да си спомни пътя към дома и е продължил нанякъде през пустияна. Стара дървена къща изгоря една нощ. С нея изгоряха и старите й вдървени обитатели. Изведнъж лумна светлина в нощните прозорци на селото. Исак се събуди от виковете навън. Съседите бяха хукнали да гасят пожара с кофи, но не успяха. В къщата имало и овце на долния етаж. Дни след това селото миришеше на изгоряло месо.
В живота на Исак като малко дете, преди онзи страшен сън за всесъжение, смъртта не същесттвуваше. Освен в приказките. Наистина кози и агнета умираха. Както му бяха казвали, те се жертваха за хората. Но хората не умираха. Тук, в Ново село, човешката смърт за пръв път се яви на Исак. Старци губеха паметта си и умираха в следствие на това. Но никой в това или онова село не умираше сякаш от естествена смърт.
Исак растеше бързо и се променяше. Мащехата му Милка в началото на лятото го накара да застане на вратата и с въглен очерта височината му на рамката. Дните се нижеха. Исак пасеше овцете и кравата. Помагаше на Милка в кухнята и избата. Понякога и Нахор го викаше да му помага. Исак държеше високия крак на нова маса прав, докато баща му го слепваше с туткал. Нахор никога не говореше докато работеха.
През зимата край камината, мащехата му разказваше приказки. Разказа му за една жена, която паднала от небето на гърба на костенурка, голяма като цялата земя. Там й се родили две еднакви деца, едното добро, а другото лошо. А от тях произлезли всички хора. Но вторият му баща никога не говореше. Исак усещаше, че той е добър човек, но не се чувстваше уютно с него.
Годината се изтърколи и пак стана лято. Един ден Милка го накара отново да застане на вратата. Въгленът показа, че вече е пораснал с близо една педя. През тази година Исак бе започнал да сънува странен сън. Сънуваше го почти всяка нощ. Ребека, момиченцето, за което Милка му беше разказвала, му се явяваше в съня. Понеже той не беше виждал никога друго дете, Ребека в съня му беше смесица от дървената кукла на сестриче, която му беше направил Нахор и спомена за майка му Сара. Ребека тичаше в гората, тя спираше, поглеждаше го с големи черни очи на сърна, и пак хукваше да бяга между дърветата.
Горе-долу по същото време Исак откри Книгата. В работилницата на Нахор, в един стар шкаф, той намери този странен албум с кожени корици и жълти страници. Подобен беше на онзи албум, в който с майка му Сара бяха подреждали сухи цветя и пеперуди. Но в този албум, вместо цветни листа и крилца, по страниците имаше прави редове от черни знаци — подобни на шарките от покривката, която Милка слагаше на масата за обяд. В албума имаше също така пожълтели рисунки и снимки. Той беше виждал снимка в дома на леля си, същата, на която й говореше онова нещо — радиото. На снимката бяха нарисувани стари хора, изчезнали в гората. Леля му му каза, че не ги е рисувал човек, а машина. Така му каза лудата ляля, но Милка, потвърди, че и това било истина. Имало някога такава рисуваща машина! “Жалко! — мислеше си Исак — Някога е имало толкова чудновати неща, но са изчезнали.“
Изведнъж баща му, дърводелецът, влезе в работилницата и го завари да разглежда кожения албум. Исак се стресна. Помисли че ще му се скарат за дето е тършувал в шкафа. Но Нахор не изглеждаше сърдит. Всъщност той никога не изглеждаше сърдит. Неговото бледо лице не показваше никакви емоции, само умора.
— Татко, какво е това? — попита Исак.
—Tова е Книгата. Свещената книга. — каза Нахор.
— Какво е Книгата?
— В старо време хората са рисували тези букви — той посочи черните знаци — които разказват неща.
— Как така? Тези… драскулки могат ли да говорят?
— Да. Ето тези тук — той посочи корицата на албума — те казват “Учебник по физика”. — той прокара пръст под знаците: — “Учебник по физика за девети клас”. Това е името на Книгата.
— Какво значи това? Какво е… учебник поф…
— Тази книга е учебник по физика.
Като видя очуденото изражение на Исак, Нахор продължи да обяснява:
— Учебникът е албум, който учи на … разни неща.
— А какво значи … другото което каза?
— Физика ли? Физиката разказва за направата на света. За луната, за слънцето …
—Ти каза още нещо… За девети клас… Какво е това?
— Това е висок клас мъдрост. Книгата е писана за големи мъдреци.
Исак продължи да задава въпроси. Нахор обикновено мълчеше, освен когато трябваше да отговаря на въпроси. Но попиташ ли го — отговаряше кратко и ясно. Исак научи, че Нахор е открил Книгата в зимника на старата им къща преди сто години. Тогава още било имало хора, които можели да разбират Книгата. Имало и машини, които можели да четат. А също и да пишат. Нещо като радиото. Нахор се научил да чете — като машините. Исак го попита дали може да научи и него да чете.
Той бързо запомни азбуката и започна сам да произнася писаните думи. Така Книгата наистина започна да му говори. Четеше по едно изречение на ден. Скоро знаеше на изуст първата страница. Разбираше малко, но всеки ден отиваше в работилницата на баща си и сричаше Книгата. Вече четеше наум — само мърдаше устни. В работилницата двамата мълчаха заедно. Нахор — съсредоточен над новия стол. Исак — над старата Книга.
За месец той прочете целия учебник по физика. Мислеше, препрочиташе, и постепенно започна да разбра. Вече знаеше някои от законите на физиката. Разсъждваше за наученото. Това ново знание, макар че го радваше, някак го и объркваше. Не му помагаше да разбере по-добре света. Напротив, светът му изглеждаше по-неразбираем и странен след като прочете учебника, който уж го обясняваше… Първитят му баща Аврам не можеше да чете и нямаше Книга. Но си говореше с Бог. И това някак беше по-естествено — макар че Бог беше невидим, за разлика от книгата.
Някои неща в свещената книга на Нахор бяха по-лесни за разбиране. Ето, да кажем Третият закон на Нютън: “Всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие.” Просто и ясно! Ако някой те ядоса и ти се скара, ти също ще му се ядосваш и скараш. Ако те удари — и на теб ще ти се прииска да го удариш. Ако бягаш от развързано куче, то те гони. Но ако ти го подгониш с камък — то бяга. Има много примери, че на всяко действие съответства равно по големина противодействие. Други неща в учебника бяха далеч по-неясни. Имаше цифри и формули. Например формулата на Айнщайн за маста и енергията Е= mc2. Това Исак не разбираше. Но и разбираемите уроци го смущаваха. Най-ясните и точни наблюдения върху света не го обясняват — само го описват.
Кой е създал света? Как го е създал? Защо светът е такъв, какъвто го описва учебника и какъвто го виждаме? Какво е ставало по-рано, когато някакви други хора, мъдреците от девети клас, са писали този учебник? Защо са изчезнали тези хора? И какво ще стане след сто години?… Какъв е смисълът на живота? Защо същестува света? Това не ставаше ясно от законите за устройството му.
И какво е станало с онези чудни машини, които са можели да пеят, да говорят, да рисуват, да пишат и да четат? Учебникът, свещената книга на Нахор, не отговаряше на никой от тези въпроси.
“Може би мъдреците от девети клас са умрели. Но защо са умрели, ако са били мъдреци? Хората умират само от глупост. И защо всички хора са стари? Защо няма деца, освен мен? Поне няма в тези две села — Старо и Ново село. Но това ли е целият свят? Не може да е целият свят! Ето, в гората Милка и Нахор са намерили Ребека. А моя полу-брат Исмаил е заминал някъде в пустинята с майка си Агар… Какво ли още има по света, оттатък пустинята? Може би другаде има други села и там има други хора. И други закони на физиката.”
Докато пасеше овцете със старото рунтаво куче Анубис, Исак си мислеше: “Защо хората обичат животните, грижат се за тях, дори им дават имена и ги целуват по устата, а след това ги колят и изяждат? Защо животните умират, а ние не умираме? Животните имат ли душа? Ето, Анубис ходи след мен, разбира какво му казвам, приятел ми е, дори ако го ударя с тоягата, ще изквичи, но пак ще ми остане приятел. Какво, според законите на физиката, е приятел? Някой, който не спазва закона за равното по големина и обратно по посока противодействие, който ти дава и нищо не иска в замяна?… Защо сънувам Ребека, която не съм виждал?… И защо, като не съм я виждал, толкова ми харесва?”
“Ако татко Нахор сковава шкаф за някого — ясно е защо и как го прави. Но защо хората и звездите съществуват? Кой, защо и как ги е направил? Дори ако се опише направата на всяко нещо в света, както в учебника, пак не е ясно кой и защо го е направил.”
Исак започваше да разбира стария си баща, Аврам, който много го обичаше, постоянно благодареше на Бог, че му е дал син на стари години, но все пак се беше опитал да го принесе в жертва на Бог. Аврам говореше със своя невидим Бог. И Той (Аврам го наричаше Те) му дваше смисъл. Това беше по-разбираемо, по-логично от учебника, според който съществуват някакви природни закони просто ей така, от само себе си. Закони без законодател.
Докато пасеше овцете, Исак говореше със себе си за тези неща, понякога дори на глас. Кучето Анубис се спираше, изкривяваше глава и го гледаше с изплезен език. Сякаш искаше да се включи в разговора. Татко Нахор беше научил Исак да чете, но никога не обсъждаше с него смисъла на учебника по физика и смисъла на света. За Нахор този учебник беше свещена Книга, която не се обсъжда. Учебникът съдържаше обяснения за направата на света, каквито самия той би могъл да напише за дърводелския си занаят. Ако имаше грамотни хора, които да прочетат написаното. Но Нахор предпочиташе да работи мълчаливо. Може би разсъждаваше наум, но изглежда майсторенето на неща от дърво беше за него по-важно.
Исак пасеше кравата в ливадата. На връшане по прашната пътека, той гледаше как слънцето се сплесква и се скрива ослепително зад тъмния баир. Като пожар на хълма. Кравата гонеше с опашка мухите и хрупаше твърди треви. Исак харесваше миризмата на кравата и миризмите на тревите. Той си мислеше: “Ето, аз знам кой направи дървената кукла на крава, която е под леглото ми. Направи я Нахор, за да ме зарадва. Но кой и защо е измайсторил истинската крава? Или тревите, които тя хрупа? Или пък слънцето, което залязва?
Ако кажем, че другата играчка под леглото ми, куклата на момиче, е парче дърво една педя дълго и един палец широко, с гладки заоблени форми, няма да кажем нищо за смисъла на това парче дърво. Може би онази редица криви маслинови дървета по билото на хълма по залез, черни като буквите в учебника, е някакво изречение? Но ние не знаем какво означава то, нито кой го е написал.
Докато денем пасеше добитъка и мислеше за смисъла на света, нощем Исак сънуваше Ребека. Веднъж я сънува гола. Бяла като дървената кукла, неговата въображаема сестра. Нещо му стана. Членът му също стана парче дърво. Събуди се с туптяшо сърце под мокрия чаршаф. И се засрами. Бяха му казали, че е срамно да си пипа пишката.
Изминаха цели пет години откакто Исак беше дошъл в Ново село. Той напълно свикна с новото си семейство и битие. Но въпреки това все повече му домъчняваше за истинската му майка Сара. Домъчняваше му и за истинския му баща Аврам, от когото избяга в ужас.
Един ден, някак внезапно, Исак реши, че е време пак да напусне дома си. Реши да избяга от Нахор и Милка. Да избяга от Ново села и да се върне в родното си Старо село, което се губеше някъде в маранята на паметта му. Той си представи как ще се изненада Сара като го види. Но тази представа веднага избледня и бе заменена от друга, по-ярка: Докато бяга през полята и горите Исак ненадейно среща Ребека, своята сестра…
(продължава)
Няма коментари:
Публикуване на коментар