Бях за една седмица в Лондон. Това беше първото ми пътуване със самолет след началото на ковид пандемията. А предишното ми пътуване дотам беше малко преди пандемията, така че можех ясно да видя как този метрополис се е променил за три години. Ако живеех там може би нямаше да забележа промяната така осезаемо. Ново за мен беше това, че хората сега правят всичко с телефона си: купуват си билет за влак или метро, поръчват се такси ( най-често Убер). Поръчват си храна за вкъщи и гледат филми след вечеря по телефона. Билетите за Националната галерия или Тейт също са виртуални -- логваш се пред входа на музея и получаваш веднага електронен билет. В някои кафенета вече изобщо не приемат кеш. Плащаш с телефон. Дори в платена тоалетна влизаш само с кредитна карта или телефон.
Това са промени донякъде предизвикани от пандемията. Безконтактно съществиване! С един американски приятел пътувахме с Убер през града. Той хареса една разкошна къща, покрай която минавахме, и каза: “ Я да видм колко струва!” И някаква тефонна апликация веднага му каза колко струва точно тази къща. Телефонната апликация Ситимапър ми казваше кое метро е най-бързо да хвана и след колко минути е следващият влак, или по коя улица да завия - ако съм пеша. Туристите вървят по улиците втренчени в телефона си.
Ясно беше, че това преминаване във виртуалния свят, благодарение на пандемията, ще продължи и след нея. Всъщност пандемията само ускори един процес започнал още в началото на 1990-те. Много хора сега ще продължат да работят дистанционно, защото е по-евтино за работодателите — ако могат — да не плащат за офис пространство. Могат да работят и от чужбина. Университетите също няма да се върнат към сто процента присъствено преподаване.Този семестър преминаваме към “хибридно обучение”. Някои студенти все още остават във виртуалната класна стая. Те могат да се учат и от родния си град в друга страна.
Имам носталгия по киносалоните, където влизахме с пуканки и кока кола, дори и по масовия смях в залата на тъпи шеги от екрана, досадното просветване на телефони, или дочутите забавни коментари. Сега кинсалонът се е преместил не само на “малкия екран”, но направо в телефона. Гугъл преводачът също е една отживелица вече. Понеже не знам френски, Сири говори вместо мен от телефона ми с французи, които ми задват въпрос. А Алекса пуска музиката в хола на домакините, както и осветлението и отоплението в къщата им - дори дистанционно.
В началото на тази година гледах голямо колоездачно състезание във френските Алпи. Всъщност то беше виртуално. Като в колективна видео игра всеки от състезателите въртеше педалите на велосипед на стойка в хола си ( със съответната промяна на наклона), а на екрана се виждаше как всички се изкачват по асфалтов път криволичещ сред реални планински урви и преспи… Дали скоро няма да почнем да ходим и на море виртуално? Потапяш се във ваната в банята си и плуваш дълго през райски залив под ярко слънце - Аркутино, Халкидики, или Хаваи - по твой избор…
Емигрираме все по-безвъзвратно във виртуалния свят. Казвзат, че дългото стоене пред екрана — на лаптоп или телефон— довежда до депресия. Но не е ли това всъщност носталгия по Стария свят, по реалния свят останал там, оттатък океана на информационната революция? Прекосихме го някак неусетно — сред реални и финансови бури, могъщи мигрантски вълни и още по-могъщите вълни на една пандемия.
Пристигнахме ли вече в Новия свят? Но -- “този земя не е моя земя”, както беше казал поета. Изпитвам носталгия, не се чувствам у дома си тук! Е, може би е от възрастта. С всичко се свиква рано или късно. Човекът е най-приоспособимото животно на земята! Но все пак се питам: Наш ли е този Нов свят или това е светът на машините? Или е светът на едно ново хибридно същество, светът на Човека-машина, който сега се ражда, пред очите ни?
И аз потеглих в неизследваните още безкрайни пространства на телефона си. Докъде ще стигна през виртуални прерии и планини? Как ще живея тук и с кого? Аз, който си оставам с единия крак в Стария свят, в миналия век. И уча езика на Новия свят от сина си.
