ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА

Това е новата ми книга "Любов на площада". Тя съдържа избрани любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години. Ето тук е електронният вариант:
 http://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html

 Ето и мини-рецензията на Ани Илков, а по-надолу и четири стихотворения от книгата, две от "Любов" и две от "На площада".

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРЕДИ

                                    На М.

Ти обичаш огъня на пустинята

по пътя към Забриски пойнт.

Ти обичаш самотата си.

Обичаш сухата сънна пустиня,

защото я изпълваш с океан от лудост.

Един делфин прескача слънцето

в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.

            Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката

ти гледаш през задното стъкло

как пътят се стеснява

                           и отдалечава

                                                    към тихия

                                                                     залезен океан.

Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар

на юг от Созопол

преди 35 години.

                                                            2012

 СРЕЩА

морето  морето  морето  морето

отваря по плажа едни чекмеджета

изхвърля тела на любими умрели

и катове бабини бели дантели

въздиша октомври с лъчи сред листата

и скърца стаеният мрак зад вратата

под прилив на фарове върху тавана

 и риби подскачат за миг над юргана

студеното сънно море под чаршафа

часовник в ухото на мида на шкафа

и облият писък на обеден гларус

и мидите с острия мирис на старост

ръждясали мачти планктонни мечти

делфинът се учи  как да лети

приижда огромно и живо морето

което отдавна удави детето

отблясък от плясък е пясъкът ням

но всичко което го няма е там

там вътре е всяко забравено нещо

потъвам  

 заспивам    

отивам на среща

                                                                                    2012       

В БУРИТЕ НА ВЕЧНАТА РАЗДЯЛА

                                     В памет на Данила Стоянова

В урагана, в тъмното стърнище

светлият синчец – око на нищо

с уязвимост мълнии смущава.

Съскат нажежените чинари –

пада гръм – и камъните пари...

Уязвим, синчецът наблюдава –

той самият синевата става.

Синевата – крехко, кратко цвете

от магнитни бури просветлено

диша в мрака – синьо над зелено –

трепка – и цъфти – и прецъфтява  –

катаклизми звездни съзерцава...

В ужаса на тъмната вселена

Кой довя и посади небето?

Кой обича всичко краткотрайно:

слънчев лъч, зачатието тайно –

и историята на земята?

Малък ще е Той – като сълзата,

от окото ти – за миг – изгряла

в бурите на вечната раздяла –

мигащ Фар в морето на Смъртта.

                                                                                   1987

СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска

тъмните прозорци

и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства

обладава

спящите в леглата

Снежен ореол сияе

върху този празен град

Свято е световното семейство

Свята

свети

самотата ни

Светът е свят

                                     1994

 

СТЕНАТА *

                    Mother, should I trust the government?

                                                          Пинк Флойд

Попитахме стената:

Как е възможно социалисти и етнически турци да бъдат в коалиция

с неонацисти, които мразят малцинствата?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Как е възможно български патриоти да искат България да излезе от Европейския съюз и да влезе в Евразия?

Тя не отговори.

Попитахме стената: 

Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията,

се опитаха да подарят Националната сигурност на един олигарх,

който притежава медии?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават на работа хора, разследвани

за корупция и принадлежност към мафията?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо социалистите, които твърдят, че защитават бедните, не направиха нищо за бедните, докато бяха на власт през две трети от последните 25 години?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Ако вземеш държавен заем, за да подкупиш бедните предизборно

с двайсет лева бонус на човек, кой

ще плаща лихвите?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийставата, от престъпленията на Комунизма?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо Народното събрание се пази от народа с ограждения, бронирани коли

и тежко въоръжена полиция?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо не отговаряш никога, когато ти задаваме въпроси?

Тя не отговори.

Стената не може да говори.

(Макар че някои стени, като Берлинската,

можеха да стрелят.)

Стената отговаря само,

когато хората я питат с чук.

                                                2013

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*На 31 август 2013 година, докато продължаваха няколкомесечните масови протести за ОСТАВКА на правителството на Пламен Орешарски, по време на концерта си в София Роджър Уотърс изписа на стената с български букви думата:„Оставка!“

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.

Какво ли този път ни носи

дядо Коледа?

                            

Уви, глиганите привършиха,

другари!

Но да оставим своите Винчестери

на стената над камината

и да послушаме спокойно

на свинете вечерния хор

вън

в декемврийската виелица...

Свинете – тези розови предчувствия...

Свинете – тези тъжни ангели...

Според последни данни

те са между най-интелигентните бозайници.

Те са като хората – всеядни.

Те преглъщат всичко:

и чиниите с ухаеща помия,

и летящите чинии,

и студените остатъци от мозък,      

и пържолите от бивши братя.

Всичко! –

шепне хорът на невинните животни –

всичко трябва да изплюскаме!

Защото рано или късно

и нас

за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.

И ако устите им не бяха обладани

от музиката на месото,

те щяха да предупредят човеците

с такива думи:

Има във вселената възмездие!

И вие,

дето днес ни плюскате,

вие също сте обречени

на нечие

декемврийско тържество!            

                                                         

1980 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*  Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано  с цел да се направи  номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми  бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пушка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал такава .  Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв  Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.

                                       СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО

                            

                                       Вътре в мен гъмжи една държава

                                            отровена, разграбена, нездрава.

                                      Чужди думи в кръчмите пируват,

                                           а моите на чужди се преструват.

                                      Катедрална фабрика “Надежда”

                                           мъгляво жълто тайнство произвежда.

                                      Злобата по залез в мен запява:

                                           в ръждиви пари с песен се явява

                                      бледа рота от деца смутени

                                           със кървав сън в очите разширени.

                                      В мозъка, в бетонен бункер царя

                                          загадъчно усмихнат хвърля зара.

                                     В канцеларски лабиринт, на скрито

                                          съблича той богинята с везните....

                                     Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:

                                          живее вътре, с вътрешно горене.

                                                                                                     1988г.

НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ

                                      На Ангел Джендема

                  

ѣ Ѫ  –

вие сте старите ни къщи

с тайни проходи, стълбища, балкони.

Разрушиха ви

и настаниха духовете ви

в А, Е, Я – стандартни блокове.

ѣ –

под твойта двойна стрѣха заседаваше

комитетът на българското единство.

Сега на твое мѣсто

възникна позволено Я,

а срещу него

се гордее диалектно Е.

Сега България е разделена

на хляб и хлеб,                              

на мляко и млекò,

на няма и на нема...

Ѫ –

ти бе сѪдба и пѪт за нас.

И съсѪд на кръвта ни!

Ти беше храмът за независима България.

Но рухна...

Като кѪтник те извадиха.

Сега пред мен е зяпнало от изненада

А-то на четА.

И нахално ми отвръща

Я-то на летЯ.

Букви заместители

са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се засели

в Едипови

жилищни комплекси:

нови

като новини,

грозни

като угризения.

                                      1988