понеделник, 17 октомври 2011 г.

ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ


            Отдавна мислех да започна този блог, но поради много работа и инертност все отлагах. Започвам го сега, на петдесет и четвъртия си рожден ден с публикация на три стихотворения, писани от мен през различни години.  

            Днес, с помощта на услужливия чичо Гугъл ние можем лесно, само с едно безгрижно кликване да се доберем до всякаква информация, която в миналото трябваше да търсим дълго по прашни чекмеджета с картончета в библиотеките. Ако не в библиотеката, информацията можеше да се получи в лични разговори със знаещи и умни хора.  Но най-често трябваше просто да се опитваме да отгатнем това, което Желязната завеса, цензурата, както и липсата на сателити и интернет не ни даваше възможност да знаем.  Самиздатът, който правехме на пишещите си машини през 1989, сега, в ерата на блоговете, изглежда като палеолитна скална рисунка. Трудно ни е да възприемем, че по време на нашия живот се е случила такава радикална информационна революция. Всъщност това е най-голямата революция, която помни човешката история.

            Но въпреки интернет, или точно заради него, ние сме станали ужасно мързеливи. Очакваме машините да търсят, помнят и дори да мислят вместо нас. Изглежда имаме по-малко стремеж към знание, точно зашото цялото световно знание ни е така лесно достъпно. Или по-малка способност да асимилираме знанието.

            Няколко пъти съм се учудвал защо въпреки лесния достъп до информация, хората не си дават труда да проверят неизвестно име, референция, или алюзия в текст, който четат. Не много отдавна един литературен критик, който се изказа похвално за мое религиозно стихотворение, където се повтаряше фразта „Аз съм който съм”, сметна, че тази фраза е мое лично откровение. А това всъщност е името на Бог .”Аз съм който съм” казва Бог, когато Мойсей Го пита какво е името Му. А ние сме ехото от името Му.

            За да улесня читателите на поезия, които не ползват Гугъл, или не обичат да се разсейват с ровене из Гугъл, когато четат поезия, ще си позволя да дам тук някои пояснителни бележки още в началото, като предисловие. Те се отнасят към първото и второто стихотворение. (Третото е твърде лично, за да го обяснявам.)


           *         *        *
            
            Повечето от стиховете на великата Емили Дикинсън (1830 -1886 ) са намерени след смъртта й в една кутия от сестра й. Емили е живяла и умряла в самота в бащиния си дом. По нейно време това е било нормална съдба за жена, която не се е омъжила. Само 7 от всичките 1,775 стихотворения на Емили са били публикувани преди смъртта й.

            Ето буквалният превод на цитираните като епиграф части от нейно стихотворение: „ Животът ми е чакал като зареден пистолет. . . защото аз имам само силата да убивам, но не и силата да умра.” За мен стиховете на Емили Дикинсън са този зареден и никога неизползван от нея приживе пистолет,  който е чакал своя собственик. Ако стиховете й са пистолета, собственикът, който те са чакали става читателят отворил книгата й.

            В друго нейно стихотворение, „Because I could not stop for Death. . .”, смъртта се явява на Емили като любезен кавалер, за да я отведе с каретата си.

            Горгона Медуза е била красива жрица в храма на Атина. Но е била наказана от богинята на мъдростта за това, че Посейдон я изнасилил в храма. С чудовищното си лице и змийска коса наказаната Медуза вкаменява всеки, който я погледне. Тя не може да вкамени само Персей, който не я гледа направо, а гледа отражението й в щита си,  докато й отсича главата.


              Херувимите са ангели с огнени, въртящи се в кръг саби, които пазят Рая от изгонения човек. (Битие, 3:24)






ПОЕТЕСАТА

                        “My Life had stood – a Loaded Gun – “    . . .
                        “For I have but the power to kill,
                        Without – the power to die—“
                                                             Emily Dickinson

Kато Медуза
вкаменявам с огнен поглед
любовници, мигове,
улици, къщи, дървета.

Като Медуза превръщам
смъртното в камък, превръщам
любовта в изкуство, превръщам
краткия живот във вечна смърт.

Като Медуза живея сама
в тихата стая –
в тази пустиня от стихове –  статуи
на моя пропуснат живот.

Като красивата жрица Медуза
съм наказана със самота. Наказана,
за дето позволих да бъда изнасилена
от Бога на морето, бурята и земетръса.

Като Медуза съм наказана
да чакам Смъртта –
моят любезен кавалер с каретата.
Само него не мога да вкаменя.

Като Медуза, като Медуза –
прокълнатата жрица на Мъдростта –
аз вкаменявам с поглед живота.
И чакам моя Кавалер.

                                               
                                    
                            НЕВЪЗВРАЩЕНЕЦ

                                   
                            1.

                            Всяка минута
                            има своите многомилионни градове
                            и небеса,
                            за кратко озарени облаци,
                            запалени от залеза прозорци . . .
                            Има тайни коридори,
                            водещи към тъмни стаи
                            всяка минута.

                             Кой живее там?
                             Какво бихме си казали?
                             Как бихме заживели заедно?
                             Не зная . . .

                              Всяка минута
                              като невъзвращенец
                              отминавам
                              безброй врати
                              към вечния живот.


                               2.

                               Виновни сме, Душа,
                               че знаем
                               за самотата си,
                               за края си.
                               Виновни сме
                               и сме изгонени от Рая.

                               Часовникът е този херувим
                               с две саби,
                               който
                               не ни допуска да се върнем
                               през входовете на минутите
                               в Безкрая.

                                                                        



                                ЧАКАЛНЯ
                                                             
                                 1.

                                 Сам съм
                                 в празната чакалня на сърцето си
                                 чакам последния влак
                                 в полунощ.

                                  2.

                                  Сама си
                                  в своя семеен дом.
                                  Всичко е подредено
                                  в  един бял шкаф.
                                  Всеки час, всеки ден
                                  има своето чекмедже.
                                  Вътре мирише на борове и водопади,
                                  на пристанище под залеза
                                  и пролетна буря.
                                  В стаята ти е тихо и бяло.

                                  3.

                                  Срещаме се в чакалнята на гарата.

                                  Голи сме
                                  под часовника и звездите.
                                  И се обичаме.

                                  Срещаме се в чакалнята на гарата.

                                  После ти си отиваш у дома.
                                  А аз съм си у дома.

                                                                              



2 коментара:

  1. Поздравление, Владо! Поезията ти е вълнуваща и дълбока, ювелирен стих, който ми действа вдъхновяващо....а това за мен е най-важното.

    Илеана Стоянова

    ОтговорИзтриване