ТРУДНИ РЕФОРМИ ИЛИ БЕРОВИЗАЦИЯ

Правенето на реформи е значително по-трудна и неблагодарна задача от писането на прокламации. Вече 25 години реформите буксуват. Единствено по времето на Костов, когато България се справи с Виденовата хиперинфлация ( но уви не можа да се справи с Беровата мутризация) и пое по евро-атлантически път, се случи някаква реална промяна. Впрочем от тогава насам имаме и много бавен, но постоянен икономически растеж. Но КГБ-ДС мафията остана в задкулисието. Заради нея и растежа е толкова бавен и мъчителен, въпреки европейската интеграция.

И сега при всеки плах опит за реформа от блатото се надигат силите на реставрацията и заплашват с нов държавен преврат, като този, който направиха през зимата на 2013 на Бойко Борисов, за да доведат сламения човек Орешарски на власт. За да не се разрешат реформи в полицията бяха организирани полицейски протести и се отправиха недвусмислени заплахи, че " който не признава клас пада от власт".( полицаите трябва да имат високи заплати,особено тези, които са на улицата, но за целта трябва сериозна реформа, включваща и съкращения -- реформите винаги са болезнени).

От блатото се надигат постоянно призраците на миналото, за да ни стреснат и внушат ,че са безсмътрни -- те са най-видими и уродливи във ВСС. Със зъби и нокти те ни дърпат назад, не искат нищо да се променя; спирането на съдебната реформа за тях е въпрос на живот и смърт. Основната им цел до сега беше да елилиминират Христо Иванов. Получиха, уви, известна подкрепа и в парламента.

Мисля, че зловещата и подла атака срещу Петър Москов, който започва да прави някакви реални реформи в здравеопазването, атака експлоатираща страховете на българските майки, не успя.

Надявам се, че и съдебната реформа не е погубена напълно и вярвам, че новият министър Екатерина Захариева ще работи успешно за нея. 

Надявам се също, че ВСС с постоянните все по-големи безобразия и скандали, които призвежда в крайна сметка се самоубива, че това е предсмъртен страх и истерия. 

Но мафията няма да се предаде без кървав бой. А реформите означават големи финансови загуби за всички сенчести бизнеси и най-вече за генералите на задкулисието. Те разполагат с пеевската преса, но и с други по-опасни икономико-политически лостове и постоянно се опитват да генерират безредици, хаос, ситуация за преврат, като този, която създадоха през февруари 2013-та след провала на референдума за "Белене".

Добре е да се поставят ясни реформатоски цели за следващите шест месеца. И ако те не се постигнат -- тогава наистина може да се наложи отново да ходим на избори. Защото компромиси с политически партнюори и дории опоненти могат да се правят в името на някаква кауза, но да се прави компромис с мафията е самоубийство. Подайте им ръка и те ще я изядат.

Но от политическата нестабилност и забавянето на реформите чрез нови избори, или от раздори сред управляващите, печели най-много мафията. Реформаторският блок, особено сега, след разцеплението в ДПС, след добрите резултати от последните избори и изборния разгром на БСП, има възможност наистина да измести ДПС от мястото му на де факто втора по значение политическа сила. При това Реформаторският блок може да бъде силата, която не дърпа ГЕРБ надолу към блатото на задкулисието, както прави ДПС винаги,когато е във властта, а обратно, реформаторите са, и могат да бъдат сила, която подтиква коалиционното правителство към реформи.

Реформите са много, много трудна и неблагодарна работа. Но трябва ли да се предаваме веднага, след една загуба в първата битка? 

Христо Иванов постъпи като един достоен човек, когато парламента бламира важна част от исканата от него реформа. Но нужно ли е точно сега Реформаторският блок да се разцепи и да се преследва отново, за кой ли път, химерата за някакъв нов десен проект, който тутакси ще се превърне във втора политическа сила?

Знаем какво се случи след като Синята коалиция се разпадна в навечерието на изборите през 2013-та. Опасявам се, че и сега ще се случи пак същото, ако Реформаторският блок, като участник в управлението, се разпадне и се провокират нови избори напролет.

Дори и по-лошо може да се случи - нова пълна Беровизация на страната. Този неологизъм тревожно се римува с термина "балканизация" . А той означава хаос, война на всеки срещу всеки, политическо безсилие и безвластие, т.е. пълна власт на задкулисието. (По Берово време - власт на Мултигруп и "групиривките".) Борбата за реални реформи е много трудна. Но защо се предаваме толкова бързо ? И защо никога не се учим от грешките си?

НОВОГОДИШНО

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Витoша 

се сипе брашно.

Баба точи кори за баница. 

Забрадката и роклята й

вчера бяха черни,

а днес са като в болница... 

Софийското поле е избледняло

старо одеало.

Детето вижда сини планини

в шарките на одеалото.

Отгоре минава самолетче-играчка…

А брашното се ръси

в полите на Витоша

и баба простира корите на стола...

Срещу Съдебната палата,

където виелица слага на лъвовете

хлебарски шапки,

детето

със сива брада

и дебелата му изрусена кака 

пушат пред кафенето.

Това са внуците на баба, 

чиито внуци днес се крият под друго 

чуждестранно одеало. 

Но баба Витоша си е все същата.

Свъсва вежди 

и издухва от полите си брашното

на ненужните спомени.

ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.

Луна расте отдалеч

като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.

Небе в горещия прозорец

с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.

Залезна приливна пяна

разлиства пламък.

4.

Нова година.

Врана скача в пресен сняг.

Пише пророчество.

ПРЕДИ ЧЕТВЪРТ ВЕК

3 ноември 1989 г.,  внасянето на петицията на "Екогласност" в Народното събрание.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.

Какво ли този път ни носи

дядо Коледа?

Уви, глиганите привършиха,

другари!

Но да оставим своите Винчестери

на стената над камината

и да послушаме спокойно

на свинете вечерния хор

вън

в декемврийската виелица...

Свинете – тези розови предчувствия...

Свинете – тези тъжни ангели...

Според последни данни

те са между най-интелигентните бозайници.

Те са като хората – всеядни.

Те преглъщат всичко:

и чиниите с ухаеща помия,

и летящите чинии,

и студените остатъци от мозък,

и пържолите от бивши братя.

Всичко! –

шепне хорът на невинните животни –

всичко трябва да изплюскаме!

Защото рано или късно

и нас

за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.

И ако устите им не бяха обладани

от музиката на месото,

те щяха да предупредят човеците

с такива думи:

Има във вселената възмездие!

И вие,

дето днес ни плюскате,

вие също сте обречени

на нечие

декемврийско тържество!

1980

* Написах това стихотворение, когато бях на 23 го­дини и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българ­ските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пуш­ка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал така­ва . Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пле­нум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.

СЪНЯТ НА ГНИЛОТО ДЪРВО

Вътре в мен гъмжи една държава

отровена, разграбена, нездрава.

Чужди думи в кръчмите пируват,

а моите на чужди се преструват.

Катедрална фабрика „Надежда“

мъгляво жълто тайнство произвежда.

Злобата по залез в мен запява:

в ръждиви пари с песен се явява

бледа рота от деца смутени

със кървав сън в очите разширени.

В мозъка, в бетонен бункер Царя

загадъчно усмихнат хвърля зара.

В канцеларски лабиринт, на скрито

съблича той богинята с везните...

Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:

живее вътре, с вътрешно горене.

1988

ТРЕТИ НОЕМВРИ*

Група граждани

пристигнаха от изток –

азиатски кентаври

с високо развети опашки,

и се сляха с друга група граждани,

дошли от север –

руси герои

с медени пити, вместо шитове,

със сърпове за саби.

Група граждани владяха земите

на Балканите

от Франкския тъмен запад

до златния Цариград.

Група граждани се покръстиха

и ораха земята

от Дунав до Бяло море,

и ораха с кръст душите на славяните

до Охрид до Балтийско море.

Група граждани преживяха

Османската империя

с български имена,

с чардаклии къщи

и тлъсти стада.

Група граждани приеха в Търново

най-демократична конституция.

Група граждани

преживяха две национални катастрофи

около Първата световна война

и още една национална катастрофа

след Втората световна война.

Група граждани мълчаха денем

и плакаха насън,

задавeни от дим и демагогия,

и намаляваха,

и децата им измираха от рак

и безнадеждност,

и ги биеха, и ги лъгаха,

и ги потупваха приятелски по рамото.

Група граждани

на трети ноември

наводниха площада

от Света София до Народното събрание

и камбаните на Александър Невски биеха

и многохилядната група граждани

викаше:

„Чист въздух!

Чиста вода!

Свобода,

гласност,

референдум!“

А друга група

бивши селяни –

глухи и слепи от старост,

си подаваше главите

от два прозореца на Народното събрание,

обградено от милиция ...

И на другия ден

във вестник „Работническо дело“ съобщиха,

че група граждани

внесли някаква петиция

в Народното събрание…

5 ноември 1989

* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за еко­логията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Крис­тал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки, че по това време в София се провеждаше Междунаро­ден екологически форум, на който присъстваха запад­ни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред Св. Александър Невски. Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най-долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съоб­щение: „Вчера група граждани внесоха петиция в На­родното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла групата граждани, нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следва­щия ден.  

(Тези стихотворения последно бяха публикувани в книгата ми "Любов на площада" , изд. Скалино, 2014:

https://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html  )

14 декември 1989 г.

ЕЗИКЪТ Е СЪОБЩЕНИЕТО

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/10/19/2629349_ezikut_e_suobshtenieto_a_trolovete_sa_naemnici_v/

          “Медията е съобщението” казва Маршал Маклуън. “The medium is the message.”  Думата medium, освен медия (преса, телевизия, радио) означава и среда, или средство.За Маклуън – всяка технология. В този смисъл, и с още по-голямо основание, можем да кажем, че езикът е съобщението. Не само защото “в началото беше Словото”,  не само защото без език, на който мислим, не може да има рационално познание и памет. Но и защото е много важно как казваме нещо.

          Имаше едно време такъв виц. Ротният командир казва на старшината: “Починала е майката на редник Иванов. Трябва да му съобщиш, но по-деликатно. Кажи му го по заобиколен начин.” Старшината събира ротата и казва: “Всички, които имат майки, три крачки пред строя, ходом марш!” Иванов също тръгва напред, а старшината му вика: “Иванов, ти къде, бе?” Така старшината разбира заобиколния начин.

          Как казваме нещо е до голяма степен това, което казваме. Ние реагираме емоционално на тона, с който нещо ни се казва (гневен, враждебен, ведър, приятелски),  повече отколкото на смисъла на думите. “Ей, какъв глупак си!” може да изразява загриженост , ако е казано от приятел, или ненавист, ако е казано от неприятел. Посланието зависи от тона. От това как го съобщаваме.

          Можем да наречем няколкото хиляди сирийци, влезли у нас, бежанци, или икономически имигранти, или ислямско нашествие и “заплаха за съществуването ни като държава”. Думите, с които казваме нещо определят значението му. Създават го в нашето съзнание. Светът е това, което мислим.

          Дубравка Угрешич в есето си “Културата на лъжата” обясняваше как медиите са насадили страх и омраза към съседите и са предизвикали на практика войните в бивша Югославия през последното десетилетие на миналия век. Страхът и омразата са заразни. При това, ако всички около теб повтарят лъжи, трябва да си много силен човек, за да продължиш да вярваш, че само ти виждаш и казваш истината.

          По комунистическо време много хора не смееха да кажат истината не само поради страх от властта. Ако всички около теб казват, че виждат нещо, а ти виждаш съвсем друго нещо, в един момент започваш да смяташ, че твоето зрение е повредено. Ако мнозинството хора те обвиняават, ча това което мислиш е престъпно, започваш да изпитваш чувство за вина и да се чувстваш като престъпник. 

          Да, медията е съобщението. Къде четем едно съобщение - в някоя от медиите на Пеевски, в Мediapool или в Дневник, в сайта на световна информационна агенция, или в сайт с неясен източник, или на стената на, човек, на когото вярваме – това е от много голямо значение.

          Но дори ако няма специфична оценка и коментар в един текст, самите думи, с които ни се съобщава нещо, което е факт, изразяват отношение към него. Думите имат различни конотации, различни нюанси на значение. Синджир и верига са уж синоними, но ракията е синджирлия, не вериглия. А хотелите са от една верига, не от един синджир. ( Друго е „синджир-марка.) Има разлика между разговор и мухабет, среща и седянка, между „тази госпожа“ и „таз женица“. Мнозина коментатори  под текстовете в електронните издания имитират диалект („К‘о й туй?“), за да изразят иронично отношение към текста. Просташкия и циничен език на жълтата преса създава светоглед.

          Все по-често ми се случва непознати хора, които са образовни, а дори и понякога студенти, на които аз говоря на "Вие", да ми отговарят на "ти". (Не че имам нещо против да си говорим  на „ти“ – просто разсъждавам за езика.) Някой ми обясни, че отпадането на формата “Вие” било влиянието на американските филми, където всички си говорели на "ти". Ами не, не е така! Това по-скоро е влиятнието на лошия превод на американските филми. В съвременния английски език няма изобщо форма "ти" ( 2 л. ед. ч.). Местоимението “you” може да бъдe вие ( мн.ч.) или Вие (ед.ч.).  

          Има и на български ( или поне имаше) такава учтива форма, когато говориш с познат човек, когото уважаваш, но да кажем е по-възрастен, или дори, когато говориш със свой студент или колега, на малко име, но на Вие. Може би това са формалности, но езикът има отношение и към нашето мислене. Как се обръщаме към някого е израз на това какво е отношението ни към него. Не е едно и също да се обърнем към непознат с „Ей, пич!“ или с „Извинете, господине!“

          Има и много други влияния на лошия (или буквалния) превод върху езика. Например не само банкоматът, но и продавачът вече ни казва "поставете вашата карта" или "въведете вашия пин", вместо "поставете картата си".

          Или се явяват странни нови думи като "суитчър". Суитчър на английски значи превключвател (switcher), а дрехата, която наричаме "суитчът" се нарича суетшърт (sweatshirt). Естествено чуждиците винаги звучат различно в новия език и дори изменят смисъла си. (Ярък пример за това са турските думи в българския език, които понякога значат нещо друго на турски.) Но когато една дума звучи напълно като друга, блуза като превключвател, това е твърде голямо изкривяване.

          Между другото, знае ли някой от къде произлиза думата "дънки"? Звучи като да е от английски, но на английски такава дума няма. Дънки е jeans (джинс). Теорията за магаревкиш произход не е особено състоятелна.

          Не мога да разбера също така каква е разликата между "екшън план" (любима дума на нашите политици) и план за действие? Може би екшън план звучи някак по-“cool” (по-яко). Вместо просто да  действаме по задачите -- участваме в някакъв екшън. Като Шварценегер.

          Макар че водя "уъркшоп" по творческо писане, мисля, че то си е творческа работилница. (workshop е работилница.)Това с уъркшопа е малко като едно време, когато официалното название на боклукчията беше "оператор на хигиенна машина", а на доячката „операторка на биологична единица“.  Звучи „по-яко“...

          Но тук навлизаме  в зоната на политическата коректност.  Професиите не трябва да звучат обидно, разбира се. Макар че не трябва да звучат и смешно. Още по-малко пък националностите.  Има недвусмислено расиски думи като „мангал“.

          Но наистина ли се отнасяме с по-голямо уважение към циганите, когато ги наричаме роми? (Често думата “ром” се употребява с ирония в жълтите вестници.) И трябва ли да прекръстим например руските цигански романси на руски ромски романси? И политическата коректност трябва да има някакви разумни граници.

          С какви думи казваме нещо е от огромно значение. Не способстваме ли самите ние за създаването на един опасен етнически и религиозен конфлик, когато наричаме бежанците от терора на Ислямска държава, както и от терора на Асад, ислямска сган и варварско нашествие? Силен лидер ли е Путин, или е  силов диктатор? Соросиди и американски агенти ли са враговете му, или борци за яовешки права и демокрация?  Освобождение ли беше навлизането на Съветската армия в България на 9 септември 1944, или окупация?…

          И случайна ли е силната опозиция на това да се преподават престъпленията на комунизма в училище?  

          Преди нещо да се назове, то не съществува. И по комунистическо време можеще да се говори за „грешки“ на комунизма, и дори за „извращения“ (когато говорим не за сегашмния лидер, а за някой предишен – например за Червенков по Живково време), но умишленото убийство на невинни хора не е грешка, а престъпление. Дори убийството на един невинен човек, а да не говорим за милионите жертви на сталинския терор в СССР и десетките хиляди в България.

          През деветдесетте години старите офицери от ДС заработиха над прехода към демокрация и капитализъм. Те сами се превърнаха в капиталисти ( с парите на комунистическата държава). Когато започна реституцията на дребната градска собственост – апартаменти, търговски площи  - се пусна в обръщение обидната думичка “реститутка”. Така бяха наказвани тези, които дръзваха да получават някакъв имот без да са от „нашите хора“, от службите, а по наследствено право.  А по това време никнеха като гъби „мулти“ и други „групс“...

          По същото време се промени и смисъла на думата “ченге”. По комунистическо време тя се употребяваше за доносниците на Държавна сигурност, а през 90-те години започна да се използва с положителна конотаци -  като синоним на полицай  (или превод на английската дума “cop” от филмите). „Сор“ не е обидна дума на английски, нито „ченге“ в дневния български - това значи полицай. Но едно време тази дума не означаваше дори милиционер, а доносник на ДС.

          И думата „чалга“ имаше друго значение, беше стил сватбарска народна музика. Но тогава и думата „мутра“ означаваше само грозна физиономия.

          Езикът е събщението. С лош език си създаваме врагове, с хубав език - приятели.  С двусмислици можем да набедим някого в престъпление. Но можем и да изразим  езотерична истина. Двусмислицата може да  има голяма сила, ако е умишлена : и подлият намек и поетичната метафора са видове двусмислици.

          И Хибридната война, която според някои Путин е повел не само срещу Украйна, но и срещу целия Западен свят, макар че в Източна Украйна обстрелите са ужасяващо реална, е преди всичко езикова война. А троловете са наемни “бойци на тихия фронт".

          Вероятно има бойци и от другата страна на фронтовата линия . Вероятно всички живеем до известна степен в паралелни светове. Но за да не бъдем пленени в измислен от някой друг свят, е важно да се научим да разпознаваме и това, което думите крият. Важно е и да разбираме как и защо си променят смисъла.