ИНТЕРВЮ ЗА GR REPORTER

http://www.grreporter.info/Rusiya_e_energiyniyat_monopolist_v_Blgariya/13719

Анастасия Балездрова

От няколко дни България има ново правителство и всички очакват неговите първи действия. За откритите предизвикателства пред кабинета Орешарски и реалните му възможности да реши сериозните проблеми на България GRReporter разговаря с писателя и един от най-популярните блогъри в България Владимир Левчев.

Г-н Левчев, как коментирате конфигурациите в новия парламент? Ще издържи ли за дълго новият кабинет?

Половината избиратели останаха непредставени в този парламент, защото гласуваха за партии, които не преминаха 4-процентовата граница, или изобщо не гласуваха. Победиха твърдите ядра на големите партии. ГЕРБ спечели най-много места, но не достатъчно, за да управлява. И остана в изолация. Всички се оказаха срещу ГЕРБ. Сега конфигурацията в парламента е такава, че правителството зависи от Атака. Ако Атака продължи двуличната си политика, като формално не гласува, но понижава кворума и така дава възможност на коалицията БСП-ДПС да прокарва своята линия, или ако започне честно да гласува с ДПС и БСП, правителството ще се задържи. Но ако Атака реши да стане опозиция в парламента, правителството няма да може да съществува. Независимо дали и колко експертен е кабинетът на Орешарски, премиерът е заложник на Волен Сидеров.

Международните коментатори са единодушни, че най-сериозният проблем за България е корупцията. Смятате ли, че правителството, в този си състав, ще може да се справи с нея?

За съжаление, не. С корупцията би могло да се справи само едно силно правителство. И един парламент, в който има консенсус за решителни промени в съдебната система. Това правителство се крепи на абсурдна негласна коалиция, включваща партия с неонацистка антиетническа фразеология и етническа либерална партия, заедно със социалистите. Такова правителство не може да бъде силно. И този парламент е определено по-разединен и разяден от конфронтации, отколкото предишният. Няма ясно мнозинство.

В интервюто си за GRReporter журналистът Петър Волгин заяви, че ГЕРБ може да продължи да съществува и дори да се върне във властта, ако успее да изземе дясното политическо пространство. Споделяте ли това мнение? Какви са шансовете да се създаде нова силна дясна партия извън парламента и тя да има бъдеще?

За мен един от проблемите е, че лявото и дясното в България все повече се „изземват“ от някакво псевдо-ляво и псевдо-дясно. БСП, партията, която въведе 10%-овия плосък данък, реално не е лява. По-скоро е дясно-центристка партия, обслужваща олигархически интереси. Една модерно лява алтернатива биха били зелените, но те не влязоха в парламента. Истинска дясна алтернатива в България също няма. СДС донякъде само се унищожи, макар че имаше милиционерски проект за разбиване на Синята коалиция между ДСБ и СДС. Този проект успя. СДС се самоуби, за да не позволи и на ДСБ да влезе в парламента. Надявам се все още, че Синята коалиция може да има бъдеще.

Правителството на ГЕРБ нямаше да падне толкова лесно, ако вместо опортюнистично да търси подкрепа ту от РЗС, ту от Атака, ту от Синята коалиция беше направило една логична дясноцентристка коалиция в рамките на ЕНП, заедно със Сините. Този шанс се пропиля.

Формално правителството на ГЕРБ подаде оставка, заради протестите, които бяха инициирани от високите сметки на тока. Според Вас, трябва ли енергийният сектор да е един от приоритетите на кабинета? Могат ли и как да бъдат намалени сметките? Ако това не се случи можем ли да очакваме нови протести?

Аз не съм любител на конспиративните теории, но се опасявам, че енергийната мафия допринесе много за свалянето на правителството, включително и чрез рязкото вдигане на цените на тока, след провалилият се референдум за АЕЦ „Белене“. Има една чужда държава, и тя е Русия, която де факто е енергиен монополист в България. Уж ултра-дясната Атака също обслужва руски енергийни интереси в България. Да, ново поскъпване на тока може много лесно да свали правителството. Особено, ако Атака реши да се присъедини към неизбежните улични протести.

След обявяването на изборните резултати в социалната мрежа Facebook беше много популярна шеговитата фраза, че “изход от ситуацията в България има и той се намира на „Терминал 2” на летището в София”. Вие смятате ли, че това е единственият изход за мислещите хора, които са разочаровани от изборните резултати?

Съвсем не. Изходът „Терминал 2“ е подобен на изхода „няма да гласувам на изборите, понеже всички са маскари“. Какво по-добро за корумпираните и посредствените, които съсипват България, от това мислещите хора да не гласуват или масово да напуснат страната? Мисля, че това е мечтата на корумпираните и посредствените, които искат да бъдат на власт и да крадат на воля. Не трябва да им помагаме да реализират мечтата си.

Много международни организации и европейски наблюдатели критикуват обвързаността на българските медии с определени икономически интереси. Вие имате собствен блог, но и присъствие в пресата. Смятате ли, че в България има цензура? Дават ли трибуна медиите на разнообразни мнения или публикациите са строго контролирани?

Вчера публикувах в блога си статия за „фурнаджийските лопати“ сред журналистите, интелектуалците и политиците. Тя май няма да бъде публикувана в официалната преса. Наистина, има в България една банка, която концентрира в ръцете си политическа власт, тъй като в нея се държат парите на правителството от една страна, а от друга тя финансира редица медии. И често медиите като фурнаджийски лопати се обръщат щом се обърне властта. Или като ветропоказатели. Всеки, който е на власт има подкрепата им. Само периоди на безвластие, като този, който току-що приключи, дават възможност за по-голямо разнообразие. Сега повечето медии ще защитават новото правителство, както защитаваха правителството на ГЕРБ преди то да падне. 

ЗА СОЗОПОЛСКИЯ СЕМИНАР НА ФОНДАЦИЯ "ЕЛИЗАБЕТ КОСТОВА"

                                           Всички участници в семинара, Созопол, 26 май 2013

Тази година имах честта и удоволствието да участвам в Созополския семинар по творческо писане на фондация "Елизабет Костова". http://www.facebook.com/sozopol.seminars?fref=ts Елизабет Костова водеше английския уъркшоп, а аз – българския. Нивото беше невероятно високо. Присъстваха двама лауреати на Пулицър – Ричард Русо и Елизабет Франк и един писател номиниран за Букър – Андрю Коуан. Лектори бяха Владислав Тодоров и Ричард Русо – и двамата както романисти, така и киносценаристи. Българските участници в уъркшопа ( звучи странно с кирилица и членувано – може да се каже  "работрилницата" ) по творческо писане бяха също на много високо ниво: Момчил Николов, Тодор П. Тодоров, Марианна Георгиева, Стоян Ненов и Христос Хартомацидис. След четенето на участниците имаше гласуване за най-добро представяне, като победителите спечелиха ваканция: българският победител - в Атр Хостела в Барцелона, а американския - в хотел Диаманти в Созопол, където бяхме настанени. Интересно е, че от българска страна спечели Христос Хартомацидис, който е двуезичен писател, грък роден в България, а от американска – Натали Бакопулос, която също е от гръцки произход по баща. С разрешение на фондация "Елизабет Костова", публикувам тук наградените разкази.

                                         С Елизабет Костова, Владислав Тодоров и Ричард Русо.

Натали Бакопулос

МЕГАФОН

http://www.salon.com/writer/natalie_bakopoulos/

Превод от английски: Олга Николова

Вече трета седмица службите за събиране на смет стачкуват и Атина се е вмирисала. Яркоцветни найлонови торби са покрили тротоари и алеи и вече свикваме да прескачаме боклука и да избягваме улиците, през които едвам може да се мине. Знаем кои участъци са най-мръсни – около площад Мавили и цялата горна част на Монастираки. Odos Athinas е море от смет, а площад Омония ужасяваща гледка, но ние така или иначе не ходим до там. 

Изненадващият студ от началото на май се превърна в страшна жега и боклукът се разтича. Струпаните торби пред музея приличат на поредната арт инсталация. Всяка сутрин на идване ми се повдига.

Петгодишният ми син Алекос често седи на балкона на апартамента ни. Виждат се борове и късчета от ежедневието на съседи; чуват се утринни звуци – птички горе и хорски гласове долу. Вечер Алеко ляга на балкона и гледа луната. Луната му е идея фикс и баща му направи специално за него плейлиста с всички гръцки песни, в които се пее за нея. Когато беше още по-малък, се взираше в луната, докато заспи.

Тази сутрин обаче Алекос гледа надолу през пролуките на парапета и се взира в боклука. До него стои таблетът му iPad – подарък от баща му, и да, зная, но баща му не живее с нас, тъй че какво можех да направя? Сега и Алекос, като по-възрастните деца в училище, предпочита лоша поп музика. Но тази сутрин се изненадах, като чух гласът на Елмо да брои. Алекос се срамува от любимото си видео клипче – бебешка работа, казва – но Елмо го успокоява. Напрежението през последните дни е непоносимо.

Алекос вдига очи, когато се появявам, смръщва вежди и ми казва, че ако беше депутат като татко си, щеше да накара хората да почистят боклука.

– И щях да направя ново правителство – добавя.

Казвам му, че това би било чудесно.

– Е, поне мога да летя – казва той. Облякъл е костюма на Спайдърмен, който сестра ми му донесе от Щатите.

Обръщам му внимание, че Спайдърмен скача и се хваща с паяжинни нишки за неща. Не лети.

– Освен това, – добавям бързо, мислейки си за всичките тераси наоколо. – Ти не си Спайдърмен. – Дори и на мен ми се е случвало да си представя как скачам от един балкон на друг. Поглаждам пухкавата му коса, която е вече доста дълга.

 – Имаш нужда от подстригване.

Подавам длан с два бонбона „Полос”, един бял, а другия син. И Алекос, като всички ни в неотдавнашните избори, се чувства сякаш има избор. Облича си синята блузка направо върху костюма, но съм прекалено уморена, за да споря по въпроса.

Пред входа на сградата Алекос не може да се качи в колата откъм тротоара. Казвам му, че ще преместя колата, за да не му се налага да гази през мърсотията. Той сбръчва нос, отвратен от миризмата. Но когато успявам да стигна до вратата на колата, виждам как Алекос се носи из въздуха на три метра над земята, а ръцете му в Спайдърменовския костюм са разперени като криле.

– Алекос – нищо друго не успявам да промълвя. – Слез веднага. – Той прави завой и се рее над мен без да мога да го стигна. Най-накрая се приземява елегантно до краката ми, сякаш от месеци се е упражнявал. Навеждам се да го погледна в очите и грабвам презрамките на раницата му с паническия страх, че ако ги пусна, той ще отлети.

– Откога е това нещо? – прошепвам. – Кажи ми. – Не искам да го уплаша, въпреки че самата аз разбира се съм уплашена.

Един старец минава покрай нас с ръце, хванати зад гърба, и не казва нищо. Не ни и забелязва даже. От другата страна на улицата жена на високи токчета върви забързано и крещи по телефона. Няма никой друг наоколо.

Алекос вдига рамене безразлично и отмества тъмните си, почти черни очи, същите като на баща си.

– Опитах се да ти кажа.

– Баба знае ли за това? – питам го, изведнъж уверена, че дори и да е знаел, баща му не би ми казал, точно както онзи път беше забравил да ми спомене, че приятелката му е останала да спи у тях и чела приказки на Алекос на заспиване. А-а, за летенето ли? Мислех, че знаеш.

– Не – отговори Алекос.

Сгушва се в раницата си и ми казва, че видял баща си по новините тази сутрин. Ето още една причина да не искам да гледа телевизия. На път към училище двамата мълчим.

– Зная, че не съм Спайдърмен – проговаря най-накрая той, когато колата спира.

– Добре – казвам. – В училище летиш ли?

– Не. – Поглежда ме в огледалото за обратно виждане почти с изумление. – Никой не лети в училище.

Излиза от колата и се затичва към други деца, които се възхищават на Спайдърменските му ръце, все едно са татуирани. Чакам да се обърне и да ми махне, но не го прави, и за момент ми се струва, че краката му се отлепят от земята. Но сигурно просто си въобразявам; той влиза в училището, вървейки, стъпка по стъпка, като всички други. Оставям колата до станцията на метрото и хващам влак за центъра, като усилвам звука на телефона, за да го чуя, ако звънне.

Три пъти се обаждам на баща му, но всеки път попадам на телефонен секретар. Пращам му съобщение да ми звънне. Той се отзовава след един час – Ola kala? – а аз се спъвам в разпиляна торба с боклук, не стига че тротоарите сами по себе си са коварни. Отговарям му, че, да, всичко е наред. Разговорът не е за по телефона, ще изчакам да се срещнем, което не се случва често.

Двамата се запознахме едно лято в Парос, когато бях преподавателка по изобразително изкуство там . Скоро след това забременях и не се оженихме, въпреки че останах да живея в Гърция. Мисля, че все още ми се сърди, че не се съгласих. Честно казано, дори не си спомням вече защо не исках да се женим. Всичко това ми се струва толкова отдавна, сякаш друг живот, десетилетия назад, когато Атина бе горда и жизнена в няколкото години след Олимпийските игри.

Получавам още съобщения от него, но съм прекалено заета, за да му отговоря. По-късно, когато излизам от музея, вече привършвайки инсталацията, той се появява.

– Не може да ми звъниш три пъти поред и да не оставиш съобщение на секретаря – казва той разстроен. – Почти никога не ми се обаждаш, освен ако детето не е в пламъци вече.

Не, не в пламъци, помислям си аз.

Той оглежда инсталацията ми – огромен мегафон пред музея, голям колкото будка за вестници, с камери вътре, които ще снимат какво се случва на улицата и ще го прожектират на стена вътре. Миниатюрни статуетки на малко или повече разсъблечени хора стърчат от мегафона, закачени с невидими жици. Стари видеозаписи на празници и протести в Гърция ще се показват на стената в музея, а образите отвън ще бъдат прожектирани върху тях. Чудя се дали има някой вътре и дали ни наблюдава в момента; и с какво ли се съчетава нашият образ: с оживена сцена на улицата, с политически митинг или с искряща августовска луна?

– Харесва ми – казва той на английски, с онзи тон на духовна подкрепа, който употребява, когато не знае какво да каже относно работата ми, но иска да изрази одобрение.

– Престани, моля ти се – казвам аз.

– А и в съчетание с боклука – казва той. – Чудна идея.

Двамата се смеем. Не сме се смели заедно от много време насам, от преди изборите насам, от преди кризата, вероятно от времето, когато Алекос беше бебе и се удивлявахме на всяка негова усмивка и произнесена "дума". Изведнъж ми хрумва, че щеше да е по-добре да сложа статуетки на деца, с крила. Чудя се как не съм се сетила преди, защо винаги трябва нещо налудничаво да се случи, за да осъзная нещо толкова просто.

– Хайде да пийнем по едно кафе – казва той, – или нещо по-силно, ако искаш. Можем да седнем отвън, на тихо. – Миризмата от боклука е толкова силна, че всички седят – и пушат – вътре в кафенетата.

– Имаш ли време? – питам, знаейки, че отговорът е „не”. Чувам как телефонът му вибрира в джоба. – По-добре да поработя още.

Една вечер, точно преди последните избори, той дойде да вземе Алекос и когато Алекос изтича обратно да си вземе играчките, ме целуна. Не му е сега времето –казах му тогава. Това беше моят опит за самосъхранение, докато страната бе на път да се самовзриви. Достатъчно трудно е да бъдем просто приятели.

– Окей – беше ми отвърнал той. – Ще му дойде времето, някой ден.

Сега се облягам на рамото му за момент. Двамата оглеждаме какво съм сътворила. Искам да му кажа, нашият син може да лети. Искам да му кажа, остани.

– Дойде ли му времето – казва той тихо, сякаш разсеяно, като твърдение, а не въпрос; обляга брадичка върху главата ми и поглежда улицата: задремалите магазини, политическите плакати, разлепени по будки, заковани с дъски, следобедното слънце, сипещо жар по всичко наоколо. 

– Готови ли сме?

Телефонът ми иззвънява – обаждат се от училището – и разбира се веднага се сещам какво се е случило. Представям си как Алекос жужи из класната стая като сърдита пчела, излита навън в двора, прелита над боклука, над протестите и цялата ни страна, запъната в преддверието на ада. Или може би е по-спокоен и се носи леко из въздуха, както ми се е случвало на мен да се рея насън, а костюмът му на супер герой и пясъчно жълтата му коса проблясват в следобедните лъчи, и може би така ще ни намери тук, своите родители, които не знаят нито къде са, нито накъде отиват, и ще ни грабне със себе си, запращайки ни в неизвестното. Силуетите ни ще трептят по екрана в музея, носейки се над старите образи на нашия разбит, великолепен град.

Христос Хартомацидис

ДЕБЕЛАТА ВЕЩИЦА АЛИСИЯ

https://librev.com/component/publisher/users/ch-har

     Точно отсреща живееше дебелата вещица Алисия, която когато нямаше какво да прави се сношаваше с дявола. Натоварена с чанти и старомодни куфари, тя бе пристигнала от далечния Казахстан.  Истинското й  име беше Альона Кощчеевна. Знаеше всякакви магии и заклинания, за това за кратко  време успя да уплете в мрежите си един възрастен вдовец, господин Ставрос - бивш месар. Щом се стъмнеше и почтенните граждани сядаха пред телевизора, господин Ставрос, започваше да покашлюва и да подканя Альона:

     - Хайде, хайде!

    - Ама голям си дявол, ти! – схващаше веднага намека вещицата и го заплашваше с пръст. После го караше да пусне щорите.

   - Сакън,  да не ти видят хората задника! – се смееше старият месар, но Альона – Алисия го поглеждаше свенливо и той бързаше да се коригира: - Добре, де! - после я зяпаше лакомо, докатато тя се събличаше бавно и предизвикателно. Самият той оставаше по фанелка и наполеонки, защото всяко нещо си  има граница.

   - Искаш ли първо да играеме на конче? – го питаше закачливо Альона. – Или това те уморява?

   - Ами! – отговаряше кратко касапинът и предлагаше с удоволствие гърбината си. Известно е, че любимо забавление на вещиците е да яздят своите жертви и да ги карат да препускат до изнемога. С неочаквана пъргавина, тя се покатерваше върху му и така препускаха из стаята, старецът по наполеонки, зачервен от усилието, с изхвръкнали очи и изпотено теме. В погледа му обаче се четеше гордостта на мъжа, който все още се държи с достойнство! Нарочно минаваше край огледалото, за да оглежда пищните голи меса на Алисия. Нещо подобно бе виждал само веднъж. Бе някакъва рекламен подлистник с репродукция на Рубенс и цялата компания от центъра за възрастни й се възхищаваха и се подсмихваха като ученици. На картината бе изобразена древна нимфа, съвсем гола и дебела колкото Альона, с пищна, преливаща от всякъде плът, но не разплута, а с яко телосложение.

   - Художникът е имал касапски вкус – бе коментирала младата служителка в центъра и тези й думи още повече  възбудиха господин Ставрос.  „Аз жената я искам малко курва, красавица и господарка!” – казваше той и наистина, Альона отговаряше на всичките тези изисквания. Може да бе дебела, но никога не занемаряваше външността си. Косата й бе добре боядисана и с модерна прическа. Гримираше се изискано и се мажеше с всякакви там кремове и помади.  Ходеше винаги с добре поддържан маникюр и скъпи дрехи. Господин Ставрос с някакво странно упорство я водеше да я представя на различните свои познати:

    - Вижте как съм я облякъл! И кожено палто ще й купя и още златни бижута!

   Даже веднъж я заведе на едно кръщене и дебелата вещица без всякакъв свян отиде, и даже  си запали свещичка, и взе да се кръсти набожно. После си взе увита в тюл бомбониера, а всички присъствуващи се споглеждаха неловко.

   - Завиждат ни, Ставре! Завиждат ни!  - му каза у дома Альона, докато му поднасяше кафенцето. Факт е, че умееше да го глези. Освен кафе, му предлагаше още какао, сок от вишни, домашен айран. И всичко това бе сервирано особено изискано със салфетки и всякакви там церемонии, сякаш се намираха в „Хилтон”. Ето за това я обожаваше кир Ставрос. За това и приготвяше всякакви  скари, на които бе голям майстор – пържоли, бекон, шишчета и кюфтета, а също така и много вкусна баница с кайма. А Альона му се отплащаше с цялата си любов, защото както често обичаше да казва:

  - Човек има нужда от една душа, която да му съчувствува, от разбирателство и нежност! 

   - И от чукане! – допълваше рязко господин Ставрос, на когото чуждата дума „секс”, му звучеше като крясък на дива птица.

   О, как им завиждаха всички, когато ги виждаха да излизат на разходка! Той с костюм и чадър в ръка, сериозен и строг! Альона - увиснала на лакътя му, облечена със скъпото  си кожено палто, тежка като препълнена гемия! Завиждаха им, защото хората трудно понасят чуждото щастие.

   Особено негативна към тази идилия, бе дъщерята на господин Ставрос, хубавата Анастасия, на която всички викаха с галеното и – „Настазя”. Настазя бе непреклонна и по никакъв начин не искаше да приеме в семейството горката Альона. На кръщенето не пропусна да се заяде с тях:

- Айде и вашите потомци да кръщаваме! – подхвърли жлъчно, а после, подвикна на Альона: - Не разбираш ли, че си излишна!

    Мъжът й се опитваше да я удържи, за да не стават зрелище, но тя и на него му се сопна: - Я, ми се разкарай от главата! – и той се отдръпна видимо огорчен.

   - Аз тебе те уважавам! – се опита да се оправдае Альона, но на Анастасия тези номера не и минаваха:

  - Какво ме уважаваш, мари! – беше нейният отговор, преди да и се нахвърли. В последния момент я спря баща й, и даже вдигна ръка за да я зашлеви, но успя да се въздържи:

  - Проклинам те! – извика той драматично, след което добави: - Не могат децата да съдят родителите!

   После си тръгна с Альона. Горката Настазя извика болезнено сякаш наистина я бяха ударили и се преви на пейката. Отстрани изглеждаше сякаш ридае върху гроб.

  - Майчице! Майчице моя! – плачеше тя на глас и всички присъствуващи бяха на нейна страна. Даже след това жените и казваха:

  - Добре ги нареди! – и й разказаха всичко за техните действия зад спуснатите щори. Даже не пропуснаха да споменат и известни пикантни подробности. Как ужким, като го яхала дебеланата, го пришпорвала с мухобойката! По този въпрос обаче, съществуваха разногласия. Някои   смятаха, че употребявала дългата обувалка, дето е с пластмасов пръст накрая, за да си чешеш с него гърба. Та, с този именно пръст тя го ръгала в слабините и господин Ставрос пищял  с тънко гласче, примрял от удоволствие!

  - Клети ми татко! – ридаеше Настазя. – С мухобойка ли трябваше да те бият!

   Сякаш не стигаха всичките тези излагации, някои роднини й подшушнаха, че старецът се готвел да продаде къщата. Настазя веднага изтича  у тях и при все, че вещицата й предложи да й направи кафе или айран, не успя да я трогне. Прие да разговаря само с баща си:

   - В тази  къща  - започна пламенно тя – аз съм прекарала своето детство! За това, не ти позволявам да я продадеш! И да знаеш, когато похарчите парите, красавицата ти ще те зареже! Тя  не е дошла при теб, за да те гледа на стари години, а за да те използва!

  Напразно се мъчеше да вразуми стареца. Той си знаеше своето:

  - Не ме интересува! – казваше. – Моя си е къщата, каквото си искам ще я правя!

  И… я продаде. С Альона се преместиха да живеят под наем. Парите бързо се свършиха и останаха на неговата пенсия от Общественото осигуряване.

  - Сега да ги видя! – злорадстваше Настазя. – Сега ще си проличи колко го обича!

   Колкото и да изглежда странно обаче, дебелата вещица Альона, бе готова да се откаже от някои ценни свои вещи, дори и от скъпото си кожено палто, но да остане заедно с възрастния касапин. Това й поведение озадачи Настазя. Дори се замисли. Бързо обаче се съвзе:

  - Не, няма да ни измами с нейните номера! – си каза тя и се закани да не миряса, докато не изгони окончателно Альона.

   Може би от притеснение заради скарването с дъщеря си, а може и от изтощение заради ежедневните препускания при спуснатите щори, но скоро господин Ставрос легна болен. Вещицата се опита да му помогне, използвайки нейните си приоми – лепеше му вендузи, правеше му чай от специални билки, мърмореше заклинания. Не след дълго вдигна отчаяно ръце:

  - Напоили са те с отрова, за това бялата магия не помага!

  Дойде ред на съвременната медицина да се пребори с болестта. Не някой друг, а дъщеря му и добрият зет, заведоха стареца в болница. Там, подложен на грижите на лекарите, с разни кардиотоници и диуретици, той бързо се съвзе. Анастасия се бе погрижила за боногледачка – за да изнася подлогата, а зетят, му нае телевизор. Само  веднъж дойде да го посети Альона. Когато видя стареца целия в системи, с тръбички и кислород, почти припадна.

  - Чакаше да умре ли, за да проявиш интерес?! – я попита строго Настазя. После добави: - Когато го изпишат от болницата – се разделяте!

  - Но Ставрос, Ставрушка! – простена Альона и падна до него на колене. Под леглото бяха чехлите и подлогата на стареца. Бившият касапин мълчеше. Избягваше да я гледа, вторачен упорито в тавана. В дългите часове между живота и смъртта, много неща бяха минали през ума му.

   - Разбрах! – промълви Альона и в погледа и се четеше мъката на всички унижени и оскърбени от Руската литература. Изправи се бавно. Искаше някъде да се скрие, да избяга. Но... изобретателната Настазя пак успя да я изпревари:

  - И виж, като излизаш навън, изнеси подлогата!

Превод от гръцки: авторът

ФУРНАДЖИЙСКИТЕ ЛОПАТИ И МОРАЛЪТ В ПОЛИТИКАТА

Нормално е за един професионалист, който иска да свърши добра работа, да работи с всяко демократично избрано правителство. Или съответният министър, например на културата. Нормално е и един интелектуалец публицист да критикува всяко правителство, независимо дали е, или само определя себе си, като ляво, дясно или експертно.

Но когато един журналист или един интелектуалец публицист възхвалява властта (или съответния на интересите му министър) и ругае опозицията, а щом опозицията дойде на власт, се обръща на 180 градуса и пак защитава властта, за това си имаме не от вчера дума – понеже не от вчера имаме такива обществено ангажирани личности. Думата е фурнаджийска лопата.

Но как да се възмущаваме от клакьорите на властта или от медиите, когато самите ни политици са фурнаджийски лопати?  Малко ли политици  виждаме в парламента, които са сменяли политическата си принадлежност като ризите си, от БКП, през СДС, през разнообразни партии еднодневки,  но винаги в близост до властта?

Но този театър на абсурда, който разиграват ДПС и Атака в парламента, прехвърли всякакви граници. След крясъците на доскорошен кандидат-партизанин  борец против властта и заплахите за съдебна разправа на комично дебел мутро-прокурор, видяхме как една партия с неонацистка анти-малцинствена реторика и една либерална малцинствена партия си стиснаха задкулисно ръцете, за да подкрепят правителството. Думата „морал“ вече нищо не значи.

Колкто и експертно да е правителството на Орешарски, то сега ще бъде заложник на Волен Сидеров. И ще съществува дотогава,  докогато Сидеров не реши, че не го слушат достатъчно или, че му е по-изгодно да се присъeдини към неизбежните бъдещи улични протести.  

Но нито електоратът на Волен Сидеров, нито електоратът на ДПС са гласували за такава (макар и негласна и задкулисна) коалиция на абсурда. Нищо, дори и волята на техните привърженици, не попречи на политиците, след като взаимно се омаскаряваха и плюеха от трибуната, да се прегърнат, уж тайно. Но и за слепите стана ясно, че  те имат общи задкулисни интереси.

Както писа Медиапул: "Пред камерите на ТВ7, която доскоро бе негов безапелационен защитник, но сега е негов противник, Борисов заяви: "Поздравявам вашия собственик Цветан Василев (мажоритарния собственик на Корпоративна банка – бел.ред.) за успеха на новия му проект - това правителство. Не се съмнявам, че ще успее и проектът, който ще прави през зимата." Борисов не уточни какво се очаква да стане през зимата."

Дали някаква банка реално е  топлата връзка между ГЕРБ и ДПС, или нещо друго още по-силно, например руските енергийни интереси, няма как да докажем със сигурност. Дано наистина не стане нищо фатално до зимата. Но предполагам, че щом започнат пак сериозни улични протести, Атака ще напусне новата тройна коалиция и ще излезе на улицата. Опасявам се, че колкото и да е експертно правителството на Орешарски, то ще бъде заложник на Делян Пеевски и Волен Сидеров. И някакви тъмни олигархически интереси.

Този фалш е дълбоко отвратителен сам по себе си. Но той освен това разрушава всякаква възможност за нормален политически живот. Не само, че вече няма ляво и дясно в парламента, но няма и елементарна вяра сред народа в някакъв морал, поне в част от политиците. А формулата „и едните и другите са маскари“ устройва тайните кукловоди, които се възползват от слабостта на политическата власт.

Но колко време ще удържи една власт, ако не може да убеди поне част от хората, че поне част от политиците, които я подържат, имат някакъв морал?  Жан-Жак Русо в своя „Обществен договор“ обяснява, че никой господар не може да се задържи дълго на власт, ако не успее да убеди хората, че тяхното послушание е техен дълг, а неговото властване – негово право. Още по-малко това може да стане с политици, които по конституция трябва да бъдат представители на единствения суверен – народа.

СЛУЖЕБНОТО ПРАВИТЕЛСТВО И НОВАТА ТРОЙНА КОАЛИЦИЯ

Тази сутрин Марин Райков се яви в парламента по покана, отправена му по телефона около 15 минути преди явяването му  ( явно с цел, ако може да не дойде). Тези минути, които му отне явяването му, бяха ползвани от Волен  Сидеров, Делян Пеевски и други  да плюят служебния министър-председател. Като го слушах как разумно, спокойно и аргументирано отговаря на политикански и улични нападки и обяснява ясно какво е свършило правителството му, си мисля че няма да е зле да имаме служебно правителство по-дълго време. Но най-вероятно новата ( абсурдна и нескопосно прикрита зад фрапантната реторика на Сидеров) тройна коалиция скоро ще гласува своето правителство.

Волен е добър актьор. Но неговата стратегия е ясна. Първо прави скандал в залата, като псува всички, след това излиза с хората си, променя кворума и дава възможност на  БСП и ДПС да гласуват свой председател на парламента и свой министър-председател. Какво обединява новата тройна коалиция? Моят отговор е: само едно нещо – руските  икономически и стратегически интереси.

Има разбира се и наши мафиоти и олигарси, които имат личен икономически интерес в страната да цари хаос и, ако може, да се стигне до положение подобно на онова от 1997 година – хиперинфлация и обезценяване на дълговете им. Затова се подклаждат уличните безредици, правят се политически атентати, шантажи с тайни записи и бюлети още от провала на референдума за Белене.

Мисля, че е по-добре да имаме още известно време служебо правителство.Ако изпълнителната власт остане в ръцете на Марин Райков, до есента бихме могли да имаме обединена синя десница. И други алтернативи на статуквото.

 Не е добре да имаме дълга правителствена криза. Но ако дойде на власт тази абсурдна тройна коалиция, нейното правителство би било изключително нестабилно и би било заложник на Атака.

Идеята за "ново СДС"

Чух идея за "ново СДС" създадено с използване на "нова изборна технология" - избор на учредително събрание с гласуване по интернет. Първо, с нови технологии се прави икономика. Нова политика се прави с нови идеи. Второ, СДС беше свързано с определена идеология и определени познати лица. Те вече са другаде. Те са в ДСБ и Синьо Единство.

Да се прави "ново СДС" е все едно да се строи нов средновековен замък за туристи. Или да се промотира "Нова Лепа Брена". (Имаше и такова през деветдесетте.)

Синята коалиция, която беше представена в отишлия си парламент и предизборно разбита от ръководството на СДС,  има шанс като дясна партия. Но не и някакво "ново СДС".

ЕЛЕМЕНТАРНА ЛОГИКА

      Логиката на тези десни, които казваха "гласувайте за ГЕРБ, защото иначе БСП ще дойде на власт" напълно издиша. Не само защото опортюнистичното гласуване, гласуването по необходимост, по принцип е недемократично – то е обратното на свободен избор. Смятам, че това опортюнистично гласуване всъщност донякъде подпомогна сегашната абсурдна политическа ситуация. Недостатъчното гласове дадени за по-малки партии, за да прескочат 4%-овата бариера, допринесе за създаването на тази ситуация.

      Да предположим, че гласувалите за ДСБ бяха гласували вместо това за ГЕРБ. Тези допълнителни 3% пак нямаше да дадат възможност на Борисов да състави сам правителство. И отново нито БСП, нито ДПС, нито Атака щяха да искат да се коалира с ГЕРБ, дори ГЕРБ да имаше няколко места повече. От друга страна, ако повече от негласувалите изобщо българи бяха гласували за Костов и Кунева и техните партии бяха влезли в парламента, сега ГЕРБ щеше да има потенциален коалиционен партньор.  И щеше да се избегне абсолютната патова ситуация, с една фалшива дясна и една фалшива лява партия в парламента неспособни да формират правителство.

       Но, за съжаление, Борисов сам си изгори мостовете за коалиционни партньори в миналия парламент, когато искаше да управлщва сам, без коалиция, като опортюнистично търсеше подкрепа ту от РЗС, ту от Синята коалиция и най-вече от напълно послушната тогава Атака. Но реално ГЕРБ беше във вражда с всички, и от ляво и от дясно. Още тогава можеше да се направи дясна коалиция в рамките на Европейската народна партия. Сега това вече е невъзможно.

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ САМОУБИЙЦИ

Хубаво е, че всички говорят за Иван Костов. Псуват го и след оставката му. Показателно е. Имаше милиционерски план за разрушаване на дясното – осъществен главно от новото ръководство на СДС. За съжаление, след като тези самоубийци изгониха Мартин Димитров и Надежда Михайлова – разпознаваемите лица, сериозните имена – за това, че искат съюз с Костов, Синята коалиция пак не се състоя. Това е грешка на Костов. Но самоубийците от СДС могат да се сравнят с ислямските терористи по фанатичната си омраза към Костов. За левите да го мразят е нормално. Или за олигарсите. Струва ми се, че Емил Кабаиванов изпълни поставена му задача – разстреля СДС, и подаде оставка. Преди това беше обкичил цялата сграда на СДС в София с лозунги срещу Костов и Кунева и създаде някаква коалиция от лузъри. Самоубиха се с оптимизъм, изпълнени с надежди за дясно обединение. Мисията беше успешно изпълнена.

Впрочем, по подобен начин бяха постоянно разяждани отвътре и заглушавани отвън всички алтернативни проекти на статуквото. Успя планът да се отвратят избирателите и до урните да отидат колкото може по-малко хора – главно твърдите ядра на големите партии.

 Фалшивото ляво и фалшивото дясно сега, след изборите са с изравнени сили. И никой не може да направи коалиция без окончателно да плюе на идеологическите си принципи. Ултралявата проруска Атака с десния проевропейски ГЕРБ. Или нова тройна коалиция, включваща етническа партия и националисти – врагове на малцинствата.

Най-вероятно е на есен да има нови избори. Дано до тогава някои от отпадналите сега, например Синята коалиция на ДСБ и Единство, успеят да се консолидират и да се явят пред избирателите с ясни и разумни програми, а не с нереалистични обещания или акцент върху депресиращи вътрешнопартийни дрязги. И дано наесен повече хора да гласуват. Защото съдбата ни все пак е в наши ръце.

Негласувалите избраха...

КАКЪВ Е ИЗХОДЪТ ОТ КРИЗТА В БЪЛГАРИЯ?

      1.Следизборната ситуация

Днес подаде оставна Иван Костов, един от най-умните, но също така и един от най-мразените български политици откакто имаме демокрация. Някои мои приятели смятаха, че в неделя трябваше да се гласува за Бойко Борисов като „по-малкото зло“, за да не се върне БСП на власт.  Но ако гласовете дадени за ДСБ и ДБГ взети заедно бяха дадени за Бойко Борисов, той пак нямаше да може да състави правителство без коалиционни партньори. А ако повече от негласувалите бяха гласували за Кунева или Костов, сега щеше да има някаква възможност за стабилна дясно-центриска коалиция в парламента. Или за това, което предложи Иван Костов, а сега се поде от ДПС и БСП – програмно правителство на широка основа, но с мандата на ГЕРБ.

ДПС и БСП не искат програмно правителство с подкрепата на ГЕРБ. Войната е безмилостна. Но тези две партии, които имат история на коалиционни партньори, няма да имат достатъчно места в парламента, за да съставят правителство без Атака.

Една нова тройна коалиция, включваща ДПС и Атака би била абсурдна политическа травестия. И двете партии  - едната етническа, а другата антималцинствена и националистическа – са изградили своята политическа идеология около създаване на страх от другата като смъртна заплаха за България. Такава коалиция би трябвало да се нарече „Коалиция Държавна сигурност“. Тя би потвърдила убеждението на някои, че в България не е възможен реален политически живот и политиката е изцяло движена от задкулисни милиционерско-олигархически и тясно-партийни интереси.

Впрочем Атака е фалшива ултрадясна партия и фалшива националистическа партия. Реално Атака има ултралява идеология: пледира за национализация на икономиката – нещо отдавна отречено дори от социалистите. Освен това Атака не е изобщо националистическа, а про-руска партия. За Атака западните демокрации са „неоколониалисти“ и ние трябва „да се освободим от техния гнет“, налаган ни чрез Европейския съюз. И да се обърнем за икономическа помощ към Русия. Атака подкрепя всички руски енергийни проекти в България. Излизането на България от Европейския съюз би ни запратило в орбитата на Русия – заедно с държави като Молдова и Таджикистан.

В този смисъл и другата  коалиция, мислима при сегашната следизборна патова ситуация,  една коалиция между ГЕРБ и Атака, би означавала Атака да се откаже от своята опасно ултралява и проруска идеология. Освена ако ГЕРБ не смени курса и също не се обърне към Русия, което е по-малко вероятно.  Все пак такава двойна коалиция може би била по-добър вариант от гореспоменатата тройна.

2.Алтернатива ли е ГЕРБ на БСП?

Могат ли БСП и ГЕРБ наистина да бъдат привидяни като  лява и дясна алтернатива в едно биполярно политическо пространство? Ако ГЕРБ е „по-малкото зло“, то е само защото е по-малко свързан с политически травестии в миналото. Макар и популиска партия свързана главно с полицията, ГЕРБ имаше по-последователно проевропейска и дясна икономическа политика. БСП никога не заклейми зверствата на комунизма, не се отказа от своето тоталитарно минало и продължава да експлоатира носталгията към него в някои среди. Същевременно БСП не е реално лява алтернатива, а партия на олигархическите интереси, партия на червените бизнесмени процъфтяли през 1990-те.

За съжаление, вече не е възможна нормална дясноцентриска коалиция между ГЕРБ, ДСБ и примерно ДБГ. Възможна е някаква привидно-дясна коалиция между ГЕРБ и Атака, като по-добра алтернатива на нова тройна коалиция около БСП. Но това може да стане само, ако Атака се съгласи, както в предишния парламент да подкрепя ГЕРБ без реално да се намесва в дясната и проевропейска политика на тази партия.

Много е вероятно да не се получи никаква коалиция и да има пак избори на есен.

3.Но кой има полза от политическата дестабилизация?

Казваме, че мафията винаги се сраства с властта у нас – който и да е на власт. Но от друга страна само мафията  има полза от политическа нестабилност. Мафията се възполза от нашия протест срещу всяка власт чрез негласуване. Тя се възплзва от постоянните улични протести срещу всяка власт. Слабостта на политическата власт развързва напълно ръцете на българските ологарси и мафията. Те остават безнаказани.

Макар и скрити, все пак са доста очевидни усилията на милиционреско-олигархическото задкулисие да дестабилизира властта. Всичко започна още с протестите за тока, довели до падане на правителството на ГЕРБ.  И продължи с шантажи, тайни записи и активни мероприятия до деня на изборите. Каква е крайната цел?

Винаги съм бил оптимист, но ситуацията в момента ми изглежда доста безнадеждна. По принцип е по-добре държавата по-малко да се намесва в икономиката. Затова политическите кризи не са такъв голям проблем за развити капиталистически държави като Италия. Но Бългрия не е Италия. И не знам дали ще издържим дълго на "избори до дупка".

Големият проблем на България е, че въпреки присъединяването ни към Европейския съюз, страната все още задкулисно се управлява – и политически и икономически – от остатъците от Държавна сигурност.

Много е важно да имаме стабилно правителство излъчено от стабилен парламент. Много е  важно в този парламент да има консенсус за  извършване на сериозна реформа на съдебната система. Иначе държавата ни ще продължава да се люлее на ръба на тоталния разпад. Дано оцелее!

ИЗБОРИТЕ: СВОБОДА ИЛИ НЕОБХОДИМОСТ

По комунистическо време ни учеха, че свободата е осъзната необходимост. Тази идея на Хегел в марксова интерпретация беше придобила силата на магическо заклинание. „Свободата е осъзната необходимост.“ Точка.

Но на практика това означаваше, че когато комунистическата власт ти внушава,че нещо ( например да й се подчиняваш безусловно) е историческа необходимост, ти трябва само да осъзнаеш, че това е историческа необходимост и ще бъдеш свободен… Индивидът няма никакво реално право на избор. Защото само един избор е правилният, а идивидът е свободен само, когато направи единствения правилен избор. Този, който е посочен от Партията.

„Буржоазната“ свобода е правото на избор. Например правото да избираш между две или повече политически партии на парламентарни избори. Но това ( казваха комунистите) било фалшива свобода. Истинската свобода било да следваш винаги правата (по историческа необходимост!) Партия.

Спомням си за това комично изкривявавне на идеята за свобода сега, когато някои приятели ми казват, че трябвало ( по необходимост!) на изборите в неделя да гласувам за „по-малкото зло“. Трябвало да избера непременно между двете големи партии, защото малките партии нямали шанс да минат 4-процентовата бариера.  „Ако не искаш социалистите пак да дойдат на власт, гласувай за ГЕРБ!“ Или обратното.

Двете големи политически сили от последния парламент имат сметка да ни убедят да гласуваме "за по-малкото зло". Или изобщо да не гласуваме, ако се колебаем. Големите партии имат големи твърди ядра от избиратели, които са им достатъчни да влезат убедително в парламента, дори и при ниска избирателна активност. По-малките партии също имат твърди ядра от привърженици, но те са твърде малки и ако не привлекат в последния момент колебаещи се избиратели, не могат да прехвърлят 4-процентовата бариера. 

Затова, колкото по-малко хора излезат да гласуват в неделя, толкова по-сигурно е, че ще има само четири партии в следващия парламент: ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака. ДПС е етническа партия с ограничен електорат, а Атака е уж нео-нациска, но силно про-руска партия. Това не са реални алтернативи за повечето избиратели.

Негласувалите не влияят на конфигурацията на силите в новия парламент: Големите партии пак ще си разпределят местата, дори и повечето колебаещи се да не гласуват. А ако гласуваме за една избрана от нас малка партия, дори тя да не влезе в парламента, това поне няма да промени резултата в полза на друга по-голяма нежелана от нас партия.

Има разумни алтернативи на статуквото. Има хора отдавна доказали, че мислят и могат, като Иван Костов – най-успешния политик на прехода. Има партии с ясна визия като ДСБ. Има и нови лица. Движение България на гражданите, Зеление... Да гласуваме, за когото искаме да гласуваме! А не по необходимост.

Имаме право, разбира се, и изобщо да не гласуваме. Но това ще означава, че ни е все едно кой ще ни управлява. Важно е всеки да гласува! Свободата е правото на избор.

Съществува реална опастност от патова ситуация след изборите в неделя и нови избори на есен. Но от политическата криза и безвластието в страната ще има полза само мафията. Казваме, че и едните и другите са маскари. Казваме, че мафията се е срастнала с властта. Тогава  – да гласуваме за третите. Или за четвъртите. Но да гласуваме!  Само мафията ще има полза от нашия протест „срещу властта по принцип“ чрез негласуване. Само мафията има полза от политическа нестабилност в страната.

Въпреки „историческата необходимост“, съдбата ни е в наши ръце в изборния ден. Изборите са моментът на директна демокрация. Гласът ни има значение.