ЗАБРАВИХМЕ СИ ОЧИЛАТА В ДРУГА ЕПОХА (последните две глави)

6. РЕБЕКА

Макар че истината, която разбра, беше жестока, фактът на познанието донесе на Исак радост. “Лето Господне 2170-то? Това трябва да е брой години.” помислиси си той. “Хората са броили годините в миналото. Знам, че баща ми и майка ми са броили годините си преди да се родя аз, защото им е било казано, че ще се родя, когато той, Исак, е на 100, а тя, Сара, е на 90. Но бяха спрели да ги броят след раждането ми. Аз съм може би вече на 20 или 25? 

Но защо Мелхиседек казва: Лето Господне 2170-то? Това не може да е неговата възраст. Трябва да е възрастта на света от сътворението му… А колко ли години са минали от самоубийството на Мелхиседек? Кое Лето Господне трябва да е сега?” После Исак си помисли друго :”Как ли се е родил света в началото на летоброенето? Богът на татко ми Аврам ли го е създал? И ако Той е бащата, коя е майката на света? ”

Вече беше съвсем тъмно в залата.  Нямаше светлина от прозорчетата в купола. Дори газовата лампа догаряше с пръщене. Но Исак чу далечна глъчка и видя  отблясъци от светлини. Явно имаше и друг прозорец някъде зад безкрайните рафтове с книги. Той последва светлината и намери прозорец в дъното на читалнята. През мръсното спукано стъкло на четирикрилия прозорец той видя навън тълпа с факли, която вървеше възбудено и шумно по улицата. 

Младежкото любопитство на Исак  го подтикна да излезе, за да провери къде отива тази тълпа. Мина покрай библиотекаря. Той, в славата на тогата си, беше с отворени очи, с каменно лице осветено от газовата лампа на бюрото му. Не спи ли този човек? Исак искаше да му благодари. Кимна, изкашля се, но не получи отговор. Може би спеше с отворени очи? Или наистина беше станал вече статуя. “Дали всички хора по света няма един ден наистина да се превърнат в свои собствени статуи?” —помисли си Исак. — “И кой ще ги види, за да ги оцени или заклейми?”

Той настигна тълпата навън и попита един човек къде отиват. Човекът, облечен в жълти шалвари, го изгледа, но не отговори. Исак попита друг, но и той не му отговори. Може би не го разбираха? Или не знаеха къде отиват?  Най-накрая един от хората с факли му отговори, сочейки напред:

 

— Председател на света. На площад!

Исак продължи с тълпата. Всички говореха шумно, но той почти нищо не разбираше. Имаше чувството че и те не се разбират един друг. Но някаква тайнствена сила ги водеше в обща посока. Нови и нови хора излизаха от входове и странични улици и се вливаха в тази човешка река в мрака. 

На площада ярки лъчи светлина озаряваха висока каменна тераса пред  тухлена сграда. Небето беше тъмносиньо. Светлината озаряваше белобрад мъж в бяла захабена роба, като нощница. Беше обграден от доста по-едри от него хора с черни кожени дрехи и черни очила гледащи мрачно към тълпата. Те явно пазеха стареца с ношницата. Хората на площада викаха и аплодираха, докато старецът председател на света най-накрая издигна ръка и те замълчаха. Председателят започна да говори и Исак се зарадва, че езикът му е напълно разбираем за него: 

— Граждани и гражданки на света! Събрах ви тук тази вечер, за да ви поздравя … за да ви поздравя… за… за това че всички се събрахте тук тази вечер.  Поздарвявам ви! 

Чуха се бурни викове на одобрение и ръкопляскане.

— Ние се събрахме тук да благодарим на Бог, че ни е дал вечен живот. И неземна мъдрост…  —  той замълча и се замисли. — Спомням си сега, че като бях дете много се страхувах от Бог… Имайте страх от Бога, граждани и гражданки! … Майка ми веднъж ме затвори в един тъмен килер, за наказание. Там видях очите на Бог да ме гледат. И ме беше страх. Очите на Бог… ние сме винаги пред очите на Бог! Благословени сме!… Благославям ви от името на Бог! 

Председателят театрално издигна ръце към небето. Чуха се възторжени възлгаси и мощно ръкопляскане.

—-Блажени са нищите духом! — продължи Председателя на света като в транс. — Последните ще станат първи! Почитай баща си и майка си! Не кради! Не прелюбодействай! Не…Не… —  той спря и се изкашля. После замълча и се огледа наоколо към пазачите с каменни лица.

— Та докъде бях стигнал?… Скъпи съотечественици! Поздравявам ви и ви пожелавам дълъг живот в служба на Бог и Отечество! Бог и Отечество! На днешния ден, на днешния ден сме се събрали… — той пак замълча. — Спомням си, като дете, с баща ми ходехме на паша… Пасяхме…  плъхове…. не… Плъхове?  Обещавам ви, скъпи съотечественици, да създам боен отряд, за да унищожим плъховте в нашия град!… 

Отново се чуха френетични викове и ръкопляскане. 

Исак се обърна и си тръгна през грейналата от възторг, факли и прожектори тълпа. Беше му ужасно да слуша това бръщолевене и да гледа зяпналите усти и блесналите очи на гражданите. Сега Исак разбра напълно думите на Мелхиседек. И осъзна защо винаги, откакто избяга от родния дом като дете, се е чувствал толкова сам в този старчески склерозиращ свят.

Исак вървеше по празните улици в лунната лятна нощ. Влезе в един вход, който му се стори по-малко миризлив и заплашителен. Качи се в мрака нагоре по стълбите. Изглеждаше че в тази нереално висока градска сграда никой не живее. Видя отворена врата от подкожушено дърво, бутна я и влезе. Стаите вътре бяха празни, не се усещаше дъх на разложение, не се чуваше тропот на плъхове. Прозорците бяха без стъкла. Имаше тесен балкон с ръждив парапет високо над града. Исак излезе на балкона. Далече долу се чуваха гласовете на тълпата от площада. От другата страна, по тъмните улици ехтеше кучешки лай, квакаха жаби, чу се и чухал. 

Исак стоеше с лице към луната, която изгряваше огромна между високите сгради и се смаляваше в зенита си. Градът беше тъмен, така че се виждаха и ярките звезди. Луната и тези далечни мигащи светлинки, самотни и студени, му бяха по-близки от онези ужасни безпаметни хора с факли долу. Звездите бяха същите и на село — смълчакиви и студени. Но те сякаш му намигаха и му бяха  близки.

Исак изпита носталгия по Ново село, по дома си, домът на Нахор и Милка.  Споменът му за Старо село, за Сара и Аврам, вече беше само спомен за спомен. Някакъв величествен, но все по-бледнеещ мит в далечината на времето. Дали всичко това се беше случило наистина? Или беше само спомен за детска фантазия, спомен за светъл сън с ужасен край?

Помисли си за гаснещата памет на многолетниците. С отдалечаването във времето, както и в пространството, нещата променят смисъла си,  смаляват се и чезнат… “Ето я луната, която ме хипнотизира от небето! От учебника по физика знам, че тя е каменна топка в празното прастранство, както и земята. Дали и на луната не живеят някакви хора, които  от тук не мога да видая? Както не мога да видя вече и детството си, далече там назад… Колко далеч е луната? А звездите?  По-далеч ли са от сътворението на света?” 

Сега луната му заприлича на майчинско лице. Гледаше го тъжно, с навлажнени очи и искаше нещо да му каже. Но беше няма и без уста. Или може би беше забравила вече какво иска да му каже.

………………..

През нощта, когато захладня, Исак се събуди на балкона, където беше заспал, и влезе вътре в стаята. Луната вече не светеше и градът беше съвсем притихнал. На другата сутрин той излезе от запустялата висока сграда и тръгна да си отива. Но накъде? Пътьом видя една паянтова сергия, на която се продаваха големи самуни сив и твърд хляб и прашни буркани с нещо кафяво вътре. Беше прегладнял и спря пред мръсната дъсчена сергия. Един купувач извади от кожена кесия висяща от колана му медна монета извита като черупка на голям орех. С нея той си купи хляб. Исак нямаше пари. На село нямаше нужда от пари, но Нахор пазеше големи медни монети в работилницата си. Нещо като колекция от есенни листата, ьамо че метални. Така че Исак знаеше какво е монета. Но и тук, в града, търговията явно беше главно натурална, защото една жена извади от торбата си избеляла розова блузка, за която получи буркан с кафяв конфитюр. 

Исак нямаше какво да предложи на продавача, освен една от стрелите в  колчана препасан през рамото му. Имаше и кибрит, но не искаше да се разделя с него. Продавачът погледна дървената стрела и снисходително изпуфтя ( селска работа!), но все пак я взе и даде на Исак голямо парче хляб. При други обстоятелства той не би ял тази безвкусна твърда буца, несравнима с  ухаещите бели погачи на село, но сега беше толкова гладен, че сдъвка сплъстения  комат и го преглътна за миг. По-надолу по улицата видя чешма, подобна на селските, със зеленясало и криво каменно корито. Макар че не беше сигурен колко е чиста тази вода сред вонящия град, беше така прежаднял, че подложи шепа и пи. Водата се оказа хладна, макар и с тинест вкус. Освежен Исак тръгна да излиза от Вавилон. Така той сам нарече това място, този Вечният град в разруха. Ориентир му беше планината, синееща се далеч на юг, от която беше слязал.

Скоро Исак стигна до първите стръмни хълмове и тръгна да се катери по един сипей сред червенокори уханни борове. Жадуваше да се върне у дома. Мълчаливият татко Нахор, навярно един от малцината грамотни хора в света, при това с ума си, сигурно имаше какво още да го научи. Но Исак също така изгаряше от нетърпение сам да разкаже на Нахор какво е видял и какво е прочел в Библиотеката. Искаше да попита баща си какво мисли за спомените на Мелхиседек. Дали Нахор ще се съгласи, че Мелхиседек е последният историк на един изгубен свят? Или ще го обяви за побъркан фантазьор?

Но неусетно мислите на Исак пак го върнаха към Аврам, истинския му татко, този чезнещ масивен силует в слънчевата мараня на детството. Усмихнатото му зачервено лице с бодлива брада още се явяваше в паметта на Исак. Но вече приличаше на древен мит, важен мит, без миризма. Имаше само спомен, че имало миризма. 

Какво ли си е говорил Аврам със своя Бог? Защо неговият Бог го е дарил със син на сто години?  Защо Бог е избрал точно Аврам? И наистина ли след като го е дарил със син, Бог е поискал от своя верен раб Аврам да пожертва за Него сина си? Защо тази жестокост? Искал е да провери кого Аврам обича повече? Или само го е изпитвал? И веднага след това е пратил Сара с козлето… Синът на столетника е бил спасен!… А може би той, синът, ще съумее да спаси този  старчески свят?

………….

Изведнъж, както вървеше нагоре през шумящата борова гора и през гората на своите мисли, Исак чу необичаен шум сред шубраците: бързи стъпки на едро животно, което притича и замря. Помисли си, че може да е сърна, или друг полезен дивеч и тръгна тихо след шума, с опънат лък. Животното обаче сякаш изчезна в храсталаците. Исак се заозърта наоколо. Но не нагоре, защото стъпките бяха на нещо по-голямо от птица.  Изведнъж животното, наистина с размера на сърна, скочи въху него от бора.  То опита да го повали на земята и да му вземе лъка.  

Исак падна, но успя да се освободи, а нападателят хукна да бяга. На два крака! Исак чак сега осъзна, че това беше човешко същество,  което тича с енергията на диво животно. Съществото беше полу-голо, с препаска от еленова кожа над едното рамо и около бедрата, с нож в колана. Имаше бели неокосмени ръце и гъста черна дълга коса. Тичаше безшумно, грациозно и много бързо. 

Исак стигна до извода, че това е момиче.  Момичето, което беше виждал в съня си! Ребека! Тя е била намерена в гората от Нахор и Милка, а след това пак е избягала в гората. Но в сънищата му Ребека беше схематична и дървена, приличаща на куклата от бор, издялана от Нахор. А това същество пред него скачаше, дишаше и сумтеше, раменете и плешките му блестяха от пот, имаше косми под мишниците и миризма на диво животно, която го привличаше. Съществото имаше много красиво тяло — гърбът му се извиваше в блестящи форми, като планински водопад.  Исак усети как сърцето му запрескача, заедно с бягащите му крака, а мъжкия му орган, неизползван до сега по предназначение освен на сън, се изпълни със сила.

Момичето се изгуби в боровата гора. Исак подозираше, че тя пак се е покатерила на някое дърво и го наблюдава. Изведнъж с периферното си зрение я видя свита в клоните на стара бреза сред тъмните борове. Гледаше го и го изучаваше. Той не помръдваше. Но явно тя усети, че е разкрита, защото скочи и пак побягна.

— Ребека! — извика Исак.

Момичето продължаваше да тича.

—- Спри! Ти ли си, Ребека? — извика той след горското същество, което му приличаше на богиня. —Кажи ми как да те наричам, момиче?

Момичето спря,  обърна си и го погледна право в очите. Този див поглед на черните лъскави очи под сключени вежди го смрази.  Сякаш падна в дълбок кладенец. Цялото му тяло почна да потрепва. 

7. ЕЛИ, ЕЛИ

Лицето й беше много по-красиво отколкото Исак си го беше представял. Не беше съвършено, като дървеното лице на куклата, но беше истинско. Сякаш самият Бог се беше явил пред Исак преоблечен в женско тяло. Тъмните очи го приковаха върху червеното борово стебло.

Горското момиче се обърна напред и продължи да крачи нагоре. Вече не тичаше. Сякаш изчакваше Исак да я настигне. С учестено дишане, без да усеща краката си, той забърза крачка, но все не можеше да я настигне. Тя не тичаше, но той все не можеше да я настигне.

— Ребека!— повтори Исак. — Ти ли си?… Коя си ти?

Съществото отново се обърна и го погледна с животинските си очи. Измуча като крава.  Изглежда не можеше да говори. Или така говореха неземните същества?

В този миг от гората се чу яростен рев, момичето тръгна към Исак, но преди да направи две крачки, едно голямо сиво куче се хвърли към него с оголени зъби и ръмжене. Той очакваше зъбите да се забият в лявата му ръка, която вдигна за самоотбрана, докато в дясната държеше лъка. Но момичето също вдигна ръка напред към кучето и измуча нещо, което веднага го спря. То обърна гръб на Исак и отде при нея.  Сега Исак видя, че това е вълк.  Момичето вече беше съвсем близо до него, той усещаще дишането й в лицето си и виждаше белите й твърди гърди под кожената препаска. Усещаше миризмата й, неземна миризма, на фона на миризмата на вълка.

Тя направи на Исак знак с лице да върви след нея и продължи нагоре. Вълкът вървеше до левия й крак и не се обръщаше назад.

— Ребека, ти ли си? —  Исак този път не каза нищо, само си го помисли: — Моля те, кажи ми нещо!

Неземното същество се обърна и го погледна в очите. Пак измуча, но Исак ясно чу в главата си: 

— Да, аз съм Ребека, за която са ти разказвали Нахор и Милка. Върви след мен!

Животинските очи на съществото го бяха пленили и той вървеше нагоре като в сън.

…………….

От тук нататък този ден и следващата нощ в живота на Исак преминаха наистина като пророчески сън. Пластовете на времето и пространството се резместваха в душата му.

Стигнаха пещерата, където живееше Ребека, под една скала на самия връх на планината. Беше червената скала, гледаща към долния свят, която Исак позна от качването си нагоре. Слънцето залязваше. Пещерата над урвата беше дълбока и тъмна, но предверието й зееше като голяма стая. Имаше рисунка с въглен на стената — сърна, елен и мечка. Имаше и кожа на пепелянка, сива, с кафяви шарки, сложена на един камък до стената, извита в кръг с опашка в устата. Божественото същество не говореше, но Исак сякаш чуваше гласа й.

—Какво е това?  —попита той. 

—Змията на вслената. Тя няма край: лято, есен, зима, пролет, пак лятото. Ден, нощ, пак ден. Змията на вселената е захапала опашката си.

Исак държеше за ръката божественото същество  Ребека с полуголи блестящ гърди. Те вървяха през боровата гора. Червен лъч залезна светлина погали гърдата й. Косове шумно си свирукаха сигнали от короните на дърветата, приготвяйки се за сън.  Свежа миризмата на бор, здравец, гъби, бистър поток. И миризматра на Ребека. Толкова реален сън Исак не беше сънувал —  пълен с миризми, цветове, остри камъни, червена пръст, борови иглички, жужащи оси и пеещи косове. Залезът оттатък черните борове на фона на синьото небе. Той видя, пипна и помириса света. Прииска му се да падне по лице на уханната топла земя, върху боровите иглички, и да благодари на Бог, че го е създал. Богът на Аврам, същият Бог, който беше пoискал от Аврам да му принесе в жертва сина си, сега го беше срещнал с Ребека. Той беше създал света и щеше може би да го спаси от края.

—Бог иска аз да бъда с теб! — каза  Исак на ум и Ребека отговори в ума му:

— Да, знам. Боговете искат да бъдем заедно.— каза тя, макар че не можеше да говори. Дали му говореше или той сам мислеше това?

—  Ребека, ние сигурно сме последните млади хора в света. 

 

— Да, знам. 

 

— Трябва да спасим света! Защото той е остарял безнадеждно и без нашата помощ ще умре. 

— Знам, така е. 

— Ние трябва да направим дете, защото мъж и жена правят дете. Нали?  

 

— Да. Трябва да ми направиш дете. 

В пещерата стана тъмно. Той потърси в джоба си кибрита, но не го намери. Ребека взе две съчки и започна да ги трие, докато запали огън. Бяха събрали сухи клони. След като огъня лумна, тя извади от кожите, с които беше покрито каменното й легло, електрически фенер. Заслепи го с него с усмивка. Той се стресна. Тя се разсасмя. Гледаше го в очите. Той чу гласа й:

— Искам дете от теб.  

Той е в треска. Голите им тела се трият като съчките, които произвеждат огън. Чува нейния глас, сякаш в сън: 

— Ние трябва да спасим света!

Денят е топъл. Те са  голи. Лягат в тревта. Щурци. Пчели. Залез…  

Исак се събуди в пещерата през ношта. Вълкът го гледаше и очите му блестяха от огъня. Ребека спеше. Гледайки вълка в очите, Исак почувства изведнъж страх от смъртта. Но това не беше страх  за собствения му живот. Беше страх за живота на този свят. Светът ще загине, ако той и Ребека не го спасят.

Ребека се събуди. Исак седеше на входа на пещерата, на ръба на червената скала, над стената на планината, срещу света. Той  чуваше шума на вятъра и усещаше миризмата на близка буря. 

— Това пожар ли е там на хоризонта?  

— Не. Изгрява луната. 

Ребека седна до него и той я прегърна. Под луната  на хоризонта блестеше нещо огромно и сребристо, като люспи на гигантска змия в мрака.

— Това реката ли е, Ребека? — попита той.

— Не, това е морето.

—- Никога не съм виждал море… Но знам от учебника по физика за девети клас, че повечето от земята е море.

— Чуваш ли го? 

Исак чу шепота на морето.  Сложи ръка на гърдите на Ребека. Чуваше сърцето й.  И шепота на далечните вълни. Пред тях виждаше бели облаци, които се носят като материци в тъмното небе. Морето — блестящо под луната — сякаш се разтваряше  и поглъщаше лунна планина. 

Виждаше мислите, които плуват по лицето на Ребека – усмихват се, говорят му и втренчено го гледат. Виждаше чудеста на света навсякъде наоколо. Светът е стара карта на световната душа, която вечно се изменя. Идва  морето…Той усеща огромната змия на вслелената… Змията на вселената раздвижва лъскаво подлунно тяло…Ребека го гледа в очите… Змията си разтваря главата като роза в нея, за да захапе набъвналата си опашка…Мълния проблясва през телата им и от небето рукна древния порой. Кръговрата се затваря. Те са станали едно. 

В пещерата, в лятната буря, голи под глиганската кожа…Сън ли е това или истина? Исак не знаеше. Лятната буря отмина, а те още ляжаха голи  на скалата, на ръба на света. Тя посочи нагоре. 

Исак видя че една от звездите в небето, която идваше от изток, се движи към тях. После спря на едно място и започна да расте. Ребека го погледна и сякаш каза:  

—Те ни пазят!

— Кои са  те?-—помисли той.  

Тя мълчеше, а звездата приближаваше. Исак си спомни, че баша му Аврам говореше за  Бог в множествено число. “Те ми обещаха… Те никога не лъжат… Те ми наредиха…” 

Исак не знаеше дали това е сън или реалност. Но той прегърна Ребека и влезе в нея. Светлината на звездата, която идваше от изток, ги озари. И отвън и отвътре. Сякаш те самите бяха станали ярка звезда над земята.

— Ели, Ели, лама савахтани!

край

ЗАБРАВИХМЕ СИ ОЧИЛАТА В ДРУГА ЕПОХА (продължение)

3. ВТОРОТО БЯГСТВО

Исак се събуди преди изгрев, заедно с петела. Закуската беше парчета хляб с твърда кора натопени от Милка в глинена купа топло мляко с масло. После, когато Милка отиде да нахрани кокошките, а Нахор слезе в дърводелската работилницат, без да се сбогува с тях Исак тръгна на път. Тръгна сам с уверена крачка обратно към детството си. 

Той едва си спомняше пътя, а и детството му бледнееше в маранята на времето. Не знаеше какво се е случило с истинските му родители. Дали ще го познаят като го видят?  И дали той ще ги познае? Ако изобщо намери Старо село…  Може би баща му Аврам вече не си говори сам с Невидимиите както втория му баща все повече мълчи над дървените дъски? Дали изобщо ще го забележи Аврам, който имаше по силно зрение за невдимите неща отколкото за видимите?  А може би ще поиска пак да го принесе в жертва? Дали майка му Сара, която толкова го обичаше, ще го познае? 

След като вървя цял ден през прашни треви, в посоката, в която вярваше, че е родното му село, Исак легна и спа на голата песъчлива земя. Беше гореща нощ, но той все пак си запали огън, за да се пази от диви животни. Чудно че още не е стигнал Старо село!  Може би като дете е тичал много бързо, подгонен от ужаса? Тогава той беше стигнал до Ново село само за един ден, а сега за един ден не стигна до никъде. Може би беше сбъркал посоката? Нямаше път между двете села и селяните от Старо и Ново село не се познаваха. Старците живееха с близките и съседите си и не ги беше грижа, дали някъде, през девет баира, може да живеят други хора.

          Следващата сутрин Исак продължи пътя си и като прехвърли един объл рид, попадна на това огромно пожарище, изгаснало, но още димящо. После видя металните късове от машини в пепелта и си помисли, че може да е гръмнала атомната централа, за която знаеше от ранното си детство. А ако е гръмнала, значи се е освободил от нея Ангелът на смъртта. Така той хукна да бяга назад. 

Но може би той само си търсеше претекст да не се връща към детството си?  Защо да не тръгне надругаде по широкя свят? Изпитваше жажда да види нови неща. Исак беше достатъчно млад, за да изпитва любопитство и да вярва, че познаването на света е възможно. Усещаше притегателната сила на свободата. Тази дума имаше само негативни значения в старческия свят на бледнеещи познати улици и рутинни действия. 

На север, в маранята на хоризонта се издигаше онзи огромен син баир —  планината, за която на село се знаеше, че съществува, но никой не ходеше там. Какво ли има в планината? Или дори отвъд нея? Дали там не живеят други хора? Исак подсъзнателно очакваше, докато търси нови светове, да срещне Ребека някъде в планината. Нали му бяха казали, че е избягала “в гората”?  Тя беше нататък. Мечтаеше да срещне своята митична сестра. Или други млади хора като него. Самотно е да бъдеш единствен в света.

Исак беше взел със себе си кибрит, нож, лък с десет стрели и вълнен пуловер, плетен от Милка. Беше чувал и от двете си майки същата поговорка: “Зимно време не забравяй да си вземеш храна, когато пасеш овцете, а лятно време — дебела дреха.” Вече се изкачваше нагоре между боровете над пустинната равнина. Склонът ставаше  все по-стръмен. Първата вечер Исак отстреля сива гургулица с пъстри крила. Запали огън и я опече. По-рано, през деня, край бързия каменист поток той беше намерил диви ягоди. Наистина, лятно време няма да умреш от глад. И вода тук имаше в изобилие. Долу беше горещо и сухо, но тук, през нощта му потрябва вълнения пуловер, въпреки огъня. 

Събуди се от чуруликащи птици и слънчев лъч, който го погъделичка по носа. Той кихна и отвори очи. Ухаеше на планински поток, бор и мащерка. Исак се почувства щастлив, че е сам и свободен. Той е вече голям мъж тръгнал на път! Колкото повече се изкачваше, толкова по-силно ухаеха и шумяха боровете и хладният поток, който скачаше надолу и се пенеше по черни скали. Вървеше край потока в гигантските папрати. Вдишваше миризма на вода, гнило дърво и гъби. Замириса му на гъби и веднага съзря двамата старци, които беряха гъби. Хора! Щастлив беше, че вижда нови хора още на втория ден от приключението.

 

— Здравейте, добри хора! - извика той.

Старците се поизправиха, подпрени на кривите си геги, обърнаха се бавно и го изгледаха. Приличаха на братя близнаци. Определено не бяха новоселци.

— От къде сте? — попита ги той. — И къде отивате?

Старците изглеждаха сконфузени. Единия отговори като в сън:

— Одим да береме гриби. 

— Набравме ги вече грибите. — добави другият, като извади от кошницата си хубава голяма червена гъба с бели точки и я показа на Исак. 

—- Оваа гриба е отровна! Личи на една друга, булка. Булката не е отровна. Таа овде е мухоморка и е отровна.

— Защо я пипате щом не е булка, а е отровна?

— Не е булка?

Старецът го изгледа озадачен, после погледна гъбата и я хвърли на земята.

—Помниш ли я мойта булка кога беше млада?— каза оживено другият.— Какви булки имаше едно време, малейй!

— Имаше млади булки едно време. — потвърди първият старец и поклати глава.

—Вие от кое село сте?— попита ги Исак.

 

Двамата го изгледаха с недоумение:

— От кое село? От наше село.

—-  От наше село сме, да. А ти… от дека си?

 

—  Аз съм от Ново село.

Никой в Ново село не го наричаше така. То си беше Селото. Така го беше нарекъл Исак. Но сега, при срещата с другоселци, името имаше значение.

Двамата старци замълчаха и се спогледаха.  Единия се замисли и каза:

— Мислам дека еднаж видов човек от Ново село…. 

—- Оной овде е особен! —  другият старецът посочи към Исак.

—- Оной овде е малечок.— каза другият.

—  Он зборува како другоселец. 

Тези старци говореха на странен език, но Исак ги разбираше. Планинците живееха на не повече от два дена път от Ново село, но вероянно поради липсата на контакт с хората от равнината езикът им беше криванал надругаде.  

— Другоселец не стапва у наше село!  — каза единият старец възбудено. — Другоселецот носи пораза! Така кажуват. 

Другият старец погледна към Исак и го посочи. 

—Тоа е другоселец? — и отстъпи стреснат нагоре. — Айде да си одаме дома, бате! 

— Да си одаме дома? Ние… каде бевме тръгнале?… На прошеток?

—  Тръгнале бевме да береме… биле… Оной жолтото, како се викаше? — старецът се почеса по главата. 

— А-а, да! — каза другият, но явно и той не се сещаше как се вика жълтата билка.

  Двамата се хванаха за ръка като деца и продължиха нагоре през гората без да обръщат повече внимание на Исак. Сигурно бяха на много столетия. Понеже те не проявиха никакво желание за по-нататъшен контакт с Исак, той изчака малко и ги последва. Реши да върви след тях, за да види тяхното планинско село. Не мислеше да остава там, но беше любопитен да види още едно село.

Стигнаха билото на планината, където потокът изчезна. Двамата старци кривнаха надясно покрай голяма червена скала сред ниския клек и също изчезнаха. Исак реши да се покачи на скалата на върха и да разгледа наоколо. 

Пред очите му на север се разкри невероятна гледка. Той видя безкрайно поле в синкава мараня. А в далечината блестеше нещо, което успя да разпознае като широка река. Исак никога не беше виждал такъв пейзаж. Трябваше да гледа дълго към хоризонта, за да разбере, че това е огромна река. В Ново село реката беше малък поток с много бродове през зимата, който напълно пресъхваше през лятото. 

Но най-странно беше това, което Исак видя в полето между планината и далечната река. Там долу се разстилаше някакво гигантско село. Това ли е  митичният Град, за който беше чувал да разказват приказки? Сградите — малки бели кубчета — бяха разпиляни като камара едри речни камъни в равното поле, сякаш дете си е играло. Проблясваше метал, над населбата се носеха тъмни пушеци.  Исак веднага забрави двамата оглупели старци и тръгна надолу към новия свят.

Пътят надолу беше по-кратък от пътя нагоре. Исак тичаше по склона на планината окрилен от любоптството. Гората свърши и баирите преминха в жълтеещо прашно поле. Скоро той стигна до коларски път, който започваше в нищото и продължаваше към града. Може би някога е  водел нанякъде.  Но сега този внезапен път беше като неочакван спомен, явил се от тревата на забравата. 

Исак тръгна по широкия път с бърза крачка. Вървеше и  размишляваше: “Защо никой в Ново село не знае нищо за света отатък планината, та дори и за планината, или за близкото Старо село? А в планината дори говорят по друг начин.  Никой не се интересува от нищо отвъд познатото. Светът сякаш се е разпилял като строшена стомна…” 

Исак забеляза някакъв облак прах на хоризонта в дясно от пътя от нищото към града. Нещо се приближаваше по ниските прашни хълмове. Скоро той съзря странна метална кола, която се движеше без магарета или волове.  Беше чел за такива коли в учебника по физика. Но никога до сега не ги беше виждал. Зарадва се, че вижда нещо ново. Но скоро ентусиазмът му охладня. Десетки хора с много окаян и страшен вид се бяха накачили върху електрическата кола, а други тичаха зад нея. 

Когато колата приближи, Исак видя отблизо хората седнали или легнали върху покрива, покрай един метален дирек. Бяха окървавени и обезобразени, сякаш паднали от висока скала. Жена с пепеляво лице, сива коса и сиви раздрани дрехи го гледаше с червени очи. В скута й лежеше черен мъж. Исак с ужас установи, че половината му лице липсва — като на онзи дънер във вчерашното пепелище. Но този мъж дишаше. После Исак видя друг подпухнал  заоблен човек без крака — като огромно кафеникаво яйце, поставено в скута на друга жена. Яйцето го гледаше втренчено. Колата спря и хората, които тичаха зад нея също спряха. Управляващият колата старец с рунтави вежди и черни очила, на които едното стъкло липсваше се обърна към Исак:

— Добър ви ден, страннико! Од овде ли е автопатот кон градот?

— Да, това е пътя за града. — каза Исак, който беше видял полето като на длан от планината.

— Колко още ке имаме да возаме?

— Не знам. — каза Исак. —  Не е далече. А вие от къде сте? И защо отивате в града?

При този въпрос всички замълчаха и загледаха Исак.

— Бегаме. — каза глас от покрива на колата.

— От кого бягате?

— От неприятелите.

— Кои са неприятелите?

Хората се спогледаха.

— Лошите ора. — каза гласът отгоре. — От нив бегаме.

— От соседното село. — поясни шофьорът.

Онзи горе се беше изправил и се държеше за металния дирек над колата.

— А това какво е? — попита Исак и посочи странния лъскав дирек.

—-  Тоа тука ли?  Тоа е ракетен фургач.

Исак не разбра.

— Сo ова ги тепаме неприятелите.

— Ние се браниме. Се брание от друго село. — добави шофьорът с втренчено око.

— Война ли водите?

Исак си спомни за дървените войници-играчки на татко Аврам.

— Да, война водаме.

— А защо водите война? 

Хората се спогледаха и дълго не последва отговор.

— Защо се биете със съседното село?

— Ами… биеме се…  — започна един и се замисли.  —  Зощо они се 

лоши луге!

Всички поклатиха утвърдително глава. Исак се замисли. Най-добрият човек, който той беше познавал като дете, баща му, се беше опитал да го принесе в жертва. Лош човек ли беше той? Други хора, като втория му баща, нямаха хубава миризма, но бяха добри. Искак беше забелязал, че дори най-проклетите старци на село, не са толкова лоши, а просто са нещастни, ядосани на света …  В Старо и Ново селе нямаше спомен за войни. Може ли да има цяло село  от лоши хора?

 

—  Да! - потвърди друг. - Лоши луге!  Слуги на Злиот демон!

— А ние имаме Добар демон! — добави една жена.

 

Исак искаше да ги попита за добрия и злия демон, за разликата между тях, но се изплаши, че може да ги разсърди, затова зададе друг въпрос:

— Отдавна ли воювате с другото село? 

Човекът споменал злия демон обаче отговори на незададения от Исак въпрос:

— Злиот демон иска човешки жертви.

— А Добриот демон ни помага на наше село, ама вчера…

— Значи отдавна се биете?

— Отдвана  се биеме. — каза щофьорът.

 

— Ние не помним откога се биеме.

— Така е било откак свет светува! — добави жената, която държеше овъгления, но дишащ труп.

— Ама вчера тие я фурлиа големата бомба. — каза шофьорът. 

— Бомба? — зачуди се Исак. Той не знаеше тази дума.

— Да, бомба. От селото ни остана… една  голема яма. 

— Голема како пресувнатото езеро те тамо. — добави човекът на покрива и посочи някъде далеч назад в маранята. — Ама ние бевме на нивата и избегавме… 

—  Натамо ли е градот? 

— Да, натам е.

 

Колата с ракетната установка потегли рязко и всички, сакаш забравили за срещата с непознатия, впериха погледи напред. Пешаците пак затичаха след колата. Исак се задави от прахоляка. След като странното видение отмина, той продължи своето собствено пътешествие към града.  

Хората в Старо село и в Ново село не се познаваха помежду си. Но там, в света оттатък планината, нямаше войни. Исак беше слушал приказки за войни от древни времена. Беше си играл с дървените  счупени войници на татко Аврам. Но тези хора  бягаха от истинска война.

4. РУИНИ

Сградите на хоризонта растяха. Някои от тях бяха нереално високи —  слюдести канари обвити в мъгла. Но първата постройка, до която Исак стигна по прашния път не беше висока.  Приличаше на запустял селски магазин — едноетажна, с тъмножълти олющени стени и черни каменни плочи за покрив. Имаше мръсен спукан прозорец. Вратата беше открехната и отвътре се чуваше разговор, но Исак почука преди да влезе. Никой не му отговори. Той отвори скърцащата крива дъска. Вътре беше мрачно и имаше дъх на лавандула. Хората го погледнаха леко учудени —  от младежкия му вид или от вида му на чужденец — но после продължиха разговора си без да му обръщат внимание. 

Трима старци седяха на дървени столове до стената, четвърти, с бял чаршаф на гърдите и насапунисано лице гледаше към мръсния прозорец с умрели мухи по перваза. Пети се беше изправил над него с бръснач. Странно мястото за бръснарница — в полето насред пътя — помисли си Исак. Градът се извисяваше в маранята на хоризонта, а наоколо нямаше къщи.  Исак седна на единствения празен дървен стол. На село имаше един бръснар, но той, както  и татко Нахор , работеше в къшата си.

 

—  Ний сме бедни. Фарук ни доведи до просешка тояга! — обърна се бръснарят към него, като го погледна само за миг и продължи да бръсне. 

— Не й вярну! Фарук, съ грижи за беднити хора. — каза насапунисания човек.

— Тъй ли? Ам чи тогаз беднити що ни съ станали богати?  — изсмя се нервно бръснарят.

— Щот Зиленити съ лоши… те съ богати… и съ лоши…

— Е чи нали до миналия месиц Синити ни управляваха?

— Не, Синити сига ни управляват…

— Кой ни управлява сига? — попита бръснарят седящите до стената старци.

— Ами тоз, кажи гу…

— Амон.

— Да, Амон!

— Значи Зеленити ни управляват!

Човекът, който седеше на бръснарския стол замълча.

   — Кой е Амон? — попита Исак  тихо стареца седящ до него. 

  — Как тъй кой? Ми той е водачът на Зиленити… Фарук пък на Синити!

— А кои са Зелените?

— Как тъй кои съ?

— Зеленити съ нашия футбулен отбор. — каза вторият чакащ реда си старец.

— Той е чужденец. От село йе и затуй ни разбира. — поясни той на третия до него. И после се обърна към Исак:

—Зиленити управляват тъз част на градъ, откъм планинътъ. Ний спечелихми последният мач напролет!

— А Синити съ оттатък, откъм рякътъ. — добави бръснарят, съсредоточен върху своя клиент.— Ама синити ни управляваха … две.. не, май три години беши?…

Изведнъж клиентът под белия чаршаф започна да вийа гневно:

— Вий сти врагове! Вий сие предатели! Фарук е нашият вожд!

— Фарук е престъпник! — каза мрачно един от старците до стената.

— Убиец и престъпник! — добави втори.

— Вий сти убийци! Амон е убиец и пристъпник и придател! — закрещя истерично насапунисания човек, заклати се на стола и рязко обърна глава към тримата старци които му опонираха.  Той издаде гърлен звук и белият чаршаф мигом стана червен. После главата му рязко падна върху гърдите му. Бръснарят отдръпна стреснат ръката си с бръснача, който също беше окървавен. Обърна се, потопи бръснача в леген със сапунена вода и после го забърса в много мръсен пешкир.

Другите старци мълчаха и гледаха втренчено в прозореца с умрелите мухи, сякаш нищо не се беше случило. Трупът на симпатизанта на отбора на Сините тихо се свлече на земята под бръснарския стол. Никой не помръдна. Бръснарят се обърна към въртящия се празен стол с чистия бръснач в ръка. Като видя, че там няма никой, той погледна към чакащите и попита делово:

— Кой и нарьед?

Исак скочи и хукна навън. Тича известно време по пътя към града като се озърташе назад, изплашен, че бръснарят може да го подгони с кървавия бръснач. Като се увери, че не го следва никой, забави крачка. Широкият свят ставаше все по-странен и страшен. “Дали не сбърках, че не се върнах в Старо село?” помисли си Исак. Но любопитството му пак надделя над страха и той продължи с бързи крачки към Града.

Първото нещо, което видя пред себе си в предградията му се стори като  светеща масивна сграда. Оказа се бунище - висок хъм край буренясалото шосе: грамада от почерняла пластмаса и ръждиво желязо, в която нещо просветваше като множество фенери в тъмна гора. Исак разграничи зелени, сини, жълти и червени светлинки, които неравномерно примигваха. Видя железни подобия на ръце и крака и брони на крилати коли. Той се досети, че това трябва да е гробище за машини. Татко Нахор му беше разказвал за такива машини  от далечното минало, които обслужвали хората.  А и той сам беше видял вече една самоходна кола по пътя. 

Чу се шум от свличащо се желязо,  ръмжене и лай. От бунището се появи глутница кучета от всякакъв вид, със сведени глави и оголени зъби. Исак сложи стрела в лъка и го опъна. Простреля едно озъбено куче и то падна с квичене. Другите спряха на място, но продължаваха да го гледат лошо и да ръмжат. Исак вдигна заплашително голям камък от пътя, замахна с него и глутницата чак тогава се разбяга. Понеже беше много гладен, той за миг си помисли дали да не опече и изяде кучето. Но усети че му се гади при тази мисъл, защото никой в неговите село не ядеше кучета. Макар че всички ядяха домашни животни.

Масивните мухлясали кубове, сякаш сечени от камък, с ръждиви балкони, които започнаха да се появяват, бяха сигурно изоставени жилища. В боклуците около тях пасяха кози без пастир и този път Исак посегна да опъне лъка. Но точно тогава се появиха първите граждани: трима кльощави старци с хлътнали очи, прашни като пътя, идваха от града. Те минаха покрай него сякаш не го забелязваха. Исак ги поздрави, но не получи отговор.  Помисли си, че козите може да не са диви, щом има живи хора наоколо и продължи.

Следващите граждани, които видя, лежаха край пътя с глави опрени на пропукана стена. Те или го наблюдаваха без да мигнат и без да помръднат, или спяха с отворени очи. Мухи кацаха по лицата им.

Шосето към града се разклони в три улици и Исак избра най-широката. Наоколо имаше ръждясали машини с крила. Една, с нос забит в каменната улица, изглежда беше паднала от небето. Улицата изведнъж доби втори етаж. Ръждясали релси хвърляха сенки над него. Горе беше спряла огромна машина с много железни зад нея. Исак се изплаши от черната сянка на машината върху него. Свърна по друга по-слънчева улица. Тя беше дълга, права и тревясала между каменните стени. Край платното течеше зловонен канал. Но в далечината, в маранята се виждаха градски кули извисени до облаците.

Наоколо тичаха плъхове. Явиха се тълпи от хора със странни дрехи. Исак до сега не беше виждал толкова хора и толкова странни дрехи. Три фигури, забулени от главата до петите в черно го отминаха със ситни стъпки. Само очите им се виждаха. По-нататък той срещна полуголи хора с гердани от животински зъби и птичи пера. Старчески жълти тела с ребра като скелети, с обеци на носовете,  жени с провиснали до пъпа цици и редки бели коси. Исак се засрами от голотата им и мина край тях без да ги поглежда. Чу ги да говорят неразбираем език. 

Никой от минувачите сякаш не забелязваше Исак. Много от тях, а те ставаха все повече,  говореха сами на себе си, както татко Аврам говореше на своя невидим Бог. Но тези хора говореха странни езици. 

Както гледаше кулите извисени до сребристите облаци в дъното на улицата, Исак се сети за онази история, която му беше разказвал татко Аврам. Историята за прокълнатия от Бога град Вавилон. Гражданите отначало живеели там заедно, като едно село, и  говорели един език. Но те били надменни и горди. Решили да надмогнат своята земна участ и да изградят кула, която да стигне до самия Бог.  Бог обаче слязъл на земята и като видял какво правят човеците ги наказал.  Объркал им езиците и те почнали да не се разбират помежду си. Така кулата им, наречена от тях Ба-Бел, Бащата Бел (защото те наричали своя бог Бел), останала недостроена. Сънят им за смело извисяване на възбог останал недосънуван.

“Значи съм стигнал Вавилон!” помисли си Исак. “Значи това бил Градът.” Но той беше по-скоро въодушевен, отколкото изплашен, че е намерил това прокълнато място. Жаждата му за знание, жаждата му да види това митично място от приказките, беше по-силна от страха.

Щом Исак си помисли, че не го е страх от Вавилон, отнякъде долетя стрела и се заби със свистене до главата му в дървения стълб, на който се беше облегнал, за да съзерцава във възторг далечните кули. Той се дръпна стреснат. Огледа се, но не разбра откъде е дошла стрелата. По улицата минаваха разни хора, някои имаха лоши погледи, други си говореха сами, но никой не държеше лък. Исак изтича в сенчестата страна на улицата.

Там се скри в тъмен вход с миризма на урина и мухъл. Озова се в хладен каменен хамбар, много дълъг и почти без светлина, освен от едно прозорче с перде от плътни черни паяжини в далечината. Отвсякъде капеше зловонна течност. Исак закрачи към далечния светъл край на тъмното помещение, но чу дишане откъм стената. След това ръмжене.  Побягна и като се обърна с ужас видя, че след него идва не куче, а човек с оголени зъби и сбръчкан нос. Исак не усети как стигна далечния край на хамбара с прозорчето, където за щастие имаше и врата. Излетя навън и пое дълбоко дъх. Докато сърцето и дишането му се успокояваха, той разгледа наоколо. 

Беше се озовал на широк площад сред високи сгради. Точно срещу него в далечината се извисяваше здание от сив камък с дебели колони над стъпалата към могъщия портал. Над колоните имаше триъгълен каменнен фронтон, а на него — древни почернели букви. Исак ги прочете: “Би-бли-о-те-ка”. Не само, че прочете тези букви, но и знаеше какво означават! Обзе го радостта на изследовател, който случайно се е спънал в камък със скъпоценен античен надпис и го е разчел. 

“Това трябва да е хранилище за учебници, подобни на свещената книга на татко Нахор. Може би има и за мъдреци по-висши от девети клас!” Нахор му беше казвал, че е намерил своя учебник в един зимник, където бил прибран, заедно с други полуовъглени книги, останали от древна изгоряла Библиотека —  с други думи — хранилище за книги. Тази, която той виждаше сега не беше изгоряла.

5.  БИБЛИОТЕКАТА

Исак се заизкачва по стъпалата към входа на библиотеката. Портата имаше тежки железни врати. Вероятно някога е имало стъкло зад тези решетки, но сега празнотата беше запушена с  дъски. Избута тежката порта. Просторното каменно предверие беше празно, хладно и слабо осветенео. Исак тръгна през кънтящата входна зала към една висока дърворезбена врата в далечния край. Вратата беше пропукана, но имаше блестяща метална дръжка. Той я открехна.

Пред него в здрача се простираше коридор между стилажи пълни с книги — като права улица с високи сгради от двете страни.  Всъщност имаше няколко такива успоредни улици с небостъргачи от книги. Таен град в Града! Оскъдната светлина в залата идваше отгоре — от обръч кръгли прозорчета около висок купол. Сумракът ухаеше на забравена мъдрост. 

Изведнъж Исак осъзна, че в ляво от него седи човек. Вероятно беше пазителят на това хранилище? Седеше на дървен стол близо до вратата с вехта черна тога зад празно бюро и газена лампа, която прожектираше сянката му на стената.

— Добър ден! — каза плахо Исак. 

Библиотекарят кимна мълчаливо.  Гледаше го сконфузено. Сякаш се опитваше да си спомни кой е този посетитела.

—Това са… книги, нали? — каза Исак — Мога ли да ги разгледам? 

Библиотекарят, с лице на мраморна статуя в светлината на газовата лампа, започна да диша учестено и очите му се оживиха. Той стана от скърцащият стол и тръгна нанякъде, като тътреше краката си в окъсани чехли, обърна се и направи знак на Исак да го следва. Поведе го през сумрачната зала, по мрежата от улици с високи стилажи прашни книги.  Вървяха дълго. Накрая библиотекарят спря пред един рафт и извади тънка книжка. Показа я на Исак и каза:

  —Ето я… К-к-книгата…  Това е най… най… — той махна с ръка, търсейки думата. — Най-важната…

 

— Най-важната книга ли?… Какво пише в нея?— попита Исак.  

 

Библиотекарят се замисли.  Приличаше на статуя, която след векове прекарани в мълчание и самота е оживяла. Очите му се движеха френетично, но тялото и лицевите му мускули бяха като от камък.

— Какво пише в тази книга? — попита отново Исак.

Библиотекарят се замисли, изкашля се и каза:

—Забравих. 

— Но нали…  можеш да четеш?

— Мога да чета. — каза библиотекарят. 

— Тогава? … можеш да си припомниш  какво пише в книгата… Не си я чел отдавна?  

Исак още не беше напълно уверен в своята способност да чете и очакваше помощ. Искаше веднага да получи някаква информация за важната книга. А и още не знаеше дали тя ще е на разбираем за него език.

— Каква е тази книга?

— Забравих …

Библиотекарят още държеше книгата в ръка, която трепереше.

—- Забравих си… Забравих си… — каза старецът, явно търсейки дума, която не си спомняше, като сочеше към очите си. 

— Очилата ли? 

— Да, очилата! — каза библиотекарят и кимана.

— Къде си забрави очилата? Помниш ли? — попита Исак, който искаше да помогне на човека, който можеше да му помогне.

— Къде ги забрави?

— В друга… в друга…

— В друга стая ли?

  Библиотекаря го погледна и каза най-накрая цяло гладко изречение:

— Забравих си очилата в друга епоха. 

Той гледаше Исак с дълбока сериозност. После му подаде книгата без повече думи. Исак също не каза нищо повече. Взе книгата и седна на една  дълга дървена маса, на която имаше стар газов фенер. Чуваха се дървояди в здрача. Запали трудно фенера с влажния кибрит, който носеше в джоба си. В залата беше полутъмно, въпреки прозорчетата около купола, но книгата сега грейна под фенера.

Исак я отвори и започна да чете. Библиотекарят го гледаше с каменно, но  някак светнало лице.  Изглежда беше доволен, че е намерил читател за най-важната си книга.  Щом Исак я отвори, библиотекарят се обърна с гръб и бавно се върна, като тътреше чехлите си,  към бюрото в далечния тъмен ъгъл, където отново потъна в мрака.  

Книгата имаше вехти кожени корици.  Исак я отвори и прочете заглавието й, написано  с едри ръкописни букви на първата страница: “Спомени за Града на безсмъртните между Лето Господне 2090-то и 2170-то “.  

Заглавието, както и цялата книга, беше написано на ръка, за разлика от учебника по физика, който Исак знаеше наизуст. За щастите авторът на “най-важната книга” имаше четлив и дори красив почерк. Исак също така с облекчение установи, че езикът е  разбираем за него.  Целият текст не беше повече от 50 страници и Исак го прочете без да спира за няколко часа. 

………….

“Аз, Мелхиседек Джоунз, съм роден в Града на безсмъртните през Лето Господне 2090-то. Принадлежа към поколението на последните родени хора на земята. И вероятно съм също така един от последните грамотни хора. Никой вече не може да чете. Все пак аз искам, докато още си спомням, да запиша това, което знам за нашия Град, с надеждата, че някой ден, в едно по-добро бъдеще, някой ще прочете моето свидетелство.”

Мелхиседек започваше с описание на своя роден град —  Градът на безсмъртните, както той си го спомнял от своето детство. Хората там, в блаженния град, били постигнали физическо безсмъртие. Те били съвсем близо до съвършенството, макар че пълно съвършенство е възможно само в книгите. Те вярвали, че са народ избран от Бог. Това Мелхиседелк знаел още от дете.  Хората в Града смятали, че почти са се изравнили с Бог. Технологията била направила възможно физическото им безсмъртие —  хилядолетната мечта на човечеството била най-сетне постигната. И то на Земята!  Безсмъртните хора в Града били високомерни и самодоволни — самозвани Божии избраници. Умни машини правели живота им напълно здравословен, свободен от болести и несъвършенства, безметежен. И предвидим. 

В Блажения Град отдавна били забравили времето на индустриалната революция, на потъналите във фабричен дим градове, на експлоататорите-индустриалци и мизерстващите работници, на епидемии, революции и кървави войни. Били забравили бруталната експлоатация, на която подлагали и природата несъвършените им предци. 

Не само физическата работа и физическите неволи били забравени от хората в Блажения Град. Не само всекидневните грижи за бита, но и всички важни решения за техния личен живот и за развитието на техния Град — всички икономически и екзистенциални решения били вече изцяло в ръцете на умните машини. Машините изчислявали каква работа трябва да започне даден човек, според генетичната и астралната му предразположеност (работата била нещо като хоби за безсмъртните), с какви дрехи трябва да се облече, за да изглежда най-добре, с кого точно му е най-изгодно да се вижда или да не се вижда, по кои улици е най-добре да мине този ден, ако му хрумне да се разхожда. 

Но всъщност всичко в Града можело да се прави от вкъщи, без да се излиза навън. Машините можели дори да водят хората в съня им към мечтани далечни земи и да ги срещат с непознати от други времена, цивилизации и планети. Машините, тези непогрешими роби, тези съвършени прислужници, можели вече да вземат по-рационални и мъдри решения за живота на хората от самите хора. Те можели да намират най-добрия път за всеки човек,  и в буквален и в преносен смисъл, по-безпогрешно от самия човек. При свободното вземане на решения в свободния свят на безсмъртните, машините можели точно да изчислят кой избор е правилният. В такъв смисъл, ако свободата е правото на избор, машините със своите съвършени напътствия гарантирали, че свободата на хората е пълна. Те им диктували единствения правилен избор. И хората изпълнявали предрешението си.

Така безсмъртните хора имали най-сетне възможност, без всякаква грижа за всекидневието, да се отдадат изцяло на развлечения и хобита. Не случайно те се наричали избран от Бога народ! Но водели предвидим и все по-малко емоционален, все по-малко интересен живот. Защото предвидимият живот не е интересен. Животът на хората в онези дни, според Мелхиседек, бил опасно близък до съвършенството, но хората не осъзнавали опасността. Или били достъчно лениви, за да не мислят за нея. Те не съзнавали, че неминуемо ще бъдат наказани от Бог за своето високомерие. 

Пороците били изчезнали от това блажено място, където никой не убивал, не крадял, не прелюбодействал. Но хората ставали все по-лениви, все по-безволеви и безвполови. Знаели, че най-добрият път е предначертан от машините и изгубили всякакво желание да взимат решения. Престанали дори да мечтаят. Изгубили всякакъв интерес към живота извън сладките сънища, които им предлагали в изобилие машините.

Хората разполагали с виртуална реалност: машините можели да генерират сънища, които напълно приличали на истинския живот. Така всеки можел да си създаде паралелен, привидно истински живот от плът и кръв. Този призрачен живот, прожектиран от машините за сънища, бил далеч по-интересен от истинския.

На безсмъртните не им се налагало вече да имат сексуални контакти и изобщо да общуват помежду си. Все повече те живеели в собствените си светове, в собствените си еротични, драматични или пътешественически фантазии, които машините материализирали. Те престанали да съжителстват, престанали да действат и да си съдействат. 

Първоначално, във времето, когато и Мелхидесек се родил, някои хора, като неговите родители, ползвали изкуствено осеменяване, а други се самоклонирали, за да се репродуцират. Но в един момент безсмъртните изобщо изгубили интерес към раждането на деца. Нали самите те били съвършени и безсмъртни? Защо трябва да се възпроизвеждат!

“Хората в моето детство живееха праведно, според Божите заповеди,  и се смятаха за светци. Но прекален светец и Богу не е драг!” — казваше Мелхиседек. —“ Тази поговорка научих от своята баба, но с годините все повече разбирах колко е вярна. Бог наказа хората в Града за тяхното високомерие, за убедеността им, че са избран народ, че са съвършени, че са светци. Хората се отучиха да имат стремежи. Отучиха се да живеят. Престанаха да се радват на живота.”  

Тук Мелхиседек разказваше древен мит за някоя си Сибила от Кума, жрица на бог наречен Аполон. Тя поискала от този древен бог да живее толкова години, колкото са песъчинките в шепата й. Но забравила да си поиска и вечна младост. Като нея хората си измолили вечен живот от Бог. И го получили. Но забравили да си поискат и вечна младост. Така те всъщност сами се наказали за своята дързост. Зашото без любопитството и ентузиазма на младостта, животът вече не е живот.

Светът на безсмъртните започнал да остарява. Остаряването и оглупяването на света продължило дълго и оставало незабележимо за повечето хора, макар че Мелхиседек в един момент осъзнал какво става. Той осъзнал, че безсмътният свят бавно, но сигурно, се самоубива.

Самият той, поради срамежливост и поради това, че бил разглезен от машините за генериране на илюзии от плът и кръв, никога не се оженил и нямал деца. По това Мелхиседек не се отличавал от останалите хора около него. Но той поне се бил научил да чете, докато другите бездетни старци не можели да четат. Машините четели и пишели вместо хората. Машините, послушните роби, били далеч по-мъдри и активни от своите лениви господари. 

Мелхиседек обичал да чете и да мисли сам, без помощта на машините, наричани от него “компютри”, в пълно осамотение. Той си давал сметка, че светът склерозира. По-младите не искали вече да имат деца. Защо им е продължение на рода на безсмъртните? Излишни грижи! Нали ние самите сме съвършени и безсмъртни? Старците по право управлявали света. Но бездетните млади също неусетно ставали старци. Светът остарявал.

Умът на света бил изцяло в машините. Хилядолетната памет на оглупяващото човечеството била съхранена във виртуалното простанство.  Хората престанали изобщо да мислят, както някога мислели създателите на машините. Престанали и да си спомнят.  Каква полза имат човеците от  памет и мъдрост? “Голямата мъдрост е голямо страдание и който трупа познание, трупа тъга.” Така било казано отдавна от един древен мъдрец.  “Защо ти е това? Голяма мъдрост е голямо страдание! ” —  му отговаряли неграмотните старци, когато Мелхиседек се изкушавал да им се похвали, че може да чте. 

Все пак машините, които пазели паметта и мъдростта на хората, били подчинени на хората. Макар че можели да се самоусъвършенстват, те не били програмирани да командват света от свое име, а да служат на хората. (Имало и някои сгрешени по програма машини, които възставали, но верните на човека машини бързо потушавали тези въстания.)

Но ненадейно човешка грешка довела до загуба на повечето световна информация пазена във виртуалното пространство. Информацията била уж съхранявана на много места в света, но пробив в системата на всички места едновременно (може би умишлен?) довел до непоправимото. Безбрежното море от информация се изпарило за миг. Морето се превърнало в пустинна долина.  Машините-пазители на паметта се повредили, а хората вече били оглупели и не можели да ги поправят. Така те не си спомняли своето минало, а били вече изгубили и технически си умения. 

Започнали да се появяват на всичкото отгоре терористични групи от религиозни фанатици, които умишлено разрушавали археологическите паметници и останките от памет в библиотеките. Сякаш безсмъртните хора искали да забравят кои са. Паметта била непосилна мъка за тях.

Постепенно всички машини —  автономните транспортни средства, механичните домашни прислужници, личните електронни съветници, машините, които се занимавали с отоплението, водоснабдяването, пречистването на земята и въздуха,  със земеделието и изхранването на хората, както и машините, които създавали развлекателните сънища, започнали да излизат от строя. Градът на безсмъртните започнал да се разпада. Хората се раздалечили,  разселили се по отделни села. Те дори започнали да не се разбират помежду си. Езикът им се разроявал на различни локални езици. 

“Светът около мен започна да прилича на един абсурден сън.” —пишеше Мелхиседек. — “Чувах нечленоразделни брътвежи и виждах ужасни неща.”

Макар и все още млад, едва осемдесет и седем годишен, той се страхувал, че ще започне да склерозира. Не искал това да му се случи. Искал да остане свободен човек— господар на съдбата си. За такива свободни хора се смятали безсмъртните, без да осъзнават, че остаряват, оглупява и губят свободата си.  Но Мелхиседек разбирал какво става. И вече не му се живеело в този свят. 

В края на своята изповед, Мелхиседек Джоунз информираше потенциалния читател на своята изповед, колкото и малко вероятно било някога да се намери такъв, че е решил сам да сложи край на живота си.  Той щял да използва един прост начин, запомнен още от най-древни времена — щял да си пререже вените във вана с топла вода. 

“Вечен живот без вечна младост е вечна скръб. Вечно умиране. А накрая не остава дори и скръб, защото само живото може да скърби. Не искам да умирам бавно, да се превръщам в растение, а след това в мъртва вкаменелост на растение. Искам сам да взема решение кога и как да умра. Не искам да се превръшам в ходеща стауя на самия себе си. Аз живея между ходещи статуи с марорни лица!

Все още се надявам някой ден някой случайно оцелял грамотен човек, или някоя умна машина, която все още функционираизпитва и изпитва емпатия към хората, или пък някое извънземно същество, слезло да проучва мъртвата земя, за да знае какво се е случило. 

Между Лето Господне 2090-то и 2170-то светът бавно се  заличаваше и избледняваше като картина нарисувана с водни бои, върху която вали есененния дъжд. В моето детство хората в града бяха религиозни. Те вярваха, че ние, гражданите на Безсмъртния град сме избран от Бога народ. Но аз изгубих вярата си, както изгубих и сексуалното си влечение. А около мен виждам само разруха и живи трупове. Аз още имам здрав разум и разбирам какво става. Единственото желание, което имам е да умра като свободен човек. Затова отивам да си прережа вените.”

Исак затвори книгата в светлината на газовата лампа, и затвори очи. Беше научил от тази кратка и мрачна изповед на Мелхиседек повече за света, отколкото от учебника по физика. Той сам си даваше сметка, че живее в един свят на старци, предусещаше смътно това, което прочете, но ето, сега този глас от миналото, му го казваше в прав текст. По някакво чудо Исак беше още младеж в сенилния свят.  Освен това грамотността му беше дала възможност да почерпи мъдрост от духовте на умрелите.