АСТЕРОИД

Той беше сам и гол на ръбата скала, осветена като планинска преспа в лунна нощ. Но наоколо, в черната вселена, нямаше луна.  Далечни звезди се преместваха бавно с годините. Беше сам на един астероид.

Струваше му се, че този плътен камък, на който е стъпил, е заседнал в гърлото му. Само когато някой друг камък премнаваше наблизо (но това се случваше много рядко), той усещаше, че всъщност лети с голяма скорост в мрака. 

Астероидите нямат атмосфера. Но на този можеше да се диша.  Имаше и гравитация, така че той се разхождаше  по твърдата скала, не по голяма от стая, и спеше на нея. Беше гол и нямаше храна. Но не чувстваше нито студ, нито глад. Чувстваше само ужас.

Не помнеше кога и защо се е озовал на това място. Но по движенията на далечните звезди съдеше, че са минали много години. Беше сам в цялата вселена.

Но щом заспеше, в сънищата му се явяваха различни хора — жители на една далечна планета, наричана Земя. Насън той  беше живял  на много места, в много времена на онази планета. Говореше много земни езици. Преживяваше  разни човешки  съдби. Но неговата собствена съдба явно беше само да сънува живота на други хора.

Той обикаляше бледата скала, гледаше трептящите светли точици далече в мрака и си мислеше: “Къде ли е Земята, която сънувам? И дали ще стигна до нея някой ден? Но ако този астероид се доближи до нея и гравитацията й го замуче, може би планетата няма да устои на сблъсъка…  Не! Не искам да се чувствам виновен за края на света! По-добре  да остана  сам и само да сънувам Земята.”

Измори се от дългото разхождане около астероида, който имаше обиколка от трийсет и три крачки. И пак легна да спи. Този път сънува тъмна хладна стая с глинен под и ярка светлина, която идваше от вратата. Отвън се чуваше бризът в летните дървета и гласовете на птиците. Небето беше плътно синьо и в него плуваха бързи бели облачета. “Елохим! Елохим!” извика някой отвън.