ПЛОЩАД ТАКСИМ И ОРЛОВ МОСТ

Турската полиция е атакувала протестиращите на Таксим. "Умереният" ислямист и "умерен" авторитарист Ердоган няма да се предаде лесно. Както няма да се предаде и Путин, другият "умерен" авторитарист на изток от България.

Въпреки многобройните провокации на внедрили се, или внедрени, в нашите демонстрации на "Орлов мост"през февруари лица, полицията не упражни насилие. Макар и някои да виждат тактически ход в това, Бойко Борисов подаде оставка. Медиите, които го обслужваха също мигновено го напуснаха. Някой друг дърпаше конците.

Надявам се, повечето българи си дават сметка колко опасна за България е реториката на наши видни политически марионетки, които искат да оттласнат страната ни от Европейския съюз и да я пратят в ръцете на  азиатските "умерени" нови диктатури.  Преди всичко у нас са силни интересите на Русия. Но хората на Русия напоследък ни съветват дори да заменим европейската помощ със заеми от Китай.

Гордеейки се с това, че сме мост между Европа и Азия, между Запад и Изток, не трябва да забравяме, че заветната мечта на нашите възрожденци беше да се присъединим към Европа. Най-после това стана. И дано не е за кратко!

Всъщност истинският културен мост между Европа и Азия е, и винаги е бил, Истанбул. Още когато е бил Константинопол. И в момента там има реално борба между ислямисти и про-западно настроени млади хора. Дано протестиращите устоят на полицията и дано не се пролива кръв!

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ ЛИ?

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1960522

            Макар че има еврейски, ислямски, китайски и много други календари – почти навсякъде по света годината официално е 2013-та. Две хилядолетия и 13 години след предполагаемотво раждане на  Исус Христос, християнското летоброене, което е започнало да се възприема в Европа едва след осми век, е общоприето навсякъде по света.

            Но докато преди сто години, точно в навечерието на Европейската ( Първата световна) война, Европа и нейната християнска култура е изглеждала като център на света, то от Втората световна война насам това все по-малко е така. Християнска Европа вече не е център на света.

            Американският литературен критик Харолд Блум, автор на книгата „Западният канон“ критикува идеята на англо-американски поет Томас Стърнз Елиът, че християнството е основата на европейската култура, като остаряла идея. Блум дава примери с големи не-християнски европейски модернисти като Кафка. Но ако не Франц Кафка, то Йозеф К. от „Процесът“ посещава катедралата и там получава откровение в разговор със свещеника. Християнството неизбежно е повлияло и на нехристиянските писатели в Европа, то влияеше и на писателите-комунисти и атеисти, отрасли в съветския блок.

T. С. Елиът, един от писателите, които безспорно са заслужили Нобеловата награда, при цялата си противоречивост и някои отблъскващи антисемитски изказвания, правени преди Втората световна война, е прав за християнството като идеологически гръбнак на европейската култура.

(Всъщност, европейската, „западната“ култура има две родни места. И двете са повече или по-малко на изток. Това са Древна Гърция и Древен Израел. )

Т. С. Елиът, едно от най-големите имена в европейския модернизъм между двете световни войни, макар и американец, е за мен последният голям европейски поет. Европейски е  не само, защото отива в Англия и става англо-католик, но и защото се опитва да асимилира и обобщи в творчеството си цялата европейска поетическа традиция.  Американецът Елиът съзнателно става европейски поет. Но той е и последен, защото неговият християнски европоцентризъм излиза от мода след Втората световна война, когато Елиът спира да пише поезия.

            След Втората световна война идеята за Европа и нейната християнска култура като център на цивилизацията е изместена от американската мултикултурна идея – идеята, че светът няма един географски, религиозен или културен център. Точно през последните десетилетия, когато се оформяше новата обединена Европа – времето на първият полувековен мир на Стария континент – Европа престана да бъде център на света.

Вече и САЩ, държавата която създаде мултикултурния модел на глобалния свят, не е единствена свръх-сила.  А в големите източни икономически центрове, в Китай, Индия и Япония, хората едва ли биха приели, че християнската цивилизация е Цивилизацията с главно Ц. Цитаделата на Цивилизацията – някаква могъща средновековна крепост,  около която обикалят безпросветни варвари... Така се е мислело на Запад по колониално време.         

Световните войни слагат край на старите европейски империи и начало на американската икономическа и културна хегемония. В годините на студената война, която Западът спечели, Европа се обедини и противопостави на Комунизма с една американска идеология. Американският модел, макар и Западен, не е европоцентристки, а мултикултурен и мултирелигиозен. Това е моделът на днешния глобален и многоцентров свят.

Да се борим с глобализацията е все едно да се борим с въртенето на земята – със смяната на годините. Искаме ли наистина да се върнем назад в света преди интернет, в света на затворените граници и войните – топли или студени – между културите?

Според християните, Исус е Бог и човек, който се е жертвал от любов към хората и със смъртта си е изкупил греховете им. Макар и да не е на една и съща дата, Възкресение Христово би трябвало да съвпада с края на Еврейската Пасха, както и с настъпването на пролетта – с възкръсването на природата.

 Но няма вече един център. И за да не се разпадне света, всички ние, християни, мюсюлмани, евреи, будисти, индуисти и атеисти трябва да се научим на толерантност едни към други. Трябва да се научим да живеем заедно, да разбираме другите, да им съчувстваме, да обичаме ближния си. Към която и вяра да принадлежим трябва да можем да кажем, че  Бог е Любов.

Алтернативата на толерантността e барикадирането в собствената традиция или фанатичното й налагане в мултикултурния свят. Това е фундаментализма – реакция на страх от глобализацията и вкопчване в корените, които се опасяваме, че губим.

            Фундаментализмът може да бъде религиозен или светски. Национал-социалистическите и комунистически диктатури на миналия век бяха светски, или квази-религиозни фундаменталистични общества, които искаха да наложат с насилие една идеология на всички. Фундаментализмът може да доведе до гибел съвременния взривоопасен и многоцентров свят...

Затова – с православните християни в неделя ще си кажем – Христос Възкресе!

A на всички останали братя и сестри – честито подранило лято,  Мир и Любов!

Човекът не е остров

Според агенция "Блумбърг", валутите на страните от групата БРИК (Бразилия, Русия, Индия и Китай) са  поевтиняли през второто тримесечие на тази година с най-големите темпове от 1998 насам.

Последната световна икономическа криза започна в САЩ преди около 6 години. После премина в Европа. И още е тук. А сега явно се разпространява и към Русия, Индия и Китай. Това са концентричните кръгове около епицентъра. Хубавото е, че в САЩ май вече преодоляват кризата. Надявам се, че и Европейският съюз ще оцелее в крайна сметка. Но всички хора по света трябва да разберат, че са неразривно свързани. И няма поединично спасение. Грипът, който се появява днес в Китай утре ще бъде тук. Ако се сблъскаме с планетата Меланхолия, тя няма да пощади никого.

В известната своя проповед, използвана от Хемингуей като епиграф към романа му „За кого бие камбаната“, Джон Дън казва:

„Човекът не е остров

вътре в себе си затворен;

човекът има връзка с континента,

той е част от всичко друго;

отмъкне ли морето буца Пръст,

по-малка става територията на Европа,

както, ако откъсне Полуостров цял

или събори Замък

на твой приятел или твоя собствен Замък.

Всяка

човешка смърт

ме намалява,

аз съм част от цялото човечество.

И затова не дей да питаш

за кого бие камбаната:

тя бие за теб.“

Когато ти се усмихва Съдбата, или когато имаш амбицията за победа на самотния бегач на дълги разстояния, е лесно да бъдеш егоист. Но когато си наистина в беда, в криза, разбираш, че няма поединично спасение. Човекът не е остров вътре в себе си затворен.

Говорим за този свят. Иначе – пред смъртта всеки е сам. Но докато сме живи, нас ни намалява смъртта и нещастието на другите около нас.

Едно мое стихотворение завършва със следните четири реда:

Ако живееш във времето

на Ромул Августул

можеш да си смел и горд,

но не и Еней.

Еней е митичничният създател на Рим. А Ромул Августул – последният император по време на упадъка и падането на империята... Както никой не може да избяга от смъртта си, така и никой не може да избяга от времето си. Светът е едно цяло и ние живеем в едно определено време, в една определена епоха.    

   

Но има и друг, по-личен аспект на  неразделността ни от свет. Както гласи известната мъдрост, когато си отиваш от този свят, ще вземеш със себе си само това, което си дал на другите.