За каквото човекът си мисли,
когато напуска своето тяло
в такова отива, о Каунтея! -
с пожелното нещо се слива.
Бхагавадгита, 8:6
В детството сънищата са паралелен свят. Като виртуалния свят. Аз можех да се преселвам там и да се връщам за миг по желание. Можех да сънувам отново и отново същия сън. Или да продължавам съня си от мястото, където съм спрял да го сънувам предишната нощ.
Но понякога се губех в тъмните коридори на съня. Опитвах се да се събудя, да избягам от лошата сянка, която ме гонеше. Коридорите ставаха безизходни, все по-объркани и тесни. Задушавах се, а не можех да се събудя…
Но си имах техника за събуждане: Отварях врата към следобедна стая с балкон високо над града. (Всъщност това беше нашият хол.) Затичвах се и скачах от балкона – точно преди сянката да ме е хванала за гърлото. Знаех, че ужасът от падането ще ме събуди…
Ами ако не е сън?!….
Дали така се е чувствал пилотът Андреас Любиц, когато разби самолета на Джърманунигс със 150 пътници на борда в Алпите?
Няма коментари:
Публикуване на коментар