АВГУСТ 2014 (краят на 20-ти век)

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/24/2364999_avgust_2014_kraiat_na_xx_vek/

„Август 1914“ е исторически роман на Алкександър Солженицин издаден през1971 г. В него става дума за катастрофалното поражение на руската армия в битката при Таненберг в самото начало на Първата световна война. Три години и два месеца по-късно ще бъде извършена Октомврийската революция. През август 1914 на практика започва  Великата Европейска (по-късно наречена Първа световна) война. С тази война, казват, е започнал и 20-ти век. 

Солженицин, с неговия руски национализъм, и дори антисемитизъм, днес е доста противоречив автор. Но и винаги е бил такъв. Още с „Един ден на Иван Денисович“ (1962г.), първото публикувано в СССР литературно произведение за сталинските лагери, при това написано от бивш лагерист, той става непознато до тогава литературно и политическо явление.

В средата на 1990-те казвах на мои студенти в САЩ колко важно е било устното художествено творчество ( вицовете) по комунистическо време. Те поискаха да им разкажа някой виц. Това ужасно ме затрудни. Да им разкажа виц за Тодор Живков – ще трябва да обяснявам кой е той. А виц с бележка под линия вече не е смешен. Тогава реших да им  разкажа следния виц: Питали радио „Ереван“ (веднага си дадох сметка, че още началото изисква бележка под линия, радио „Ереван“ беше радиото, което във вицовете по комунистическо време отговаряше на всички въпроси)  какво ще пише за Леонид Брежнев в енциклопедиите през 2000-ната година. Радио „Ереван“ отговорило: „Ще пише, че Брежнев е маргинална политическа фигура от времето на Солженицин.“ Американските студентите приеха вица ми с каменни лица и въпросителни погледи. Оказа се, че те не знаят нито кой е Александър Солженицин, нито кой е Леонид Брежнев. (Беше времето на Елцин, те знаеха Сталин, Горбачов, Елцин, но не и Брежнев, който беше царувал през по-голямата чат от живота ми като Големия брат на другаря Живков.) Това не бях предвидил...  Днес и българските студенти приемат този древен виц по същия начин, без усмивка, с учудване какво точно му е смешното.  По ирония на съдбата, през 2000-ната година и Брежнев и Солженицин бяха вече забравени. А този виц ни изглеждаше адски смешен по време на Студената война, времето на “ началника на социалистическия лагер“ Леонид Брежнев, когато забранения в СССР Солженицин получи Нобеловата награда ... Няма нищо по-малко смешно от вчерашния виц.

Този текст обаче не е нито за Леонид Брежнев, нито за Александър Солженицин. Макар че  историята на споменатя виц е някак симптоматична за начина, по който тече времето и за начина, по който важните вчерашни дилеми се оказват дълбоко незначителни днес...  А би трябвало миналото да бъде важно за нас – за да разбираме какво ни се случва днес. Човекът, който е забравил миналото си, не може да се ориентира и в бъдещето. Той няма бъдеще.

Ако приемем, че 20-ти век е започнал през август 1914-та, можем да приемем и че той свършва днес, през август 2014-та. Но защо  се казва, че миналият век е започнал с Първата световна война? Какво е променила тя? И как можем да обобщим този  безумен век ? ( Със забележката, че всяко обобщение също изкривява истината.)

20-ти век ни донесе най-опустошителните войни и зверства в историята на човечеството. Двете световни войни и концентрационните лагери отнеха живота и причиниха страдания на десетки милиони човешки същества. 

Същевременно 20-ти век ни донесе и всички научно-технически придобивки, които приемаме днес за даденост и без които не можем дори да си представим живота: електрификация, автомобилен транспорт, авиация, телефон, кино, радио, телевизия, а в края на века – персоналните компютри и интернет. Можем ли днес да си представим живота без всичко това? А нищо от това не е съществувало през 19-ти век, когато хората са вечеряли на свещ и са пътували на кон.

Биполярният 20-ти век ни донесе също така и истнската демокрация. Древногръцката демокрация  (казват някои) била истинската: директна, а не представителна. Всички свободни мъже се събирали на агората на полиса, за да решават съдбините му. Да, но те са били няколкостотин души. Само мъже. Робите и жените не са участвали в тази „истинска“ демокрация. 

Едва през 20-ти век, едва след Първата световна война, в повечето западни страни – САЩ, Великобритания, Германия – жените получават право да гласуват.  В България и Франция –  едва през през 1940-те. ( Впрочем в комунистическа България никой реално нямаше право на глас.) В Турция на Кемал Ататюрк по-рано, отколкото в България...  За каква демокрация преди 20-ти век можем да говорим, когато са гласували само свободните мъже, а е имало и роби?

След Първата, и особено след Втората световна война постепенно изчезват европейските империи, колониализма, дискриминацията на жените и малцинствата, расовата сегрегация ( продължила в САЩ чак до 1960-те). Светът започва да слуша американския черен джаз. Още през 1920-те жените вече карат коли, пушат цигари, посещават барове, получват докторати, (започват да стават и държавни глави, но чак през втората половина на века)– все неща немислими, или почти немислими за жените от 19-ти век. Освен за кралици, като Виктория, или за някои големи писател(к)и като Джейн Остин и сестрите Бронте. Емили Дикинсън става световно известна едва след смъртта си.

         По време на Първата световна война светът, капиталистическият свят, се глобализира. Дори първата световна грипна пандемия се явява тогава, през 1918-та,  и взима живота на 50 милиона  хора– повече от жертвите на самата война. Това са първите резултати на глобализацията.

 Над 4 милиона американци са мобилизирани към края на Първата световна. Много от тези млади хора за първи път виждат Европа. По това време пътуването до и от Америка става с презокеански кораби и както европейците обикновено отиват в Америка, за да не се върнат никога, така и много американци сега за първи път виждат Европа. И след войната остават на стария континент, ако не завинаги, то за дълго. Един от тези американци е Ърнест Хемингуей. Париж е световна културна столица през 1920-те – там се срещат велики артисти от цял свят, от Русия до Америка – Северна, но и Южна (например Сесар Вальехо).

     

Между двете световни войни християнска Европа е все още културния център на света. Но от Втората световна война насам това вече не е така. Идеята за мултикултурния свят идва от Америка, от САЩ. През 1960-те Ню Йорк става това, което е бил Париж през 1920-те – магнит за интелектуалците. Много европейски артисти ( например абстрактният експресионист Де Кунинг) отиват в Америка.

Но днес и Ню Йорк не е вече центърът. Светът няма вече един център. Нито два, както беше по време на Студената война, по време на глобалното раздвоение.

         Двадесети век привидно унищожи старите религии ( които в края на века започнаха да се възраждат) и създаде двете политически, материалистични псевдорелигии – фашизма и комунизма. Те се представяха като алтернаиви, и дори гробокопачи, на класическия капитализъм и на „буржоазната фалшива“ демокрация.  Тези нови секуларни идеологи обаче доведоха до най-големите зверства и престъпления срещу човечеството, които светът познава.

Фашизмът, национал-социалистичската идеология,  имаше по кратък живот, затова и жертвите му, макар и милиони, бяха сравнително по-малко. Комунизмът не само уби десетки милиони хора, но разруши морала на хората в комунистическите страни. На мястото на старите Божи заповеди: Не кради! Не лъжи! Не убивай!  – се появи „отностелния“ политически псевдоморал. Кради, лъжи и убивай  на воля класовия враг! Доброто и злото са относителни.  Не само господарят ти, дори съседът ти е враг. Каквото и да му направиш – не е грях. Особено ако е в името на Партията. Павлик Морозов предаде дори баща си и стана герой в Съветския съюз. Ето този "морал" създаде и мутрокрацията у нас.

Капитализмът, като икономическа система, победи. Защото се оказа по-гъвкав, по-приспособим, по-естествен. Социалният капитализъм на днешна Еврипа предлага на хората далеч по-добър живот отколкото можеше да им предложи съветския комунизъм. На всички хора, дори на най-бедните.

         Но какво е състоянието на света днес, през август 2014-та година? Демокрацията, уви, е нещо много крехко и нетрайно. Щом в една държава се възцари хаос, корупция и беззаконие, хората започват да мечтаят за нова диктатура, за харизматичен лидер със здрава ръка, който ще спаси нацията. Освен това материализмът и прагматизмът на 20-ти век провокират като реакция ново възраждане на религиозния фундаментализъм.

         Обединена Европа обаче, по модела на Съединените щати, е нещо качествено ново в европейската история.  Никога до сега в историята на Европа не е имало 70 години  мир. В новото виртуално Средовековие Обединена Европа, Европейския съюз, за мен е нещо като нова Византия, която въпреки постоянните пророчества за разпадането й, ще просъществува хиляда години.

         Все пак бъдещето на нашия свят до много голяма степен ще се определя и от новите технологии. Откакто съществува интернет, ние живеем в един нов свят, който толкова бързо се изменя, че не можем да го разберем. Като хора действащи под въздействието на непознат наркотик,  не разбираме какво точно правим. Интернет може да провокира светкавични революции, параноя, масова информираност и масово промиване на мозъци.

Светът, който създадохме, ни изпреварва все повече. Сега виртуалният свят е една крачка пред нас. Цялата световна информация, цялото ни минало, цялата ни човешка памет и мисъл сега е там, във виртуалното пространство.  Но дали познаваме и разбираме наистина миналото си и себе си? Ако някой ни изгаси лампата на високите технологи, ще можем ли да се ориентираме в мрака?

         Какво ни носи новия век? Едно е ясно – че ориентирите от 20-ти век, от времето на Студената и Горещата война, няма да ни помогнат. А още по-малко – ориентирите от 19-ти век, от времето на националните държави, на класическия империализъм и национализъм. Путинския или Ердогановски (или какъвто и да било друг)  национализъм принадлежат на миналото.

Западният мултикултурализъм също трябва да се реформира. Монополистичния капитализъм,това че една световна компания доминира целия бизнес, присъствието на големите пари навсякъде, купуването на политици, опорочава самия смисъл на капитализма – свободния пазар, правото на избор, многопартийната демокрация.

Трябва да догоним света, който сами създадохме. Имаме нужда от ново, не толкова комерсиално мислене. Повече умереност и хармония в природната ни среда и  в обществото. Повече хармония в самите нас.