вторник, 2 септември 2014 г.

ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА







Това е новата ми книга "Любов на площада". Тя съдържа избрани любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години. Ето тук е електронният вариант:
 http://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html

 Ето и мини-рецензията на Ани Илков, а по-надолу и четири стихотворения от книгата, две от "Любов" и две от "На площада".








ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРЕДИ
                                    На М.

Ти обичаш огъня на пустинята
по пътя към Забриски пойнт.
Ти обичаш самотата си.
Обичаш сухата сънна пустиня,
защото я изпълваш с океан от лудост.
Един делфин прескача слънцето
в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.
            Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката
ти гледаш през задното стъкло
как пътят се стеснява
                           и отдалечава
                                                    към тихия
                                                                     залезен океан.
Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години.

                                                            2012


 СРЕЩА

морето  морето  морето  морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
и катове бабини бели дантели
въздиша октомври с лъчи сред листата
и скърца стаеният мрак зад вратата
под прилив на фарове върху тавана
 и риби подскачат за миг над юргана
студеното сънно море под чаршафа
часовник в ухото на мида на шкафа
и облият писък на обеден гларус
и мидите с острия мирис на старост
ръждясали мачти планктонни мечти
делфинът се учи  как да лети
приижда огромно и живо морето
което отдавна удави детето
отблясък от плясък е пясъкът ням
но всичко което го няма е там
там вътре е всяко забравено нещо
потъвам  
 заспивам    
отивам на среща


                                                                                    2012       

В БУРИТЕ НА ВЕЧНАТА РАЗДЯЛА
                                     В памет на Данила Стоянова

В урагана, в тъмното стърнище
светлият синчец – око на нищо
с уязвимост мълнии смущава.
Съскат нажежените чинари –
пада гръм – и камъните пари...
Уязвим, синчецът наблюдава –
той самият синевата става.

Синевата – крехко, кратко цвете
от магнитни бури просветлено
диша в мрака – синьо над зелено –
трепка – и цъфти – и прецъфтява  –
катаклизми звездни съзерцава...
В ужаса на тъмната вселена
Кой довя и посади небето?

Кой обича всичко краткотрайно:
слънчев лъч, зачатието тайно –
и историята на земята?
Малък ще е Той – като сълзата,
от окото ти – за миг – изгряла
в бурите на вечната раздяла –
мигащ Фар в морето на Смъртта.
                                                                                   1987

СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата

Снежен ореол сияе
върху този празен град

Свято е световното семейство
Свята
свети
самотата ни

Светът е свят


                                     1994


 
СТЕНАТА *
                    Mother, should I trust the government?
                                                          Пинк Флойд

Попитахме стената:
Как е възможно социалисти и етнически турци да бъдат в коалиция
с неонацисти, които мразят малцинствата?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Как е възможно български патриоти да искат България да излезе от Европейския съюз и да влезе в Евразия?
Тя не отговори.

Попитахме стената: 
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията,
се опитаха да подарят Националната сигурност на един олигарх,
който притежава медии?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават на работа хора, разследвани
за корупция и принадлежност към мафията?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Защо социалистите, които твърдят, че защитават бедните, не направиха нищо за бедните, докато бяха на власт през две трети от последните 25 години?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Ако вземеш държавен заем, за да подкупиш бедните предизборно
с двайсет лева бонус на човек, кой
ще плаща лихвите?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийставата, от престъпленията на Комунизма?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Защо Народното събрание се пази от народа с ограждения, бронирани коли
и тежко въоръжена полиция?
Тя не отговори.

Попитахме стената:
Защо не отговаряш никога, когато ти задаваме въпроси?
Тя не отговори.

Стената не може да говори.
(Макар че някои стени, като Берлинската,
можеха да стрелят.)

Стената отговаря само,
когато хората я питат с чук.

                                                2013



–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*На 31 август 2013 година, докато продължаваха няколкомесечните масови протести за ОСТАВКА на правителството на Пламен Орешарски, по време на концерта си в София Роджър Уотърс изписа на стената с български букви думата:„Оставка!“



ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.
Какво ли този път ни носи
дядо Коледа?
                            
Уви, глиганите привършиха,
другари!
Но да оставим своите Винчестери
на стената над камината
и да послушаме спокойно
на свинете вечерния хор
вън
в декемврийската виелица...

Свинете – тези розови предчувствия...
Свинете – тези тъжни ангели...

Според последни данни
те са между най-интелигентните бозайници.
Те са като хората – всеядни.
Те преглъщат всичко:
и чиниите с ухаеща помия,
и летящите чинии,
и студените остатъци от мозък,      
и пържолите от бивши братя.

Всичко! –
шепне хорът на невинните животни –
всичко трябва да изплюскаме!
Защото рано или късно
и нас
за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.
И ако устите им не бяха обладани
от музиката на месото,
те щяха да предупредят човеците
с такива думи:

Има във вселената възмездие!
И вие,
дето днес ни плюскате,
вие също сте обречени
на нечие
декемврийско тържество!            
                                                         
1980 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
*  Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано  с цел да се направи  номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми  бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пушка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал такава .  Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв  Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.



                                       СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО
                            

                                       Вътре в мен гъмжи една държава
                                            отровена, разграбена, нездрава.
                                      Чужди думи в кръчмите пируват,
                                           а моите на чужди се преструват.
                                      Катедрална фабрика “Надежда”
                                           мъгляво жълто тайнство произвежда.
                                      Злобата по залез в мен запява:
                                           в ръждиви пари с песен се явява
                                      бледа рота от деца смутени
                                           със кървав сън в очите разширени.
                                      В мозъка, в бетонен бункер царя
                                          загадъчно усмихнат хвърля зара.
                                     В канцеларски лабиринт, на скрито
                                          съблича той богинята с везните....
                                     Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:
                                          живее вътре, с вътрешно горене.
                                                                                                     1988г.




НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ

                                      На Ангел Джендема
                  
ѣ Ѫ  –
вие сте старите ни къщи
с тайни проходи, стълбища, балкони.
Разрушиха ви
и настаниха духовете ви
в А, Е, Я – стандартни блокове.

ѣ
под твойта двойна стрѣха заседаваше
комитетът на българското единство.
Сега на твое мѣсто
възникна позволено Я,
а срещу него
се гордее диалектно Е.
Сега България е разделена
на хляб и хлеб,                              
на мляко и млекò,
на няма и на нема...

Ѫ
ти бе сѪдба и пѪт за нас.
И съсѪд на кръвта ни!
Ти беше храмът за независима България.
Но рухна...
Като кѪтник те извадиха.
Сега пред мен е зяпнало от изненада
А-то на четА.
И нахално ми отвръща
Я-то на летЯ.
Букви заместители
са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се засели
в Едипови
жилищни комплекси:
нови
като новини,
грозни
като угризения.


                                      1988


















      














        

Няма коментари:

Публикуване на коментар