Това е първа глава от втората част, озаглавена "Българи в Америка", на новия ми роман "Човекът и сянката". 

           Романът може да се намери в книжарниците на Сиела
http://www.ciela.com/ciela_books/catalogsearch/advanced/result/?name=&author_text=%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B2
 или Хеликон.
http://www.helikon.bg/author/6526/

   2. Първи ориентири в джунглата на капитализма

            Вашингтон през август наистина се оказа горещ и влажен като тропическа джунгла. Щом излезе от летището, го лъхна задуха като в сауна, когато камъните са полети с вода.

            Стилян се беше насочил точно към този – столичен, но далеч не най-голям – град на Съединените щати заради своя приятел от гимназията Иван, който беше заминал натам една година по-рано. В дълго и възторжено писмо Иван му похвали града на Потомак. После веднъж се обади и по телефона. Когато разбра, че Стилян е получил зелената карта, съученикът го покани да дойде и да поживее при него, докато се уреди. Но в последното си писмо Иван му беше казал, че е още на работа в ранния следобед, когато самолетът каца, и не може да го посрещне на летището. Затова Стилян трябваше да вземе такси от аерогарата и да се изръси цели 40 долара. (По онова време 40 долара в България бяха цяло състояние!)

            Таксито  дълго кара по изрядно асфалтирана лъскавo-черна многопистова магистрала. Караха през километри широколистна гора, с групички от бели дървени къщи, пръснати тук-таме из гората или самотни модерни офис-билдинги. Стилян си помисли в един момент дали шофьорът не го отвлича. Къде е градът, по дяволите?!... Но за какво да го отвличат – какво ще му вземат! Сигурно таксиджията, като колегите си в България, само кръжи по околовръстното шосе, за да натрупа по-голяма сметка. (Стилян забеляза, че шофьорът пред него в огромия бежов Шевролет има смугъл тен на арабин или индиец и това възбуди до крайност балканския му расизъм и подозрителност към света.) Но английският на Стилян не беше достъчно добър, или поне той нямаше още самочувствие да го ползва, за да може да протестира. Само беше казал адреса... Оказа се, че никой не го отвлича. Летището просто си било много далеч от града.

            Но и градът изобщо не приличаше на град в европейския смисъл на думата. Докато стигне до дома на Иван, таксито караше по магастрали, край дървени къщи с дворове, с широки ливади ниско подстригана трева пред тях, после улици с  големи дървета и редици от еднакви, залепени една за друга тесни тухлени двуетажни къщи с веранди и бели колони пред входа. Тук-таме имаше не много големи офис-здания или тухлени блокове. И много, много паркове. Таксито мина и през някои доста мърляви квартали с архаични бензиностанцийки и прогнили бакалнички, с едноетажни порутени постройки и групички от разговарящи млади негри по покритите с вестници и боклуци тротоари. В тези квартали и настилката напомняше софийската по дупки, макар че уличните платна бяха много по-широки.

            Приятелят на Стилян беше мълчалив и неприветлив като него. Когато се върна от работа, първо му направи забележка, че е успял да разхвърля цялото жилище – малко, изрядно почистено апартаментче, в което се ходеше по чорапи, дори и в коридора и банята. Чак след това му каза „здрасти” и го попита как е пътувал.

            Стилян сам си беше купил трабант в София с пари, наследени от баба си по майчина линия. Имаше и малко лични спестявания. Баща му по никакъв начин не би му дал пари да замине за Америка. Стилян продаде трабанта и изтегли всички спестявания, но след като си купи билета за САЩ, му останаха само 150 долара. 40   вече бяха отишли за таксито. Трябваше веднага да започне да си търси работа. А сега му стана ясно, че няма да може и да разчита много дълго на гостоприемството на своя съученик. Иван имаше тънки мустачки и носеше чисти, старомодни карирани ризи с гребенче в джоба, за да заресва мазната си коса. Той  работеше по цял ден, а вечер пиеше една бира пред телевизора и после лягаше да спи. Апартаментът беше на първия етаж и Иван не пушеше вътре, а навън, на тясната веранда пред входната врата. “Така е в Америка." – каза той на Стилян с някаква странна за пушач гордост.

            Стилян не беше религиозен, нито Иван. Но Иван, водопроводчик с вече едногодишна практика във Вашингтон, му каза, че мястото, където човек може да се срещне с други българи, е българската черква.

            Черквата на 16-та улица и «Ван Бюрен» беше всъщност голяма каменна богаташка къща, бивша резиденция на българския посланик, която Българската православна църква беше получила от държавата по комунистическо време. Къщата беше толкова голяма, че част от нея бе превърната в симпатична черква, със стъклени врати от двете страни на кораба, с дървен иконостас пред олтара, високи свещници и дървени пейки; а друга част от същата къща се ползваше като дом от свещеника и семейството му. Целият квартал беше много богат и зелен. С огромни каменни или червенотухлени къщи, с веранди и бели колонади пред входните врати, заоблени каменни еркери, прозорци с витражи, гигантски стари дървета. Имаше различни дървета, но най-много бяха вечнозелените магнолии с твърди лъскави листа и една педя големи тлъсти бели цветове. Пред къщите имаше изящно подкастрени в квадратна форма храсти, пъстри цветни лехи и тревни площи без нито един плевел, подстригани като войнишка глава.

            Америка, страната, чийто народ е многоетничен, многорасов, многорелигиозен, страната, в която мирно съжителстват мормонски храмове, католически и православни църкви, баптистки безкръстни молитвени домове, синагоги и джамии с високи минарета и високоговорители, – страната, която даде модела на модерния глобален и отворен пазарен свят, всъщност живее раздробена на затворени малки общества. Стилян скоро усети, че тези общества почти не общуват едно с друго, хората живеят изолирано в семействата си, освен в офиса и на пазара. Затова черквата, или който и да е храм, е нещо много важно там. Мнозинството от хората, особено от по-старите генерации, ходеха на черква всяка неделя. Това беше социалният им живот.

            Българската черква беше мястото, където българската общност от целия разпилян на много десетки мили град Вашингтон се събираше. Българската общност беше малка (защото България е малка), но например латиноамериканската общност, идваща главно от Централна Америка, беше толкова голяма, че някои по-възрастни “хиспаник” американци дори не говореха английски – те имаха не само своите католически черкви и училища, но и цели квартали, където и магазините, и ресторантите, и бензиностанциите, и всички  бизнеси бяха “хиспаник“, испаноезични. Дори в автобусите във Вашингтон имаше табели на два езика. “Какво ли е в Калифорния!” – мислеше си Стилян.

            Стилян веднага забеляза, че българите в града са доста задружни. Новодошлите имигранти, които имаха познати тук, биваха предватително насочвани към черквата, а в черквата намираха подкрепа, под формата главно на ценни съвети, но понякога и на реална помощ, на връзки за работа и квартира. След службата винаги имаше малка закуска, или “брънч” – нещо между обяд и закуска - в кухнята на свещеника или в широкия и зелен заден двор с могъщи дървета, две дървени маси и пейки. Тук Стилян забеляза, че докато някои от по-възрастните нови имигранти говореха много по-лош от неговия или никакъв английски и черквата явно беше жадуваното от тях място за общуване на родния език, децата им помежду си говореха само на английски. ''Look at that bumble-bee!'' - каза малко момиченце на малко момченце, и то посегна към жълто глухарче с една клечка. А майката, като ги видя с какво се занимават, им подвикна: ''Я не дразнете пчелата да не ви ужили!“

            Стилян разбра, че имало и друга българска черква във Вашингтон, черквата на старите имигранти, които смятали тези тук богомолци за комунисти. Тяхната черква не била към Българската патриаршия, а към OCA – Orthodox Church of America – Православната църква на Америка, която имала вековен руски произход. Но и двете български черкви  бяха в малки, вторично приспособени за храмове сгради. Руснаците и гърците, които бяха много по-многобройни и стари общности,  имаха истински внушителни катедрални храмове в града.

            В България Стилян никога не беше ходил на черква. А тук започна да ходи всяка неделя. Макар и да не беше кръстен, той се кръстеше с другите българи. И беше истински изумен и възмутен, когато след една година Нюйоркският митрополит (или «дядо владика», както му викаха хората) дойде да проведе служба за храмовия празник, деня на Св. Иван Рилски. След службата митрополитът съобщи кратко и ясно на богомолците, че черквата им ще се затваря и сградата ще се продава. Настана смут. Хората възроптаха:

            – Ами ние сега какво ще правим, дядо владика, като ни затваряте черквата?

            А владиката се смръщи и смъмри миряните:

            – Тая черква не е ваша!  – каза той. – Тя е на Светия синод! Вие какво сте дали за тая черква? Един долар не сте дали! Съберете си пари и си постройте ваша черква!...

            Така сградата на черквата беше продадена на най-голямата българска бизнес-групировка по онова време. А за колко пари и какво стана с тези пари – това си остана свещена тайна на дядо владика. Той не беше длъжен да дава отчет на някакви си случайни хора, дошли в неговата черква кой знае откъде.

            След този внезапен край на неделните патриотични сбирки повечето от българите се насочиха към другата, американската православна черква. Стилян, който не беше религиозен и който вече работеше тогава и нямаше време да пътува часове наред до другия край на града, просто престана да се черкува. Ходеше в “некомунистическата”, и вече единствена, черква само на Великден. И отново само за да се види с българите. И да се зарадва на факта, че те вече са станали хиляди. Броят им лавинообразно нарастваше от година на година до края на 90-те. Стилян знаеше от Иван, че в началото е имало 5-6 души на неделна служба в черквата.

            Веднага след пристигането си Стилян започна да си търси работа. Един младеж в черквата, който беше компютърен специалист, му даде някои съвети – в кои компании да подава молби за работа, как да си напише молбата и резюмето (т.е. биографичната бележка). Каза му повече да се самопохвалва, защото в Америка скромността не краси човека, а го обрича на провал.

            Впрочем и Иван беше предложил на Стилян работа. Приютилият го съученик  предложи на Стилян да идва с него да му помага с ремонтирането на къщи. Този бизнес само за година беше потръгнал доста добре на работливия и педантичен Иван. Но Стилян отказа. С присъщата си мнителност той си каза: “Аха, ясно защо ме покани да ти гостувам, Иване! За да ме използваш като общ работник!“ По-късно щеше да съжалява горчиво, че е отказал.

            Но недоверието към приятеля не беше единствената причина за отказа му. Ако Стилян не се целеше много по-нависоко, той сигурно щеше да оцени предложението на Иван като приятелски подадена ръка, а не като покана за експлоатация. Но Стилян нямаше време да се занимава с боядисване на къщи и поправка на тоалетни. Нали до няколко години трябваше да стане новият Бил Гейтс!

            След като веднъж му беше провървяло със зелената карта, Стилян за кратко повярва, че животът му вече се е преобърнал, че щастието му се е усмихнало, че е тръгнал по верния път. Повярва, че скоро ще може да отвърне на баща си, който от малък му създаваше комплекси за малоценност, с оная същата високомерна усмивка, която старият ползваше: “Виждаш ли, глупако! Аз постигнах къде повече от теб! A ти си сега само еднo жалко пенсионерче!“

            Стилян подготви документите си за кандидатстване за работа, така както го беше посъветвал онзи български младеж в черквата. И ги прати по пощата до седем различни компании.

            Той беше сам в къщата на Иван по цял ден. Стараеше се да я поддържа чиста. Пушеше, разбира се, навън, под една японска вишна с чуруликащи сини и червени птици. Червените приличаха на папагали и името им беше кардинал. Пазаруваше понякога – тук хранителните стоки бяха много евтини. Дори един-два пъти се разходи из центъра на града като турист – видя Капитола, Белия Дом, Мемориалите на Томас Джеферсън и Ейбрахам Линкълн, музея на въздухоплаването и космоса и гигантското тревно поле между всички тези постройки, наречено Мол, където се разхождаха тълпи посетители от други градове и страни с фотоапарати, деца ритаха топка и семейства си правеха пикник.

            Но Стилян не се чувстваше комфортнo долу в центъра. Той не беше дошъл във Вашингтон за туризъм. Парите му свършваха, заедно с оскъдните му  резерви от самочувствие. А не се усещаше вече и като особено желан гост в дома на Иван.

            Парадоксално за един атеист, Стилян чакаше с нетърпение да дойде неделя, за да отиде в българската черква на ул. “Ван Бюрен” (докато още я имаше). Там, по време на “брънчовете” след службата, той забеляза, че хората, ако говореха изобщо за политика, не говореха за българска политика, а за американска. За България се говореше в някакъв меланхолно-носталгичен и дори патетично-патриотичен тон. Носеха се фланелки с картата на Велика България.

            Имаше едно семейство – съпругата беше българка, а съпругът американец – с което Стилян контактуваше най-много. Или по-точно казано, те избраха да контактуват с него. Съпругът, Боб, беше едър мъж на около 60, от Тексас. Жена му, Цецка, на неопределена възраст, но вероятно между 30 и 40, беше от северозападна България. Боб беше подстриган много високо над врата и ушите, с русоляв, побелял и леко къдрав перчем, сресан нагоре и назад, с бяла старомодна риза с къси ръкави и светлокафяв костюм. Цецка не ползваше грим, носеше черен панталон и шарена басмена риза, черната й дълга коса беше вързана с ластик на опашка. Имаше големи очила с рогови черни рамки и добро образование. Тези скромни хора напомняха на Стилян за собственото му семейство. Мъжът го заговори. Той бил баптист, но това не му пречело да ходи с жена си и в нейната черква. Оплака се на Стилян как моралът на хората напълно се е разложил в наше време, как всички са станали толкова корумпирани и либерални.

            Стилян се изуми колко много този американец, и физически, и по възгледите си за света, приличаше на баща му. Но още повече се изуми, когато установи, че политическите възглени на българския зет Боб всъщност бяха огледално противоположни на тези на баща му. Боб беше консервативен републиканец, а  бащата на Стилян – сталинист. Но и двамата се възмущаваха от липсата ма морал в съвременния упадъчен, либерален свят. Боб говореше за традиционните семейни ценности, за американската мечта (нещо като “светлото бъдеще” на комунистите), за важността на неделните служби (нещо като партийните събрания на бащата на Стилян), за комуналния дух на хората от малките градчета. Боб противопоставяше този комунален дух на «big government» - голямото хищно либерално правителство. Свободната инициатива на хората е застрашена от правителството. Правителството иска да контролира хората! Иска да им вземе оръжието, което те по конституция имат право да носят, да им наложи държавна, вместо частна медицинска застраховка (Стилян нямаше никаква и затова не разбираше разликата), да ги държи в подчинение чрез все по-големи данъци. Бащата на Стилян също имаше любов към лова и оръжията – също както Боб от Тексас.

            Боб изрази пред Стилян опасение, че с помощта на ООН, Световната банка и други такива комунистически по същество организации либералното правителство на Бил Клинтън  иска да наложи комунизъм в Америка. Бaщата на Стилян също мразеше тези международни организации, но ги смяташе за оръдия на американския империализъм. Боб подозираше, че Бил Клинтьн е бил вербуван от КГБ още като студент в Англия. Toй нямаше идея, че комунистите в България също мразят Клинтън, но по други причини.

            Тексасецът изобщо нямаше съмнение, че Стилян мисли като него, че този скромен младеж е избягал от жестоката комунистическа (или посткомунистическа) действителност в България не просто за да се махне от баща си, a  oт жажда за американската свобода. Боб, разбира се, нямаше представа какъв е бащата на Стилян, но някак приемаше за дадено, че той също трябва да е антикомунист. Още първия ден, когато се запознаха, българският зет пожела от сърце на Стилян успех тук, в страната на свободата, в страната на неограничените възможности – далеч от ужасите на комунистическата диктатура.

            Стилян нямаше нищо против да бъде взиман за някакъв български дисидент. И въпреки че мразеше баща си, странната прилика, която откри между него и Боб, някак го правеше отворен и благосклонен към този  ултраконсервативен човек. Започна несъзнателно да споделя вьзгледите му. Или не точно че ги споделяше – просто имаше вътрешното усещане, че възгледите на този човек са много американски и много «cool» ( яки). Затова и той искаше да има такива възгледи. Започна да се вижда в мечтите си за близкото бъдеще с огромна тексаска бяла каубойска шапка, с черни очила и дълга пура (не хаванска, разбира се), с лъскави ботуши, зад волана на широк и дълъг като автобус бял Кадилак.

            Скромната и мълчалива Цецка също напомняше на Стилян за майка му. В кратките паузи между  политическите речи на мъжа си тя винаги се осведомяваше дали Стилян няма някакви битови проблеми, дали няма нужда от нещо за пране или закърпване, дали има достатъчно пари. Но Стилян гордо отказваше помощ.

            В продължение на цели 14 дена Стилян чакаше мрачно, но трепетно да получи някакъв отговор от компаниите, на които беше писал за работа като компютърен програмист. Сам в апартамента той чакаше със свит стомах и своя съученик-благодетел да се върне от работа. Стилян чувстваше, че вече не е желан като гост. Бяха му свършили парите, а нямаше работа.

             Накрая  Стилян започна да звъни по телефона в компаниите, където беше кандидатствал, въпреки че му бяха казали да избягва да прави това. Казали му бяха, че не се смята за добър тон да се обажда сам, преди да бъде потърсен, след като е кандидатствал писмено за работа. (Tакова обаждане се наричало «cold call» - студено обаждане, може би защото се очакваше да се отнесат студено към теб, ако се обадиш) Все пак, след “студеното” му обаждане, от една от компаниите го поканиха на интервю.

            Стилян облече бяла риза и черен панталон, взе картата на града, качи се в метрото и слезе в центъра, където беше офисът на компанията. През целия път си повтаряше някои заучени английски фрази. Въпреки че тръгна много рано, закъсня близо 20 минути, защото се обърка по пътя от метрото до офиса.

            Щеше да го интервюира една любезна, но неискрено и безжизнено усмихната пепеляво-руса началничка в компанията, с ледени сини очи. Tя го посрещна уж усмихнато, но с явен укор за закъснението, като си погледна часовника.

            Стилян веднага прецени интервюиращата като либералка – по стила й на обличане - много къса, права изрусена коса, къса рокля в някакъв хипарски стил.  Мебелите в офиса – модернистично разчупени – Стилян определи като гъзарски и снобски, а зад бюрото на дамата имаше и грозна абстрактната картина.

            Да, либералка e – прилича и физически на Хилари Клинтьн. Стилян вече беше научил от Боб тази дума, “либералка”, употребявана с огромно презрение от американските консерватори. Eдна либералка се очакваше да бъде неискренa, морално деградиралa снобка с опасно леви идеи, най-вероятно лесбийка. Много от неговите състуденти в София бяха такива – те гледаха изложби с модерно изкуство и се правеха, че ги харесват, възхищаваха се на разни педерастки френски филми, говореха с превзет глас и много обичаха думи като “либерално» и “демократично». Само че в София тoгава тези сноби oбикновено не минаваха за леви, а обратно – за десни. Понеже бяха про-западно настроени. Tук, в Америка, либералите бяха крайно леви.

            Стилян отговаряше на интервюиращата го началничка кратко и отсечено, на дървения си английски. Беше сигурен от самото начало, че и тя не го харесва. В един момент тя му зададе някакъв професионален въпрос, като изрази мнение, напълно неправилно според него, за някаква компютърна програма. Стилян се ядоса – а имаше и силно желание да й покаже колко много знае - и веднага, преди да успее да си наложи дипломатическа автоцензура, каза «No, no ,no, this is not true!». Той поправи интервюиращата, прекъсвайки я на два пъти, като й обясни на ужасния си английски за какво всъщност става дума. “Такива са жените. Особено либералките!” мислеше си той. “Нищо не разбират.”

            В края на интервюто, със същата фалшиво любезна, ледено-сияйна усмивка стил Хилари Клинтън, либералната офис-дама каза на Стилян, че е било удоволствие за нея да разговаря с него. Но че те всъщност търсят по-скоро секретарка (секретар) за офиса и че той е прекалено висококвалифициран «overqualified» за тази работа... Така че – Sorry!, но Bye-bye!... “Разбира се, че съм overqualified!” - помисли си с гняв Стилян на път за вкъщи. А ако беше работа за истински специалист, щях да съм «underqualified» - недостатъчно квалифициран! Toгава кой ще ме вземе на работа?“

            Стилян не получи никакви други покани за интервюта. И изпадна в мрачно озлобление. Достойнството не му позволяваше да помоли Иван да го вземе на строителна работа, след като веднъж категорично беше отказал. Сега  Стилян трябваше спешно да си търси каква да е работа – защото парите му бяха свършили. И спешно да си търси и квартира.

За романа ми "Човекът и сянката" и за живота в интернет

От предаването на bTV "Преди обед"  – сряда, 16 май 2012 –

http://www.btv.bg/shows/predi-obed/

От блога на Милена Фучеджиева

http://milenafuchedjieva.blogspot.com/2012/05/blog-post_11.html

От книжарница "Хеликон"

http://www.helikon.bg/books/118/164419_chovekat-i-siankata.html

ЧОВЕКЪТ И СЯНКАТА

Публикувам тук първата глава от новия ми роман "Човекът и сянката". 


Можете да го купите от Сиела


http://www.ciela.bg/index.php?p=book_view&aid=1032

или от Хеликон.

http://www.helikon.bg/author/6526/

ЧОВЕКЪТ И СЯНКАТА

  

                                                                           Дяволът е разликата между нас.

                                                                           Дяволът е тайната,

                                                                           която всеки за себе си знае...

                                                                           Бог е нещо общо между нас.

                                                                           Бог е това, което не знаем.

                                                                           . . . . . . . 

  

“Вейчел, звездите изгряха

сумрак е паднал над пътя за Колорадо

[...]

В един друг град преди 27 години

аз виждам твоята сянка на стената

ти седиш с тиранти на леглото

ръката на сянката вдига бутилка лизол към главата ти

сянката пада на пода”

                                                Алън Гинзбърг

Увод

            Този любовен роман има нещо общо с американската мечта, макар че в него става дума главно за балкански мечти.

            „Американската мечта” е вярата, че със собствени усилия, независимо от своя класов или семеен произход, човек може да постигне материално благоденствие и лично щастие.  Америка е създадена от имигранти. Всеки пришълец е вярвал, че има шанса с много труд да спечели пари, да си построи дом някъде в необятния нов свят, да започне живота си отначало.

            Мечта и сън на английски са една и съща дума. Така че можем да говорим и за “американския сън”.

            Балканската мечта също е сън, но малко по-различен. Тя е един носталгичен сън за миналото, за непостижимото. Тя следи балканския човек като негова сянка.

            В романа на Скот Фицджералд „Великият Гетсби” главният герой въплъщава американската мечта. От бедно момче в малкия град Гетсби става милионер с екстравагантен начин на живот. Но той се е „самонаправил”, за да впечатли и спечели Дейзи – жената на мечтите си. Ако не спечели Дейзи, Гетсби всъщност не е спечелил нищо. Напротив – изгубил е  всичко.

            Значи американската мечта е не просто мечтата за материално благоденствие. Защото без любов няма щастие...  Балканската мечта  е подобна на американската. Но тя предварително носи носталгичния вкус на загубата.

             Както навсякъде другаде по света, в красивия подбалкански град Поречен хората живееха със своите мечти за щастие. Някои отиваха да го търсят чак в Америка. Други – в съседния офис. Търсеха го и в реалния, и във виртуалния свят, в тайния свят на ближния или в света на личните си сънища.

            Но мечтите на трима пореченци съдбоносно се преплетоха.        

  

Първа част

ТИНА И КОНСТАНТИН

            1. Тайни любовници

            Сърцето на Стилян започна да бие в гърлото му. Това беше нещо ново. Досега личната кореспонденция на Тина, удавена в безбрежно море от служебни мейли, се свеждаше до няколко хладни и кратки бележки до мъжа й (“Децата са добре.”; “Получих парите. Благодаря!”) или до една нейна приятелка (“Свършвам в 5 и половина. Искаш ли да излезем на кафе?”) Отговорите на тези съобщения бяха също така кратки и безлични. Никакви емоции, скучна информация – като в служебната кореспонденция на Тина. Само по-кратко – в личните писма липсваха тягостните бюрократични формалности, които поглъщат 90 процента от времето на един офис мениджър. Така вече се казваше на секретарките.

            Но този път се намесваше нов играч... Най-после! Най-после ставаше нещо, което Стилян беше очаквал да стане от самото начало! И той усети пулса си в гърлото. Усети гореща адреналинова вълна в гърдите и главата – някаква  изгаряща смесица от лошо предчувствие и нетърпеливо любопитство да разбере какво става в личния живот на Тина.

           

Subject: Здравей!

Date: 28/11

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Как си, Тина? Ако тази вечер или утре вечер можеш да се прибереш по-късно от 7, ще се радвам да се видим. Ако не – приятна събота и неделя! Можем да се видим във вторник, ако искаш. А може и в София – и аз ще бъда там, така че – хайде да обядваме.

Коста

           

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

Предпочитам да оставим вечерята за другата седмица. И без това не се чувствам много добре и пия разни хапчета, за да не ме боли главата и стомахът, докато съм на работа. Няма да мога да се насладя и на капка вино:-).

Ако имам някаква възможност да остана в София за обяд, ще ти се обадя предварително. 

т.

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com        

Добре. Оправяй се! Но не прекалявай с хапчетата! Ще се радвам да обядваме в София. Ако не, хайде да се видим по-рано във вторник. Вечерите ни са малко припрени, защото ти трябва да се прибираш в седем при дъщеря си.

Коста

            Стилян стана от стола и закрачи из тесния сумрачен офис. През малкото прозорче се виждаха голи мокри клони и тъмносиво небе. Той хем се радваше, че предвижданията му се сбъдват (или това беше по-скоро злорадство, отколкото радост), хем сбъдването го депресираше ужасно. “Значи тя наистина не е света вода ненапита! Само се прави! А кой е тоя Коста?...  Да не е Константин Стоилов от нашaта фирма?!? Ама той е един превзет дъртак! Не, не е възможно да е той!... Но нека да видим какво ще стане. Може би той я сваля, а тя все пак няма да му пусне. Да, разбира се, че няма да му пусне! Как мога да си помисля, че ще пусне на  тоя плешив брадат пуяк! Ако е той, разбира се...”

            Интернетните любовни романи, ако не се четат между другото и по диагоналната система или ако не участваме лично в тях, са ужасно скучни. Стилян се чувстваше като някакъв златотърсач, който трябва да пресява тонове пясък, за да извади няколко златни прашинки информация. Златни ги правеше най-вече неговото въображение. А тези тонове изгребван пясък бяха всъщност часовете и дните на неговия празен живот... Цели пет дена по-късно, кореспонденцията на Тина с тоя странен индивид продължи. Стилян зачете с хищно отворена уста и издадена долна челюст, с капки пот по челото:

Subject: ЛИЧНО

Date: 2/12

            From: Tntinna@gmail.com

            To:  koctasto@gmail.com

Не си ли уморен, на тия години, да влагаш дори и толкова малко, колкото изисква вечеря с полунепозната, която после със сигурност ще те разочарова, ако бъде допусната по-близо?

Струва ми се, че дойде време да напиша малко от това, което си мисля, вместо само да си го мисля. Иска ми се и ти да го направиш. Май ти споменах веднъж, че не обичам „игрите" (както ги разбира Eric Berne в неговата книга Games People Play), когато крайната цел е така или иначе предсказуема. Бидейки на годините, на които съм, съзнателно съм променила отношенията си с хората.

            (“E, чак пък толкова години!” – помисли Стилян . “Ти си на 38, Тина, а изглеждаш на 28 – най-много. Какво се превземаш!”)

Много е вдъхновяващо да се срещам с различни хора и да бъда допусната за малко в техния свят. Но моето "малко" е станало "съвсем малко" – отдавна съм наредила приоритетите си така, че децата, домът, работата и собственото ми спокойствие са преди всичко. Това е въпрос на оцеляване, май. Приятните вечери с приятни хора да бъдат сладко изключение. И да приключват без последствия.

Отдавна съм превърнала самотата си в свобода. Приятелствата ми са тънки като нишки от паяжина, но всички те, взети заедно, образуват здрава мрежа, която никога не ме оставя да падна. С никого не искам да съм твърде близка. В най-добрия случай осъществявам някаква комфортна близост с ясни граници.

Твоето мило внимание е като някакво déjà-vu, което обаче ме плаши. Не са ми останали емоции за споделяне, нито душа за вярване. Животът ми е изгладен, сгънат и подреден по рафтове. Ако някой го разхвърля, не знам дали ще оцелея...

Нека не бързаме толкова. Няма смисъл. Бързането само ще загрози илюзиите...

Последен опит за директно изказване: не е здравословно за мен да се виждаме толкова често. Нека бъда само една от многото, на които би се усмихнал.

 т.

            “Обръща му прекалено много внимание.” – помисли си Стилян. ”Значи не е безразлична. Само се страхува, защото е женена. Не, преструва се !” Но ако досега се съмняваше, при следващото писмо Стилян се убеди, че Коста е “пуякът” Константин Стоилов от тяхната фирма.

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Тина,

Умората от живота е това, което най-много ме плаши. На моите години, 50, не се чувствам стар и знам, че възрастта, освен въпрос на физика, е до голяма степен, до МНОГО голяма степен, въпрос на психическа нагласа. Не искам навикът и умората да ме превърнат в старец.

Защо  “полунепознатата” трябва със сигурност да ме разочарова? Аз вярвам на интуицията си. Да, много хора са ме разочаровали - и аз със сигурност съм разочаровал мнозина - но винаги подхождам към хората (които харесвам!) с пълно доверие - недоверието е по-лошо от разочарованието. По-лошо за самия мен, психически.

Когато Христос тръгнал да ходи по водата, апостол Петър също опитал, но не му се отдало. Тогава попитал: "Какво става, Учителю! Защо ти ходиш, а пък аз потъвам?" И Христос му отговорил: "Много мислиш, Петре, а ти е малко вярата."

Разбира се, доверието не трябва да означава лекомислие и глупост. Но интелигентният и интуитивен човек може да усети дали някой иска да го използва, или е откровен. Така поне си мисля.

Колкото до твоя отговор и твоето déjà-vu, уви, пак не съм сигурен дали правилно те разбирам.

Ако изглеждам припрян - извинявай! - това е, защото въпреки оптимистичната ми нагласа знам че животът е кратък и човек няма време да мисли дълго, преди да почука, когато иска да му се отвори някоя врата. (Това пак е от Библията: "Почукай, за да ти се отвори.")

Като казваш за "паяжината от приятелства", опасявам се, че говориш само за приятелството, което можеш да имаш с всеки друг колега от офиса. Аз имах предвид нещо повече от това.  Казах ти, че ми хареса още от самото начало, когато дойдох и те видях в твоя офис. Сега виждам и дълбочини в теб, които тогава само предусещах.

Под приятелство с теб аз имах предвид това, което на английски се казва "boyfriend" или "girlfriend" (българските думи "гадже" звучат далеч по-несериозно, а аз имам предвид нещо сериозно).

            “Какъв нагъл пуяк!” – помисли си Стилян с погнуса.“И ние знаем английски!”

Силата на една връзка зависи не само от количеството време заедно, но и от интензивността на контакта. Имах предвид сериозна връзка (включително сексуална), но определено не искам тя да бъде почувствана като посегателство върху личната ти свобода или към твоите задължения като майка. От моя страна, аз нямам страх от обвързване. Но уважавам свободата на другите.

Мисля, че сега съм пределно ясен, нали? Искам да бъда напълно откровен с теб. Но пак казвам - не съм сигурен дали съм разбрал правилно твоето писмо.

Първото възможно тълкувание е, че ти нямаш нищо против да бъдем приятели, в смисъл на  приятелство като с всеки друг колега, нашата връзка да бъде една от тънките нишки в паяжината, за която много поетично говориш.

Второто възможно тълкувание (оптимистичното за мен) е, че макар и да оставяш вратата отворена за възможна сериозна връзка, не искаш да бързаш. Или не искаш аз да бързам.

Ако първото е вярно, кажи ми, защото не искам да се държа като досадник. Ако второто е вярно - бъди сигурна, че ще се съобразявам с твоите приоритети.

Надявам се да се видим във вторник.

Но преди това бих се радвал да имам яснота какво мога да очаквам.

С обич (в най-човешки смисъл),

Коста

            “В най-човешки смисъл!!!” Претенциозният стил на Константин разяряваше Стилян. Представяше си, че опира пистолет в челото на по-възрастния си колега и натиска спусъка. Стилян никога не би написал такова педалско писмо... Но на жените май им харесват лигавите работи... Стилян беше се опитал да я свали по един далеч по-мъжки и директен начин, но безрезултатно... Скоро пристигна отговорът на Тина до Константин:

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

"Приятелство като с всеки колега"? Рядко, много рядко се срещат хората, с които е възможна такава духовна близост, която да изпълва с удовлетворение...

"Но преди това бих се радвал да имам яснота"? Защо пак бързаш? Защо не ми оставиш още малко, съвсем мъничко, илюзията, чара на флирта, колкото и боязлив да е той, а искаш да предопределя бъдещето си?

И без това нямам никакъв избор, рано или късно ще го направя, ще кажа думите, ще си направя поредното харакири.

            “Поредното харакири! Ха-ха-ха!”помисли си Стилян, злобно зардван от своята наблюдателност. “Разбирам! Вярната съпруга Тина ще си направи поредното харакири с един мъж!”

Толкова пътища изходих до днес, но всеки опит за свобода свършва със съзнателно смирение пред неизбежното. Не принадлежа на себе си, колкото и да ми се иска. Омъжена съм. Не мога да те заблуждавам. С мен бъдеще нямаш.

Приличам ли ти на щастливо омъжена? Не за това бях мечтала. Но няма начин да причиня на хората около мен, за които ме е грижа, толкова болка, само за да опитам дали пък и аз не бих могла да бъда по-щастлива. Отдавна се отказах - а съм опитвала.

            “Е, признава си все пак! Но на мен друго каза.” – помисли с болка Стилян.

Животът, или съдбата, или някой там отгоре, ми предлага едно след друго все по-неустоими изкушения. Всяко следващо по-немислимо от предишното. А аз ги оставям да отминат. И всеки път ми е все по-тъжно, че го правя. Сигурно ми липсва решителност. Но си казвам - имаш голям късмет, опитала си от всичко - от брака, от любовта, от приятелството - имала си всичко. И имам толкова повече, колкото повече се отказвам да грабя.

"Досадник" ли? Знаеш ли каква радост ми носиш? Колкото и да ритам срещу общоизвестното, любовта е нещото, което ме е правило най-щастлива. Отваряш вратата и ме оставяш да погледна и да помечтая. Нищо повече от това не ми трябва - само малко храна за илюзиите.

Не ти давам ясен отговор, нали? Не мога да ти бъда girlfriend. Границата сега е такава: не искам да имаме сексуални отношения. В бъдеще? Не знам - зачеркни ме като възможност и насочи емоциите си към някоя, която няма да се поколебае да се втурне към теб веднага.

Надявам се да се видим във вторник. Сигурна съм, че сега, когато завесата се вдигна, очарованието на срещата ни ще бъде още по-голямо.

За мен то е нещо.

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com 

За мен то е нещо като очарованието на течаща река, която отнася есенните листа:-) А хлябът по водите е Еклесиаст, глава 11, ако се не лъжа:-)

натиснах send без да искам!!! А имаше да се чудя и да премислям, преди да ти пратя тоя отговор...

тина

            “Ех, Тина, Тина! Откога стана толкова религиозна!” – помисли си Стилян с  горчива насмешка. Той знаеше, че пуякът Коста е показно религиозен и десен. Но Тина – тя беше момиче “от народа” – като Стилян...

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Тина,

Няма да направим другите около себе си по-щастливи, ако се откажем от личното си щастие. Нито пък личното щастие може да ни попречи да отгледаме добре децата си. Дори напротив.

Но все едно. Ти решаваш.

Ще се радвам да бъдем приятели. Надявам се, че все още има - в бъдеще време - една отворена врата за мен.

До скоро!

Коста

            Стилян се зарадва (при него радостта и злорадството не се различаваха много – той имаше някакъв спартански – пряк до цинизъм – дух, който не му даваше да приема много насериозно нито щастието, нито нещастието) – зарадва се със суровата си радост на циник, че Тина  може би наистина е вярна на мъжа си и не е отказала само на него. Стилян боготвореше синеоката красавица Тина. И същевременно изпитваше страшно озлобление към нея.

            Той беше саможив. От това, което прочете, най-много му хареса мисълта на Тина, че е превърнала самотата си в свобода. Да, и той беше направил същото. Винаги сам със светлия екран и мрака в сърцето си.

             Стилян отвори малкото прозорче на офиса (в сградата на тази чуждестранна компания в град Поречен не беше разрешено да се пуши) и запали сладко забранената цигара, като качи ботушите си на бюрото. Той обичаше ботуши и кожени дрехи.

            Но тихата сурова радост на Стилян не продължи дълго. Няколко дена по-късно кореспонденцията на Тина с Константин продължи, и то, ето как:

Subject: :-)))

Date 6/12

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Тина,

Благодаря ти за прекрасната вечер!

За горещото тяло в студената ми стая.

Надявам се, че няма да е последна такава вечер?

Обади се, или драсни един ред, когато можеш – и искаш.

xo xo xo

(ако не знаеш интернетния сленг, горното значи прегръдки и целувки – hugs and kisses :-)

Коста

“Ебал я е!... XO XO XO!...” – Стилян беше отчаян и пълен със злъч. Но адреналиновата вълна на гнева му носеше някаква превъзбуда, подобна на радост.

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

Здравей, Коста,

Явно са ми поостарели знанията за internet slang, защото си мислех, че *=kiss, a ()=hug, a X=sex :-)

Беше хубаво, наистина.

Mного разтърсващо. Не мога да спра да мисля за това, трябва да асимилирам всичко, което  видях и почувствах, и да подредя мислите си отново.

Относно твоето “надявам се...” – както се видя, твоите надежди се сбъдват, а моят разум подрежда нещата само в мислите ми, не и на практика. Така че какво мога да кажа аз за бъдещето?

т

            Стилян се сети, че във Вашингтон имаше едно кафене „XANDO” и всички му викаха „Зандо” (както „Xerox” сe  произнася на английски „Зирокс”), но един приятел студент му беше казал, че то всъщност било „Х(and)O” –  прегръдки и целувки – от интернетния сленг.

            Стилян получи ерекция, когато прочете, че Тина е писала Х=sex :-). Ревността е нещо сексапилно. Представяше си тънките й дълги крака под късата и тясна, макар и строго сива офис-пола, острите й малки и тънки черни обувки с нисък ток. Посегна да погали коляното й и съвсем се вдърви под тесните груби джинси. Но същевременно тези фантазии му носеха ужасна ревност, сякаш някой го беше хванал за гърлото и го душеше. Стилян беше с Тина само във фантазиите си.  В мокрите си сънища пред екрана. А тя си пишеше (и, да, вече спеше!) с друг.

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

там ли си

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Сега съм тук, но влизам на заседание. Да се чуем през обедната почивка, ако искаш.

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

а, това "тук ли си" е от вчера

аз сега съм във ветеринарния кабинет - кастрират ми котката, и за да не припадна, се занимавам с компютъра...

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Успех! (на котката) А ти се обади после да се разберем. Ако можеш, преди 3.

            Четейки тези кратки писма на Тина до Константин, Стилян се чувстваше, като че ли него го кастрират. Но все пак, с някаква перверзна наслада продължаваше да ги чете – не можеше да се спре. Стилян работеше сам в тясна стаичка - компютърен офис. Това беше най-хубавото, че беше сам в стаичката. Самотата е свобода. Наистина e така.

Subject: БЛИЗОСТ

Date: 10/12

            From: Tntinna@gmail.com

            To: koctasto@gmail.com

Коста,

веднъж ти бях споменала за една книга, която ми беше много интересна - "аз съм добър, ти си добър" на томас харис (i'm ok, you're ok). в нея намерих собствените си мисли за близостта, към която се стремя в отношенията си с хората. исках да споделя това с теб. ето:

"Интимността е лишено от игра взаимоотношение, тъй като целите не са прикрити. Интимността става възможна в ситуация, в която отсъствието на страх прави възможна пълнотата на възприятието, в която красотата може да се възприема като отделена от полезността..."

казвала съм ти, че ми е интересна човешката природа, мотивите за действията на хората, искам да знам какво търсят и какво ги прави щастливи, къде и как намират покой на духа. в случая ти си ми интересен:-)

т.

            From: koctasto@gmail.com

            To: Tntinna@gmail.com

Добре е казано. При мен, както сигурно си разбрала, няма игра. Обратното - може би съм прекалено откровен, когато изразявам чувствата си или споделям мислите си. Но между нас все още има голямо разстояние (главно административно – общото ни място на работа ни разделя, изисква да се крием, – но и юридическо разстояние – твоето семейно положение). Ако имаме време да бъдем заедно  (и насаме) повече _­– тогава това разстояние между нас може би ще изчезне.

Очаквам да се обадиш и да те видя. И дано имаме няколко часа заедно.

K.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Има хора, чието присъствие ни напряга, отблъскват ни, без да знаем защо, без да сме обменили и дума с тях, без дори да ги виждаме. Усещаш някакво необяснимо безпокойство и напрежение и се оказва, че някой такъв нетърпим за теб човек е зад гърба ти. За Стилян такъв химически нетърпим човек беше Константин Стоилов.

            Миналата година, на едно коледно парти на Стилян му се наложи да седи близо да високия, леко плешив и брадат Константин, който имаше дълги крака и шкембе. Kато голям черен паяк.  Дори външният му вид изпълваше младия компютърен специалист с отвращение. Константин беше от София, от старо буржоазно семейство, икономист по професия. Явно добрата заплата в чуждестранната компания го беше довела тук, в провинцията.

            Константин пиеше червено вино със свой колега и двамата бистреха политиката.

            – Чете ли за тия ченгета от медиите? – каза колегата.

– Ами ти имал ли си някакво съмнение? Толкова години минаха, но тези хора  са навсякъде във властта. – oтговори Константин. Лицето му излчъчваше спокойствие и самодоволство. – И не само във властта!

            – Абе, мани! То май оня лозунг от едно време “Милиция и народ – едно цяло” е бил верен...

            – Ами така е - как се контролира народът? Със страх! Трябва винаги да се опасяваш, че този, с когото говориш, е доносник... Aко самият ти не си... Ха-ха-ха! – засмя се някак отвисоко и важно Константин.

            – Те вербуваха хора с някава слабост, за която да ги притискат... Дори с родители, съдени от Народния съд!...

            – Така е. И мен се опитваха да вербуват още като студент. Обещаха ми, че ще мога да пътувам на Запад, че и най-добрата работа ще си намеря веднага като завърша – каквато поискам работа... ­– каза Константин, загледан в чашата си.

            – А ти?

            – Ами аз отклоних поканата деликатно. Казах им, че тази работа е прекалено отговорна за мен. Защото не мога да си държа езика зад зъбите... Ха-ха-ха...

            На Стилян, който седеше отсреща на масата, му се стори, че при тези думи, казани със смях, Константин му хвърли ироничен поглед. Константин беше от София, а Стилян от малко провинциално градче. Бащата на Константин беше някакъв професор – явно недолюбван навремето от Народната власт. (Макар че, щеше ли да е професор в София, ако не беше член на Партията?! – помисли си Стилян...) A  бащата на Стилян беше обикновен провинциален офицер от Държавна сигурност... Разбира се, Константин нямаше как да знае този факт, но на Стилян му се стори, че Константин го знае, че говори високо и се смее отвисоко точно за да бъде чут, за да уязви по този начин по-младия си и по-нископоставен колега от провинцията.

– А ти знаеш ли какво ми се случи напоследък? – продължи Константин.

– Какво?

– Дадоха ми да си видя досието.

– И?

            – Тъжна работа. Най-добрият ми приятел от студентските години... После един близък приятел oт първата ми работа... Донасяли за мен!

            Самодоволната усмивка на Константин при тези думи беше като отрова за Стилян. Той не обичаше баща си, ченгето. Баща му го иронизираше и го биеше жестоко като дете. Но все пак Стилян можеше почти физически да усети класовия антагонизъм между себе си и този софиянец.

           

            Как е можал да подлъже Тина! Tя е момиче от скромно работническо семейство, oт малкия град – като Стилян. Толкова е умна и красива, a се е излъгала, че този самонадеян глупак Kонстантин струва нещо!

                  2. Екранът и прозорчето