ВАВИЛОНСКАТА КУЛА ЛИ СТРОИМ? (За разбъркването на езиците и Словото)

      А по цялата земя се употребяваше един език и един говор. Kато се дигнаха от Изток, те [племената  на синовете Ноеви] намериха поле в Сенаарската земя и се заселиха там.  И рекоха си един другиму: хайде  да направим тухли и да ги изпечем в огъня. И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар. И рекоха: Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя. А Господ слезе да види града и кулата, що градяха човеците. И рече Господ: Ето, един народ са, и всички говорят един език; и ето какво са почнали да правят; и няма да се откажат от това, що са намислили да направят. Нека слезем, и така  да разбъркаме езика им, тъй щото един други да не разбират езика си. Така Господ ги разпръсна от там по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града и кулата. За това той се наименува  Вавилон, понеже там Господ разбърка езика на цялата земя …

                                                            Битие 11:1-9

През последния век, и особено след падането на Желязната завеса през 1989, английският стана новата “lingua franca” — стана за целия свят това, което е бил латинският за Западния свят през Средновековието. Но сега, когато новите роботи с нежни имена — като Сири и Алекса,  или всеотдайната преводачка на Гугъл, която не разбира разликата между метафора и теорема, между стих и алинея, между шега и дефиниция — могат да ни превеждат с напевен глас текстове от всякакви езици, дори и знанието на английския език става ненужно. Дори и грамотността става ненужна, понеже имаме гласов превод. Разбираме ли се сега по-добре? Говори ли най-накрая човечеството на един общ език?  Това ли е езика на “племената на синовете Ноеви”, който “се употребяваше по цялата земя”? Съградихме ли си най-накрая “кула, висока до небето”? 

Но ето че тъкмо сега, когато започнахме да говорим общ език в общото ни глобално село ( не дори стария английски, а съвършения език на машините), ние, строителите на Кулата, децата на синовте Ноеви, изведнъж престанахме да се разбираме помежду си. 

И заживяхме в паралелни светове: Едни от хората живеят в свят, в който са им откраднати президентските избори и те виждат себе си като патриоти-революционери, които щурмуват двореца на Злото. Други от хората живеят в свят, в който банда насъскани от главния лъжец метежници нахлуват с взлом в Храма на демокрацията. (Те пък имат да рушат статуи, древни идоли на Злото.)  Едни от хората виждат вярващи или правещи добро влиятелни хора в Папа Франциск, Джо Байдън, Джордж Сорос, Бил Гейтс, или Том Хенкс. Други виждат същите тези като участници в сатанински заговор на педофили и убийци. Едни от хората се страхуват и депресират от вирусната пандемия. А други — от ваксините, с които те вярват, че някой иска да “чипира” и пороби целия свят. Едни от хората живеят на кръгла Земя, която обикаля слънцето —  други на изконната плоска Земя. 

Ние, народите на синовете Ноеви, живеем в паралелни светове. (Те са дори по-убдедително различни светове днес, отколкото бяха по време на Студената война — тогава повечето хора не вярваха на лъжите на властта, която разделяше света, за да го владе, или изобщо не се интересуваха от властта и лъжите й.) Ние, свободните хора, строителите на общата Кула на демокрацията, вече не си разбираме езиците. Всеки чете на стената си във Фейсбук различно послание на различен език, вижда различен, убедително реален свят, в който живее. 

Преди социалните медии да станат нашия общ вавилонски градски форум, имаше разлика в свободната преса между факти и коментари, между истини и фантасмагории от жълтата преса. Имаше време, когато дори боговете мълчаха, когато говорят фактите. Сега вече няма факти — самите коментари и мнения станаха факти. Има факти и алтернативни факти. Които картинно и убедително ни се представят като реалност, в която живеем. 

Но дали това не са само сенки, хвърлени на стената на нашата пещера-затвор? 

        По-рано имаше разлика между офис и екран, между класна стая и екран, между колоездачен път в планината и спортна игра на екран, между политическа реалност и реалити шоу (на екрана). Вече няма такава разлика. Вече не можем да разберем кое е реалност и кое е измама. Говорим си с призрачни картини на себе си и текстове-съобщения на екрана. Но не разбираме вече езиците си. Нали доскро, малко след Потопа, след огнения и после леден потоп на войните от миналия век, говорехме един език, езика на демокрацията?

Наказва ли ни Бог за дързостта да строим кула до Небето? За да си “спечелим име”.  В града, който трябва да носи неговото непроизносимо име? Точно когато мислехме, че сме постигнали общия език и строим общата Кула до небето, или до Марс, дали не разбърка Бог езиците ни? Дали Кулата ни, още недостроена, не започва да се руши поради това разбъркване на езиците?

Но може би това е само ковидна (или старческа, зашото света застарява) депресия. Може би сме оглупели (поне някои от нас, по-старите) и разчитаме погрешно старозаветения мит? Може би все пак ние, хората, живеем в друг мит, в друг свят?  

Може би идва часът да се завърне общото ни Слово, езика на детството ни? Словото, което беше в началото. Когато “рече Бог: Да бъде светлина! И биде светлина”.

Преди разсъмване е най-тъмно.