ПУСТАТА ЗЕМЯ на Елиът

Т.С. ЕЛИЪТ

ПУСТАТА ЗЕМЯ

(1922)

“Nam Sibyllam quidem Cumis ego ipse oculis meis vidi in ampulla pendere, et cum illi pueri dicerent: :Σιβυλλα τι θελεις; respondebat illa:αποθανειν θελω.”

                                                На Езра Паунд

                                                Il miglior fabbro.

I. ПОГРЕБЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ

   Април е най-жестокият месец, поражда

Люляци от мъртвата земя, размесва

Спомени и желания, разбърква

Потъмнели корени с пролетен дъжд.

Зимата ни топлеше, покриваше

Земята с безпаметен сняг, захранваше

Малък живот с изсъхнали грудки.

Лятото ни изненада, дойде над Щарнбергерзее

С дъждовен порив; спряхме под колонадата,

И продъжихме в слънце през парка Хофгартен,

Пихме кафе и си говорихме цял час.

Bin gar keine Russin, stamm’ aus Litauen, echt deutsch.

И като деца, когато бяхме при ерцхерцога,

При братовчед ми, той ме изведе с една шейна,

А аз се изплаших. Но той ми каза, Мари,

Мари, дръж се здраво. И се спуснахме.

В планините, там се чувстваш свободен.

Аз чета почти цялата нощ, и отивам на юг през зимата.

          Какви са вкопчените корени, какви клони израстват

От този каменист боклук? Сине човешки,

Ти не можеш да кажеш, или предвидиш, защото познаваш само

Куп строшени идоли, където слънцето бие

И мъртвото дърво не подслонява, и щурецът не облегчава,

И по сухия камък не звънти вода. И има

Сянка само под тази червена скала,

(Влез в сянката под тази червена скала)

И аз ще ти покажа нещо различно

От твоята сянка, която крачи след теб всяка сутрин

Или твоята сянка, която се вдига вечер да те посрещне;

Ще ти покажа страха в шепа прах.

                             Frisch weht der Wind

                             Der Heimat zu

                             Mein Irisch Kind

                             Wo weilest du?

“Ти за първи път ми подари зюмбюли преди година;

Нарекоха ме зюмбюленото момиче.“

–       Но когато се върнахме, закъснели, от зюмбюлената градина,

Ръцете ти пълни, косата ти мокра, не можех

Да говоря и очите ми примираха, не бях

Ни жив ни мъртъв и не знаех нищо

Втренчен в сърцето на светлината, в мълчанието.

Oed’ und leer das Meer.

          Мадам Созострис, известна гадателка,

Имаше лоша настинка, но все пак

Е позната като най-мъдрата жена в Европа,

Със злокобната колода карти. Ето я, каза тя,

Вашата карта, Финикийският Моряк удавник,

(Тези перли са били очите му. Вижте!)

Тук е Беладона, Дамата на Скалите,

Дамата на ситуациите.

А това е човекът с трите пръта, ето го и Колелото,

Ето го и едноокият търговец, а тази карта,

Която е празна, е нещо което той носи на гърба си,

Но ми е забранено да го видя. Не откривам

Обесения. Внимавайте за смърт от вода.

Виждам тълпи от хора, които се въртят в кръг.

Благодаря. Ако видите скъпата госпожа Еквитон,

Кажете й, че сама ще й занеса хороскопа:

В наше време човек трябва да е внимателен.

          Нереален град,

В кафявата мъгла на зимна утрин,

Тълпа се стичаше по Лондонския мост, толкова много,

Не знаех, че смъртта е погубила толкова много.

Въздишки, кратки и редки, се издишваха,

Всеки човек вторачен пред краката си.

Изтичаха нагоре и после надолу по Кинг Уилиъм,

Където „Света Мария Улнот“ отмерва часовете

С глух звук при последния звън на девет.

Там срещнах един познат и го спрях като го повиках: „Стетсън!

Ти, който беше с мен на корабите при Миле!

Трупът, дето беше посадил в градината си миналата година,

Поникна ли? Ще разцъфти ли тази година?

Или внезапен скреж смути лехата му?

Пази го от кучето, нали е приятел на човека,

С ноктите си да не го изрови пак!

„ Ти! Лицемерни читателю! – mon semblable, – mon frère!”

II. ПАРТИЯ  ШАХ

    Креслото й като полиран трон

Лъщеше върху мрамора, стъклото

От рамката си с гроздове ковани

С надникнал златен Купидон сред тях

(и друг прикрил очите си с крилата)

Множеше пламъка на седмостеблен свещник

С отблясък върху масата, където

Сияние от гривната й срещаще

Положена в атлаз, в кутия пищна.

Шишенца от стъкло и слонова кост

Отпушени таяха синтетичните й

Парфюми, пудри, кремове – объркващи

И давещи в ухания сетивата,

Смутили свежия въздух от прозореца,

Захранващ дългите пламъци на свещите

Хвърлили пушек към тавана дървен,

Смущаващ лъскавите орнаменти.

Дърво средморско там пламтеше в мед,

Оранжево и зелено в рамка от камък,

С делфин изваян в светлината тъжна.

Над старата камина се разкриваше,

Като в прозорец хванал горска сцена,

Метаморфозата на Филомела

Жестоко изнасилена от царя,

Но вече с глас неуязвим на славей;

И още плаче и светът я гони,

Чирика и възбужда мръсния слух.

И други вехти  късове от времето

Бяха разказани върху стените.

Втренчени форми вътре се навеждаха

Смълчавайки затворената стая.

По стълбите прокрадваха се стъпки.

Под свещите и гребена косите й

Се разпиляваха в пламтящи точки,

В тлеещи думи, после зверски стихваше.

   „Зле съм с нервите. Да, зле.Стой при мен!

   Говори ми. Защо не говориш никога. Говори!

Какво мислиш? За какво си мислиш? Какво?

    Не знам никога какво си мислиш. Мисли!“

    Мисля, че сме в алеята на плъховете,

Където мъртвите са си изгубили костите.

   „Какъв е тоя шум?

                   Вятърът под вратата.

 „ Какъв е сега този шум? Какво прави вятърът?“

                   Нищо, пак нищо.

                                                                   „Ти

Не знаеш ли нищо? Не виждаш ли нищо? Не помниш ли

Нищо?“

          Помня

че тези перли са били очите му.

„Жив ли си изобщо или не си? Нищо ли няма в главата ти?“

                                                                             Но

О О О О тази Шекспирова забава –

Така елегантна

Така импозантна

„Какво да правя сега? Какво да правя?

Ще хукна както съм, навън, по улицата

С пусната коса, така. Какво ще правим утре?

Какво изобщо ще правим?“

                                                Топлата баня в десет.

И ако вали колата в четири.

И ще изиграем партия шах,

Притискайки очи без клепки в очакване да се почука на вратата.

          Когато мъжът на Лил се връщаше от войната, аз й казах

Аз не се превземам, когато говоря, казах й го,

МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е

Сега Алберт си идва, прояви малко разум.

Той ще те пита какво си направила с парите които ти даде

Да си направиш зъби. Даде ти ги, там бях.

Извади си ги всичките, Лил, и си направи една хубава протеза,

Каза ти го, кълна се, не издържам да те гледам така.

И аз не издържам, й казах, помисли за бедния Алберт,

Бил е в армията четири години, иска да му е хубаво,

И ако с теб не може, други ще му го дадат, казах й го.

А, така ли, каза тя. Ами нещо такова ще стане, казах аз.

Тогава ще знам на кого да благодаря, каза тя и ме погледна остро.

МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е

И да не ти харесва, ще свикнеш, й казах.

Други ще могат да направят правилния избор ако ти не можеш.

Но ако Алберт си отиде няма да е да не съм ти казала.

Трябва да се срамуваш, че изглежда така повяхнала.

( А е само на трийсет и една.)

Не зависи от мен, ми каза тя, с мрачна физиономия,

То е от хапчетата дето ги взимах, за да го махна.

(Имала е вече пет и почти умря от малкия Джордж.)

Аптекаря ми каза, че няма да е проблем, но вече не съм същата.

Ти си истинска глупачка, й казах.

Е, ако Алберт не те оставя на мира, нали за това е то, й казах,

За какво се жениш, ако не искаш деца?

МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е

На следващата неделя Алберт се върна, имаха топъл пушен бут

И ме поканиха на обед да го опитам докато е топъл –

МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е

МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е

Лека нощ,Бил. Лека нощ, Лу. Лека, Мей. Лека!

Та-та. Лека. Лека на всички.

Лека нощ, дами, лека нощ, скъпи дами, лека нощ, лека нощ.

III. ОГНЕНАТА ПРОПОВЕД

          Шатърът на реката е скъсан; последните пръсти на листата

Се вкопчват и потъват в мокрия бряг. Вятърът

Пресича кафявата земя, нечут. Отишли са си нимфите.

Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си.

Реката носи празни бутилки и опаковки от сандвичи,

Копринени кърпички, кашони и фасове

И други свидетелства за летните нощи. Отишли са си нимфите.

И техните приятели, шляещите се наследници на директори от Ситито;

Отишли са си без да оставят адрес.

При реките Лемански – там седяхме и плачехме...

Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си.

Сладка Темза, тихо протичай,а аз ще говоря кратко и без патос.

Но зад гърба си чувам сред студения порив

тракането на кости и присмех до уши разпорен.

Плъх пролази тихо през растенията,

Провлачи лигав корем по брега,

Докато аз ловях риба в мъртвия канал

Една зимна вечер зад газовата станция

Замислен за крушението на брат ми царя

И смъртта на баща ми царя преди него.

Докато голите тела на мократа земя

И костите захвърлени в малката суха мансарда

Потракваха под миши стъпки година след година

Но зад гърба си чувам сред студения порив

клаксони и мотора на колата, с която замина

Суини при мис Портър през пролетта.

О, луната свети над мис Портър

и  над дъщерята –

Те си мият само със сода краката

Et O ces coix d’enfants, chantant dans la coupole!

Чик чик чик

Чук чук чук

Насилена тъй грубо от Терей

        Нереален град,

В кафявата мъгла на един зимен обед,

Г-н Евгенидис, търговец от Смирна,

Небръснат с пълен джоб стафиди –

Пратка за Лондон: цена на доставката вкл. –

Ме покани на народен френски

Да обядваме в хотел Кенън стрийт

И да прекараме уикенда в Метропол.

        Във виолетовия час, когато погледът и гърбът

Се изправят от бюрото, когато човешката машина чака

Като такси, пулсираща чака,

Аз, Тирезий, макар и сляп, пулсиращ между два живота,

Старец със сбръчкани женски гърди, съзирам

Във виолетовия час, във вечерния час на устрем

Към вкъщи, който връща моряка от морската шир у дома,

Машинописката у дома за вечеря, разтребва закуската,

Запалва си печката, вади консервирана храна

А зад прозореца опасно се протяга

Комбинизонът й докоснат от последна слънчева светлина

Върху дивана (нощем леглото й) са насъбрани

Чорапогащници, пантофи, ризи и колани.

Аз, Тирезий, старецът със сбъчкани цицки,

Виждам сцената и следващият акт предвиждам –

За чаканият гост и аз съм се загрижил.

И ето, идва той, младежът с цирей на лицето,

Служител в малка агенция с поглед нагло вперен –

Един от нисшите, на които самочувствието приляга

Както на Брадфордски милионер цилиндър черен.

Часът е подходящ, така и той се е досетил, тя е

Вечеряла сама, сега е уморена и скучае –

Заема се с прегръдки той, души я със старание

В прегръдки неотблъсквани макар и нежелани.

Решително я атакува, в миг приижда;

Ръцете му не спита никакво препятствие;

А суетата му не чака отговор – не вижда

какъв проблем е пълното й безучастие.

(И аз, Тирезий, съм изстрадал всичко сам

Извършено на същото легло или диван;

Аз който бях и под Тиванските стени

И крачих с мъртвите в подземните земи.)

С една целувка най-накрая снизходителна

Той тръгва си и в тъмното й стълбище залита....

Тя се обръща и за миг се оглежда

Без спомен за любовника отишъл си;

Умът й полуосъзната мисъл произвежда:

„Е, всичко свърши и сега спокойно дишам.“

Щом хубава девица прегреши

Из стаята си крачи тя в тревога,

Коси приглажда, после с жест автоматичен

На грамофона нова плоча слага.

„Такава музика пълзеше над водата“

И нагоре по Странд, по Кралица Виктория,

О град, о град, понякога аз чувам

Край някой бар на улица Долна Темза

Приятно хленчене на мандолина

И тропане и бъбрене отвътре,

Където рибари безделничат по пладне: където стените

На Магнус Мартир се изправят

В необяснимия разкош на йонийското бяло и златно.

Поти се реката

Масло и катран

Барките плуват

Надолу през прилива

Платна червени

Широки

Обветрени, тласък по мачтата.

Барките мият

Дрейфиращи трупи

Надолу към Гринуич

Покрай Айл ъв Догс.

Уейлала лейа

Уаллала лейлала

Елизабет с граф Лестър

Бият веслата

Прилича кърмата

На златна черупка

Червено и златно

Вълнички изпращат

Към двата бряга

А южният вятър

Понася  надолу

Ек на камбани

От белите кули

Уейлала лейа

Уаллала лейлала

„Трамваи, прашни дървета.

Роди ме Хайбъри. Ричмънд и Кю

Ме убиха. Край Ричмънд вдигнах колене

Просната в тясно кану.“

„Нозете ми са в Муургейт, а сърцето ми

Под нозете. След събитието

Плаках. Той ми обеща „ново начало“.

Не казах нищо. Трябва ли да негодувам?“

„ На Маргейтски Пясъци.

Не мога да свържа

Нищо с нищо.

Счупени нокти на мръсни ръце.

Моите са скромни хора, не очакват

Нищо.“

                   ла ла

Тогава в Картаген дойдох

В пламъци в пламъци в пламъци в пламъци

О Господи ти ме отскубваш

Отскубваш ме

в пламъци

IV. СМЪРТ ОТ ВОДА

Флебас Финикиецът, от две седмици покоен,

Забрави писъкът на чайките и мъртвото вълнение

И печалбата и загубата.

                                      Течение под морето

Грабна костите му в шепот. Вдиган и потапян

Премина той етапите на своята възраст и младост

Навлизайки във водовъртежа.

                                                Юдей или елин,

О ти, що обръщаш колелото и гледаш към вятъра,

Помисли за Флебас, който беше някога висок и хубав като теб.

V. КАКВО КАЗА ГЪРМЪТ

След факлите червени по лицата в пот

След скрежът на мълчанието в градината

И след агония на каменния под

След виковете и риданията

В затвора и двореца след отекването

На пролетният гръм над планини далечни

Той който беше жив сега е мъртъв

И ние които бяхме живи умираме вече

И нямаме капка търпение

          Тук няма вода а само скала

Скала без вода и песъчлив път

Път криволичещ нагоре в планините

Планини от скала без вода

Ако имаше вода щяхме да спрем да пием

Но сред скалата няма ни вода ни мисъл

Потта е суха в пясък са краката

Ако само имаше вода тук сред скалата

Мъртва планина уста беззъба която не може да плюе

И търсиш място да постоиш да седнеш или легнеш всуе

Няма дори тишина сред тези планини

Само сух стерилен гръм но не идва дъжда

Няма дори самота сред тези планини

Червени свъсени лица се хилят и ръмжат

Пред къщи от напукана кал

                                                Ако имаше вода

   Вместо скала

   Ако имаше скала

   Но също вода

   И вода

   Извор

   Вир сред скалата

   Ако само имаше звук на вода

   А не цикадите

   И сухите треви да пеят

   Звук на вода върху скалата

   Където дроздът отшелник пее в боровете

   Цвър цвър  цвър цвър цвър  цвър цвър

   Но няма вода

   Кой е третият дето крачи винаги до теб?

Ако броя сме само ние двамата с теб

Но ако погледна напред по белия ни път

Винаги има някой друг който крачи до теб

Носи се обгърнат в кафява мантия, с качулка

Не знам дали е мъж или жена

– но кой е там от другата ти страна?

          Какъв е този звук високо във въздуха

Мърморене и майчинско оплакване

Какви са тези орди под качулки плъпнали

По безкрайните полета, спъващи се по напукана земя

Обрамчена само с плосък хоризонт

Кой е градът отвъд планините

Пропуквания преобразувания и взривове във виолетовия час

Падащи кули

Йерусалим Атина Александрия

Виена Лондон

Нереални

   Една жена пристегна дълга черна коса

И изтръгна от тези струни музика шептяща

И прилепите с лица на бебета във виолетовата светлина

Свирукаха и биеха крилата си

И лазеха с глави надолу по една почерняла стена

И преобърнати надолу във въздуха бяха кулите

С възпоменателните си камбани отмерващи часа

И гласове запели от празни водоеми и от пресъхнали кладенци

   В тази запусната дупка сред планините

В бледата лунна светлина, тревите пеят

Над катурнати гробове, край параклиса

Това е празния параклис, дом само на вятъра.

Няма прозорци, а вратата се люлее,

Сухите кости не заплашват никого.

Само един петел застана на покрива

Ку кку ригу ку ку ригуу

В блясъка на светкавица. После влажен порив

Донесе дъжд

   Ганг беше хлътнал, изтощените листа

Чакаха дъжда, докато черните облаци

Се насъбираха далеч, над Химавант.

Джунглата се сведе, сгърбена в мълчание.

Тогава гърмът проговори

ДА

Дата: какво сме дали?

Приятелю, кръвта раздрусва сърцето ми

Ужасното втурване към моментното отдаване

Което век на благоразумие не може да отмени

В това и само в това сме съществували

Което няма да намерят в нашите некролози

Или в спомените изтъкани от благодетелния паяк

Или под печатите счупени от сухия адвокат

В нашите празни стаи

ДА

Даядхвам: Чувал съм ключа

Да се завърта един път във вратата и един път само

Ние мислим за ключа, всеки в затвора си

мисли за ключа и всеки одобрява затвора

Когато падне нощ, мълвата етерна

Възражда за момент разбития Кореолан

ДА

Дамята: Лодката отвърна

Весело, на ръката умела с платно и весло

Морето беше кротко, сърцето ти би отвърнало

Весело, когато е поканено, биещо, покорно

На владеещите го ръце

                            

                                      Аз седях на брега

И ловях риба, с безплодната равнина зад гърба ми

Ще мога ли накрая да уредя земята си?

Лондонския мост пропада той пропада той пропада

Poi s’ascose nel foco che gli affina

Quando fiam uti chelidon – О лястовице лястовице

Le Prince d’Aquitaine a la tour abolie

С тези фрагменти съм подпрял развалините си

Така ви се полага. Йеронимо пак полудя.

Дата. Даядхвам. Дамята.

                   Шанти шанти шанти

                                                                      Превод от английски  Владимир Левчев 

https://www.youtube.com/watch?v=jkQ3kxQURcI