ЗА ПАМЕТТА И ЗАБРАВЯНЕТО

http://curious.actualno.com/Momcheto-koeto-pomni-absolutno-vsichko-news_401397.html 

В разказа на Борхес “Фунес паметливия“ главният герой си спомня всяка секунда от своя живот, всяка цифра, всяка дума, която е прочел дори на древен език. Това обаче не изглежда да го прави щастлив.Тежстта на инфоирмацията, голата информация без платоновски идеи отвъд нея, е бреме. Фунес умира на 21 години, а лицето му е като бронзова статуя. Оказва се, че реално съществуват хора като Фунес. Хора, които нищо не забравят:  спомнят си ясно всеки ден и всяка минута от живота си.  Ние „нормалните хора“ си спомняме около 11 събития от всяка година и рядко можем да възстановим много от това, което сме правили дори вчера или онзи ден. Какво остава за всички детайли от някакъв конкретен ден преди много години! ( А какво ли реално помни човечеството от това, което му се е случило преди сто години?)  

Орелиън Хаймън, студент в Дърам, във Великобритания, страда от тази изключително рядка „болест“, наречена хипертимезия. Той не забравя нищо. Може да ви разкаже какво е правил на която и да е определена от вас дата преди 7 години: какви дрехи е носил, какво е било времето този ден, какви са били новините, какви аромати е усетил, когато е излязъл на улицата... Неговата  уникална, но и болезнена бих казал дарба не му помага все пак да бъде по-добър студент. Знанието складирано в мозъка му е от друг порядък.

Но тези доказателствата, че човешкият мозък може трайно да складира информация  –  всичката информация, която нашите очи, уши, ноздри, език, пръсти, дробове са събирали през живота ни, ме изпълва с радост.  Значи мозъкът не е просто едно парче месо, през което преминават някакви мигновени токове на мисли и чувства, преминават и изчезват завинаги в небитието още преди самото парче месо да изгние и изчезне в небитието. Такава горе-долу  е вулгарно-материалистичната представа за функциите на мозъка.  И за човешката душа: някакви токове генерирани по химически път в парче месо... Оказва се обаче, че мозакът прилича по-скоро на компютър, който цял живот складира милиарди битове информация без да я губи.

Ние не сме способни да извадим от паметта на компютъра си цялата информация. Поне не наведнъж.  Но тя е там.  Дори информацията, която  умишлено сме искали да забравим, защото ни е  травмирала, е там. Дори  когато напълно склерозираме и започнем да наричаме дъщеря си „мамо“, дори и тогава компютърът пази някъде събраната през годините информация. Но старостта се понася по-лесно в забрава.

 Известни са случаи на хора, които след прекаран инсулт забравят да говорят родния си език. Но проговярят друг, който са учили като деца и са смятали, че са го забравили. Този втори език е останал някъде там, в недостъпната за нас памет на компютъра, за да бъде повикан най-ненадейно отново.

Но защо и кому е нужна тази огромна сетивна информация, която събираме и складираме дори без да можем да я извадим от паметта си? Информацията от целия ни живот: миризма на печени чушки и изгорели години, усмивка на дете и залез в съня ни, докосване до суха кал или докосване до вените на лозово листо, през което прозира слънцето...  Цялата „незначителна“ информация, детайлите, които  всъщност съставлява живота...  Кому е нужна тази информация? И за какво?  Ще отнесе ли тялото ни в гроба цялото това безплътно и безкрайно съдържание на нашия живот?

В едно мое старо стихотворение, което е сън в съня, след като съм сънувал красива шпионка в съня си, влюбил съм се в нея и съм се събудил, един приятел ме среща на улицата пред стадиона и ми казва, че всички ние сме шпиони на една друга държава. Нощем получаваме тайно задачи от Родината, които денем не помним, но несъзнателно ги изпълняваме. Коя е тази забравена Родина?

Вярвам в безсмъртието на душата. Вярвам в Отвъдния свят. Може би той е някъде сред звездите, може би е в друго пространство и време, или отвъд пространството и времето.  Вярвам, че всеки човек има уникална мисия на този свят. И тя не се състои само в печелене на пари и житейски успехи. Може да включва и това, но то не е най-важното.

Дребните неща, като шумът на вятъра в листата и сенките на облаците, ни дават по-ясно усещане за смисъла на живота. И за нашата мисия.

МЕЖДУЗВЕЗДНИ ИЛИ РЕЛИГИОЗНИ ВОЙНИ?

http://www.mediapool.bg/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BC%D0%BE%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%B4-%D0%B8-%D0%B0%D0%B3%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%B0-news197289.html

Когато през 1879 година Лео Таксил публикува своята "Забавна Библия" и се подиграва с християнската вяра, не е имало масова истерия, бунтове и палежи по улиците. Не е имало убийства на френски посланици в другите католочески страни, макар че Лео Таксил е псевдиним на  един френски журналист. "Забавната Библия" ( публикувана и у нас по комунистическо време от Партиздат) е публикувана във Франция преди повече от век.  Днес никой в "християнския" свят не би обърнал дори внимание на такива неща като подигравка с религията. Дори най-религиозните хора.

 Винаги съм се противопоставял на популярната напоследък теория, че ислямският свят сега преживява своето Средновековие - с релгигиозни войни, горене на вещици, инквизиция. В края на крайщата имаме примера на съседна Турция, която е една светска и демократична страна, при това икономически просперираща. Не може да се заклеймява една голяма световна  религия понеже някои нейни привърженици са терористи и фанатици. И християните са вършили  не малки зверства в името на Исуса Христа. Освен това, ако правим такива обобщения за религиите на принципа на това коя религия е по-стара, християнството далеч не е най-старата религия. А от друга страна може някой да заключи по тази логика, че протестантизма ( на евангелиските черкви например) не е стигнал дори и до своето Средновековие, защото е по-млад от исляма... Така че изобщо не съм привървеник на тази теория за разликата между "по-младите" и "по-старите" религии.

 Но наистина не мога да разбера как едно нелепо аматъорско клипче качено в you-tube от някого си може да предизвика такава масова световна истерия в ислямските страни! Не разбират ли тези хора, че убитият американски посланик или американското правителство не могат да се държат отговорни за всяка глупост, която някой самодеец (или провокатор) качва на интернет? Не разбират ли концепцията за свобода на словото и убежденията?

 Друг е въпросът откъде идва този силен антиамериканизъм в ислямския свят и по каква причина такъв има и у нас, в една  предимно християнска страна. САЩ е най-веротърпимата страна в света, страна изградена на принципа на религиозния и етнически плурализъм. В центъра на Вашингтон се издига могъща джамия с високоговорители на минаретата. Студентки ходят с фереджета в университета, което не може да се случи във Франция. Има много проспериращи, богати и високопставени американци, които са мюсюлмани.

Но може би точно това не се харесва на някои - плурализма и толерантността? И не постигат ли всъщност истеризиращите ислямисти целта си - да взривят самата идея за демокрация и плурализъм, да върнат света към средновековието? Впрочем, крайно фанатични течения добиват популярност и в други религии днес...

Очаквахме 21 век да бъде век на междузвездни войни и одисеи. Нима ще се окаже век на религиозни кланета, инквизиция и клади?

ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ – 11 септември 2001

http://www.youtube.com/watch?v=UVhhu5OjMf8

ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ

No man is an island entire of itself...

''Човекът не е остров сам във себе си затворен...''

Ние всички живеем в Манхатън...

В 8 и 45 сутринта

се разхождах в Даунтаун...

Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,

къщата бе напусната, вятър затръшна вратата...

Едно радио пееше: “Downtown, downtown...”

Тогава видях световната кула,

слънчевата двойна кула –

и видях самолетa пленен от омразата,

видях бързата сянка на Подсъзнанието –

Ангела на смъртта

да потъва в огледалото,

да потъва в слънчевата кула

в Даунтаун...

После експлозия от лоши сънища...

И снегът в късното лято –

милиони тихи писма и снимки –

крехкият сняг на спомените

се сипеше над света...

Flood-tide below me! I see you  face to face!

Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to

face...

Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!

''Изправете се, високи мачти на Манахата!

Изправете се, красиви хълмове на Бруклийн!''

... сняг от писма, снимки и обувки

падаше върху Манхатън.

Тогава видях и черната стена –

сто и десет етажната стена на отчаянието

да приближава по тесните улици –

видях нощта да приближава по обед –

в Даунтаун –

беше нощта на глобалната лудост...

“...ако е възможно, нека ме отмине тази чаша...”

Тогава нощта отмина и видях

Света Ана на Дюрер с подути големи очи

и със зелени дрехи на сестра  

да върви между руините,

сред прашни азбестови линейки и вятър. . .

видях лицата на мъртвите и лицата на живите

да крачат заедно в Даунтаун.

Видях лицата на света –

видях и вашите лица.

And death shall have no Dominion.

“И смъртта няма да има свое собствено Царство.”

          11 септември 2001


           NO MAN IS AN ISLAND

“No man is an island entire of itself. . .
We all live in Manhattan. . .
At 8:45 in the morning
I was walking downtown.
The streets went murky, the towers stood bright,
the House was deserted, the wind slammed a door. . .
A radio kept singing: “Downtown, downtown. . .”
Then I saw the tower of the world,
the sunny double tower.
And I saw the airplane hijacked by a dream,
I saw the swift shadow of the Unconscious,
I saw the archangel of death
sink in the mirror,
sink in the sunny high tower
downtown. . .
Then the blast of bad dreams. . .
Then the late summer snow
of a million silenced letters and pictures,
the delicate snow of memories
pouring over the world. . .
“Flood-tide below me! I see you  face to face!
Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to face. . .
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!”
. . . a snow of letters, pictures and shoes
falling, falling on Mannahatta.

Then I saw the black wall,
the hundred and ten storied wall of depression
approaching on the narrow  streets,
midnight approaching at noon
downtown,
I met the midnight of global madness. . .
“. . . if it be possible, let this cup pass away from me. . .”
Then the night passed away and I saw
Durer’s St. Anne with swollen big eyes
in a nurse’s green dress
walking through the rubble,
through dusty asbestos ambulances and wind. . .
I saw the faces of the dead and the faces of the living
walking together downtown.
I saw the faces of the world.
I saw your faces.
“And death shall have no Dominion.” 

9/11/01

ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ

                                                                                     на Рейна

То е като в ония сънища:

ти си на плажа

през август, в гимназията,

сред въздишащи зелени вълни и смях

на гларуси и момичета,

а снегът започва да вали...

мълчаливи снежинки,

разпиляни писма и ризи

от небесна експлозия.

И усмихнатите лица

на учители и приятели

се размекват в чудовища.

Черни хвърчила и едри гарвани

летят ниско около теб

над оловно море,

под оловно небе...

И разбираш,

че сънят ти се е сбъднал:

порастнал си.

И вече

можеш само да мечтаеш

за събуждане –

в онази топла далечна страна.

Вашингтон

11 септември, 2006

FIVE YEAR AFTER 9/11

                              For Raina
 

It's been like in those dreams:

you are at the beach,

in August, in high school,

green airy waves and laughter

of gals and seagulls.

And the snow begins to fall:

slaw letters and shirts

from a heavenly explosion.

And the smiling faces

of teachers and kids

morph into monsters.

Later black kites and ravens

fly by low

over the leaden ocean.

And you realize

that your dream has come true:

you have grown up.

And you can't wake up anymore

in that warm

other country.

9/11/2006

https://vladimirlevchev.blogspot.com/p/vladimir-levchev.html


На днешната дата, 11 септември, през 2001 годинa, в следствие на терористичните атаки над Световния търговски център ( кулите-близнаци) в Ню Йорк и над Пентагона във Вашингтон загинаха 2996 души. (19 от загиналите бяха терористите-самоубийци, а 246 – пътниците в самолетите. Останалите бяха служители в ударените сгради.) 
Аз тогава живеех във Вашингтон и видях с очите си как гори Пентагона. Падането на кулите в Ню Йорк  видях по телевизията. Същата вечер написах стихотворението No Man Is an Island, което след това преведох на български. 
 Пет години по-късно написах и друго стихотворение свързано с тази дата и с Америка в годините след нея. Всъщност целият свят много се промени от тогава.

 И двете стихотворения са публикувани в мои книги и на български и на английски език. В "Човекът не е остров" има цитати от Джон Дън, Уолт Уитман, Библията и Дилън Томас.

„НЯКОЙ НЕКАДЪРНИК НАШ“

(за корупцията и бедността)

Ние, българите, по принцип сме работливи хора. Но комунизмът ни научи на мързел. Държавата имаше за задача да се грижи за нас – ние трябваше само да си мълчим и да изпълняваме. Никаква лична инициатива! На български се казва „колко пари получаваш?“ или „колко ти дават?“ На английски се казва „Колко пари  правиш?“ ( How much do you make?) . Англичаните и американците си правят парите, ние чакаме да ги получим, да ни ги дадат. Националната психология се отразява на разговорния език.

Комунизмът ни научи и на това, че общото е ничие и съответно не е голям грях тайничко да се присвоява. Научи ни, че всичко става не с труд (въпреки трудовите песни), а с тарикатлък, връзки и привилегии. Aко имаш добри връзки и не си изпаднал в немилост пред властта – ти си над закона. А с труд много пари така или иначе не се правеха.

Нивото на корупция у нас днес е пряко свързано с този манталитет. И с това, че бивши офицери от ДС и комкомолски лидери получиха на готово част от „държавната собственост“  в началото на 90-те. Ако нивото на корупция у нас беше по-ниско, целият български народ щеше да има по-високи заплати, а не най-ниските в ЕС. Чиновниците нямаше нито да ограбват държавата, нито да обслужват мафията, нито да пречат на обикновения човек да се труди или сам да си прави пари по честен начин.  

Един неуспорим факт е, че най-работливите и дисциплинирани, спазващи закона народи – американците, немците, японците, китайците – са и най-проспериращите. А най-корумпираните и беззаконни държави в света са и най-бедните. 

Парите, които идват  у нас от Европейския съюз не са безотчетни. Затова те са не само икономическа помощ за нас, но и средство за справяне със  „сивата“  безотчетна икономика. Ако искаме да получаваме европейски субсидии, трябва да се борим с корупцията и беззаконието у нас. 

С каквито се събереш – такъв ставаш. Както комунизмът научи  няколко поколения по принцип работливи българи на мързел и на това, че законът е нещо относително, нещо, което не лови всички – така и Европейският съюз може да ни научи на ред, законност и отчетност. 

Но ние сме свикнали само да хленчим, че някой друг ни е виновен. Все ни се привижда някаква светова конспирация срещу България. И тази конспирация, забележете, все идва от Запад – главно от Англия и САЩ. Защо ли толкова ни мразят? Това си е една съветска реторика.  

Но нали си спомняте поемата"Репортаж за трите хаш" на Валери Петров? Оказало се, че не била международна конспирация и саботаж. Трите „Н“ си бил Някой Некадърник Наш...

 

Да помислим как японците, които излязоха от изолация и започнаха модернизцията си през 1867-ма година, станаха световна икономическа сила само за един век. Защо не им попречи някоя „световна конспирация“ ?