BULGARIAN POEMS IN "PAINLESS POETRY"

Here are two poems from Painless Poetry, а poetry textbook edited by Mary Elizabeth, and published  by Barron’s in the USА ( the second edition came out last year). The first poem, „Hen and Egg“ is my own, translated into English by the Pulitzer Prize-winning poet Henry Taylor, and the second one is my translation into English of  “Mirror”, a poem by the famous Bulgarian poet Atanas Dalchev. I am publishing here both the English and the Bulgarian version of the two poems.

Предлагам тук две български стихотворения  поместени в учебника по поезия Painless Poetry на известното американско издателство Barron's.  Едното е моето стихотворение „Кокошка и яйце“ преведено на английски от Пулицъровия лауреат Хенри Тейлър, а другото е мой превод на анлийски на стихотворението на Атанас Далчев „Огледало“. На същата страница от учебника е и „Един безшумен търпелив паяк“ на Уолт Уитман. Публикувам българските стихотворения на два езика.

Vladimir Levchev

HEN AND EGG

The hen has hatched

goose-eggs.

She leads her chicks

down by the river.

Suddenly they jump in

and they swim.

The hen flutters and clucks

in terror by the river.

At night you walk on water,

or sink in a bog,

or jump from the 15th floor

sweating, terrified by your own self.

What you are in your dream

is not yours.

It jumps in the river and swims away

talking in an unknown language.

Владимир Левчев

КОКОШКА И ЯЙЦЕ

Кокошката е измътила

гъши яйца.

Води своите пиленца

покрай реката.

Изведнъж те скачат вътре

и плуват.

Кокошката пърха и кудкудяка

в ужас наоколо. . .

Ти ходиш нощем по водата,

или затъваш в блато,

или се хвърляш от петнайстия етаж  –

потен, ужасен от себе си.

Това което си в съня си

не ти пртинадлежи.

То скача в реката и отплува,

бърборейки на чужд език.

Atanas Dalchev

A MIRROR

You've been expecting it for many years,

but the miracle is here every hour.

Look at the mover passing by your house

with a heavy mirror!

As he walks, the streets, the buidings,

and the fences zoom,

people come up from the shining bottom,

cars fly out in rage like birds from a cage.

Town squares and trees begin to sway,

roofs and balconies fall down,

blue skies flash. . .

You don't need to wonder why the mover

stoops and makes so slowly every step:

He is holding in his human hands

a new and amazing world.

1937  

Атанас Далчев

ОГЛЕДАЛО

Ти го чакаш от години цяли -
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Той върви. И в огледалото израстват
улици, къщя, стобори,
а от дъното му светло идат хора
и като от клетка птици автомобили изхвръкват бясно.
В миг разлюшкват се площади:
дървеса,
стрехи и балкони падат.
Блясват сини небеса.
Ти не се учудвай, че хамалинът
е приведен и върви едва!
Носи той в ръцете си човешки цял един
нов и дивен свят.

1937 г.

         Моето стихотворение е публикувано в две от американските ми книги "Черна книга на застрашениете видове" (Black Book of the Endangered Species) през 1999  и "Невъзвръщенец" (The Refugee) през 2011.

         My poem has been published in two of my American books, Black Book of the Endangered Species (1999) and The Refugee (2011). 

Човекът не е остров

Според агенция "Блумбърг", валутите на страните от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) са  поевтиняли през второто тримесечие на тази година с най-големите темпове от 1998 насам.

Последната световна икономическа криза започна в САЩ преди около 6 години. После премина в Европа. И още е тук. А сега явно се разпространява и към Русия, Индия и Китай. Това са концентричните кръгове около епицентъра. Хубавото е, че в САЩ май вече преодоляват кризата. Надявам се, че и Европейският съюз ще оцелее в крайна сметка. Но всички хора по света трябва да разберат, че са неразривно свързани. И няма поединично спасение. Грипът, който се появява днес в Китай утре ще бъде тук. Ако се сблъскаме с планетата Меланхолия, тя няма да пощади никого.

В известната своя проповед, използвана от Хемингуей като епиграф към романа му „За кого бие камбаната“, Джон Дън казва:

„Човекът не е остров

вътре в себе си затворен;

човекът има връзка с континента,

той е част от всичко друго;

отмъкне ли морето буца Пръст,

по-малка става територията на Европа,

както, ако откъсне Полуостров цял

или събори Замък

на твой приятел или твоя собствен Замък.

Всяка

човешка смърт

ме намалява,

аз съм част от цялото човечество.

И затова не дей да питаш

за кого бие камбаната:

тя бие за теб.“

Когато ти се усмихва Съдбата, или когато имаш амбицията за победа на самотния бегач на дълги разстояния, е лесно да бъдеш егоист. Но когато си наистина в беда, в криза, разбираш, че няма поединично спасение. Човекът не е остров вътре в себе си затворен.

Говорим за този свят. Иначе – пред смъртта всеки е сам. Но докато сме живи, нас ни намалява смъртта и нещастието на другите около нас.

Едно мое стихотворение завършва със следните четири реда:

Ако живееш във времето

на Ромул Августул

можеш да си смел и горд,

но не и Еней.

Еней е митичничният създател на Рим. А Ромул Августул – последният император по време на упадъка и падането на империята... Както никой не може да избяга от смъртта си, така и никой не може да избяга от времето си. Светът е едно цяло и ние живеем в едно определено време, в една определена епоха.    

   

Но има и друг, по-личен аспект на  неразделността ни от свет. Както гласи известната мъдрост, когато си отиваш от този свят, ще вземеш със себе си само това, което си дал на другите.

СОФИЯ КАТО ЕВРОПЕЙСКА СТОЛИЦА*

Dzheyms Baucher... Можете ли да прочете това? Така е изписано името на свързания с българската история британски журналист Джеймс Баучер на табелата на едноименната улица в София. На английски и на всички езици, които се пишат с латиница, името Джеймс се пише James.“Dzheyms“ е нещо, което  нито българин, нито чужденец ще разчете. Да се търси мисъл в действията на бюрокрацията ( не само българската) е все едно да се търси мисъл в действията на асансьора. Има програма, някой натиска копчето и ... се хвърлят хиляди за енигматични табелки.  Но бюрокрацията само изпълнява. Някой гений е измислил Джеймс да се пише така.

Резонно е да има правило, когато български имена (Христо Ботев) се транслитерират на латиница ( Hristo Botev), за да бъдат прочетени от чужденец. Но да се пише английското име James  като Dzheyms е  глупост, която само ще затрудни чужденците. Прието е изписването на имена да не се промения на латиница. Немското име Freud (Фройд) например, или Nietzsche  (Ницше) се пише по същия начин на всички западни езици. ( Също и фамилното име на Джеймс Баучер е Bourchier, a не Baucher.)

София е красива, макар че ходейки по тези тротоари човек не може много да я види. Трябва постоянно да си гледаме в краката, за да не паднем в някоя  дупка.  Разбира се става дума за малкото тротоари, които изобщо са достъпни за пешеходци, а не са паркинг... Но ако чужденец влиза в София вечер няма да повярва, че това е европейска столица –  непрогледен мрак настава в града щом се свечери. Миналата година бях на море в гръцко село на Халкидики. Влизайки в София на връщане от Гърция установих, че гръцкото селце е по-добре осветено от нашата столица.  Енергия ли пестим ? Да се пестят пари от осветлението на столицата е глупаво. Осветлението не само помага за имиджа на града, но е важно за безопасността на движението както и за безопасността на пешеходците по безлюдните нощни улици.

Виждам че по трасето на новия лъч на метрото по бул. „Витоша“ от „Св. Неделя“ до НДК се маха трамваят. Спомням си от детството си малкото трамвайче от Павлово до Бояна. То вървеше по една релса и имаше два пулта за управление, така че във всеки край на линията ватманът се местеше от другата страна  и подкарваше в обратна посока. Тези стари червени трамваи, за разлика от грозните жълти  от 70-те, не бяха и шумни. Видях подобно трамвайче да се движи по пешеходната красива улица „Истиклял“ в Истанбул. Защо не възстановим старото малко трамвайче по пешеходния булевард „Витоша“? Много градове, като Сан Франциско и Ню Орлианс, пазят старите си трамваи. Ню-Орлианският е овековечен и в пиесата на Тенеси Уилямс  „Трамвай Желание“.

София се гордее с древна история. Сердика е била за кратко столица на Римската империя, докато Константин Велики  е строил Константинопол – Новия Рим. Константиновият дворец е точно под „Шератон“. При разкопаването на булевард „Мария Луиза“ пред  ЦУМ за метрото се разкри част от центъра на Сердика.  Надявам се не само новото метро, но и античните руини скоро да бъдат достъпни за столичани и гости. 

Но едно голямо недомислие беше пренасянето на историческия музей от центъра  в бившата резиденция Бояна. Най-често чужденците не са с кола и не познават София. Откъде да знаят, че историческият музей е извън града и с кой рейс да стигнат до там? И аз дори, като софианец, не знам с какъв рейс се стига до Бояна. Най-подходящото място за исторически музей е сградата на ЦУМ – в самия център и точно до разкопките на древна Сердика.

Колкото до резиденция „Бояна“, с огромния си парк тя е подходщо място за един музей на комунизма. Там могат да се изложат  многобройните статуи на Ленин, Димитров, Сталин, които са никнели из страната през годините. И в тази връзка искам да запитам, защо паметникът на Ленин и дори мавзолеят на Димитров бяха премахнати  без  проблем ( впрочем премахването на самата сграда на мавзолея, а не само на мумията в нея, беше също глупост), а така ревностно се пазят  паметниците на съветската армия?

          СССР обявява война на България и я превзема на 9 септември 1944. Редно ли е най-монументалният паметник в столицата ни да бъде паметник на чужда армия-завоевателка? Нито един съветски войник не е убит в България. А жертвите на съветския комунизъм, внесен у нас от тази армия, са десетки хиляди. Не е ли редно и те да имат един паметник? За съжаление, до демонтиране на паметника на Съветската армия едва ли ще се стигне. Той има твърде много привърженици . Но може да се издигне и  паметник на Жертвите на Комунизма в голямото празно място между паметника на Съветската армия и булевард  „Цар Освободител“. Така ще има някакъв исторически баланс в това важно градско пространство. И справедливост към паметта на хилядите загинали  българи.

          След махането на червената звезда от шпила на бившия Партиен дом там беше побито нелепо знаменце на тънка пръчка. То прилича на знамето поставено на покрива на Райхстага  от съветските войници в края на Войната – нещо  военновременно, временно. Дебелият шпил не търпи дребнеещото знаменце отгоре. По-естетично би било да се поставят  множество големи  български знамена, които да висят  отпред или косо настрани от покрива на Парламента . А  шпилът на върха просто да се завърши по класически начин.

          Някои от забележките ми за представителния вид на София в тази статия може да изглеждат дребнави.  Но малкото камъче обръща колата. Малките детайли, като чисти улици, красиви лехи с цветя, добро улично осветление, правят града приятен за живеене.  Както се грижим за уюта и красотата на собствеия си дом трябва да се грижим и за външния вид на столицата си.  

___________________

* Снимките са на Боянското трамвайче, трамвайчето по "Истиклял" в Истанбул, бившия Партиен дом преди 50 години и сега и провокативната инсталация "В крак с времето" с оцветяването на част от Паметника на Съветската армия преди една година.

ДА СПЕЧЕЛИШ ДОВЕРИЕТО НА ХОРАТА

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1425438

За съжаление, СДС вече от доста години прави постоянни опити за самоубийство – в миналото често асистирани от БСП, напоследък повече от ГЕРБ. Под лозунга "по-добре мъртви, отколкото с Костов" силите на разединението в преждевременно остарялата синя партия отново надделяха. Опасявам се, че този последен опит за самоубийство, с разрушаването на Синята коалиция, беше успешен.

Добрият политик е този, който има усет за реалност, който живее с настоящето, с проблемите на хората, а не с враждите от миналото.

За бъдещето да не говорим! (Макар че обещаването на светло бъдеще, както и целуването на малки деца в тълпата е важна част от дейността на всеки политик.)

Първите три сили в следващия парламент ще бъдат БСП, ГЕРБ и "България на гражданите" на Меглена Кунева. Разбира се, и ДПС ще вземе своите места. Но засега не мисля, че някой друг има шанс.

Политиката е изкуство на възможното, според известното определение на Бисмарк. Каквито и задкулисни далавери да правят, както и да се спъват един друг, каквито и тънки сметки да си правят, политиците си правят сметките без кръчмаря, ако са изгубили усет за реалност.

*   *   *

Може би поради бедност (най-вече духовна, но не само) повечето политици у нас не виждат по-далеч от носа си. (И гледат главно към джоба си.) А който иска да управлява трябва да спечели доверието на хората. И битката за доверието на хората е всекидневна. Продължава и когато си на власт. Щом се главозамаеш – падаш.

Смешно е да се да гледам как един железния мъжкар, който има чувство за реалност, се страхува от една дама. Защото тя внушава доверие, колкото и да пишат срещу нея.

          Това е първа глава от втората част, озаглавена "Българи в Америка", на новия ми роман "Човекът и сянката". 

           Романът може да се намери в книжарниците на Сиела
http://www.ciela.com/ciela_books/catalogsearch/advanced/result/?name=&author_text=%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80%20%D0%9B%D0%B5%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B2
 или Хеликон.
http://www.helikon.bg/author/6526/

   2. Първи ориентири в джунглата на капитализма

            Вашингтон през август наистина се оказа горещ и влажен като тропическа джунгла. Щом излезе от летището, го лъхна задуха като в сауна, когато камъните са полети с вода.

            Стилян се беше насочил точно към този – столичен, но далеч не най-голям – град на Съединените щати заради своя приятел от гимназията Иван, който беше заминал натам една година по-рано. В дълго и възторжено писмо Иван му похвали града на Потомак. После веднъж се обади и по телефона. Когато разбра, че Стилян е получил зелената карта, съученикът го покани да дойде и да поживее при него, докато се уреди. Но в последното си писмо Иван му беше казал, че е още на работа в ранния следобед, когато самолетът каца, и не може да го посрещне на летището. Затова Стилян трябваше да вземе такси от аерогарата и да се изръси цели 40 долара. (По онова време 40 долара в България бяха цяло състояние!)

            Таксито  дълго кара по изрядно асфалтирана лъскавo-черна многопистова магистрала. Караха през километри широколистна гора, с групички от бели дървени къщи, пръснати тук-таме из гората или самотни модерни офис-билдинги. Стилян си помисли в един момент дали шофьорът не го отвлича. Къде е градът, по дяволите?!... Но за какво да го отвличат – какво ще му вземат! Сигурно таксиджията, като колегите си в България, само кръжи по околовръстното шосе, за да натрупа по-голяма сметка. (Стилян забеляза, че шофьорът пред него в огромия бежов Шевролет има смугъл тен на арабин или индиец и това възбуди до крайност балканския му расизъм и подозрителност към света.) Но английският на Стилян не беше достъчно добър, или поне той нямаше още самочувствие да го ползва, за да може да протестира. Само беше казал адреса... Оказа се, че никой не го отвлича. Летището просто си било много далеч от града.

            Но и градът изобщо не приличаше на град в европейския смисъл на думата. Докато стигне до дома на Иван, таксито караше по магастрали, край дървени къщи с дворове, с широки ливади ниско подстригана трева пред тях, после улици с  големи дървета и редици от еднакви, залепени една за друга тесни тухлени двуетажни къщи с веранди и бели колони пред входа. Тук-таме имаше не много големи офис-здания или тухлени блокове. И много, много паркове. Таксито мина и през някои доста мърляви квартали с архаични бензиностанцийки и прогнили бакалнички, с едноетажни порутени постройки и групички от разговарящи млади негри по покритите с вестници и боклуци тротоари. В тези квартали и настилката напомняше софийската по дупки, макар че уличните платна бяха много по-широки.

            Приятелят на Стилян беше мълчалив и неприветлив като него. Когато се върна от работа, първо му направи забележка, че е успял да разхвърля цялото жилище – малко, изрядно почистено апартаментче, в което се ходеше по чорапи, дори и в коридора и банята. Чак след това му каза „здрасти” и го попита как е пътувал.

            Стилян сам си беше купил трабант в София с пари, наследени от баба си по майчина линия. Имаше и малко лични спестявания. Баща му по никакъв начин не би му дал пари да замине за Америка. Стилян продаде трабанта и изтегли всички спестявания, но след като си купи билета за САЩ, му останаха само 150 долара. 40   вече бяха отишли за таксито. Трябваше веднага да започне да си търси работа. А сега му стана ясно, че няма да може и да разчита много дълго на гостоприемството на своя съученик. Иван имаше тънки мустачки и носеше чисти, старомодни карирани ризи с гребенче в джоба, за да заресва мазната си коса. Той  работеше по цял ден, а вечер пиеше една бира пред телевизора и после лягаше да спи. Апартаментът беше на първия етаж и Иван не пушеше вътре, а навън, на тясната веранда пред входната врата. “Така е в Америка." – каза той на Стилян с някаква странна за пушач гордост.

            Стилян не беше религиозен, нито Иван. Но Иван, водопроводчик с вече едногодишна практика във Вашингтон, му каза, че мястото, където човек може да се срещне с други българи, е българската черква.

            Черквата на 16-та улица и «Ван Бюрен» беше всъщност голяма каменна богаташка къща, бивша резиденция на българския посланик, която Българската православна църква беше получила от държавата по комунистическо време. Къщата беше толкова голяма, че част от нея бе превърната в симпатична черква, със стъклени врати от двете страни на кораба, с дървен иконостас пред олтара, високи свещници и дървени пейки; а друга част от същата къща се ползваше като дом от свещеника и семейството му. Целият квартал беше много богат и зелен. С огромни каменни или червенотухлени къщи, с веранди и бели колонади пред входните врати, заоблени каменни еркери, прозорци с витражи, гигантски стари дървета. Имаше различни дървета, но най-много бяха вечнозелените магнолии с твърди лъскави листа и една педя големи тлъсти бели цветове. Пред къщите имаше изящно подкастрени в квадратна форма храсти, пъстри цветни лехи и тревни площи без нито един плевел, подстригани като войнишка глава.

            Америка, страната, чийто народ е многоетничен, многорасов, многорелигиозен, страната, в която мирно съжителстват мормонски храмове, католически и православни църкви, баптистки безкръстни молитвени домове, синагоги и джамии с високи минарета и високоговорители, – страната, която даде модела на модерния глобален и отворен пазарен свят, всъщност живее раздробена на затворени малки общества. Стилян скоро усети, че тези общества почти не общуват едно с друго, хората живеят изолирано в семействата си, освен в офиса и на пазара. Затова черквата, или който и да е храм, е нещо много важно там. Мнозинството от хората, особено от по-старите генерации, ходеха на черква всяка неделя. Това беше социалният им живот.

            Българската черква беше мястото, където българската общност от целия разпилян на много десетки мили град Вашингтон се събираше. Българската общност беше малка (защото България е малка), но например латиноамериканската общност, идваща главно от Централна Америка, беше толкова голяма, че някои по-възрастни “хиспаник” американци дори не говореха английски – те имаха не само своите католически черкви и училища, но и цели квартали, където и магазините, и ресторантите, и бензиностанциите, и всички  бизнеси бяха “хиспаник“, испаноезични. Дори в автобусите във Вашингтон имаше табели на два езика. “Какво ли е в Калифорния!” – мислеше си Стилян.

            Стилян веднага забеляза, че българите в града са доста задружни. Новодошлите имигранти, които имаха познати тук, биваха предватително насочвани към черквата, а в черквата намираха подкрепа, под формата главно на ценни съвети, но понякога и на реална помощ, на връзки за работа и квартира. След службата винаги имаше малка закуска, или “брънч” – нещо между обяд и закуска - в кухнята на свещеника или в широкия и зелен заден двор с могъщи дървета, две дървени маси и пейки. Тук Стилян забеляза, че докато някои от по-възрастните нови имигранти говореха много по-лош от неговия или никакъв английски и черквата явно беше жадуваното от тях място за общуване на родния език, децата им помежду си говореха само на английски. ''Look at that bumble-bee!'' - каза малко момиченце на малко момченце, и то посегна към жълто глухарче с една клечка. А майката, като ги видя с какво се занимават, им подвикна: ''Я не дразнете пчелата да не ви ужили!“

            Стилян разбра, че имало и друга българска черква във Вашингтон, черквата на старите имигранти, които смятали тези тук богомолци за комунисти. Тяхната черква не била към Българската патриаршия, а към OCA – Orthodox Church of America – Православната църква на Америка, която имала вековен руски произход. Но и двете български черкви  бяха в малки, вторично приспособени за храмове сгради. Руснаците и гърците, които бяха много по-многобройни и стари общности,  имаха истински внушителни катедрални храмове в града.

            В България Стилян никога не беше ходил на черква. А тук започна да ходи всяка неделя. Макар и да не беше кръстен, той се кръстеше с другите българи. И беше истински изумен и възмутен, когато след една година Нюйоркският митрополит (или «дядо владика», както му викаха хората) дойде да проведе служба за храмовия празник, деня на Св. Иван Рилски. След службата митрополитът съобщи кратко и ясно на богомолците, че черквата им ще се затваря и сградата ще се продава. Настана смут. Хората възроптаха:

            – Ами ние сега какво ще правим, дядо владика, като ни затваряте черквата?

            А владиката се смръщи и смъмри миряните:

            – Тая черква не е ваша!  – каза той. – Тя е на Светия синод! Вие какво сте дали за тая черква? Един долар не сте дали! Съберете си пари и си постройте ваша черква!...

            Така сградата на черквата беше продадена на най-голямата българска бизнес-групировка по онова време. А за колко пари и какво стана с тези пари – това си остана свещена тайна на дядо владика. Той не беше длъжен да дава отчет на някакви си случайни хора, дошли в неговата черква кой знае откъде.

            След този внезапен край на неделните патриотични сбирки повечето от българите се насочиха към другата, американската православна черква. Стилян, който не беше религиозен и който вече работеше тогава и нямаше време да пътува часове наред до другия край на града, просто престана да се черкува. Ходеше в “некомунистическата”, и вече единствена, черква само на Великден. И отново само за да се види с българите. И да се зарадва на факта, че те вече са станали хиляди. Броят им лавинообразно нарастваше от година на година до края на 90-те. Стилян знаеше от Иван, че в началото е имало 5-6 души на неделна служба в черквата.

            Веднага след пристигането си Стилян започна да си търси работа. Един младеж в черквата, който беше компютърен специалист, му даде някои съвети – в кои компании да подава молби за работа, как да си напише молбата и резюмето (т.е. биографичната бележка). Каза му повече да се самопохвалва, защото в Америка скромността не краси човека, а го обрича на провал.

            Впрочем и Иван беше предложил на Стилян работа. Приютилият го съученик  предложи на Стилян да идва с него да му помага с ремонтирането на къщи. Този бизнес само за година беше потръгнал доста добре на работливия и педантичен Иван. Но Стилян отказа. С присъщата си мнителност той си каза: “Аха, ясно защо ме покани да ти гостувам, Иване! За да ме използваш като общ работник!“ По-късно щеше да съжалява горчиво, че е отказал.

            Но недоверието към приятеля не беше единствената причина за отказа му. Ако Стилян не се целеше много по-нависоко, той сигурно щеше да оцени предложението на Иван като приятелски подадена ръка, а не като покана за експлоатация. Но Стилян нямаше време да се занимава с боядисване на къщи и поправка на тоалетни. Нали до няколко години трябваше да стане новият Бил Гейтс!

            След като веднъж му беше провървяло със зелената карта, Стилян за кратко повярва, че животът му вече се е преобърнал, че щастието му се е усмихнало, че е тръгнал по верния път. Повярва, че скоро ще може да отвърне на баща си, който от малък му създаваше комплекси за малоценност, с оная същата високомерна усмивка, която старият ползваше: “Виждаш ли, глупако! Аз постигнах къде повече от теб! A ти си сега само еднo жалко пенсионерче!“

            Стилян подготви документите си за кандидатстване за работа, така както го беше посъветвал онзи български младеж в черквата. И ги прати по пощата до седем различни компании.

            Той беше сам в къщата на Иван по цял ден. Стараеше се да я поддържа чиста. Пушеше, разбира се, навън, под една японска вишна с чуруликащи сини и червени птици. Червените приличаха на папагали и името им беше кардинал. Пазаруваше понякога – тук хранителните стоки бяха много евтини. Дори един-два пъти се разходи из центъра на града като турист – видя Капитола, Белия Дом, Мемориалите на Томас Джеферсън и Ейбрахам Линкълн, музея на въздухоплаването и космоса и гигантското тревно поле между всички тези постройки, наречено Мол, където се разхождаха тълпи посетители от други градове и страни с фотоапарати, деца ритаха топка и семейства си правеха пикник.

            Но Стилян не се чувстваше комфортнo долу в центъра. Той не беше дошъл във Вашингтон за туризъм. Парите му свършваха, заедно с оскъдните му  резерви от самочувствие. А не се усещаше вече и като особено желан гост в дома на Иван.

            Парадоксално за един атеист, Стилян чакаше с нетърпение да дойде неделя, за да отиде в българската черква на ул. “Ван Бюрен” (докато още я имаше). Там, по време на “брънчовете” след службата, той забеляза, че хората, ако говореха изобщо за политика, не говореха за българска политика, а за американска. За България се говореше в някакъв меланхолно-носталгичен и дори патетично-патриотичен тон. Носеха се фланелки с картата на Велика България.

            Имаше едно семейство – съпругата беше българка, а съпругът американец – с което Стилян контактуваше най-много. Или по-точно казано, те избраха да контактуват с него. Съпругът, Боб, беше едър мъж на около 60, от Тексас. Жена му, Цецка, на неопределена възраст, но вероятно между 30 и 40, беше от северозападна България. Боб беше подстриган много високо над врата и ушите, с русоляв, побелял и леко къдрав перчем, сресан нагоре и назад, с бяла старомодна риза с къси ръкави и светлокафяв костюм. Цецка не ползваше грим, носеше черен панталон и шарена басмена риза, черната й дълга коса беше вързана с ластик на опашка. Имаше големи очила с рогови черни рамки и добро образование. Тези скромни хора напомняха на Стилян за собственото му семейство. Мъжът го заговори. Той бил баптист, но това не му пречело да ходи с жена си и в нейната черква. Оплака се на Стилян как моралът на хората напълно се е разложил в наше време, как всички са станали толкова корумпирани и либерални.

            Стилян се изуми колко много този американец, и физически, и по възгледите си за света, приличаше на баща му. Но още повече се изуми, когато установи, че политическите възглени на българския зет Боб всъщност бяха огледално противоположни на тези на баща му. Боб беше консервативен републиканец, а  бащата на Стилян – сталинист. Но и двамата се възмущаваха от липсата ма морал в съвременния упадъчен, либерален свят. Боб говореше за традиционните семейни ценности, за американската мечта (нещо като “светлото бъдеще” на комунистите), за важността на неделните служби (нещо като партийните събрания на бащата на Стилян), за комуналния дух на хората от малките градчета. Боб противопоставяше този комунален дух на «big government» - голямото хищно либерално правителство. Свободната инициатива на хората е застрашена от правителството. Правителството иска да контролира хората! Иска да им вземе оръжието, което те по конституция имат право да носят, да им наложи държавна, вместо частна медицинска застраховка (Стилян нямаше никаква и затова не разбираше разликата), да ги държи в подчинение чрез все по-големи данъци. Бащата на Стилян също имаше любов към лова и оръжията – също както Боб от Тексас.

            Боб изрази пред Стилян опасение, че с помощта на ООН, Световната банка и други такива комунистически по същество организации либералното правителство на Бил Клинтън  иска да наложи комунизъм в Америка. Бaщата на Стилян също мразеше тези международни организации, но ги смяташе за оръдия на американския империализъм. Боб подозираше, че Бил Клинтьн е бил вербуван от КГБ още като студент в Англия. Toй нямаше идея, че комунистите в България също мразят Клинтън, но по други причини.

            Тексасецът изобщо нямаше съмнение, че Стилян мисли като него, че този скромен младеж е избягал от жестоката комунистическа (или посткомунистическа) действителност в България не просто за да се махне от баща си, a  oт жажда за американската свобода. Боб, разбира се, нямаше представа какъв е бащата на Стилян, но някак приемаше за дадено, че той също трябва да е антикомунист. Още първия ден, когато се запознаха, българският зет пожела от сърце на Стилян успех тук, в страната на свободата, в страната на неограничените възможности – далеч от ужасите на комунистическата диктатура.

            Стилян нямаше нищо против да бъде взиман за някакъв български дисидент. И въпреки че мразеше баща си, странната прилика, която откри между него и Боб, някак го правеше отворен и благосклонен към този  ултраконсервативен човек. Започна несъзнателно да споделя вьзгледите му. Или не точно че ги споделяше – просто имаше вътрешното усещане, че възгледите на този човек са много американски и много «cool» ( яки). Затова и той искаше да има такива възгледи. Започна да се вижда в мечтите си за близкото бъдеще с огромна тексаска бяла каубойска шапка, с черни очила и дълга пура (не хаванска, разбира се), с лъскави ботуши, зад волана на широк и дълъг като автобус бял Кадилак.

            Скромната и мълчалива Цецка също напомняше на Стилян за майка му. В кратките паузи между  политическите речи на мъжа си тя винаги се осведомяваше дали Стилян няма някакви битови проблеми, дали няма нужда от нещо за пране или закърпване, дали има достатъчно пари. Но Стилян гордо отказваше помощ.

            В продължение на цели 14 дена Стилян чакаше мрачно, но трепетно да получи някакъв отговор от компаниите, на които беше писал за работа като компютърен програмист. Сам в апартамента той чакаше със свит стомах и своя съученик-благодетел да се върне от работа. Стилян чувстваше, че вече не е желан като гост. Бяха му свършили парите, а нямаше работа.

             Накрая  Стилян започна да звъни по телефона в компаниите, където беше кандидатствал, въпреки че му бяха казали да избягва да прави това. Казали му бяха, че не се смята за добър тон да се обажда сам, преди да бъде потърсен, след като е кандидатствал писмено за работа. (Tакова обаждане се наричало «cold call» - студено обаждане, може би защото се очакваше да се отнесат студено към теб, ако се обадиш) Все пак, след “студеното” му обаждане, от една от компаниите го поканиха на интервю.

            Стилян облече бяла риза и черен панталон, взе картата на града, качи се в метрото и слезе в центъра, където беше офисът на компанията. През целия път си повтаряше някои заучени английски фрази. Въпреки че тръгна много рано, закъсня близо 20 минути, защото се обърка по пътя от метрото до офиса.

            Щеше да го интервюира една любезна, но неискрено и безжизнено усмихната пепеляво-руса началничка в компанията, с ледени сини очи. Tя го посрещна уж усмихнато, но с явен укор за закъснението, като си погледна часовника.

            Стилян веднага прецени интервюиращата като либералка – по стила й на обличане - много къса, права изрусена коса, къса рокля в някакъв хипарски стил.  Мебелите в офиса – модернистично разчупени – Стилян определи като гъзарски и снобски, а зад бюрото на дамата имаше и грозна абстрактната картина.

            Да, либералка e – прилича и физически на Хилари Клинтьн. Стилян вече беше научил от Боб тази дума, “либералка”, употребявана с огромно презрение от американските консерватори. Eдна либералка се очакваше да бъде неискренa, морално деградиралa снобка с опасно леви идеи, най-вероятно лесбийка. Много от неговите състуденти в София бяха такива – те гледаха изложби с модерно изкуство и се правеха, че ги харесват, възхищаваха се на разни педерастки френски филми, говореха с превзет глас и много обичаха думи като “либерално» и “демократично». Само че в София тoгава тези сноби oбикновено не минаваха за леви, а обратно – за десни. Понеже бяха про-западно настроени. Tук, в Америка, либералите бяха крайно леви.

            Стилян отговаряше на интервюиращата го началничка кратко и отсечено, на дървения си английски. Беше сигурен от самото начало, че и тя не го харесва. В един момент тя му зададе някакъв професионален въпрос, като изрази мнение, напълно неправилно според него, за някаква компютърна програма. Стилян се ядоса – а имаше и силно желание да й покаже колко много знае - и веднага, преди да успее да си наложи дипломатическа автоцензура, каза «No, no ,no, this is not true!». Той поправи интервюиращата, прекъсвайки я на два пъти, като й обясни на ужасния си английски за какво всъщност става дума. “Такива са жените. Особено либералките!” мислеше си той. “Нищо не разбират.”

            В края на интервюто, със същата фалшиво любезна, ледено-сияйна усмивка стил Хилари Клинтън, либералната офис-дама каза на Стилян, че е било удоволствие за нея да разговаря с него. Но че те всъщност търсят по-скоро секретарка (секретар) за офиса и че той е прекалено висококвалифициран «overqualified» за тази работа... Така че – Sorry!, но Bye-bye!... “Разбира се, че съм overqualified!” - помисли си с гняв Стилян на път за вкъщи. А ако беше работа за истински специалист, щях да съм «underqualified» - недостатъчно квалифициран! Toгава кой ще ме вземе на работа?“

            Стилян не получи никакви други покани за интервюта. И изпадна в мрачно озлобление. Достойнството не му позволяваше да помоли Иван да го вземе на строителна работа, след като веднъж категорично беше отказал. Сега  Стилян трябваше спешно да си търси каква да е работа – защото парите му бяха свършили. И спешно да си търси и квартира.