Това е първа глава от втората част, озаглавена "Българи в Америка", на новия ми роман "Човекът и сянката".
2. Първи ориентири в
джунглата на капитализма
Вашингтон през август наистина се оказа горещ и влажен като
тропическа джунгла. Щом излезе от летището, го
лъхна задуха като в сауна, когато камъните са полети с вода.
Стилян се беше
насочил точно към този – столичен, но далеч не най-голям – град на
Съединените щати заради своя приятел от гимназията Иван, който беше заминал натам една година по-рано. В
дълго и възторжено писмо Иван му похвали града на Потомак. После веднъж се обади и по телефона. Когато разбра, че Стилян е получил зелената карта,
съученикът го покани да дойде и да поживее при него, докато се уреди. Но в
последното си писмо Иван му беше казал, че е още на работа в ранния следобед, когато
самолетът каца, и не може да го посрещне на летището. Затова Стилян трябваше да
вземе такси от аерогарата и да се изръси цели 40 долара. (По онова време 40 долара в
България бяха цяло състояние!)
Таксито дълго кара по изрядно асфалтирана
лъскавo-черна многопистова магистрала. Караха през километри широколистна гора, с групички от бели дървени къщи, пръснати тук-таме из гората или самотни модерни офис-билдинги. Стилян си помисли в един
момент дали шофьорът не го отвлича. Къде е градът, по дяволите?!... Но за какво да го отвличат – какво ще му вземат! Сигурно таксиджията, като колегите си в
България, само кръжи по околовръстното шосе, за да натрупа по-голяма сметка. (Стилян забеляза, че шофьорът пред него в огромия бежов Шевролет има смугъл тен на арабин или индиец и това
възбуди до крайност балканския му расизъм и подозрителност към света.)
Но английският на
Стилян не беше достъчно добър, или поне той нямаше още самочувствие да го
ползва, за да може да протестира. Само беше казал адреса... Оказа се, че никой не го отвлича. Летището просто си било много далеч от града.
Но и градът изобщо не
приличаше на град в европейския смисъл на думата. Докато
стигне до дома на Иван, таксито караше по магастрали, край дървени къщи с дворове, с широки ливади ниско подстригана трева пред тях, после улици с големи дървета и редици от еднакви, залепени една за друга тесни тухлени двуетажни къщи с веранди и бели колони пред входа. Тук-таме имаше не много големи офис-здания или тухлени блокове. И много, много паркове. Таксито мина и
през някои доста мърляви квартали с архаични бензиностанцийки и прогнили бакалнички, с едноетажни порутени постройки и групички от разговарящи млади негри по покритите с вестници и боклуци
тротоари. В тези квартали и настилката напомняше софийската по дупки, макар че уличните платна бяха много по-широки.
Приятелят на Стилян беше мълчалив и неприветлив като
него. Когато се върна от работа, първо му направи забележка, че е успял да
разхвърля цялото жилище – малко, изрядно почистено апартаментче, в което се
ходеше по чорапи, дори и в коридора и банята. Чак след това му каза „здрасти” и го попита как е пътувал.
Стилян сам си беше купил трабант в София с пари,
наследени от баба си по майчина линия. Имаше и малко лични спестявания. Баща му
по никакъв начин не би му дал пари да замине за Америка. Стилян продаде трабанта и изтегли всички спестявания, но след като си купи билета за САЩ, му останаха само 150 долара. 40 вече бяха
отишли за таксито. Трябваше
веднага да започне да си търси работа. А сега му стана ясно, че няма да може и
да разчита много дълго на гостоприемството на своя съученик. Иван имаше тънки
мустачки и носеше чисти, старомодни карирани ризи с гребенче в джоба, за да
заресва мазната си коса. Той работеше по
цял ден, а вечер пиеше една бира пред телевизора и после лягаше да спи.
Апартаментът беше на първия етаж и Иван не пушеше вътре, а навън, на тясната веранда пред входната врата. “Така е в Америка." – каза той на Стилян с
някаква странна за пушач гордост.
Стилян не беше религиозен, нито Иван. Но Иван,
водопроводчик с вече едногодишна практика във Вашингтон, му каза, че мястото,
където човек може да се срещне с други българи, е българската черква.
Черквата на 16-та улица и «Ван Бюрен» беше всъщност голяма каменна богаташка къща,
бивша резиденция на българския посланик, която Българската православна църква
беше получила от държавата по комунистическо време. Къщата беше толкова голяма,
че част от нея бе превърната в симпатична черква, със стъклени врати от двете
страни на кораба, с дървен иконостас пред олтара, високи свещници и дървени
пейки; а друга част от същата къща се ползваше като дом от
свещеника и семейството му. Целият квартал беше много богат и зелен. С огромни
каменни или червенотухлени къщи, с веранди и бели колонади пред входните врати,
заоблени каменни еркери, прозорци с витражи, гигантски стари дървета. Имаше
различни дървета, но най-много бяха вечнозелените магнолии с твърди лъскави
листа и една педя големи тлъсти бели цветове. Пред къщите имаше изящно
подкастрени в квадратна форма храсти, пъстри цветни лехи и тревни площи без
нито един плевел, подстригани като войнишка глава.
Америка, страната, чийто народ е многоетничен,
многорасов, многорелигиозен, страната, в която мирно съжителстват мормонски
храмове, католически и православни църкви, баптистки безкръстни молитвени домове, синагоги и джамии с високи
минарета и високоговорители, – страната, която даде модела на модерния глобален и отворен пазарен
свят, всъщност живее раздробена на затворени малки общества. Стилян скоро усети, че тези общества почти не
общуват едно с друго, хората живеят изолирано в семействата си, освен в офиса и
на пазара. Затова черквата, или който и да е храм, е нещо много важно там.
Мнозинството от хората, особено от по-старите генерации, ходеха на черква всяка
неделя. Това беше социалният им живот.
Българската черква беше мястото, където българската
общност от целия разпилян на много десетки мили град Вашингтон се събираше. Българската
общност беше малка (защото България е малка), но например латиноамериканската общност, идваща главно от Централна Америка, беше толкова голяма, че
някои по-възрастни “хиспаник” американци дори не говореха английски – те имаха не само своите католически
черкви и училища, но и цели квартали, където и магазините, и ресторантите, и
бензиностанциите, и всички бизнеси бяха “хиспаник“, испаноезични.
Дори в автобусите във Вашингтон имаше табели на два езика. “Какво ли е в Калифорния!” – мислеше си Стилян.
Стилян веднага забеляза, че българите в града са доста
задружни. Новодошлите имигранти, които имаха познати тук, биваха предватително
насочвани към черквата, а в черквата намираха подкрепа, под формата главно на
ценни съвети, но понякога и на реална помощ, на връзки за работа и квартира. След
службата винаги имаше малка закуска, или “брънч” – нещо между обяд и закуска -
в кухнята на свещеника или в широкия и зелен заден двор с могъщи дървета, две дървени маси и
пейки. Тук Стилян забеляза, че докато някои от по-възрастните нови имигранти
говореха много по-лош от неговия или никакъв английски и черквата явно беше
жадуваното от тях място за общуване на родния език, децата им помежду си
говореха само на английски. ''Look at that bumble-bee!''
- каза малко момиченце на малко момченце, и то посегна към жълто глухарче с
една клечка. А майката, като ги видя с какво се занимават, им подвикна: ''Я не дразнете пчелата да не ви ужили!“
Стилян разбра, че имало и друга българска черква във
Вашингтон, черквата на старите имигранти, които смятали тези тук
богомолци за комунисти. Тяхната
черква не била към Българската патриаршия, а към OCA – Orthodox Church of America – Православната църква на
Америка, която имала вековен руски
произход. Но и двете български черкви
бяха в малки, вторично приспособени за храмове сгради. Руснаците и
гърците, които бяха много по-многобройни и стари общности, имаха истински внушителни катедрални храмове в града.
В България Стилян никога не беше ходил на черква. А тук
започна да ходи всяка неделя. Макар и да не беше кръстен, той се кръстеше с
другите българи. И беше истински изумен и възмутен, когато след една година Нюйоркският
митрополит (или «дядо владика», както му викаха хората) дойде да проведе служба
за храмовия празник, деня на Св. Иван Рилски. След службата митрополитът съобщи
кратко и ясно на богомолците, че черквата
им ще се затваря и сградата ще се продава. Настана смут. Хората
възроптаха:
– Ами ние сега какво ще правим, дядо владика, като ни
затваряте черквата?
А владиката се смръщи и смъмри миряните:
– Тая черква не е ваша!
– каза той. – Тя е на Светия синод! Вие какво сте дали за тая черква?
Един долар не сте дали! Съберете си
пари и си постройте ваша черква!...
Така сградата на черквата беше продадена на най-голямата
българска бизнес-групировка по онова време. А за колко пари и какво стана с тези пари – това си остана свещена тайна
на дядо владика. Той не беше длъжен да дава отчет на някакви си случайни хора,
дошли в неговата черква кой знае откъде.
След този внезапен край на неделните патриотични сбирки
повечето от българите се насочиха към другата, американската православна
черква. Стилян, който не беше религиозен и който вече работеше тогава и нямаше
време да пътува часове наред до другия край на града, просто престана да се
черкува. Ходеше в “некомунистическата”, и вече единствена, черква само на Великден. И отново
само за да се види с българите. И да се зарадва на факта, че те вече са станали
хиляди. Броят им лавинообразно нарастваше от година на година до края на 90-те. Стилян
знаеше от Иван, че в началото е имало 5-6 души на неделна служба в черквата.
Веднага след пристигането си Стилян започна да си търси
работа. Един младеж в черквата, който беше компютърен специалист, му даде някои
съвети – в кои компании да подава молби за работа, как да си напише молбата и
резюмето (т.е. биографичната бележка). Каза му повече да се самопохвалва,
защото в Америка скромността не краси човека, а го обрича на провал.
Впрочем и Иван беше предложил на Стилян работа. Приютилият го
съученик предложи на Стилян да идва с
него да му помага с ремонтирането на къщи. Този бизнес само за година беше
потръгнал доста добре на работливия и педантичен Иван. Но Стилян отказа. С присъщата си
мнителност той си каза: “Аха, ясно защо ме покани да ти гостувам, Иване! За да ме
използваш като общ работник!“ По-късно щеше да съжалява горчиво, че е отказал.
Но недоверието към приятеля не беше единствената причина за отказа му. Ако Стилян не се целеше много
по-нависоко, той сигурно щеше да оцени предложението на Иван като приятелски
подадена ръка, а не като покана за експлоатация. Но Стилян нямаше време да се
занимава с боядисване на къщи и поправка на тоалетни. Нали до няколко години
трябваше да стане новият Бил Гейтс!
След като веднъж му беше провървяло със зелената карта,
Стилян за кратко повярва, че животът му вече се е преобърнал, че щастието му се
е усмихнало, че е тръгнал по верния път. Повярва, че скоро ще може да отвърне на баща си, който от малък му
създаваше комплекси за малоценност, с оная същата високомерна усмивка, която
старият ползваше: “Виждаш ли, глупако! Аз постигнах къде повече от теб! A ти си
сега само еднo жалко пенсионерче!“
Стилян подготви документите си за кандидатстване за
работа, така както го беше посъветвал онзи български младеж в черквата. И ги прати
по пощата до седем различни компании.
Той беше сам в къщата на Иван по цял ден. Стараеше се да
я поддържа чиста. Пушеше, разбира се, навън, под една японска вишна с
чуруликащи сини и червени птици. Червените приличаха на папагали и името им беше кардинал. Пазаруваше понякога – тук
хранителните стоки бяха много евтини. Дори един-два пъти се разходи из центъра
на града като турист – видя Капитола, Белия Дом, Мемориалите на Томас Джеферсън
и Ейбрахам Линкълн, музея на въздухоплаването и космоса и гигантското тревно поле между всички тези постройки, наречено Мол, където
се разхождаха тълпи посетители от други градове и страни с фотоапарати, деца
ритаха топка и семейства си правеха пикник.
Но Стилян не се чувстваше комфортнo долу в центъра. Той не беше дошъл във Вашингтон за туризъм. Парите му
свършваха, заедно с оскъдните му резерви от
самочувствие. А не се усещаше вече и като особено желан гост в
дома на Иван.
Парадоксално за един атеист, Стилян чакаше с нетърпение
да дойде неделя, за да отиде в българската черква
на ул. “Ван Бюрен” (докато още я имаше). Там,
по време на “брънчовете” след службата, той забеляза, че хората, ако говореха
изобщо за политика, не говореха за българска политика, а за американска. За
България се говореше в някакъв меланхолно-носталгичен и дори
патетично-патриотичен тон. Носеха се фланелки с картата на Велика България.
Имаше едно семейство – съпругата беше българка, а
съпругът американец – с което Стилян контактуваше най-много. Или по-точно
казано, те избраха да контактуват с него. Съпругът, Боб, беше едър мъж на около
60, от Тексас. Жена му, Цецка, на неопределена възраст, но вероятно между 30 и
40, беше от северозападна България. Боб беше подстриган много високо над врата
и ушите, с русоляв, побелял и леко къдрав перчем, сресан нагоре и назад, с бяла
старомодна риза с къси ръкави и светлокафяв костюм. Цецка не ползваше грим,
носеше черен панталон и шарена басмена риза, черната й дълга коса беше вързана
с ластик на опашка. Имаше големи очила с рогови черни рамки и добро образование.
Тези скромни хора напомняха на Стилян за собственото му семейство. Мъжът го
заговори. Той бил баптист, но това не му пречело да ходи с жена си и в нейната
черква. Оплака се на Стилян как моралът на хората напълно се е разложил в наше
време, как всички са станали толкова корумпирани и либерални.
Стилян се изуми колко много този американец, и физически,
и по възгледите си за света, приличаше на баща му. Но още повече се изуми,
когато установи, че политическите възглени на българския зет Боб всъщност бяха
огледално противоположни на тези на баща му. Боб беше консервативен
републиканец, а бащата на Стилян –
сталинист. Но и двамата се възмущаваха от липсата ма морал в
съвременния упадъчен, либерален свят. Боб говореше за традиционните семейни ценности, за
американската мечта (нещо като “светлото бъдеще”
на комунистите), за важността на неделните служби (нещо като партийните събрания на бащата
на Стилян), за комуналния дух на хората от малките градчета. Боб
противопоставяше този комунален дух на «big government» - голямото хищно либерално правителство. Свободната
инициатива на хората е застрашена от правителството. Правителството иска да
контролира хората! Иска да им вземе оръжието, което те по конституция имат
право да носят, да им наложи държавна, вместо частна медицинска застраховка
(Стилян нямаше никаква и затова не разбираше
разликата), да ги държи в подчинение чрез все по-големи данъци. Бащата на Стилян също имаше любов към лова и оръжията – също както Боб от
Тексас.
Боб изрази пред Стилян опасение, че с помощта на ООН,
Световната банка и други такива комунистически по същество организации
либералното правителство на Бил Клинтън
иска да наложи комунизъм в Америка. Бaщата
на Стилян също мразеше тези международни организации, но ги смяташе за оръдия на американския империализъм. Боб подозираше, че Бил Клинтьн е бил вербуван от
КГБ още като студент в Англия. Toй нямаше идея, че комунистите в България също мразят Клинтън, но по други
причини.
Тексасецът изобщо нямаше съмнение, че Стилян мисли като
него, че този скромен младеж е избягал от жестоката комунистическа (или
посткомунистическа) действителност в България не просто за да се махне от баща
си, a oт жажда за американската
свобода. Боб, разбира се, нямаше представа
какъв е бащата на Стилян, но някак приемаше за дадено,
че той също трябва да е антикомунист. Още първия ден, когато се запознаха, българският зет пожела от сърце на Стилян успех тук, в страната на
свободата, в страната на неограничените възможности – далеч от ужасите на
комунистическата диктатура.
Стилян нямаше нищо против да бъде взиман за някакъв
български дисидент. И въпреки че мразеше баща си, странната прилика, която откри
между него и Боб, някак го правеше отворен и благосклонен към този ултраконсервативен човек. Започна несъзнателно
да споделя вьзгледите му. Или не точно че ги споделяше – просто имаше
вътрешното усещане, че възгледите на този човек са много американски и много
«cool» ( яки). Затова и той искаше да има такива възгледи. Започна да се вижда в мечтите си за близкото
бъдеще с огромна тексаска бяла каубойска шапка, с черни очила и дълга пура (не
хаванска, разбира се), с лъскави ботуши, зад волана на широк и дълъг като автобус бял Кадилак.
Скромната и мълчалива Цецка също напомняше на Стилян за майка му. В кратките
паузи между политическите речи на мъжа
си тя винаги се осведомяваше дали Стилян няма някакви битови проблеми, дали
няма нужда от нещо за пране или закърпване, дали има достатъчно пари. Но Стилян
гордо отказваше помощ.
В продължение на цели 14 дена Стилян чакаше мрачно, но
трепетно да получи някакъв отговор от компаниите, на които беше писал за работа
като компютърен програмист. Сам в апартамента той чакаше със свит стомах и своя съученик-благодетел
да се върне от работа. Стилян чувстваше, че вече не е желан като гост. Бяха му свършили парите, а нямаше работа.
Накрая Стилян започна да звъни по телефона в компаниите, където беше кандидатствал,
въпреки че му бяха казали да избягва да прави това. Казали му бяха, че не се
смята за добър тон да се обажда сам, преди да бъде потърсен, след като е
кандидатствал писмено за работа. (Tакова обаждане се наричало «cold call» -
студено обаждане, може би защото се очакваше да се отнесат студено към теб, ако
се обадиш) Все пак, след “студеното” му обаждане, от една от компаниите
го поканиха на интервю.
Стилян облече бяла риза и черен панталон, взе картата на града, качи се в метрото
и слезе в центъра, където беше офисът на компанията. През целия път си
повтаряше някои заучени английски фрази. Въпреки че тръгна много рано, закъсня
близо 20 минути, защото се обърка по
пътя от метрото до офиса.
Щеше да го интервюира една любезна, но неискрено и
безжизнено усмихната пепеляво-руса началничка в компанията, с ледени сини очи. Tя го посрещна уж усмихнато, но с явен укор за закъснението, като си погледна
часовника.
Стилян веднага прецени интервюиращата като либералка – по
стила й на обличане - много къса, права изрусена коса, къса рокля в някакъв
хипарски стил. Мебелите в офиса –
модернистично разчупени – Стилян определи като гъзарски и снобски, а зад бюрото
на дамата имаше и грозна абстрактната картина.
Да, либералка e – прилича и физически на Хилари Клинтьн.
Стилян вече беше научил от Боб тази дума, “либералка”, употребявана с огромно
презрение от американските консерватори. Eдна либералка се очакваше да бъде неискренa,
морално деградиралa снобка с опасно леви идеи, най-вероятно лесбийка. Много от
неговите състуденти в София бяха такива – те гледаха изложби с модерно изкуство
и се правеха, че ги харесват, възхищаваха се на разни педерастки френски филми,
говореха с превзет глас и много обичаха думи като “либерално» и “демократично».
Само че в София тoгава тези сноби oбикновено не минаваха за леви, а обратно –
за десни. Понеже бяха про-западно настроени.
Tук, в Америка, либералите
бяха крайно леви.
Стилян отговаряше на интервюиращата го началничка кратко и отсечено, на
дървения си английски. Беше сигурен от самото начало, че и тя не го харесва. В
един момент тя му зададе някакъв професионален въпрос, като изрази мнение, напълно
неправилно според него, за някаква компютърна програма. Стилян се ядоса – а
имаше и силно желание да й покаже колко много знае - и веднага, преди да успее
да си наложи дипломатическа автоцензура, каза «No, no ,no, this is not true!».
Той поправи интервюиращата, прекъсвайки я на два пъти, като й обясни на ужасния
си английски за какво всъщност става дума. “Такива са жените. Особено
либералките!” мислеше си той. “Нищо не разбират.”
В края на интервюто, със същата фалшиво любезна, ледено-сияйна
усмивка стил Хилари Клинтън, либералната офис-дама каза на Стилян, че е било
удоволствие за нея да разговаря с него. Но че те всъщност търсят по-скоро
секретарка (секретар) за офиса и че той е прекалено висококвалифициран
«overqualified» за тази работа... Така че – Sorry!, но Bye-bye!... “Разбира се, че съм
overqualified!” - помисли си с гняв Стилян на
път за вкъщи. А ако беше работа за истински специалист, щях да съм
«underqualified» - недостатъчно
квалифициран! Toгава кой ще ме вземе на работа?“
Стилян не получи никакви други покани за интервюта. И
изпадна в мрачно озлобление. Достойнството не му позволяваше да помоли Иван да
го вземе на строителна работа, след като веднъж категорично беше отказал.
Сега Стилян трябваше спешно да си търси
каква да е работа – защото парите му бяха свършили. И спешно да си търси и квартира.
