В разказа на Борхес “Фунес паметливия“ главният герой си спомня всяка
секунда от своя живот, всяка цифра, всяка дума, която е прочел дори на древен език. Това
обаче не изглежда да го прави щастлив.Тежстта на инфоирмацията, голата информация без
платоновски идеи отвъд нея, е бреме. Фунес умира на 21 години, а лицето му е
като бронзова статуя. Оказва се, че реално съществуват хора като Фунес. Хора, които нищо не забравят: спомнят си ясно всеки ден и всяка минута от
живота си. Ние „нормалните хора“ си
спомняме около 11 събития от всяка година и рядко можем да възстановим много от това, което сме правили дори вчера
или онзи ден. Какво остава за всички детайли от някакъв конкретен ден преди
много години! ( А какво ли реално помни човечеството от това, което му се е
случило преди сто години?)
Орелиън Хаймън, студент в Дърам, във Великобритания, страда от тази
изключително рядка „болест“, наречена хипертимезия. Той не забравя нищо. Може
да ви разкаже какво е правил на която и да е определена от вас дата преди 7
години: какви дрехи е носил, какво е било времето този ден, какви са били
новините, какви аромати е усетил, когато е излязъл на улицата... Неговата уникална, но и болезнена бих казал дарба не му
помага все пак да бъде по-добър студент. Знанието складирано в мозъка му е от друг
порядък.
Но тези доказателствата, че човешкият мозък може трайно да складира
информация – всичката информация, която нашите очи, уши,
ноздри, език, пръсти, дробове са събирали през живота ни, ме изпълва с радост. Значи мозъкът не е просто едно парче месо, през
което преминават някакви мигновени токове на мисли и чувства, преминават и изчезват завинаги в небитието още преди
самото парче месо да изгние и изчезне в небитието. Такава горе-долу е вулгарно-материалистичната представа за
функциите на мозъка. И за човешката
душа: някакви токове генерирани по химически път в парче месо... Оказва се
обаче, че мозакът прилича по-скоро на компютър, който цял живот складира милиарди
битове информация без да я губи.
Ние не сме способни да извадим от паметта на компютъра си цялата
информация. Поне не наведнъж. Но тя е
там. Дори информацията, която умишлено сме искали да забравим, защото ни е травмирала, е там. Дори когато напълно склерозираме и започнем да наричаме
дъщеря си „мамо“, дори и тогава компютърът пази някъде събраната през годините информация.
Но старостта се понася по-лесно в забрава.
Известни са случаи на хора, които
след прекаран инсулт забравят да говорят родния си език. Но проговярят друг, който
са учили като деца и са смятали, че са го забравили. Този втори език е останал
някъде там, в недостъпната за нас памет на компютъра, за да бъде повикан най-ненадейно
отново.
Но защо и кому е нужна тази огромна сетивна информация, която събираме и
складираме дори без да можем да я извадим от паметта си? Информацията от целия
ни живот: миризма на печени чушки и изгорели години, усмивка на дете и залез в
съня ни, докосване до суха кал или докосване до вените на лозово листо, през
което прозира слънцето... Цялата „незначителна“
информация, детайлите, които всъщност съставлява живота... Кому е нужна тази информация? И за какво? Ще отнесе ли тялото ни в гроба цялото това
безплътно и безкрайно съдържание на нашия живот?
В едно мое старо стихотворение, което е сън в съня, след като съм сънувал
красива шпионка в съня си, влюбил съм се в нея и съм се събудил, един приятел
ме среща на улицата пред стадиона и ми казва, че всички ние сме шпиони на една
друга държава. Нощем получаваме тайно задачи от Родината, които денем не
помним, но несъзнателно ги изпълняваме. Коя
е тази забравена Родина?
Вярвам в безсмъртието на душата. Вярвам в Отвъдния свят. Може би той е някъде
сред звездите, може би е в друго пространство и време, или отвъд пространството
и времето. Вярвам, че всеки човек има уникална
мисия на този свят. И тя не се състои само в печелене на пари и житейски
успехи. Може да включва и това, но то не е най-важното.
Дребните неща, като шумът на вятъра в листата и сенките на облаците, ни дават по-ясно усещане за смисъла на живота. И за нашата мисия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар