СТАРА И НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Това тук са политически или социални стихотворения (или текстове) , писани от мен през последните 36 години. Те са част от сборника “Любов на площада”, публикуван от изд. Скалино през 2014. 

Никога не съм се смятал за “политически” поет, но се оказа, че по един или друг повод съм писал доста "социални" неща. Цикълът започва с мой личен творчески манифест, публикуван преди няколко години.

МАНИФЕСТ 

Постмодерното е старомодно. 

И е скучно. 

Модерното, с девиза си „изкуство за изкуството“, 

макар и да не е чак толкова скучно, 

също е старомодно. 

Изкуството трябва да има мисия. То трябва да съ-oбщава. Както Архангелът съ-общава добрата вест на Дева Мария. 

Изкуството трябва да разговаря. Не само да изговаря. Да показва. Не само да казва. 

Изкуството трябва да съучаства, да призовава, да смее, да се смее. Дори когато го разстрелват.

Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада.

Изкуството не е стока, нито е само игра. Не е игра на криеница, а ритуал в храма. 

Послание от другия свят. 

ТЕОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО

Има три начина да се прави поезия:

 с уста – 

когато целуваш икона, 

с ръка – 

когато я подаваш на падналите в калта, 

и с това, 

което става между двама влюбени 

в леглото. 

«Поезията се прави в леглото
като любовта» казва Андре Бретон. 

Тези които правят 

изкуство за изкуството

целуват себе си,
подават си ръка за лека нощ и си лягат сами
в студенотo легло. 

Съжалявам ги!
Моята икона, 

моят свят 

и моето легло 

са в твоята стая. 

2009 

СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня 

Вятърът свещенодейства 

обладава
спящите в леглата 

Снежен ореол сияе 

върху този празен град 

Свято е световното семейство 

Свята
свети
самотата ни 

Светът е свят 

1994 

СТЕНАТА* 

(2013)

Mother, should I trust the government? Пинк Флойд 

Попитахме стената:
Как е възможно социалисти и етнически турци да бъдат в коалиция с неонацисти,
които мразят малцинствата?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Как е възможно български патриоти да искат България да излезе от Европейския съюз и да влезе в Евразия?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, се опитаха да подарят Националната сигурност на един олигарх, който притежава медии?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават на работа хора, разследвани за корупция и принадлежност към мафията? 

Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо социалистите, които твърдят, че защитават бедните, не направиха нищо за бедните, докато бяха на власт през две трети от последните 25 години?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Ако вземеш държавен заем, за да подкупиш бедните предизборно с двайсет лева бонус на човек, кой ще плаща лихвите?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийствата, от престъпленията на Комунизма? Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо Народното събрание се пази от народа с ограждения, бронирани коли и тежко въоръжена полиция?
Тя не отговори. 

Попитахме стената:
Защо не отговаряш никога, когато ти задаваме въпроси?
Тя не отговори.

Стената не може да говори.
(Макар че някои стени, като Берлинската, 

можеха да стрелят.) 

Стената отговаря само, 

когато хората я питат с чук. 

_______________________

* На 31 август 2013 година, докато продължаваха няколкомесечните масови протести за ОСТАВКА на правителството на Пламен Орешарски, по време на концерта си в София Роджър Уотърс изписа на стената с български букви думата:„Оставка!“ 

ТЪМНАТА СОФИЯ* 

София е най-тъмната столица в Европа.

Живеем в сенките на близкото минало, които ни хващат изневиделица за гърлото в спрелия асансьор, в подземието на съня – съня за светлото минало — за Златния век – в разкопките между джамията и ЦУМ. 

Сиви кардинали ни заплитат в сенчести бизнеси, оковават ни в обръчи от фирми, докато слугите им ни приспиват с кулоарни словоблудства от екрана на телевизора. 

Перловският канал мирише на тоалетната на Парламента… Но ние сме като орлите! Имаме си и Орлов мост!... Само че под моста не тече река, а канал.

Мостът ни просто свързва Цар Освободител с Цариградско шосе.

Сънуваме как „Ориент експрес“ със сладко потракване ни носи към Европа. Сънуваме, че сънуваме, че пътуваме... 

От време на време ранобудни петли и студенти идват в съня и ни викат в ушите: Събудете се! Съмва се! Съмвайте се! 

И като в оня детски сън – ние веднага се събуждаме, изпишкват ни, нахранват ни, обличат ни за училищe и излизаме с натежала от просвета чанта. Докато крачим бодро по тротоара пред Университета щастливо си тананикаме: „Върви, народе възродени! Към светли бъднини върви!“... Но изведнъж осъзнаваме, че още сме под юргана. И събуждането също е било насън. 

София е най-тъмната столица в Европа.

ноември 2013 

__________________

* Протестите срещу правителството от лятото на тази година още продължаваха, без резултат. Протестиращи студенти окупираха Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Без резултат. 

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО* 

(1980)

Декември е.
Какво ли този път ни носи дядо Коледа? 

Уви, глиганите привършиха, 

другари!
Но да оставим своите Винчестери

на стената над камината
и да послушаме спокойно
на свинете вечерния хор
вън
в декемврийската виелица... 

Свинете – тези розови предчувствия... 

Свинете – тези тъжни ангели... 

Според последни данни
те са между най-интелигентните бозайници. 

Те са като хората – всеядни. 

Те преглъщат всичко:
и чиниите с ухаеща помия,
и летящите чинии,
и студените остатъци от мозък, 

и пържолите от бивши братя. 

Всичко! –
шепне хорът на невинните животни – 

всичко трябва да изплюскаме! 

Защото рано или късно
и нас
за Коледа ще ни заколят. 

Свинете гледат философски на живота. 

И ако устите им не бяха обладани
от музиката на месото,
те щяха да предупредят човеците 

с такива думи: 

Има във вселената възмездие! И вие,
дето днес ни плюскате,
вие също сте обречени 

на нечие
декемврийско тържество! 

______________________________

* Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е, с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пушка „Винчес тер“ (Winchester). Но и Живков имал такава. Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от само себе си. 

СЪНЯТ НА ГНИЛОТО ДЪРВО 

Вътре в мен гъмжи една държава

отровена, разграбена, нездрава. 

Чужди думи в кръчмите пируват,

а моите на чужди се преструват. 

Катедрална фабрика „Надежда“
мъгляво жълто тайнство произвежда. 

Злобата по залез в мен запява:
в ръждиви пàри с песен се явява 

бледа рота от деца смутени
със кървав сън в очите разширени. 

В мозъка, в бетонен бункер Царя 

загадъчно усмихнат хвърля зара. 

В канцеларски лабиринт, на скрито

съблича той богинята с везните... 

Дъбът отвън е сляп – обезлистен е: 

живее вътре, с вътрешно горене. 

1988 

НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ 

На Ангел Джендема 

ѣ Ѫ–
вие сте старите ни къщи
с тайни проходи, стълбища, балкони. 

Разрушиха ви
и настаниха духовете ви
в А, Е, Я – стандартни блокове. 

ѣ–
под твойта двойна стрѣха заседаваше 

комитетът на българското единство. 

Сега на твое мѣсто
възникна позволено Я,
а срещу него
се гордее диалектно Е.
Сега България е разделена
на хляб и хлеб,
на мляко и млекò,
на няма и на нема... 

Ѫ–
ти бе сѪдба и пѪт за нас.
И съсѪд на кръвта ни!
Ти беше храмът за независима България.
Но рухна...
Като кѪтник те извадиха.
Сега пред мен е зяпнало от изненада
А-то на четА.
И нахално ми отвръща
Я-то на летЯ.

Букви заместители
са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се засели 

в Едипови
жилищни комплекси: 

нови
като новини,
грозни
като угризения. 

1988 

ТРЕТИ НОЕМВРИ* 

Група граждани
пристигнаха от изток –
азиатски кентаври
с високо развети опашки,
и се сляха с друга група граждани, дошли от север –
руси герои
с медени пити, вместо щитове, 

със сърпове за саби.
Група граждани владяха земите
на Балканите
от Франкския тъмен запад
до златния Цариград.
Група граждани се покръстиха
и ораха земята 

от Дунав до Бяло море,
и ораха с кръст душите на славяните
до Охрид до Балтийско море.
Група граждани преживяха
Османската империя
с български имена,
с чардаклии къщи
и тлъсти стада.
Група граждани приеха в Търново 

най-демократична конституция.
Група граждани
преживяха две национални катастрофи 

около Първата световна война
и още една национална катастрофа
след Втората световна война.

Група граждани 

мълчаха денем
и плакаха насън,
задавeни от дим и демагогия,
и намаляваха,
и децата им измираха от рак
и безнадеждност,
и ги биеха, и ги лъгаха,
и ги потупваха приятелски по рамото. 

Група граждани
на трети ноември
наводниха площада
от “Света София” до Народното събрание
и камбаните на Александър Невски биеха 

и многохилядната група граждани викаше:
„Чист въздух!
Чиста вода!
Свобода,
гласност,
референдум!“ 

А друга група
бивши селяни –
глухи и слепи от старост,
си подаваше главите
от два прозореца на Народното събрание, 

обградено от милиция. 

И на другия ден
във вестник „Работническо дело“ съобщиха, 

че група граждани
внесли някаква петиция
в Народното събрание. 

5 ноември 1989 

_________________________________________

* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за екологията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Кристал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки че по това време в София се провеждаше Международен екологически форум, на който присъстваха западни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред "Св. Александър Невски". Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най- долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съобщение: „Вчера група граждани внесоха петиция в Народното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла "групата граждани", нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следващия ден. 

НОВОРУСИЙСК 

Южно море
и дървета
бели от циментов прах. 

Позеленели от влага 

бетонни блокове. 

Новорусийск се гордее
с паметника на загиналите 

при един безсмислен десант. 

Новорусийск прилича
на тази сбръчкана млада вдовица 

със скъсани чорапи,
пеньоар и чехли.
Тя крачи
гордо втренчена в туристите.
Тя знае,
че да те съжаляват не е хубаво. 

И не иска да я съжаляват! 

Просто
иска да сконфузва. 

СССР, 1988 

DE PROFUNDIS 

(Глас от гетото)

Тъмната кръв на късното слънце 

се разтича под решетките
на кухненския прозорец. 

Задният двор мирише на гнилоч и лоша трева... 

Чуваш изстрел... 

Свободен си! 

Свободен си да си купиш пистолет.
И дори да се гръмнеш.
Свободен си 

да гледаш телевизия цял ден 

и да пиеш топла бира 

в очакване на писмото от съдия-изпълнител 

за освобождаване на жилището. 

Да, свободен си
да си купиш къщата за пет милиона от екрана 

с невъзможно синьо небе
и деца целуващи куче.
Или поне си свободен да я сънуваш.

По екрана минава хлебарка. 

Свободен си
да кандидатстваш за най-страхотната работа, 

която няма да получиш,
защото си се родил с лоша карма
или с лош цвят на кожата. 

Свободен си, братко, свободен си 

да сънуваш
най-смелите сънища –
сам под звездите 

или под дъжда. 

Вашингтон, 2006 

ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ*

(Единадесети септември) 

No man is an island entire of itself... 

«Човекът не е остров сам във себе си затворен...» 

Ние всички живеем в Манхатън...
В 8 и 45 сутринта
се разхождах в Даунтаун... 

Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,
къщата бе напусната, вятър затръшна вратата... 

Едно радио пееше: Downtown, downtown... 

Тогава видях световната кула,
слънчевата двойна кула –
и видях самолетa пленен от омразата,
видях бързата сянка на Подсъзнанието – 

Ангела на смъртта
да потъва в огледалото,
да потъва в слънчевата кула
в Даунтаун…

После експлозия от лоши сънища 

и снегът в късното лято – милиони тихи писма и снимки – 

крехкият сняг на спомените 

се сипеше над света... 

Flood-tide below me! I see you face to face!
Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to face...
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!
«Изправете се, високи мачти на Манахатта! Изправете се, красиви хълмове на Бруклийн!»
... сняг от писма, снимки и обувки
падаше върху Манхатън. 

Тогава видях черната стена –
сто и десет етажната стена на отчаянието 

да приближава по тесните улици –
видях нощта да приближава по обед –
в Даунтаун –
беше нощта на глобалната лудост. 

«...ако е възможно, нека ме отмине тази чаша...» 

И тогава нощта отмина и видях
Света Анна на Дюрер с подути големи очи
и със зелени дрехи на сестра 

да върви между руините,
сред прашни азбестови линейки и вятър...
видях лицата на мъртвите и лицата на живите
да крачат заедно в Даунтаун.
Видях лицата на света –
видях и вашите лица.

And death shall have no Dominion.
«И смъртта няма да има свое собствено Царство.» 

11 септември 2001 

______________________________

На 11 септември 2001 г. вследствие на терористичните атаки над Световния търговски център (кулите- близнаци) в Ню Йорк и над Пентагона във Вашингтон загинаха 2996 души. 19 от загиналите бяха терористите-самоубийци, а 246 – пътниците в самолетите. Останалите бяха служители в ударените сгради. Тогава живеех във Вашингтон и видях с очите си как гори Пентагона. Падането на кулите в Ню Йорк видях след това по телевизията. (Даунтаун – Downtown – в САЩ означава центъра на града, но в Манхатън това е долната чат на острова, където се намираха кулите-близнаци. Същата вечер написах стихотворението No Man Is an Island (със заглавие-цитат от известната проповед на поета Джон Дън), което по-късно преведох на български. (Пет години след това събитие написах и друго стихотворение свързано с тази дата и с Америка в годините след нея – годините на президентството на Джордж Буш-младши.) В „Човекът не е остров“ има цитати от Джон Дън, Уолт Уитман, Библията и Дилън Томас. 

ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ 

На Рейна 

То е като в ония сънища:
ти си на плажа
през август, в гимназията,
сред въздишащи зелени вълни и смях 

на гларуси и момичета, 

а снегът започва да вали... мълчаливи снежинки,

разпиляни писма и ризи 

от небесна експлозия. 

И усмихнатите лица
на учители и приятели
(morf into monsters)
се размекват в чудовища.
Черни хвърчила и едри гарвани летят 

ниско около теб
над оловно море,
под оловно небе…

И разбираш,
че сънят ти се е сбъднал: пораснала си.
И вече
можеш само да мечтаеш
за събуждане
в онази топла далечна твоя страна. 

Вашингтон,11 септември, 2006 

СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ 

Когато бедният проси
на ъгъла –
това е срам.
Когато богата компания проси по телефона –
това е търговска стратегия. 

Ако бедният прати някого
да убие лош съсед –
това е престъпление.
Ако президент прати войската си да убие лош съсед – 

това е освобождение. 

Богатият може да си купи сенатор. 

Бедният може
да си купи вестника на богатия и да прочете 

за парите на сенатора.

Да, богатото дете учи право. 

Да, бедното дете
продава дрога на ъгъла.
И има справедливост за всички. 

Вашингтон, 2006 

КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“ 

(рондо) 

Тъмносиньо, свободно, самò 

небе.
Разлюляно зелено
дърво. 

Сляпа слънчево бяла 

стена.

Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма – като светa. 

Мечтаехме западно залезно бъдеще 

без гранични бразди. 

Без гранични бразди –
живеем вече в светлото бъдеще. 

Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите. 

Стена –
сляпа, слънчево бяла.
Дърво –
разлюляно, зелено.
Небе –
празно синьо, свободно, самò. 

София, 2009

В страната на Йейтс: Цигуларят от Дуни

У.Б. Йейтс

ЦИГУЛАРЯТ ОТ ДУНИ

Щом засвиря на хората в Дуни —

скачат в танц като морски вълни.

Братовчед ми е отче в Килварнет,

а брат ми — в Мокарабуи.

Братовчед си и брат си задминах:

четат те от своя Псалтир,

аз чета от една песнопойка —

в Слайго купих я на панаир.

И когато на края на дните

видим Петър как свети цял в злато —

той ще кимне на три стари духа,

на мен пръв ще отвори вратата.

Че добрият е винаги весел,

Бог да пази от злото, 

и обича цигулка да свири

и обича да гледа хорото.

Мойте хора щом горе ме видят

ще придойдат от всички страни

 с вик:“Я виж, цигуларят от Дуни!”

в танц подобен на морски вълни.

Превод Вл. Левчев

W.B. Yeats 

The Fiddler of Dooney 

WHEN I play on my fiddle in Dooney,
Folk dance like a wave of the sea;
My cousin is priest in Kilvarnet,
My brother in Moharabuiee.
I passed my brother and cousin:	5
They read in their books of prayer;
I read in my book of songs
I bought at the Sligo fair.
When we come at the end of time,
To Peter sitting in state,	10
He will smile on the three old spirits,
But call me first through the gate;
For the good are always the merry,
Save by an evil chance,
And the merry love the fiddle	15
And the merry love to dance:
And when the folk there spy me,
They will all come up to me,
With ‘Here is the fiddler of Dooney!’
And dance like a wave of the sea.	20

1899

ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ

Кръжи соколът все по-надалече —

вече не чува своя соколар;

отслабва центърът; в разпад е всичко;

отприщва се анархия в света,

прилив от кръв помътен се отприщва,

дави обреда на невинността;

добрите нямат кауза, а злите

от страст са обладани и решими.

Безспорно идва ново Откровение;

безспорно идва Второто пришествие.

Пришествие… едва изричам думата

и образ породен от Spititus Mundi

смущава взора ми: в пустинни пясъци

с тяло на лъв, с лицето на човек,

с поглед жесток и празен като слънцето,

миражът движи бавните си хълбоци,

залитат сенки на пустинни птици в смут.

Пак пада оня мрак; но вече знам,

че двайсет века сън от камък рухват

като кошмар в разклатената люлка:

какъв груб звяр, часът му днес ударил,

пъпли към Витлеем да се роди?

Превод Вл. Левчев

The Second Comming

Turning and turning in the widening gyre   

The falcon cannot hear the falconer; 

Things fall apart; the centre cannot hold; 

Mere anarchy is loosed upon the world, 

The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere   

The ceremony of innocence is drowned; 

The best lack all conviction, while the worst   

Are full of passionate intensity. 

Surely some revelation is at hand; 

Surely the Second Coming is at hand.   

The Second Coming! Hardly are those words out   

When a vast image out of Spiritus Mundi

Troubles my sight: somewhere in sands of the desert   

A shape with lion body and the head of a man,   

A gaze blank and pitiless as the sun,   

Is moving its slow thighs, while all about it   

Reel shadows of the indignant desert birds.   

The darkness drops again; but now I know   

That twenty centuries of stony sleep 

Were vexed to nightmare by a rocking cradle,   

And what rough beast, its hour come round at last,   

Slouches towards Bethlehem to be born? 

       

1919

ДЪЛГОКРАКА МУХА

Цивилизацията да не тъне,

разгромът днес да не е край,

вържете по далече коня

и спрете кучешкия лай;

че в своята палатка Цезар

пред карта разпростряна

в нищото е вперил взор,

подпрял главата с длани.

Като дългокрака муха по вода

умът му се движи над тишината.

Да станат пепел кулите на Троя,

мъжете да я помнят ясно, 

движи се нежно, ако е нужно

в това самотно място.

Полу-жена, полу-дете, тя мисли,

че не я гледат и поема

видяна калайджийска стъпла

на уличната сцена.

Като дългокрака муха по вода

умът й се движи над тишината.

Момиченцата да намерят

първият Адам на мисълта,

папската капела затворете,

не пускайте тези деца.

Там на скелето високо

Микеланджело лежи.

Не по-шумна от мишка

ръката му кръжи.

Като дългокрака муха по вода

умът му се движи над тишината.

Превод Вл. Левчев

W.B. Yeats 

Long-Legged Fly

That civilisation may not sink,
Its great battle lost,
Quiet the dog, tehter the pony
To a distant post;
Our master Caesar is in the tent
Where the maps are spread,
His eyes fixed upon nothing,
A hand upon his head.
Like a long-legged fly upon the stream
His mind moves upon silence.

That the topless towers be burnt
And men recall that face,
Move most gently if move you must
In this lonely place.
She thinks, part woman, three parts a child,
That nobody looks; her feet
Practise a tinker shuffle
Picked up on a street.
Like a long-legged fly upon the stream
Her mind moves upon silence.

That girls at puberty may find
The first Adam in their thought,
Shut the door of the Pope's chapel,
Keep those children out.
There on that scaffolding resides
Michael Angelo.
With no more sound than the mice make
His hand moves to and fro.
Like a long-legged fly upon the stream
His mind moves upon silence.

1939

 С Боян и писателя Джек Харт

С Джек Харт

Скалата Дуни на Лох Гил

Тук през 19 век девойките и младежите от град Слайго са идвали да танциват (с цигуларя от Дуни), защото не им е било разрешено от черквата да се веселят в града.

С Боян и Джек Харт

Ha Лох Гил, на фона на езерния остров Инишфри, известен от стихотворението на Йейтс

Гробът на Йейтс с Бен Булбен в далечината. Погребан е според собственото му желание в стихотворна форма:

Under bare Ben Bulben's head 

In Drumcliff churchyard Yeats is laid,   

An ancestor was rector there 

Long years ago; a church stands near, 

By the road an ancient Cross. 

No marble, no conventional phrase,   

On limestone quarried near the spot   

By his command these words are cut: 

               Cast a cold eye   

               On life, on death.   

               Horseman, pass by!

С Поли Муканова, Джек Харт и Боян Левчев след четенето ни в Дъблин

Уилям Бътлър Йейтс (1865-1939)

ЧЕРВЕИ В РАНАТА НА ДЕТЕ

Когато чуя,

че някой е продал статуята на Майстора 

за старо желязо,

или си е избърсал задника

с Мадоната и Младенеца
 на Леонардо,

или е удушил ученичка, 

за да й вземе портмонето,

или е отровил с химикали в пасищата

няколко милиона бебета, 

за да направи няколко милиона,

или се е взривил с хлапетата, 

които ритат топка по прашната улица,

за да докаже силата 

на своя слабоумен бог,
или е отровил с химикали в реката
два милиона бебета,
за дв прибави още два милиона
към милиардите си -

виждам жива рана на дете,
в която се гърчат

сладострастни черве.

. . . . . . . . . . . . . . . 

Но не сме ли всички ние 
червеи,

които  изяждат със сладострастни гърчове

тази планета?

(Докато червеите на гнева и на омразата
се гърчат в нас
и изяждат

всеки опит за щастие...) 

Ако не вярваме, 
че Любовта на Мадоната

е лъч пронизал Мрака,

ако не вярваме
че Младенецът,

спита армиите на смъртт с усмивка —

ако не вярваме,
че Младенецът е безсмъртен --

значи червеят

вече е победил.

От стихосбирката Марс https://vladimirlevchev.blogspot.com/p/17-1957.html

ПОСЛЕДНАТА МЕТАФИЗИЧЕСКА МУТАЦИЯ

http://kultura.bg/web/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%84%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BC%D1%83%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F/

                               "Метафизическите мутации, тоест радикалните и глобалните изменения в мирогледа на мнозинството, се проявяват рядко в човешката история. Пример за това е раждането на 
християнството. Когато една метафизическа мутация се осъществи, тя се разпространява, 

                                     без да срещне съпротива, докато не изчерпи своите възможности. Тя помита безогледно  икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии." 

Мишел Уелбек, „Елементарните частици”

Ползвам термина на Уелбек, без да смятам, че трябва да се приема буквално неговата апокалиптична литературна визия. Последната метафизическа мутация всъщност се е състояла още през XVIII век. Това е станало по време  на Просвещението: времето на Лок, Нютон, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и френската революции са първите ярки примери за „помитане на икономически и политически системи” вследствие на тази мутация.

На държавния печат на Съединените щати, под недостроена пирамида, над която бди окото на Твореца, пишеNovus Ordo Seculorum – това е цитат от Вeргилий, който любителите на конспиративни теории превеждат като „Нов световен ред” (буквалният превод е по-скоро „нов ред на вековете”) – времето, когато ще има мир и щастие. За бащите основатели на една нова държава в Новия свят този световен ред са именно републиката и демокрацията, победили монархията. Можем да добавим и капитализма – в едно ново общество без потомствена аристокрация.

Метафизическата мутация довела до създаването на този „нов световен ред”, който съществува и до днес, е мирогледът на Просвещението. Ако може да се синтезира в едно изречение, това е идеята, че светът е математически изградена структура, в която има причинно-следствени връзки. Енергии на привличане и отблъскване, гравитационни сили организират материята, подреждат и спояват отделните тухли на Мирозданието. Тази вселенска структура, наричана поетично Мироздание, има напълно рационален план. Но ако в света има причинно-следствени връзки, значи има и първопричина. Щом Вселената е рационално изградена, то значи зад нея стои някакъв Висш разум. Метафорично казано, Мирозданието си има Архитект.

Противно на масовите представи, Ренесансът, със своето реалистично по форма, но символно по съдържание изкуство („Мадоната с Младенеца”, „Страшният съд”, “Раждането на Венера” са реалистични изображения на митологични и религиозни сюжети), както и Великите географски открития (Колумб търси западен път към Идния, за да даде възможност на испанските монарси Фернандо и Исабела да забогатеят и да превземат светия град Ерусалим) и изобретяването на печатната преса (Гутенберг я изобретява преди всичко, за да отпечата Библията) – тази епоха, XIV-XV век, не е началото на Новото време, на модерността, а по-скоро краят на старото време на християнска Европа. Това е апогеят и оттам самоизчерпването на юдео-християнска метафизическа мутация, която е в основата на западната цивилизация.

Старите монотеистични религии – юдаизъм, християнство, ислям, будизъм, са генетичните кодове на няколко цивилизации, които са малко или много географски и етнически обособени и които и до днес живеят в идеологическа вражда, а доста често и в ужасни кървави стълкновения помежду си. Новата метафизическа мутация, просвещенският хуманизъм и рационализъм, както математиката и паричната система, не е етнически или географски обособена. Тя има глобален характер. Парите не миришат. Две и две прави четири за всички раси и култури. Хуманистичната идея, че всички хора са равноправни индивиди, също не е религиозно, географски или етнически ограничена.

От века на Просвещението насам, последната метафизическа мутация „помита безогледно икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии…” (Просвещението е предхождано от кървави религиозни войни в Европа.) Тя няма да спре своя ход, преди да се е появила нова метафизичeска мутация. Но такава засега не се е появила. И дори последната, просвещенската, едва сега започва да разгръща своя потенциал като каскада от научно-технически и политически революции и радикални промени в живота на цялата планета.

Аз съм по-скоро на страната на Макс Вебер в неговата книга „Протестантската етика и духа на капитализма”, както и на романиста Мишел Уелбек, който казва, че „мирогледът, възприет в даден момент от членовете на едно общество, определя неговата икономика, политика и нрави”, отколкото на страната на Карл Маркс, който казва, че битието определя съзнанието. Наистина, битието до известна степен определя съзнанието, или по-точно подсъзнанието, на отделния индивид: материалното състояние, както и опитът от ранно детство създават комплекси, емоции и навици, които донякъде определят живота на индивида. Но всеки индивид има все пак различна генетична предразположеност. И всяко общество има своя генетичен код, културна и идеологическа основа, върху които е изградено. Вродената агресивност може да ни тласне към престъпление или към професионален успех, към колонизация и робство или към подобряване качеството на живота на хората, но тя е предопределяща.

Древно-гръцката митология е генетичният код на античната цивилизация, която създава науките и философията. Християнството е генетичният код на европейската цивилизация. Ислямът — на близкоизточната цивилизация, която през Средните векове съхранява по-добре античното наследство, отколкото западноевропейската. Юдаизмът е прародителският генетичен код и на двете цивилизации.

Последната метафизическа мутация, просвещенският научен мироглед, не е географски или етнически ограничена. Тя води до мощни вълни от глобални промени. В технико-икономическо отношение сме свидетели, грубо казано, на три вълни на глобални промени от Просвещението насам: индустриалната революция от XVIII-XIX век, големите технически изобретения (телефон, електричество, радио, кино, двигател с вътрешно горене, самолет) от края на XIX и началото на XX век и последната революция на информационните технологии от 90-те години на миналия век.

В социално-политическо отношение също е имало, грубо казано, три революционни вълни през изминалите три века. Общата просвещенска идея е, че хората имат равни права и народът е суверенът в държавата. Но през XIX век се водят национално-освободителни революции. Основното противопоставяне е империя – нация. През XX век, след Първата световна война, започва безпрецедентно кръвопролитна битка между две нови тоталитарни идеологии, по различен начин базирани на просвещенските рационалистически и егалитарни идеи, но и враждебни на тях: национал-социализъм и комунизъм. Първата от тези тоталитарни идеологии се основава на подчинението на индивида на нацията, а втората – на подчинението на индивида на социалната класа. През втората половина на миналия век, до края на Студената война, противопоставянето беше между идеологията на индивидуалната свобода и идеологията на равенството. В комунистическото общество индивидуалната свобода беше драстично ограничена в името на равенството. Макар че във „Фермата” отново се създаде класа на „по-равните” животни. А по-надарените трябваше да се приравняват с посредствените.

Така че при втората революционна вълна през XX век основното противопоставяне беше индивид – общество.

Религиозният фундаментализмът, възродил се в края на XX век, е истеричен опит да се съживят старите религии като защита срещу рационалистическия просвещенски хуманизъм, който фундаменталистите виждат като корен на злото. Без религиозни ценности обществото губи моралния си фундамент. Сега опозицията и основната идейна битка е между традиционния религиозен фундаментализъм (не само ислямизъм, защото има и християнски, и еврейски религиозен фундаментализъм) и един нов светски, схоластичен фундаментализъм. Както догмите на религиозния фундаментализъм, така и либералните догми на политическата коректност водят и до цензура, и до ограничаване на индивидуалната свобода. Например един университетски преподавател може да бъде анонимно обвинен от друг преподавател, че е погледнал трети преподавател по лош, да кажем сексистки или расистки начин, без дори обвиненият да знае кой точно го е обвинил.

Всичко това става в рамките на последната метафизическа мутация – на просвещенския хуманизъм и доминацията на рационалистичния научен мироглед. Не трябва обаче да се забравя, че повечето от просвещенците не са били атеисти, а деисти. Те са вярвали в Архитекта на Вселената, вярвали са, че материалната вселена е продукт на Висш разум, а не е царство на инерцията и хаоса. Така че популярната както сред атеистите, така и сред фундаменталистите опозиция религия – експериментална наука е фалшива. Атеизмът не е логическо следствие от научния, рационалистичен светоглед. Ако има причинно-следствени връзки, трябва да има и първопричина. Ако има рационална организация на света, трябва да има и Разум, създал света. Тази просвещенска идея по никакъв начин не противоречи на еволюционната теория или на която и да е друга теория, базирана на експериментални доказателства и научно мислене за сетивно достъпния свят.

От друга страна, фундаменталистичното абсолютизиране и буквализиране на Библията или на която и да е друга Свещена книга няма нищо общо с истинската религиозност. Истинската религиозност е вярата във върховната ценност на духа и безсмъртието му и вярата във Висш разум. Безсмъртието е възможно и по научен път.

В днешния свят, през второто десетиление на XXI век, изглежда, се очертава новото основно противоречие и една нова потенциална революция, макар и пак в рамките на просвещенската парадигма. Казано на политически език, очертава се противоречието между демокрацията и капитализма – двете основни следствия от просвещенската метафизическа мутация.

Вулгарният материализъм и прагматизъм, доведени до крайност (всичко е биология, борба за оцеляване и борба за власт, няма Бог, няма морал, има само закони в обществото, които позволяват на по-богатите да живеят необезпокоявани от по-бедните), създават едно бездуховно комсуматорско общество. В това общество на финансовите интереси и лобизма демокрацията се ограничава. Богатите стават все по-богати, докато бедните стават относително все по-бедни в световен мащаб, макар че научно-техническата революция по принцип подобрява живота и на най-бедните. Очертава се нова пропаст между бедни и богати в световен мащаб и средната класа изтънява. Това може да доведе до експлозия и нова революция, или до екологична катастрофа.

Срещу вулгарните материалисти, които вярват само в своя личен интерес, стоят хората, които вярват във висшата ценност и безсмъртието на духа. Те не харесват аморалния свят на вулгарния материализъм, в който по-силният изяжда по-слабия, за да бъде накрая и той изяден от най-силния – червея.

Хората, които поставят духовното над материалното (и виждат висша ценност в човека като духовно същество), имат различни убеждения — някои изповядват традиционите религии, други — ню ейдж духовността, има младежки протестни антикапиталистически и екологични движения, има привърженици на атеистичния или агностичен хуманизъм, които поставят духовните ценности над материалните. Всички тези хора трябва да осъзнаят, че всъщност имат обща кауза, и да се обединят, за да спасят света от екологичната и духовна катастрофа, към която вулгарният материализъм го води.

(Наистина звучи утопично да си представим как ще се прегърнат вярващи католици, вярващи мюсюлмани и заклети атеисти. Да не говорим за инфилтрираното и отвлечено от КГБ и службите на Путин православно духовенство… Но не изглеждаха ли преди един век утопия и европейският мир, и единството на Европа?)

Все пак всичко това все още става в рамките на последната метафизическа мутация. Глобалният свят, създаден от идеите на Просвещението, не е достигнал още своя апогей, своя Ренесанс. Все още науката не е разгадала принципите на Мирозданието. Нито е изградено едно напълно рационално и хармонично общество на Земята. Не се е случила все още и нова метафизическа мутация.

ТЕХНИКА ЗА СЪБУЖДАНЕ

                      За каквото човекът си мисли,

                           когато напуска своето тяло

                      в такова отива, о Каунтея! -

                           с пожелното нещо се слива.

                                                                     Бхагавадгита, 8:6

В детството сънищата са паралелен свят. Като виртуалния свят. Аз можех да се преселвам там и да се връщам за миг по желание. Можех да сънувам отново и отново същия сън. Или да продължавам съня си от мястото, където съм спрял да го сънувам предишната нощ. 

Но понякога се губех в тъмните коридори на съня. Опитвах се да се събудя, да избягам от лошата сянка, която ме гонеше. Коридорите ставаха безизходни, все по-объркани и тесни. Задушавах се, а не можех да се събудя… 

Но си имах техника за събуждане: Отварях врата към следобедна стая с балкон високо над града. (Всъщност това беше нашият хол.) Затичвах се и скачах от балкона – точно преди сянката да ме е хванала за гърлото.  Знаех, че ужасът от падането ще ме събуди…

Ами ако не е сън?!….

Дали така се е чувствал пилотът Андреас Любиц, когато разби самолета на Джърманунигс със 150 пътници на борда в Алпите?