Бърнт Нортън

T.S.Eliot reads Burnt Norton:

https://www.youtube.com/watch?v=9xDpueV1U8k&t=121s



Из "Четири квартера"

БЪРНТ НОРТЪН

τοῦ λόγου δὲ ἐόντος ξυνοῦ ζώουσιν οἱ πολλοί
ὡς ἰδίαν ἔχοντες φρόνησιν
ὁδὸς ἄνω κάτω μία καὶ ὡυτή

      I

      Настоящето и миналото време
навярно заедно присъстват в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция,
постоянна възможност
само в света на предположенията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край – настоящето.
Стъпки отекват в паметта
през прохода, по който не поехме,
към вратата на градината с розите,
която не отворихме. Моите думи отекват
така във вашето съзнание.
                         Но какъв е смисълът
да разтревожваме прахта по купа с розови листа
не зная.
              Други екове
обитават градината. Да ги следваме ли?
Бързо, каза птицата, открий ги, настигни ги
зад ъгъла. През първата врата
към първия ни свят, да следваме ли
измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.
Там бяха те, достойни и невидими,
стъпващи без допир върху мъртвите листа
в есенната топлина през въздуха трептящ,
и птицата извика в отговор
на нечута музика укрита в храстите,
и невидим поглед проблясна, понеже
розите изглеждаха като разглеждани цветя.
Там бяха те – нашите гости – и приети, и приемащи.
Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка
по пустата алея към чимширения кръг,
да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.
Сух шадраван, бетонът е сух, кафяв – ръбът му.
И шадраванът се изпълни със вода от слънцето
и лотос се издигна, тихо, тихо,
повърхността блестеше от сърцето на светлината –
те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.
Внезапно мина облак и шадраванът се изпразни.
Върви, каза птицата – понеже бяха пълни със деца листата,
скрити възторжено, смеха си затаили.
Върви, върви, върви – каза птицата, – родът човешки
не понася твърде много реалност.
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край – настоящето.


     II

     Сапфир и чесън сред калта
     в търкалящата ос са впити.
     Трептяща, струната в кръвта
     под белега втвърден запява,
     войните древни потушава.
     Танцът във вените, в гърдите,
     на лимфата ни кръговрата
     потокът звезден очертава –
     в дървото лете той полита,
     трептим и ние в светлините,
     предначертани сред листата,
     и слушаме в калта под нас
     глиган и хрътка как със бяс
     се гонят пак и в този час,
     но помирени сред звездите.

     В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,
ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.
Вътрешната освободеност от земните желания,
спасение от действие и от страдание, спасение
от външна или вътрешна принуда, но все пак обкръжено
от сетивна благодат – от бяла светлина, спокойна и вълнуваща,
Erhebung без движение, съсредоточеност
без откъсване, нов свят, а всъщност
старият, но вече обяснен, разбран,
окръглил частичната радост,
разомагьосал частичния ужас.
И все пак веригите на минало и бъдеще,
оплели безсилието на променливото тяло,
пазят човечеството от Небето и от Ада,
които са непоносими за плътта.
          Миналото време и бъдещето време
оставят малко място за съзнание.
Да осъзнаваш, значи да не бъдеш във времето,
но само във времето мигът на градината с розите,
мигът на беседката, по която бие дъждът,
мигът на обветрената черква с падащия дим
може да бъде запомнен; замесен с минало и бъдеще.
Само чрез времето се побеждава времето.

     III

     Тук е мястото на недоволството –
времето назад и времето напред
в мъждива светлина: не дневна светлина,
която надарява формите със ясна окончателност
и превръща сенките в преходна красота
с въртене бавно, предполагащо трайност,
не тъмнина, душата да пречисти,
телесното да обезсмисли чрез лишения
и да оттегли любовта от мимолетното.
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати, износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност –
хора и хартии, завихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
Оригване на боледуващи души
в повяхнал въздух, мудните
са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.
Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,
Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,
тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.

     Но спусни се по-надолу, спусни се само
в света на постоянна самота,
свят не като света, а само това, което не е свят,
вътрешен мрак, лишения
и липса на всякаква собственост,
засуха в света на сетивата,
пустота в света на помислите,
неспособност в духовния свят;
този път е единият, другият
е същият, не в движение,
а във въздържане от движение; докато светът
се движи цял в копнежи по металните си релси
от минало време и бъдеще време.

     IV

     Камбаната и времето деня погребват с песен,
вечерен черен облак слънцето отнесе.
Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,
провесен надолу, към нас филизи поднесъл,
дали ще ни сграбчи и прегърне?
В хлад
пръсти на тис дали ще се вият по нас?
След като крило на синьо рибарче отвърна
със светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлината
в неподвижната точка сред кръжащия свят.


     V

     Думите отекват и музиката се движи,
но във времето само; само което живее,
може да умре. Думите, след изговарянето, стигат
до мълчанието. Само посредством формата, структурата,
думите и музиката могат да достигнат
покоя, както една китайска делва
постоянно се движи в своя покой.
Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,
не само за това, но и за едновременното съществуване,
или да кажем, че краят предхожда началото
или краят и началото са съществували винаги,
преди началото и след края.
И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,
пукат се, понякога се късат под товара си,
под натиска се хлъзват и изплъзват, и загиват,
гният от неточности и не стоят на място,
не стоят в покой. Пискливи гласове,
гълчащи, присмехулни или просто бъбрещи,
ги нападат постоянно. Словото в пустинята
най-много бива атакувано от гласове на изкушението –
разплаканата сянка в погребалния танц,
гръмките жалби на неутешимата химера.

     Детайлът на структурата е движение
като във фигура от десет стълбища.
Самото желание е движение
само по себе си нежелано;
Любовта е неподвижна в себе си –
причина и край на движението,
безвременна и без желания,
освен в аспекта на времето,
където има формата на граница
между несъществуване и съществуване.
Изведнъж в един сноп слънце,
в който прахта се движи,
се издига скритият смях
на децата в шубрака
бързо, хайде, тук, сега, винаги –
смешно е погубеното тъжно време,
проснато назад и напред.


                          Превод от английски Владимир Левчев