Владимир Левчев (9 стихотворения)
Vladimir Levchev (9 poems)
СЕЛСКО ЧИТАЛИЩЕ
Събуждам се като отворена книга
с небе в очите.
Котка ме гледа втренчено
и разчита птицата в небето
или жужащия ръкопис
на пчелите в липата.
(Неграмотен гущер се шмугва на сянка
между редовете от плочи.)
Съседът е друга дебела книга
с бала сено между грубите длани –
кожени старовремски корици.
Овцете разчитат тревите,
блеят и тичат
към тази уханна читанка.
На мегдана
две тънки книжки се четат взаимно.
Едната
със златни летящи сандали
слага червен печат
върху страницата на другата,
която потрепва във вятъра.
2019
A SMALL-TOWN LIBRARY
I wake up like an open book
with sky in my eyes.
A cat stares at me
and reads the bird in the sky
or the buzzing manuscript
of the bees in the linden tree.
(An illiterate lizard sneaks
in the shadow between the lines
of the slates.)
The neighbour is another thick book
with a hay bale in his rough hands —
an old-fashioned leather cover.
The sheep read the grass smell,
they run and bleat
towards that fragrant schoolbook.
In the town square
two slim booklets read each other.
The one with the golden flying sandals
puts a red seal
on the page of the other
trembling in the wind.
НЕВЪЗВРАЩЕНЕЦ
1.
Всяка минута
има своите многомилионни градове
и небеса,
за кратко озарени облаци,
запалени от залеза прозорци.....
Има тайни коридори,
водещи към тъмни стаи
всяка минута.
Кой живее там?
Какво бихме си казали?
Как бихме заживели?
Аз не зная!
Всяка минута
като невъзвращенец
отминавам
безбройните врати
на вечния живот…
2.
Виновни сме, Душа,
че знаем
за самотата си,
за края си.
Виновни сме.
И сме изгонени от Рая.
Часовникът —
пазачът с двете саби —
не ни допуска да се върнем
през входовете на минутите
в Безкрая.
1988
THE REFUGEE
1.
Every minute
has its countless cities
and skies,
briefly illuminated clouds,
windows lit by the sunset. . . .
Every minute
has its secret corridors
leading to dark rooms.
Who lives there?
What would we have said to each other?
How would we have lived there?
I don’t know.
Every minute I pass
endless doors
to eternal life. . . .
2.
My soul,
we have guilty knowledge
of our loneliness,
of the end.
And our guilt keeps us
from Paradise.
The clock —
the guard —
raises its two swords
across the paths of minutes
we might have traveled to eternity.
1988
translated by the author with Henry Taylor
ВЕЧЕРНИ НОВИНИ
Вечерницата изгрява,
а слънцето става
жълта черта
над море от черни борове
в окото на сокола.
Безшумен самолет
бележи свода
с тебеширена дъга.
Земното кълбо
е в окото на сокола.
А в лисичата бърлога
отеква дрезгав вик
на закъсняла сврака.
Настрой на дълги вълни:
настръхналата борова гора предава
вечерни новини.
EVENING NEWS
The evening star rises
and the sun turns
to a yellow line
above the black pine sea
in the eye of the falcon.
A silent airplane
marks the vault
with an ark of chalk.
The globe
is in the eye of the falcon.
In the fox den,
the hoarse cry of a late magpie echoes…
Tune to long waves:
The bristling pine forest transmits
evening news.
ПРЕЛИСТВАНЕ НА ДНИТЕ
Aз отварям тази книга
и на първа страница
чета:
Aз отварям тази книга
на брега.
Вълните са хукнали
изречения от бели букви
по свечереното море.
Хладно слънце прониква
през вехтия папирус на деня.
Ритъмът на прибоя
е разбитият вечерен ритъм
на сърцето ми.
Прелиствам дните си
и чувам
гласовете на морето –
хора на хилядолетията –
на удавените хора
в тъмни дънни зали –
на хорали към Скалата –
носени от сънните течения.
Чувам също
сухото хихикане
на огладения от ветреца
пясъчен палимпсест.
Чувам воя на комарите в листата на тополите –
чувам воя на планетите –
прибоя.
Чувам навсякъде шепота на живота
примирен със смъртта.
Прелиствам дните си,
а вятърът
разлиства страниците в ръцете ми
и в ръцете на тополите.
Дните отминават –
но всичко си остава
където е писано.
И аз съм там –
затиснат като паяк между страниците –
тичам през пясъците
след теб –
ти тичаш през пясъците пред мен
с очи от залезни блясъци…
Ние продължаваме да тичаме
там, където ни е писано.
Докато книгата на дните
пада
от ръцете ми и заспивам.
LEAFING THROUGH THE DAYS
I open this book
to page one and read:
I open this book
on the shore…
The waves are rushing
sentences in white letters
on the twilight sea.
Cool sun penetrates
the threadbare papyrus of the day.
The surf rhythm
is the uneven evening beat
of my heart.
I leaf through the days
and hear
the sea voices —
the chorus of the millennia—
of the drowned people
in dark bottom halls—
the chorus addressing the Rock —
driven by sleepy tides.
I also hear the dry giggling
of the sand palimpsest
smoothed by the wind.
I hear the howl of the mosquitoes in the poplar leaves —
I hear the howl of the planets —
the surf.
I hear everywhere the whisper of life
reconciled with death.
I leaf through my days,
as the wind leafs
through the pages in my hands
and the poplar leaves.
The days go by —
still everything remains
where it was written.
And I am also there —
pressed like a spider between the pages —
I run in the sand
after you —
you run in the sand and I
see the sunset sparks in your eyes…
We are still running there,
where we were written,
while the book of the days
falls from my hand
and I doze off.
КОЙ СЪНУВА МОЯ ЖИВОТ
На Георги Рупчев
Над кофи за боклук,
над пусти кални тротоари,
над мъката безпаметна на този
полунощен град, над мъката
се спуска древен вятър
и довява
на надеждата студените кристали.
Идват снеговете. Тракат
тъмните витрини срещу вятъра
и съска синя змийската реклама
над аптеката – хипнотизира ме,
хипнотизира ме сияйната змия на времето –
парализира мe
времето, което ни лекува
и убива.
Виждам –
горе в планината грее преспа –
тътнат тъмни пориви на вятъра,
лисици вият, светят жълти павилиони, в преспата
зеят пори – зреят
бездните на вцепененото съзнание....Аз виждам
и се смея....
срещу снеговете, срещу ледения вятър,
който насълзява изкълваните очи
се смея...зная
че тревата спи и чака
стоплена под снеговете.....Знай:
“когато обсадят челото ти четирсет зими”
вятърът на зимата е знак,
че скоро, много скоро
върху кухия ти череп ще расте тревата....
живата, отровната трева….
Снеговете
носят дъх на лято
и надежда –
дъх на искана,
изгубена любов....
Лятната трева
дъхти на сняг и пустота.....
И какво тогава ни остава?
Освен отново да чакаме
зимата.
Защото целта е в самото чакане.
Защото обещаното блаженство
е в самата мъка.
Защото Бог съществува
само в нашата вяра,
че съществува.
Аз чакам. Без да знам кого.
Аз виждам и не разбирам.
Животът може би наистина е сън.
Но кой така тревожно сънува
моя живот?
1982
WHO IS DREAMING MY LIFE
For Georgi Roupchev
Over the garbage cans,
over deserted muddy sidewalks,
over the forgetful anguish
of this midnight city, over the anguish
an ancient wind falls
driving in
the cold crystals of hope.
The snow comes: a rattle
of dark shop windows against the wind,
the hiss of the blue snake sign
above the pharmacy —
it mesmerizes me, the blue snake of time,
it paralyzes me,
that time that heals
and kills.
I observe:
a snowdrift shining high up in the mountains,
dark blasts of wind ring,
foxes howl, lit-up yellow kiosks; in the snowdrift
skin pores gape — the chasms
of the benumbed mind, ripening … I observe
and lough
against the snowfall, against the icy wind
moistening my pecked-out eyes
I lough…
I know
the grass is sleeping, waiting
warm under the snow… I know --
“when forty winter shall besiege thy brow”
the wind will be a sign
that soon, very soon
grass will grow from your hollow skull --
living, poisonous grass.
The snow brings
a whiff of summer
and hope —
a whiff of desired
and lost love…
The summer grass
smells of snow
and desolation…
And what else is left then for us
but to wait
for the winter again?
Because the goal is in the waiting only.
Because the promised bliss
is only in the anguish.
Because God exists
only in our faith that he exists.
I wait,
but I don't know for whom.
I see
and don’t understand.
Life maybe is a dream.
But who is so anxiously dreaming
my life?
1982
СТЕНИ
Берлинската стена,
която можеше да стреля, но накрая
беше разбита с чук,
пазеше гражданите на Източния лагер
да не избягат от рая.
Великата китайската стена
пазеше китайския рай
от варварски нашествия.
Но не спря Чингиз Хан.
Западната стена,
стената на плача
на вековете
приема писмени молитви…
На стената във Фейсбук
общуваме като затворници,
които разговарят
през зида на килията
и се търсят с поглед
през ключалката.
Има ли някой там?
2020
WALLS
The Berlin Wall,
which could shoot, but eventually
was destroyed with a hammer,
used to stop the citizens
of the Eastern camp
from fleeing Paradise.
The Great Wall of China
protected the Chinese paradise
from barbarian invasions.
But it didn’t stop Genghis Khan.
The Western Wall,
the wall of the wailing ages,
accepts written prayers…
No the Facebook Wall
we communicate like prisoners,
who speak through the stone wall
of the cell
and look for each other
through the keyhole.
Is there anybody there?
ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА
Като млад сънувах
как вървя по улицата и осъзнавам,
че съм гол от кръста надолу.
Минувачи ме разстрелват с поглед
умирам от срам…
Или се сещам,
че съм закъснял за училище
цял ден... цяла година... много години
няма да мога да завърша.
Или ме подгонва Злото
на площада,
а краката ми омекват,
оплитат се като езика ми,
предават ме…
Случваше ми се
и хубавия сън:
аз съм гол на площада – но махвам
с ръка и ми пада
камъка от сърцето – загребвам
въздуха с ръце и плувам
бруст – забавено – забавно
се издигам
над минувачи и лехи с цветя –
обичам ги!
– летя през майския вятър
гол и свободен
като чайка или буревестник –
гол и свободен
като душата след смъртта.
2014
translated by the author with Barbara Goldberg
.
LOVE IN THE SQUARE
When I was young I had a dream:
I’m walking down the street and see
I’m naked from the waist down: passers-by
stare at me and me, I’m dying
of shame …
Or it dawns on me I’m late for school
a whole day … a year … many years
and I won’t be able to graduate … Or Evil
hunts me down in the square
and my legs go weak,
tangled like my tongue,
tripping me up …
I had a good dream too:
I’m naked in the public square,
but brush off shame –
a stone falls out of my heart –
I shovel the air and swim –
breaststroke, sweet and slow –
I rise above passers-by, the flowerbeds –
I love them!
I fly through May air
naked and free,
like a storm-bird, like a seagull –
naked and free
like the soul after death.
В БУРИТЕ НА ВЕЧНАТА РАЗДЯЛА
в памет на Данила Стоянова (1962-1984)
В урагана, в тъмното стърнище
светлият синчец – око на нищо
с уязвимост мълнии смущава.
Съскат нажежените чинари –
пада гръм – и камъните пари...
Уязвим, синчецът наблюдава –
той самият синевата става.
Синевата – крехко, кратко цвете
от магнитни бури просветлено
диша в мрака – синьо над зелено –
трепка – и цъфти – и прецъфтява –
катаклизми звездни съзерцава...
В ужаса на тъмната вселена
Кой довя и посади небето?
Кой обича всичко краткотрайно:
слънчев лъч, зачатието тайно –
и историята на земята?
Малък ще е Той – като сълзата,
от окото ти – за миг – изгряла
в бурите на вечната раздяла –
мигащ Фар в морето на Смъртта.
1987
IN THE STORMS OF CONSTANT PARTING
In memory of Danila Stoyanova (1962-1984)
In the hurricane, amidst the stubble
the bright bluebell, nothing’s eye,
is so fragile it embarrasses the lightning.
The sycamores, red-hot, hiss in the rain,
a bolt strikes the field, rocks are scalded. . .
Unable to take cover, the flower stands watch
and at last becomes the blue sky.
Sky – short-lived and fragile flower,
brightened by magnetic storms,
breathing in the darkness, blue atop green,
it flickers, blooms, fades,
beholds the death of stars.
In the horror of the dark cosmos
who blew in the seed of the sky?
Who loves all fleeting things —
a ray of sun, each conception,
the history of the earth itself?
He must be as small as the tear
that for a moment brims in your eye
in the storms of constant parting:
a flashing beacon in the sea of death.
1985
translated by the author with Henry Taylor
EPISTULA EX PONTO
Октомври се завръюа на брега,
а птиците си заминават:
черните им редици в небето —
писмо от Черно море.
EPISTULA EX PONTO
October returns to the shore
and the birds depart:
their black lines in the sky —
a letter from the Black sea.
Ovid wrote Epistulae ex ponto while he was exiled in Tomis, on the Black Sea coast.
Няма коментари:
Публикуване на коментар