THE REFUGEE

This text was originally published on 08.02.2012.
 Yesterday I shared in my blog in Bulgarian a short interview about America, about my personal America. America is something different for everyone. For me, America is the place where I spent 13 years of my life, it was my home, my son grew up there. I also published the Bulgarian version of four poems from my latest American poetry collection The Refugee. The first poem was written in Bulgarian back in the late 1980's, long before I could even imagine that one day I will live in Washington, DC. The other three poems were written there, first in English, and then they were translated in Bulgarian. The Refugee is my fourth American book of poetry. Most of the poems in it were translated into English by me with the help of the poets Alicia Suskin Ostriker and Henry Taylor. Henry Taylor is a Pulitzer Prize winner.

I am publishing here the same four poems in English. In "No Man Is an Island" I have inserted three quotations from famous poems by John Donne, Walt Whitman, and Dylan Thomas, and of course "let this cup pass away from me" is from the Bible.

http://www.amazon.com/The-Refugee-Vladimir-Levchev/dp/192858957X

                             

THE REFUGEE

1.

Every minute

has its countless cities

and skies,

briefly illuminated clouds,

windows lit by the sunset. . . .

Every minute

has its secret corridors

leading to dark rooms.

Who lives there?

What would we have said to each other?

How would we have lived there?

I don’t know.

Every minute I pass

endless doors

to eternal life. . . .

2.

My soul,

we have guilty knowledge

of our loneliness, of the end.

And our guilt keeps us

from Paradise.

                  

The clock is that cherub

with  two swards 

which guards

the paths of minutes

we might have traveled

to Eternity.

NO MAN IS AN ISLAND

( 9/11/2001)

“No man is an island entire of itself. . .”

We all live in Manhattan. . .

At 8:45 in the morning

I was walking downtown.

The streets went murky, the towers stood bright,

the House was deserted, the wind slammed a door. . 

A radio kept singing: “Downtown, downtown. . .”

Then I saw the tower of the world,

the sunny double tower.

And I saw the airplane hijacked by a dream,

I saw the swift shadow of the Unconscious,

  I saw the archangel of death

  sink in the mirror,

  sink in the sunny high tower

downtown. . .

Тhen the blast of bad dreams…

Then the late summer snow

of a million silenced letters and pictures,

the delicate snow of memories

pouring over the world. . .

“Flood-tide below me! I see you  face to face!

Clouds of the West –– sun there half an hour high –– I see you also face to face. . .

Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!”

. . . a snow of letters, pictures and shoes

falling, falling on Mannahatta.

Then I saw the black wall,

the hundred and ten storied wall of depression

approaching on the narrow streets,

midnight approaching at noon

downtown,

I met the midnight of global madness. . .

“ if it be possible, let this cup pass away from me. . .”

Then the night passed away and I saw

Durer’s St. Anne with swollen big eyes

in a nurse’s green dress

walking through the rubble,

through dusty asbestos ambulances and wind . . .

I saw the faces of the dead and the faces of the living

walking together downtown.

I saw the faces of the world.

I saw your faces.

“And death shall have no Dominion.”

FIVE YEARS AFTER 9/11

                   For Rainna

It's been like in those dreams:

you are at the beach,

in August, in high school,

green airy waves and laughter

of girls and seagulls.

And the snow begins to fall:

slow letters and shirts

from a heavenly explosion.

And the smiling faces

of teachers and kids

morph into monsters.

Later black kites and ravens

fly by low

over the leaden ocean.

And you realize

that your dream has come true:

you have grown up.

And you can't wake up anymore

back in that warm other country.

                   9/11/2006

EXILE

After the rain

a pyramid of sunlight

fell on the floor of my dark room.

I looked through the window

аnd saw a rainbow in the east.

This pyramid of light

is where I want to live.

This bridge in the sky

is the way

to my home in another country.

                                                                                                                                                        From the back cover of the book:

“Vladimir Levchev’s work has been for several decades an important poetic bridge between Bulgaria and the US. This book will surely strengthen that reach.”

—Elizabeth Kostova

“These spare, beautiful poems—so imaginatively rich and expertly distilled—vibrate with a restless brilliance, reminding us, as Levchev writes in The Refugee, that ‘every minute/ has its secret corridors/ leading to dark rooms.’ Reading them, I felt as if I could hear the silences from which they are made now begin to gather themselves into these true and necessary words.”

                         —Richard McCann,

 author of “Mother of Sorrows”

“Vladimir Levchev’s poetry: An original voice, wise beyond its years. A dark vision, but beautiful all the same.”

—The late William Meredith,

Poet Laureate of the United States

                       

“His poetry is a place you’ll never want to leave. We are in the presence of a large spirit who writes in the greatest tradition of European masters. The world of literature is lucky to have him.”

                                                                                                                                                                                 —Grace Cavalieri,

                                                                                                Prooducer/Host “The Poet and the Poem from the Library of Congress”

ТЕРОРИЗЪМ, ДЕМОКРАЦИЯ И РЕЛИГИЯ

Тероризмът разрушава демокрацията по коварен начин. Създава се страх в обществото и мнозина решават, че могат да се лишат от някои свои граждански свободи в името на сигурността си. За това се говореше и след най-голямата и кървава терористична атака на 11 септември 2003та г. в САЩ.  Тогава администрацията на Джордж Буш-младши въвдеде Патриотичния закон (Patriot Act) за борба с тероризма, с който, спред критиците му, се дава по-голяма възможност на властите да следят и контролират хората.

Малцина в днешния демократичен свят протестират срещу видеонаблюдението навсякъде в общественото пространство. Видеонаблюдението ограничава престъпността или помага тя да се разкрва. Но тези камери навсякъде около нас много приличат на окото на Големия брат от „1984“ на Оруел. Иронично е, че доста хора мечтаят да участват в предаването „ Big Brother”, да се изложат на „всевиждащото око“, да бъдат видяни от всички, без да си дават сметка откъде идва и какво означава метафората “Big Brother“(Голям брат). 

Не само в шоу-бизнеса, но и в изкуствата доминацията на пазара, подобно на тоталитарната диктатура, налага на твореца своеобразна цензура. Творецът започва да се съобразява с масовия вкус в желанието си да „произведе продаваем продукт“, да стане богат или известен. Така неграмотността, вкуса на най-масовия читател, зрител или слушател на изкуствата, ограничава свободата на твореца и руши самата същност на художественото творчество. По подобен начин това прави тоталитарната диктатура, която изисква от твореца да обслужва „масите“ или всъщност да бъде идеологически слуга на властта.

Парадоксално е, че  „народните маси“, ако не са израстнали до гражданско общество от свободни индивиди, най-често не обичат демокрацията. „Народът“ не обича „властта на народа “ .

Колкото по-безпросветни са масите, колкото по-далеч са от състоянието на гражданско общество от съставено от свободни и активни индивиди, толкова по-полпулярна е диктатурата на силната личност, на „добрия цар“, на „народния Вожд“, дучето или фюрера. Колкото по-безпросветни са масите, толкова по-презряна е от тях либералната демокрация. Симптоматични у нас са любими на троловете думи като „либерасти“ и „толерасти“.

Свободата на словото и толерантността към различните е фундамента на демокрацията. Не може да има демокрация там, където няма толерантност, където няма търпимост към мнения, с които не сме съгласни или които дори ни обиждат. Всеки се изказва и всеки има право на глас на агората в демоктратичния полис. Както и в социалните мрежи. И мнозинството, което управлява чрез гласуване, не наказва и не тормози малцинството.

Не може да има демокрация в общество, в което например Райко Алексиев е наказан със смърт за карикатура на Сталин или карикатуристите от „Шарли ебдо“ са наказани със смърт за карикатура на пророка Мохамед. Те са публикували и карикатури на Папата и на Божията Майка.

Нетърпимостта към различните – в етнически, политически, религиозен или сексуален план е нетърпимост към демокрацията изобщо.  Разбира се, демокрацията не е възможна, ако няма гражданско общество и равенство пред законите на страната, които трябва да се спазвата.

Либералната демокрация в началото на 21-ви век е атакувана от много страни. От путинистите и идеолозите на войната на „евразийската армия на доброто срещу атлантическата армия на злото“ (по В. Сидеров), от Ислямската държава в Ирак и Леванта, която приветства терористите и е обявила война на западната либерална демокрация, от крайнодесните и крайнолевите в самата западна либерална демокрация, които искат държавата да създава полицейски ред, като дискриминира чужденците и малцинствата,  или пък да преразпределя благата по равно независимо от количеството и качеството на труда. И крайнолевите и крайнодесните работят против единството на Европейския съюз, заедно с другите врагове на либералната демокрация.

У нас понятията за ляво и дясно са още по-объркани. Леви социалисти защитават крайнодесния Путин и властта на олигархията. Валентин Георгиев, автор на партийния вестник „Дума“ написа във Фейсбук, че французите си го били заслижили, по повод екзекуцията на 12-те карикатуристи. Очевидно и за Георгиев либералната демокрация е големия проблем, както и за ислямските фундаменталисти. И убийството на невинни хора е заслужено.

 Вероятно треристичните убиства на журналистите от „Шарли ебдо“ в Париж през миналата седмица ще помогнат да ултрадесните, като Марин Льо Пен, на тези, които искат да се ограничават правата на малцинствата и чужденците, да се въвежда по-строг полицейски ред. Така тероризмът руши демокрацията отвътре.

Не трябва да се подаваме на страха и не трябва да забравяме мисълта на Волтер: „Не съм съгласен с твоето мнение, но ще защитавам до смърт правото ти да го изкажеш“. В крайна сметка, вярвам че демокрацията, именно поради своята толерантност към различните, е по-устойчива и силна от всяка диктатура. Историята на световните войни – топлите и студената – от 20-ти век доказва това.

Религията е важна за обществото, както вярата е важна за всеки отделен човек. Някакъв религиозен морал стои в основата на всяко общество. Но една морално-религиозна ценност, без която обществото е невъзможно, е именно толерантността към другия (любовта към ближния), както и грижата за бедния и страдащия. Исус призовава, според Евангелието на Лука, да обичаме враговете си. „Не убивай!“ е една от десетте Божи заповеди, според Мойсеевите книги.  А Мойсеевите  книги са свещени и за евреи, и за християни и за мюсюлмани. В Корана (Сура 2) се казва:“...И дадохме на Муса [Mойсей] Писанието и подир него изпратихме един след друг пратениците, и дадохме на Иса [Исус], сина на Мариам [Мария], ясни знаци, и ги подкрепихме със Светия дух...“ Мирното съжителство и любовта между хората не противоречи на никоя религия. А убийството на хора, които мислят различно от нас е варварство. Това не е религия.

ЕВРАЗИЯ ИЛИ ШВЕЙЦАРИЯ – САМО НЕ ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/01/07/2448478_zashto_evraziia_zashto_shveicariia/

През изминалата година светът стана по-нестабилен и непредсказуем. В непосредствена близост до нашата североизточна и югоизточна граница – на една държава разстояние – се разгоряха два различни  военни конфликта. В Русия се завърна реториката от времето на Студената война. (За разлика от Северна Америка, където внезапно започна размразяване на отношенията между Куба и САЩ.) В допълненние на конфликта в Украйна, в Сирия и Ирак се създаде „Ислямска държава“ , където властта се крепи на религиозна война със Запада и публично обезглавяване на невинни хора.

В новогодишно съобщение по своята партийна телевизия, лидерът на „Атака“ Волен Сидеров заяви, че сме били вече във война. Според него, „атлантическата армия на злото воюва срещу евразийската армия на доброто“. А ние българите сме били евразийци, не атлантици, затова трябвало да браним „евразиийското пространство“...

Казват, че което (или който) не може да се купи с пари, може да се купи с много пари –   пари не само за билбордове и партийни телевизии. У нас не липсват политици, които се продават лесно.  Но дали някой все пак в случая не си е хвърлил парите на вятъра?  Да се обявява трета световна война в новогодишно послание прилича повече на комедийно шоу, отколкото на думи на мрачен пророк. Въпреки военната намеса в Украйна, която в крайна сметка го доведе до международна изолация, аз се надявам, че Путин не е до там луд да започне наистина Трета световна война – война срещу Европа и Америка.

Войната (в преносен смисъл) между различни икономически интереси в света никога не е стихвала. Но Китай например „воюва“ на икономическия фронт мълчаливо. И в крайна сметка доста по-ефективно от Русия на Владимир Путин. Китай стана втората икономическа сила в света, с тенденция да стане първа.  А Путин прикрива изкономическите си и политически вътрешни проблеми с войнсвена реторика и агресия към Запада и  „непослушни“ съседи. Включително България беше смъмрена и обвинена за спирането на Южен поток, макар че проектът беше спрян всъщност от руска страна и  главно по икономически причини.

Севернокорейците непрекъснато крещят срещу САЩ и Западния свят, заплашват със Световна война, борят се с някаква въображаема световна конспирация срещу безумната им деспотия. Това крещене срещу САЩ и Запада най-често е комично и е признак на безсилие. Друг е въпросът с Русия, кочто е втора атомна сила в света. Затова се надявам Путин да не е толова луд, колкото са някои негиови апологети и самоназначили се бранители на „евразийското пространство“.

Но така или иначе, уви, реториката от времето на Студената война се възроди. Макар и да се е изродила като че ли в пародия на себе си. Поне в някои части на северна Евразия. Слава Богу в София, за разлика от Москва и Пхенян, тази реторика ползвана от Сидеров не върви. Миналогодишните избори за европейски и български парламент ясно показаха това.

Путинистите у нас наричат привържениците на европейския път на развитие на България „русофоби“.  Затова искам да подчертая, че когато става дума за руска литература или музика или балет, когато става дума за Достоевски, или Чайковски, или Стравински, или Ахматова,  аз не съм русофоб, а русоифил. Но като българин, съм дълбоко отвратен от нашите продажни путинофили. Миналата година един от тях, собственикът на в-к „Дума“ Николай Малинов, след присъединяването на Крим към Русия честити „на всички православни славяни победата в Третата Кримска война“ и заяви, че след Крим идвали Балканите по южния път. Ето този вид "русофилство" си намирисва на национално предателство. Затова слава Богу, че България е член на НАТО и Европейския съюз. Иначе наистина вероятно щеше да ни сполети съдбата на Украйна.

В последните две години доби популярност и една друга идея, че истинска (директна) демокрация имало само в Швейцария и трябвало и ние да въведем такава. Тази идея, по доста по-интелигентен и перфиден начин, всъщност работи за същото: да навежда на мисълта за излизане на България от Европейския съюз и НАТО. Защо не чрез референдум за излизане от ЕС и НАТО, ако не може Сидеров да вземе властта?

В “Mediapool”  излезе интересен текст – подробно и задълбочено описание на швейцарската политичека система.Това описание ясно показва, че представата на някои у нас за швейцарската пряка демокрация, в която едва ли не страната се управлява от някакави събрания на площада  без парламент, е далеч от истината. В Швейцария има многопартиен парламент и правителство, както на ниво конфедерация, така и във всеки отделен кантон. Всъщност швейцарската система е силно усложнен вариант на представителна парламентарна демокрация, със значителен елементи на пряка демокрация – чрез референдуми и граждански петиции – в една децентрализирана конфедеративна държава с 4 национални езика.

 Единственият референдум правен у нас за 25 години беше за гъола „Белене“, в който потънаха безвъзвратно милиарди. И  резултатът от този референдум беше такъв, че въпросът за „Белене“ се върна за решаване от Парламента. Освен това ( засега поне ) ние нямаме кантони, България не е конфедеративен съюз на полу-независими малки държави.

У нас  актуални въпроси са дали изобщо да се дава право на глас на някои малцинства или дали да има новини по телевизията на друг език освен български... А в случая с Швейцария говорим за държава с 4 национални езика и голяма децентрализация на властта.... Кой например ще има право да реши въпроса какъв да е официалния език в дадена община у нас, ако се въведе подобна система? Или какво да изучават учениците в дадено населено място?

Мисля, че за нас има по-добри модели от швейцарската демокрация, създавала се и развивала се в течение на векове. Нека първо да осигурим елементарно спазването на законите! Нека да осигурим едно необходимо условие за съществуването на демокрация изобщо – разделението на властите. Особено важно е да има незвисимост на съдебната власт от политическата. Както и от икономическата – от властта на олигарсите. Иначе за каква демокрация изобщо можем да говорим?  Нека постигнем първо основното. А после да мислим за усложняване на една истинска представителна демокрация с елементи на пряка демокрация или децентрализация на властта.

Не мисля, че стоките и институциите в България се славят с точността и съвършенството на швейцарски часовник. И не мисля, че България трябва да се кантонизира или да се децентрализира властта до такава степен. В нашия случай това би означавало само едно – пълна власт на мафията и задкулисието поради пълен хаос в политическия живот.

Не можем също така повече да отлагаме въпроса за съдебната реформа. Съдебната реформа трябва, и може, да бъде започната веднага, от това правителство и  от този парламент. Парламентът може да прави и промени в конституцията, ако се налага. Всяко отлагане ни тласка все по-надолу.

А Европейският съюз би могъл да ни помогне  и за справянето с корупцията, както за икономическото ни развитие и националната сигурност, повече от въвеждането на някаква подобна на швейцарската политическа система. Разбира се,  най-вече сами трябва да си помогнем!

Струва ми се, че и идеята за въвеждане на директна демокрация у нас ( дори някаква напълно безпартийна директна демокрация), както и евразийската „русофилска“ идея, е пусната да циркулира в обществото от тези сили, които търсят начин да ни откъснат от Европейския съюз.

Колкото до директната демокрация, всъщност не са ли социалните мрежи, където могат ефективно да се органиизират петиции и масови протести, една модерна форма на директна демокрация? Информационните (и комуникационни) технологии улесняват функционирането на гражданското общество, което може и трябва да контролира властта.

Разбира се, тези технологии улесняват и промиването на мозъци от страна на големи компании, политически сили и тайни служби. Но това си зависи от нас – доколко умеем да мислим самостоятелно  без да се подаваме на манипулации. В електронното пространство имаме (все още) пълна свобода на избор.

ТОЧНО ВРЕМЕ

Това са три стихотворения от книгата ми "ТОЧНО ВРЕМЕ":
https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html

НИЕ В ПУСТИНЯТА

        

          Тогава Иисус биде отведен от духа в пустинята,

            за да бъде изкушен от дявола.

          И приближи се до него Изкусителя и рече:

ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.

                                                                                  Матей, 4:1-2

Ние сами направихме

от хлябовете камъни.

Ние сами повикахме

ангелите да ни помогнат

да скочим от стрехата на храма

в прах и кръв.

Ние сами

се поклонихме на дявола,

който ни показваше света от планината.

Поклонихме се на дявола,

но света не получихме.

Тогава Изкусителят

завика с нашия собствен глас

към света:

„Вижте как сте ни изоставили в пустинята!

Вижте как умираме сами от глад!

Вижте как заради вас, заради вас,
заради вас се мъчим!“

И нашият  вопъл

ни изпълни с мъченическа наслада.



МАГДАЛЕНА

Тя продаваше парфюми
с дъх на мухъл в тъмен магазин. 
Вечерите си прекарваше в компанията 
на препълнен пепелник и екран. 
Виждаше се с мен и мълчеше отдалечена, 
или говореше за болести и билки. 
Заподозрях я, че има
таен живот.
Веднъж, неочакван
погледнах през открехнатата
скърцаща от сдържан смях врата.
И я видях на дъсчения сипаничав под
да си говори с гол червен залез
на петдесет години. 

ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.

Луна расте отдалеч

като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.

Небе в горещия прозорец

с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.

Залезна приливна пяна

разлиства пламък.

4.

Нова година.

Врана скача в пресен сняг.

Пише пророчество.

ТОЧНО ВРЕМЕ

 1

Планината е лилава – вече в преспи.

С лилаво грозде и бяло сирене вечерям на балкона

в „Западния парк“

преди петдесет години.

Планината се премрежва и разнищва като стари дънки.

Пращи заснежен

екран на черно-бял телевизор.

Идва Сънчо. Аз съм Сънчо. Пада нощ.

Под уличните лампи падат

тихи бели пеперуди

върху черния асфалт...

Пеперуди, пеперуди,

утре кой ще ни събуди?

Утре кой ще ни запомни

в ноемврийската мъгла?

Себе си дали ще помни?

Вият кучета тревожни,

скитат спомени бездомни

в декемврийската мъгла.

Миговете неотложни

накъде са отлетели

като пеперуди бели

през световата мъгла?

Наште мигове са ваши,

ваште мигове са наши,

или не с вас сме техни:

есенни невени вехнат

в ноемврийската мъгла.

Хайде, изберете дружки!

Светват вечерните крушки.

Отлетяхте, отлетяхте

в ноемврийската мъгла.

 2

В здрача времето се втвърдява.

Едно дете тича нагоре по белия

баир зад блока,

с вълнена шапка, черни ботуши

и дървени ски на рамо...

Планината е мамонт от ледниковата епоха,

изкопан в небето след залез...

Един оцелял английски моряк

от кораб замръзнал в Северния океан

през 1848-а

крачи със ски в канадската тундра

и влачи сандък спомени  –

мундир със златни копчета,

семейна снимка в позлатена рамка

с изсушена теменужка под стъклото

и китайски порцеланов чайник...

Най-близкото населено място

е десет хиляди мили на юг...

Но какво е времето! Какво е времето?...

Черни стъпки по белия лист на полето –

пишеш букви в безкрайно поле.

Продължаваш да крачиш нататък по здрач –

без компас, без водач.

Свободата в съня те извика и ето –

свободата е бяло поле.

Ти си сам – нямаш майка, ни син, ни жена.

Ти си сам като вик в тишина.

Палиш огън, копаеш си дупка в снега.

Ти си синия сън на снега.

Утре рано ще свети световния сняг.

Свободата ще бъде пак бяло поле.

Ти ще карачиш  нататък в полето без път.

В тишината – самотен  вик.

Уста със замръзнал език.

  3

Залезът в прозореца ни заслепява.

Ние сме вътре и не чуваме

птиците и тракторите в полето.

Ние сме вътре

и  виждаме залеза в очите си –

озарени и заслепени.

Говорим, а не чуваме думите си.

Ръцете ни посягат да се хванат,

но хващат планински потоци

и корени на здравец се изтръгват

от дупките в морените.

Така сърцата ни се изтръгваха през пролетта...

Една муха овъглена от залеза

лежи между двете стъкла...

О, морени уморени

от клокочещата пяна

в боровете над  Бояна

в пролетната светлина!

О, морени уморени –

тъмни, в мъхове зелени

под прииждащата пяна

в пролетната светлина.

А потокът отминава –

отминава и остава –

камъкът се уморява

в пролетната светлина.

Никой камък не е вечен

под потока скоротечен.

О, морени уморени

в пролетната светлина!

Всичко, всичко отминава,

но това, че отминава

е което ни остава –

озарява, ослепява  –

но тече и не престава...

О, морени уморени

от клокочещата пяна

в пролетната светлина!

 4

Часовникът е спрял на два следобед.

В София котка скача от боклуджийски контейнер

превърнат на фурна от слънцето.

Жена в черно диша тежко,

приседнала на тротоара

и умира.

От сянката в отворен прозорец се чуват

стонове на влюбени ученици.

В Аржентина почва снежна буря.

В Иран екзекутират невярна съпруга.
Един рибар край остров Тасос
се крие от слънцето под бял чаршаф.

Полумесецът над Япония

потъва сред мастилени космати дракони.

А облакът над София 
е мраморна богиня,

която променя лицето си.

Милиарди хора по земята сънуват

това, което ще забравят.

Милиарди забравят будни.
Часовникът е спрял на два следобед.

Но какво е времето! Какво е времето?

Светът е уморен от бремето

на облаци и сънища неспирни,

на гробища и градове размирни...

А аз ще ви покажа само нещо,

което става тук и сега.

(Но тук и сега е някъде винаги.)

Веднъж под юлското небе горещо

и синьо като вечната тъга

морето беше страшно сънно нещо.

Аз бях на четиринадесет години.

На пясъка мълчах срещу вълната.

И гларус се присмиваше над мен.

Заспивах и в съня си се събуждах.

В морето синьо корабът червен

пътуваше към края на земята.

И там потъваше в отвъдното...

Нещата са каквито са. 
Нещата вечно са отминали.

Остава всичко в синята тъга. 
И лятото е винаги сега!

Дори когато вече сме заминали,

дори когато вече сме умрели,

каквото и да бъде утре времето, 

ще бъде както е било навремето:

ще обявяват точно

крайно време.

И синята тъга ще ни поеме
и ще бъде винаги сега.

https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html#book_info