сряда, 5 юни 2013 г.

ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ



(Писал съм този разказ около 1990-та, но излезе наскоро в третия сборник "Зелени разкази" на изд. "Сиела".)

http://ciela.bg/books/book/zeleni-razkazi-3/1677

Жегата беше трудно поносима. Той тичаше през твърдата жълта трева, за да направи малък вятър. Репеите и тръните се забиваха в козината му и го скубеха, което му доставяше удоволствие. Ог езика му се стичаха потоци солена вода. Чу гласа на господаря - властен и тревожен: „Ела тук! Върни се веднага!" В друг случай той би се подчинил. Гласът вещаеше лоши неща само ако не му се подчиниш. Ако му се подчиниш, този глас означаваше парче салам или поне погалване по главата и одобрителни думи, които те изпъл­ват с гордост. Но друга сила бе затворила ушите му за господарския глас. Тя го повлече точно в обратната посока.                                                                               
 Беше наситено ухание, по-възбуждащо от миризма на бягаща котка, сравнимо само с аромата на разгонена женска. То разбуди родовата му памет на блатен ловджия в безсърдечната горещина. Беше древно магическо ухание, което би го обгърнало и скрило, така че котките да не усещат приближаването му и да го взимат за полуразложена вкусна риба. Ето го – в плющящите треви изникна туловището: оглозган от котки и мравки, все пак голям почти колкото него, бял сластно лепкав сом.
Той се хвърли и започна да се въргаля върху рибата, с което предизвика панически ужас в черните стада от мравки. Натърка козината на гърба си, докато тя дълбоко пое маги­ческото ухание. Едва когато се усети сладостно парфюмиран и облекчен, той се изправи, опомни се и се сети за гневния господарски глас. Хукна със всички сили назад. Беше малко закъснял да се подчини, но затова пък успя да свърши добра работа. Доближавайки към човека, сякаш искаше да му каже (и всъщност му казваше, но не с човешки думи, а със сподавено джавкане): „Ето ме, господарю! Виж как хубаво се парфюмирах. Сега съм готов да ме заведеш на истински лов!"
Пристигна със скокове и искаше да се отрие в панталона на младия човек, а после да го близне по лицето, за да споделят магическата си дегизировка в рибешко ухание.
Последва сграбчване за нашийника, силен плясък на каишката по задника му и после няколко удара с длан по муцуната, които го накараха да изквичи. След това господарят го повлече грубо по напечения асфалт към къщи. Маги­ческото ухание се понесе около тях в безветрието.
Рядко го биеха. Спомни си как веднъж котешка миризма беше заглушила викът на господаря да спре, да се върне веднага. Той не се подчини и прелетя след плячката си през улицата, а една зловеща гърмяща машина, изникнала ненадейно от нищото, удари опашката му и вятъ­рът произведен от машината залепи дългите му уши за ключицата. Изплаши се и се върна. Докато получаваше удари с каишка по задника, знаеше, че ги е заслижил, че е извършил опасен грях.
Сега в необичайно задушния асансьор (той обикновено и през лятото оставаше прохладен) упойващото ухание на раз­ложена риба насити въздуха. Господарят се потеше и псуваше. Той осъзна, че пак е извършил някакъв опасен грях. Това усещане се задълбочи, когато в банята неприятната за ушите му струя на душа прилепи към тялото му сплъстената къдрава козина и отми (макар и не съвсем) магическата миризма. Усещането беше сравнимо само с това да те свалят от гърба на женска, тъкмо когато си почнал да я обладаваш, като те облеят със студен душ и укори. Екстатичното удоволствие изведнъж се превръща в уплах и чувство за вина.
 До края на деня господарят не му говореше. А на другата сутрин направо напусна къщата. Явно беше много обиден от греховното деяние. Не се върна цели три дни. Той го чакаше в мрака под дивана и страдаше. Прекъснатият и сублимиран екстаз от ловната дегизировка прерасна в огромна тъга.
            Но ето какво се случи на третия ден. Господарката беше с един непознат гостенин в хола. Той обичаше гости, познат или непознати, и винаги ги посрещаше с динамично въртене на късата опашка, със скоци върху коленете им. Гостите в къщата бяха чести и бяха много, но винаги добри. Галеха го, радваха му се, даваха му направо в устата салам или сирене. В тяхно присъствие можеше да се отмине като шега или игра дори и най-забраненото нещо  – да се качиш в коленете на някого, докато той яде на ниската маса в хола, и да посегнеш с муцуна към чинията му.
        И така, господарката беше със своя гост в хола. Запалили само слаб декоративен абажур, те се прегръщаха на дивана, пиеха онова неприятно за него, но развеселяващо господарите му нещо и димяха. Изведнъж, той чу шума на идващия асансьор и усети радостна миризма отвън. Като всички хора, господарката и гостенина имаха слабо обоняние и слаб слух. А той, няколко минути предварително, стоеше в неспокойно очакване пред външната врата и въртеше опашка. В хола свиреше музика.
Господарят отключи, без да го чуят. Той се замята към коленете му с тихо радостно квичене, но го­сподарят веднага влезе в хола, без да му обърне внимание. Там се размениха враждебни реплики с повишен тон (това беше характерно за господарите), докато гостът мълчеше. Вероятно господарят се караше на господарката и госта, че са му давали салам и сирене върху креслото. Господарят още беше обиден от греховното деяние с рибата. Гостът веднага си тръгна. И то заедно с господарката. След малко господарят също си тръгна, като трясна гневно вратата. И това беше всичко. Оставиха го сам.
На два пъти господарят се връщаше да вземе нещо от къщата. Но той вече не смееше да го посреща с възторжено въртене на опашката и с подскоци. Свиваше опашка и се скриваше под дивана, щом чуеше, че младият човек влиза. Господарят явно беше окончателно, завинаги разочарован от него заради рибата и затова беше отишъл да живее другаде.




              Боян и Марко, Вашингтон, 2002

2 коментара:

  1. Толкова е хубаво и истинско!...а ако кучето е дакел до болка познато :)

    ОтговорИзтриване
  2. Кучето-прототип на героя в разказа беше кокер-шпаньол. Дакелите изглеждат много тъжни наистина:-)

    ОтговорИзтриване