В страната на Йейтс: Цигуларят от Дуни

У.Б. Йейтс

ЦИГУЛАРЯТ ОТ ДУНИ

Щом засвиря на хората в Дуни —

скачат в танц като морски вълни.

Братовчед ми е отче в Килварнет,

а брат ми — в Мокарабуи.

Братовчед си и брат си задминах:

четат те от своя Псалтир,

аз чета от една песнопойка —

в Слайго купих я на панаир.

И когато на края на дните

видим Петър как свети цял в злато —

той ще кимне на три стари духа,

на мен пръв ще отвори вратата.

Че добрият е винаги весел,

Бог да пази от злото, 

и обича цигулка да свири

и обича да гледа хорото.

Мойте хора щом горе ме видят

ще придойдат от всички страни

 с вик:“Я виж, цигуларят от Дуни!”

в танц подобен на морски вълни.

Превод Вл. Левчев

W.B. Yeats 

The Fiddler of Dooney 

WHEN I play on my fiddle in Dooney,
Folk dance like a wave of the sea;
My cousin is priest in Kilvarnet,
My brother in Moharabuiee.
I passed my brother and cousin:	5
They read in their books of prayer;
I read in my book of songs
I bought at the Sligo fair.
When we come at the end of time,
To Peter sitting in state,	10
He will smile on the three old spirits,
But call me first through the gate;
For the good are always the merry,
Save by an evil chance,
And the merry love the fiddle	15
And the merry love to dance:
And when the folk there spy me,
They will all come up to me,
With ‘Here is the fiddler of Dooney!’
And dance like a wave of the sea.	20

1899

ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Кръжи соколът все по-надалече —

вече не чува своя соколар;

отслабва центърът; в разпад е всичко;

отприщва се анархия в света,

прилив от кръв помътен се отприщва,

дави обреда на невинността;

добрите нямат кауза, а злите

от страст са обладани и решими.

Безспорно идва ново Откровение;

безспорно идва Второто пришествие.

Пришествие… едва изричам думата

и образ породен от Spititus Mundi

смущава взора ми: в пустинни пясъци

с тяло на лъв, с лицето на човек,

с поглед жесток и празен като слънцето,

миражът движи бавните си хълбоци,

залитат сенки на пустинни птици в смут.

Пак пада оня мрак; но вече знам,

че двайсет века сън от камък рухват

като кошмар в разклатената люлка:

какъв груб звяр, часът му днес ударил,

пъпли към Витлеем да се роди?

Превод Вл. Левчев

The Second Comming

Turning and turning in the widening gyre   

The falcon cannot hear the falconer; 

Things fall apart; the centre cannot hold; 

Mere anarchy is loosed upon the world, 

The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere   

The ceremony of innocence is drowned; 

The best lack all conviction, while the worst   

Are full of passionate intensity. 

Surely some revelation is at hand; 

Surely the Second Coming is at hand.   

The Second Coming! Hardly are those words out   

When a vast image out of Spiritus Mundi

Troubles my sight: somewhere in sands of the desert   

A shape with lion body and the head of a man,   

A gaze blank and pitiless as the sun,   

Is moving its slow thighs, while all about it   

Reel shadows of the indignant desert birds.   

The darkness drops again; but now I know   

That twenty centuries of stony sleep 

Were vexed to nightmare by a rocking cradle,   

And what rough beast, its hour come round at last,   

Slouches towards Bethlehem to be born? 

       

1919

ДЪЛГОКРАКА МУХА

Цивилизацията да не тъне,

разгромът днес да не е край,

вържете по далече коня

и спрете кучешкия лай;

че в своята палатка Цезар

пред карта разпростряна

в нищото е вперил взор,

подпрял главата с длани.

Като дългокрака муха по вода

умът му се движи над тишината.

Да станат пепел кулите на Троя,

мъжете да я помнят ясно, 

движи се нежно, ако е нужно

в това самотно място.

Полу-жена, полу-дете, тя мисли,

че не я гледат и поема

видяна калайджийска стъпла

на уличната сцена.

Като дългокрака муха по вода

умът й се движи над тишината.

Момиченцата да намерят

първият Адам на мисълта,

папската капела затворете,

не пускайте тези деца.

Там на скелето високо

Микеланджело лежи.

Не по-шумна от мишка

ръката му кръжи.

Като дългокрака муха по вода

умът му се движи над тишината.

Превод Вл. Левчев

W.B. Yeats 

Long-Legged Fly

That civilisation may not sink,
Its great battle lost,
Quiet the dog, tehter the pony
To a distant post;
Our master Caesar is in the tent
Where the maps are spread,
His eyes fixed upon nothing,
A hand upon his head.
Like a long-legged fly upon the stream
His mind moves upon silence.

That the topless towers be burnt
And men recall that face,
Move most gently if move you must
In this lonely place.
She thinks, part woman, three parts a child,
That nobody looks; her feet
Practise a tinker shuffle
Picked up on a street.
Like a long-legged fly upon the stream
Her mind moves upon silence.

That girls at puberty may find
The first Adam in their thought,
Shut the door of the Pope's chapel,
Keep those children out.
There on that scaffolding resides
Michael Angelo.
With no more sound than the mice make
His hand moves to and fro.
Like a long-legged fly upon the stream
His mind moves upon silence.

1939

 С Боян и писателя Джек Харт

С Джек Харт

Скалата Дуни на Лох Гил

Тук през 19 век девойките и младежите от град Слайго са идвали да танциват (с цигуларя от Дуни), защото не им е било разрешено от черквата да се веселят в града.

С Боян и Джек Харт

Ha Лох Гил, на фона на езерния остров Инишфри, известен от стихотворението на Йейтс

Гробът на Йейтс с Бен Булбен в далечината. Погребан е според собственото му желание в стихотворна форма:

Under bare Ben Bulben's head 

In Drumcliff churchyard Yeats is laid,   

An ancestor was rector there 

Long years ago; a church stands near, 

By the road an ancient Cross. 

No marble, no conventional phrase,   

On limestone quarried near the spot   

By his command these words are cut: 

               Cast a cold eye   

               On life, on death.   

               Horseman, pass by!

С Поли Муканова, Джек Харт и Боян Левчев след четенето ни в Дъблин

Уилям Бътлър Йейтс (1865-1939)

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ

Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора 

за старо желязо,

или си е избърсал задника

с Мадоната и Младенеца
 на Леонардо,

или е удушил ученичка, 

за да й вземе портмонето,

или е отровил с химикали в пасищата

няколко милиона бебета, 

за да направи няколко милиона,

или се е взривил с хлапетата, 

които ритат топка по прашната улица,

за да докаже силата 

на своя слабоумен бог,
или е отровил с химикали в реката
два милиона бебета,
за дв прибави още два милиона
към милиардите си -

виждам жива рана на дете,
в която се гърчат

сладострастни черве.

. . . . . . . . . . . . . . . 

Но не сме ли всички ние 
червеи,

които  изяждат със сладострастни гърчове

тази планета?

(Докато червеите на гнева и на омразата
се гърчат в нас
и изяждат

всеки опит за щастие...) 

Ако не вярваме, 
че Любовта на Мадоната

е лъч пронизал Мрака,

ако не вярваме
че Младенецът,

спита армиите на смъртт с усмивка —

ако не вярваме,
че Младенецът е безсмъртен --

значи червеят

вече е победил.

От стихосбирката Марс https://vladimirlevchev.blogspot.com/p/17-1957.html

ПОСЛЕДНАТА МЕТАФИЗИЧЕСКА МУТАЦИЯ

http://kultura.bg/web/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/

                               "Метафизическите мутации, тоест радикалните и глобалните изменения в мирогледа на мнозинството, се проявяват рядко в човешката история. Пример за това е раждането на 
християнството. Когато една метафизическа мутация се осъществи, тя се разпространява, 

                                     без да срещне съпротива, докато не изчерпи своите възможности. Тя помита безогледно  икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии." 

Мишел Уелбек, „Елементарните частици”

Ползвам термина на Уелбек, без да смятам, че трябва да се приема буквално неговата апокалиптична литературна визия. Последната метафизическа мутация всъщност се е състояла още през XVIII век. Това е станало по време  на Просвещението: времето на Лок, Нютон, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и френската революции са първите ярки примери за „помитане на икономически и политически системи” вследствие на тази мутация.

На държавния печат на Съединените щати, под недостроена пирамида, над която бди окото на Твореца, пишеNovus Ordo Seculorum – това е цитат от Вeргилий, който любителите на конспиративни теории превеждат като „Нов световен ред” (буквалният превод е по-скоро „нов ред на вековете”) – времето, когато ще има мир и щастие. За бащите основатели на една нова държава в Новия свят този световен ред са именно републиката и демокрацията, победили монархията. Можем да добавим и капитализма – в едно ново общество без потомствена аристокрация.

Метафизическата мутация довела до създаването на този „нов световен ред”, който съществува и до днес, е мирогледът на Просвещението. Ако може да се синтезира в едно изречение, това е идеята, че светът е математически изградена структура, в която има причинно-следствени връзки. Енергии на привличане и отблъскване, гравитационни сили организират материята, подреждат и спояват отделните тухли на Мирозданието. Тази вселенска структура, наричана поетично Мироздание, има напълно рационален план. Но ако в света има причинно-следствени връзки, значи има и първопричина. Щом Вселената е рационално изградена, то значи зад нея стои някакъв Висш разум. Метафорично казано, Мирозданието си има Архитект.

Противно на масовите представи, Ренесансът, със своето реалистично по форма, но символно по съдържание изкуство („Мадоната с Младенеца”, „Страшният съд”, “Раждането на Венера” са реалистични изображения на митологични и религиозни сюжети), както и Великите географски открития (Колумб търси западен път към Идния, за да даде възможност на испанските монарси Фернандо и Исабела да забогатеят и да превземат светия град Ерусалим) и изобретяването на печатната преса (Гутенберг я изобретява преди всичко, за да отпечата Библията) – тази епоха, XIV-XV век, не е началото на Новото време, на модерността, а по-скоро краят на старото време на християнска Европа. Това е апогеят и оттам самоизчерпването на юдео-християнска метафизическа мутация, която е в основата на западната цивилизация.

Старите монотеистични религии – юдаизъм, християнство, ислям, будизъм, са генетичните кодове на няколко цивилизации, които са малко или много географски и етнически обособени и които и до днес живеят в идеологическа вражда, а доста често и в ужасни кървави стълкновения помежду си. Новата метафизическа мутация, просвещенският хуманизъм и рационализъм, както математиката и паричната система, не е етнически или географски обособена. Тя има глобален характер. Парите не миришат. Две и две прави четири за всички раси и култури. Хуманистичната идея, че всички хора са равноправни индивиди, също не е религиозно, географски или етнически ограничена.

От века на Просвещението насам, последната метафизическа мутация „помита безогледно икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии…” (Просвещението е предхождано от кървави религиозни войни в Европа.) Тя няма да спре своя ход, преди да се е появила нова метафизичeска мутация. Но такава засега не се е появила. И дори последната, просвещенската, едва сега започва да разгръща своя потенциал като каскада от научно-технически и политически революции и радикални промени в живота на цялата планета.

Аз съм по-скоро на страната на Макс Вебер в неговата книга „Протестантската етика и духа на капитализма”, както и на романиста Мишел Уелбек, който казва, че „мирогледът, възприет в даден момент от членовете на едно общество, определя неговата икономика, политика и нрави”, отколкото на страната на Карл Маркс, който казва, че битието определя съзнанието. Наистина, битието до известна степен определя съзнанието, или по-точно подсъзнанието, на отделния индивид: материалното състояние, както и опитът от ранно детство създават комплекси, емоции и навици, които донякъде определят живота на индивида. Но всеки индивид има все пак различна генетична предразположеност. И всяко общество има своя генетичен код, културна и идеологическа основа, върху които е изградено. Вродената агресивност може да ни тласне към престъпление или към професионален успех, към колонизация и робство или към подобряване качеството на живота на хората, но тя е предопределяща.

Древно-гръцката митология е генетичният код на античната цивилизация, която създава науките и философията. Християнството е генетичният код на европейската цивилизация. Ислямът — на близкоизточната цивилизация, която през Средните векове съхранява по-добре античното наследство, отколкото западноевропейската. Юдаизмът е прародителският генетичен код и на двете цивилизации.

Последната метафизическа мутация, просвещенският научен мироглед, не е географски или етнически ограничена. Тя води до мощни вълни от глобални промени. В технико-икономическо отношение сме свидетели, грубо казано, на три вълни на глобални промени от Просвещението насам: индустриалната революция от XVIII-XIX век, големите технически изобретения (телефон, електричество, радио, кино, двигател с вътрешно горене, самолет) от края на XIX и началото на XX век и последната революция на информационните технологии от 90-те години на миналия век.

В социално-политическо отношение също е имало, грубо казано, три революционни вълни през изминалите три века. Общата просвещенска идея е, че хората имат равни права и народът е суверенът в държавата. Но през XIX век се водят национално-освободителни революции. Основното противопоставяне е империя – нация. През XX век, след Първата световна война, започва безпрецедентно кръвопролитна битка между две нови тоталитарни идеологии, по различен начин базирани на просвещенските рационалистически и егалитарни идеи, но и враждебни на тях: национал-социализъм и комунизъм. Първата от тези тоталитарни идеологии се основава на подчинението на индивида на нацията, а втората – на подчинението на индивида на социалната класа. През втората половина на миналия век, до края на Студената война, противопоставянето беше между идеологията на индивидуалната свобода и идеологията на равенството. В комунистическото общество индивидуалната свобода беше драстично ограничена в името на равенството. Макар че във „Фермата” отново се създаде класа на „по-равните” животни. А по-надарените трябваше да се приравняват с посредствените.

Така че при втората революционна вълна през XX век основното противопоставяне беше индивид – общество.

Религиозният фундаментализмът, възродил се в края на XX век, е истеричен опит да се съживят старите религии като защита срещу рационалистическия просвещенски хуманизъм, който фундаменталистите виждат като корен на злото. Без религиозни ценности обществото губи моралния си фундамент. Сега опозицията и основната идейна битка е между традиционния религиозен фундаментализъм (не само ислямизъм, защото има и християнски, и еврейски религиозен фундаментализъм) и един нов светски, схоластичен фундаментализъм. Както догмите на религиозния фундаментализъм, така и либералните догми на политическата коректност водят и до цензура, и до ограничаване на индивидуалната свобода. Например един университетски преподавател може да бъде анонимно обвинен от друг преподавател, че е погледнал трети преподавател по лош, да кажем сексистки или расистки начин, без дори обвиненият да знае кой точно го е обвинил.

Всичко това става в рамките на последната метафизическа мутация – на просвещенския хуманизъм и доминацията на рационалистичния научен мироглед. Не трябва обаче да се забравя, че повечето от просвещенците не са били атеисти, а деисти. Те са вярвали в Архитекта на Вселената, вярвали са, че материалната вселена е продукт на Висш разум, а не е царство на инерцията и хаоса. Така че популярната както сред атеистите, така и сред фундаменталистите опозиция религия – експериментална наука е фалшива. Атеизмът не е логическо следствие от научния, рационалистичен светоглед. Ако има причинно-следствени връзки, трябва да има и първопричина. Ако има рационална организация на света, трябва да има и Разум, създал света. Тази просвещенска идея по никакъв начин не противоречи на еволюционната теория или на която и да е друга теория, базирана на експериментални доказателства и научно мислене за сетивно достъпния свят.

От друга страна, фундаменталистичното абсолютизиране и буквализиране на Библията или на която и да е друга Свещена книга няма нищо общо с истинската религиозност. Истинската религиозност е вярата във върховната ценност на духа и безсмъртието му и вярата във Висш разум. Безсмъртието е възможно и по научен път.

В днешния свят, през второто десетиление на XXI век, изглежда, се очертава новото основно противоречие и една нова потенциална революция, макар и пак в рамките на просвещенската парадигма. Казано на политически език, очертава се противоречието между демокрацията и капитализма – двете основни следствия от просвещенската метафизическа мутация.

Вулгарният материализъм и прагматизъм, доведени до крайност (всичко е биология, борба за оцеляване и борба за власт, няма Бог, няма морал, има само закони в обществото, които позволяват на по-богатите да живеят необезпокоявани от по-бедните), създават едно бездуховно комсуматорско общество. В това общество на финансовите интереси и лобизма демокрацията се ограничава. Богатите стават все по-богати, докато бедните стават относително все по-бедни в световен мащаб, макар че научно-техническата революция по принцип подобрява живота и на най-бедните. Очертава се нова пропаст между бедни и богати в световен мащаб и средната класа изтънява. Това може да доведе до експлозия и нова революция, или до екологична катастрофа.

Срещу вулгарните материалисти, които вярват само в своя личен интерес, стоят хората, които вярват във висшата ценност и безсмъртието на духа. Те не харесват аморалния свят на вулгарния материализъм, в който по-силният изяжда по-слабия, за да бъде накрая и той изяден от най-силния – червея.

Хората, които поставят духовното над материалното (и виждат висша ценност в човека като духовно същество), имат различни убеждения — някои изповядват традиционите религии, други — ню ейдж духовността, има младежки протестни антикапиталистически и екологични движения, има привърженици на атеистичния или агностичен хуманизъм, които поставят духовните ценности над материалните. Всички тези хора трябва да осъзнаят, че всъщност имат обща кауза, и да се обединят, за да спасят света от екологичната и духовна катастрофа, към която вулгарният материализъм го води.

(Наистина звучи утопично да си представим как ще се прегърнат вярващи католици, вярващи мюсюлмани и заклети атеисти. Да не говорим за инфилтрираното и отвлечено от КГБ и службите на Путин православно духовенство… Но не изглеждаха ли преди един век утопия и европейският мир, и единството на Европа?)

Все пак всичко това все още става в рамките на последната метафизическа мутация. Глобалният свят, създаден от идеите на Просвещението, не е достигнал още своя апогей, своя Ренесанс. Все още науката не е разгадала принципите на Мирозданието. Нито е изградено едно напълно рационално и хармонично общество на Земята. Не се е случила все още и нова метафизическа мутация.

ТЕХНИКА ЗА СЪБУЖДАНЕ

                      За каквото човекът си мисли,

                           когато напуска своето тяло

                      в такова отива, о Каунтея! -

                           с пожелното нещо се слива.

                                                                     Бхагавадгита, 8:6

В детството сънищата са паралелен свят. Като виртуалния свят. Аз можех да се преселвам там и да се връщам за миг по желание. Можех да сънувам отново и отново същия сън. Или да продължавам съня си от мястото, където съм спрял да го сънувам предишната нощ. 

Но понякога се губех в тъмните коридори на съня. Опитвах се да се събудя, да избягам от лошата сянка, която ме гонеше. Коридорите ставаха безизходни, все по-объркани и тесни. Задушавах се, а не можех да се събудя… 

Но си имах техника за събуждане: Отварях врата към следобедна стая с балкон високо над града. (Всъщност това беше нашият хол.) Затичвах се и скачах от балкона – точно преди сянката да ме е хванала за гърлото.  Знаех, че ужасът от падането ще ме събуди…

Ами ако не е сън?!….

Дали така се е чувствал пилотът Андреас Любиц, когато разби самолета на Джърманунигс със 150 пътници на борда в Алпите?

ОСВОБОЖДЕНИЯТА НИ

http://www.capital.bg/light/tema/2016/03/02/2714762_osvobojdeniiata_ni/

През 90-те години на миналия век, когато живеех в Америка, много се впечатлявах от това как навсякъде се веят национални флагове, хората си ги слагат на прозорците и на вратите на къщите, особено на националния празник 4 юли. Тогава у нас беше рядкост да се види национален флаг и дори тези, които се вееха над Президентството или Министерския съвет бяха мърляви и опърпани.

Американците са големи патриоти, но техния патриотизъм е доста различен от нашия. Първо"американец“ не е етническа принадлежност – можеш да си едновременно американски и италиански, или ирландски, или български патриот. Впорочем и българите от нашата диаспора, поне в Америка, най-често са български патриоти, и то по един много позитивен, не ксенофобски начин. Второ, американците нямат навик да се оплакват. Те не наблягат на колоналното господство или на робството, а на освобождението, не празнуват смъртта, а рождения ден на героите си – от Вашингтон и Линкълн, до Мартин Лутър Кинг. Американската мечта е проспективна и индивидуалистична. Тя е вярата, че всеки индивид със собствения си труд и ум, независимо от своя произход, може да постигне лично щастие. Балканската мечта или Българската мечта е ретроспективна и колективистична – тя е мечтата за светлото минало, за хан Аспарух, за Златния век на цар Симеон, за изгубеното величие.

В последното десетилетие и у нас стана модно да се веят национални знамена. И това е хубаво. Но нашият национализъм е мрачен, етнически и ксенофобски. Ако си български националист се очаква да гледаш гордо-навъсено и да мразиш малцинствата. Очаква се да се оплакваш от конспирацията на Великите сили срещу България, да обясняваш как някой отвън ни е виновен за това, че сме на последно място в ЕС. Да се оплакваш от черното робство, което ни е попречило да се развием. Да твърдиш, че само заради Робството у нас не е имало Ренесанс, който би бил далеч по-бляскав от Италианския. (Нищо, че Данте и Джото са по-стари от Крали Марко и цар Иван Александър.)

Нашата история като че ли се състои само от робства и освобождения. Имали сме Византийско, Турско, Монархо-фашиско, Съветско-комунистическо... Националният ни празник по комунистическо време, 9 септември, беше денят, в който Червената армия окупира (пардон, освобождава, от „фашистко робство“) България. Националният ни празник днес е денят, в който честваме Освобождението от османско господство. Но смущаващото е, че 3 март е всъщност денят, в който се подписва мирът между две империи – Руската и Османската. Това пак е денят, в който някой друг, отвън, е дошъл и ни е освободил от робство. Цар Александър II е Освободител на руските крепостни селяни и на българските роби... Нищо, че българските „роби“ за разлика от крепостните в Русия, са имали ниви и градини, добитък и собствени красиви къщи, собствени черкви, богати индустриалци, интелектуалци учили в Западна Европа и Русия.

Но и другите ни два големи празника , които са свързани с националното освобождение – 19 февруари и 2 юни – са дни на смъртта. Да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането, или възраждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.) И не е ли възможно да бъдем благодарни на цар Освободител за националното ни освобождение от Османска власт, без да наричаме себе си, или дедите си, роби?

Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Макар, че са имали сродни исторически съдби с нашата, сърбите и гърците не наричат себе си роби. Сериозните историци и у нас предпочитат да ползват термина Османско господство, или Османска власт. Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното възраждане и освобожение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича и дирите от хомота! И все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи. Или се оплакваме, че някой отвън ни е поробил и нищо не можем да направим сами за себе си.

Но като говорим за нашите национални герои, Левски, както знаем, е искал да се освободим сами, не някой да идва да ни освобождава. За това обаче е нужно единство и дисциплина. Парадоксално е, че при всичките ни колективистични национални митове и колективистичния комунистически мит, ние оставаме  непоправими индивидуалисти, за разлика от американците и западно-европейците. Не сме отборни играчи. Животът и дейността на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. И не само заради саможертвата му за Отечеството, но и заради търпеливата работа по създаване на тайни комитети,  които  доказват способността ни за целенасочено, организирано общо действие. Защото у нас каруцата обикновено се тегли от „орел, рак и щука“ - всеки я тегли в своята си посока, така че тя не помръдва, или се чупи. Левски трябва да ни прави горди и затова, че в Републиката, за която той е мечтаел, всички хора е трябвало да имат равни права, независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен и по-примитивен национализъм, който се изразява най-вече в омраза или страх от чужденците и малцинствата. Уви, това е не само българско явление. По света набира мощ и  ксенофобията и религозния фундаментализъм. Връща се на мода дори и преклонението пред авторитарната  имперска власт. Идеите на Левски са европейски, възрожденски, модерни идеи.

Просветения национализъм предполага толерантност и уважение към дугите. От една страна толерантността е израз на сила и увереност в себе си, от друга страна - не е ли в наша полза другите да ни уважават като толерантни и почтени хора, а не да ни смятат за намръщени диваци? Цивилизовани отношения, разбира се, са възможни в една уредена правова държава, в една „чиста и свята република“, в един свят, където властва закона. А не в  мафиотска държава, която е окрадена и превърната в мизерно гето.

Важно е когато говорим за нашето Възраждане, героично или неизживяно, да разбираме и какви са възрожденските и просвещенски идеи – идеите за демокрация,  равенство пред закона и лична свобода на всеки. Важно е и когато говорим за нашето Освобождение,  да можем вече да се освободим и от робското мислене и самочувствие - да повярваме в силата си на свободни хора и да се научим да работим заедно за общи национални цели. 

ТРУДНИ РЕФОРМИ ИЛИ БЕРОВИЗАЦИЯ

Правенето на реформи е значително по-трудна и неблагодарна задача от писането на прокламации. Вече 25 години реформите буксуват. Единствено по времето на Костов, когато България се справи с Виденовата хиперинфлация ( но уви не можа да се справи с Беровата мутризация) и пое по евро-атлантически път, се случи някаква реална промяна. Впрочем от тогава насам имаме и много бавен, но постоянен икономически растеж. Но КГБ-ДС мафията остана в задкулисието. Заради нея и растежа е толкова бавен и мъчителен, въпреки европейската интеграция.

И сега при всеки плах опит за реформа от блатото се надигат силите на реставрацията и заплашват с нов държавен преврат, като този, който направиха през зимата на 2013 на Бойко Борисов, за да доведат сламения човек Орешарски на власт. За да не се разрешат реформи в полицията бяха организирани полицейски протести и се отправиха недвусмислени заплахи, че " който не признава клас пада от власт".( полицаите трябва да имат високи заплати,особено тези, които са на улицата, но за целта трябва сериозна реформа, включваща и съкращения -- реформите винаги са болезнени).

От блатото се надигат постоянно призраците на миналото, за да ни стреснат и внушат ,че са безсмътрни -- те са най-видими и уродливи във ВСС. Със зъби и нокти те ни дърпат назад, не искат нищо да се променя; спирането на съдебната реформа за тях е въпрос на живот и смърт. Основната им цел до сега беше да елилиминират Христо Иванов. Получиха, уви, известна подкрепа и в парламента.

Мисля, че зловещата и подла атака срещу Петър Москов, който започва да прави някакви реални реформи в здравеопазването, атака експлоатираща страховете на българските майки, не успя.

Надявам се, че и съдебната реформа не е погубена напълно и вярвам, че новият министър Екатерина Захариева ще работи успешно за нея. 

Надявам се също, че ВСС с постоянните все по-големи безобразия и скандали, които призвежда в крайна сметка се самоубива, че това е предсмъртен страх и истерия. 

Но мафията няма да се предаде без кървав бой. А реформите означават големи финансови загуби за всички сенчести бизнеси и най-вече за генералите на задкулисието. Те разполагат с пеевската преса, но и с други по-опасни икономико-политически лостове и постоянно се опитват да генерират безредици, хаос, ситуация за преврат, като този, която създадоха през февруари 2013-та след провала на референдума за "Белене".

Добре е да се поставят ясни реформатоски цели за следващите шест месеца. И ако те не се постигнат -- тогава наистина може да се наложи отново да ходим на избори. Защото компромиси с политически партнюори и дории опоненти могат да се правят в името на някаква кауза, но да се прави компромис с мафията е самоубийство. Подайте им ръка и те ще я изядат.

Но от политическата нестабилност и забавянето на реформите чрез нови избори, или от раздори сред управляващите, печели най-много мафията. Реформаторският блок, особено сега, след разцеплението в ДПС, след добрите резултати от последните избори и изборния разгром на БСП, има възможност наистина да измести ДПС от мястото му на де факто втора по значение политическа сила. При това Реформаторският блок може да бъде силата, която не дърпа ГЕРБ надолу към блатото на задкулисието, както прави ДПС винаги,когато е във властта, а обратно, реформаторите са, и могат да бъдат сила, която подтиква коалиционното правителство към реформи.

Реформите са много, много трудна и неблагодарна работа. Но трябва ли да се предаваме веднага, след една загуба в първата битка? 

Христо Иванов постъпи като един достоен човек, когато парламента бламира важна част от исканата от него реформа. Но нужно ли е точно сега Реформаторският блок да се разцепи и да се преследва отново, за кой ли път, химерата за някакъв нов десен проект, който тутакси ще се превърне във втора политическа сила?

Знаем какво се случи след като Синята коалиция се разпадна в навечерието на изборите през 2013-та. Опасявам се, че и сега ще се случи пак същото, ако Реформаторският блок, като участник в управлението, се разпадне и се провокират нови избори напролет.

Дори и по-лошо може да се случи - нова пълна Беровизация на страната. Този неологизъм тревожно се римува с термина "балканизация" . А той означава хаос, война на всеки срещу всеки, политическо безсилие и безвластие, т.е. пълна власт на задкулисието. (По Берово време - власт на Мултигруп и "групиривките".) Борбата за реални реформи е много трудна. Но защо се предаваме толкова бързо ? И защо никога не се учим от грешките си?

НОВОГОДИШНО

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Витoша 

се сипе брашно.

Баба точи кори за баница. 

Забрадката и роклята й

вчера бяха черни,

а днес са като в болница... 

Софийското поле е избледняло

старо одеало.

Детето вижда сини планини

в шарките на одеалото.

Отгоре минава самолетче-играчка…

А брашното се ръси

в полите на Витоша

и баба простира корите на стола...

Срещу Съдебната палата,

където виелица слага на лъвовете

хлебарски шапки,

детето

със сива брада

и дебелата му изрусена кака 

пушат пред кафенето.

Това са внуците на баба, 

чиито внуци днес се крият под друго 

чуждестранно одеало. 

Но баба Витоша си е все същата.

Свъсва вежди 

и издухва от полите си брашното

на ненужните спомени.

ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.

Луна расте отдалеч

като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.

Небе в горещия прозорец

с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.

Залезна приливна пяна

разлиства пламък.

4.

Нова година.

Врана скача в пресен сняг.

Пише пророчество.