Поезия и философия в „Четири квартета“ на Т.С. Елиът
Всяка от четирите поеми на Елиът, известни под общото заглавие "Четири квартета", е странен и смел опит в словестна форма да се повтори музикалната структура на струнен квартет. По специално, поетът е бил вдъхновен от Бетовеновия струнен квартет № 15, опус 132.
Но музикалната структура на Квартетите на Елиът може да се нарече и музикално-философска структура, защото поезията е темпорално изкуство, развива се във времето като музиката, а основна философска тема на Квартетите е темата за времето. И вечността.
По-подробно ще анализираме философската идея на първия от квартетите – „Бърнт Нортън“, писан преди Елиът да реши да повтори тази структура и идея и да напише още три философски поеми за времето. Или по-точно, за отношението на времето към вечността.
Нека разгледаме идеята за линеарното и кръговото време, както и за „неподвижната точка в кръжащия свят“, която в допълнение към структурната рамка обединява Квартетите.
Есхатологичната, линеарна представа за времето предвижда както начало (със сътворението на света от Бог или с Големия взрив), така и край на света в Деня на Страшния съд. Или светът свършва с унищожението на Земята и хората по някаква космическа причина.
Дали наистина времето има начало и край като човешкия живот? Или времето е кръговрат като годишния кръговрат? И тогава всичко ще се повтори. Отново и отново.
Ние все още се раждаме, растем, остаряваме и умираме. Въртят се сезоните на земята. Обществата и световете също се раждат, растат, остаряват и умират. И пак се раждат. Погребаното семе възкръсва на пролет.
Наистина, линеарното време не е по-малко очевидно от кръговото време.
Но не е ли нашето лично време на този свят, от люлката до гроба, само една малка дъга от далеч по-голяма окръжност? Не е ли дори и човешката история една малка дъга от един по-голям кръговрат?
Винаги е имало пророци, често слепи, като Тирезий, който освен в „Едип цар“ е говорителят в част трета на „Пустата земя“, „Огнената проповед“, пророци, които виждат бъдещето, както и миналото. Теорията на Юнг за „синхронността“ (съвпадения, които нямат причинно-следствена връзка) се опитва да рационализира тази мистична представа за провидци и провиждане. Теорията на относителността, относителността на времето и пространството, теорията за паралелните светове – съвременните научни теории са далеч по-фантастични от класическите религиозни представи за верига от смърт и прераждане или за вечен живот на душата след смъртта.
„Бърнт Нортън“ започва така:
Настоящето и миналото време
навярно заедно присъстват в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция,
постоянна възможност
само в света на предположенията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край – настоящето.
По-нататък в поемата се явяват въртящото се колело и оста (the axel tree), която го върти – неподвижната точка във въртящия се свят (the steel point of the turning world):
В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,
ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.
„Оста“ на въртящия се свят е неподвижният център. Тя не е във времето и пространството. Времето не спира, сезоните не спират да се редуват, но все пак винаги е сега. Сега е, когато пишем или четем това изречение. Сега е центърът, който е навсякъде, а окръжността – никъде.
Например Коледа се случва всяка година и тя, макар че е във времето, е постоянно повторение на Рождеството на Христос, което е свещено събитие извън времето. (Около Коледа се развива и действието на пиесата„Убийство в катедралата“ на Елиът, случва се убийството на св. Томас Бекет.) Зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства, почти съвпада с Коледа. Така че Коледа е празник oще от римско време и на рождеството на светлината: Dies Natalis Soli Invicti. Традиционният празник се повтаря всяка година и така ни дава представа за безкрайността. Повторението на свещеното събитие ни свързва с „неподвижната точка във въртящия се свят“: центърът. Вечният кръговрат има един неподвижен център. Неподвижната точка не е в кръга на времето и не е в пространството. Но тя е във всеки от нас тук и сега, винаги. Дори и ако нас ни няма. Центърът е навсякъде и винаги.
Но както светът се върти, както вървим към края на света, може да се окаже, че всъщност вървим към началото. In my end is my begining („в моя край е моето начало“) e последният ред на втория квартет на Елиът, „Ийст Кокър“, който започва с In my begining is my end („в моето начало е моят край“). За Елиът тази фраза има и дълбок личен смисъл, защото Ийст Кокър е селото, от което Андрю Елиът, неговият прадед, заминава за Америка. В църквата на това село днес почива прахта на Т. С. Елиът. Той се е върнал в началото си.
Времето и безкрайността добиват съвсем конкретни визуализации в Квартетите: лондонското метро и градината с розите (в "Бърнт Нортън"). Лондонското метро и средновековното село с танцуващите в кръг селяни (в "Ийст Кокър") . Реката и морето. (в "Драй Сълвейджис")
Розата и огънят са едно. ( в "Литъл Гидинг") Но в огъня се влиза с танц. Музикалната структура на квартетите, както и метафоричните пейзажи, този танц на словото, или едновременното звучене на четири гласам или четири музикални инструмента, във всяка от поемите допринасят за отвъдсловесното разбиране на основната тема на Квартетите: отношението между време и безкрайност.
Всъщност самото художествено, словесно или музикално творчество е опит да се въплъти вечното във временното – Словото в словата ни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар