Софийски митове

КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“

(рондо)

Тъмносиньо, свободно, самò

небе. 

Разлюляно зелено 

дърво.

Сляпа слънчево бяла

стена. 

Надеждата нямаше думи тогава,

но беше голяма  –  като светa.

Мечтаехме западно залезно бъдеще

без гранични бразди. 

Без гранични бразди –

живем вече в светлото бъдеще.

Все по-стари сме – като света,

все по-малко надеждни са думите.

Стена –

сляпа, слънчева, бяла.

Дърво –

разлюляно, зелено.

Небе –

тъмносиньо, свободно, самò.

2013                

СТЪЛБИЩЕ НАД СТАРА СОФИЯ

And she’s buying a stairway to Heaven

    Led Zeppelin

Все нагоре тя пее и страда

по спиралната скърцаща стълба

в тази тъмна изгниваща сграда

между паяци, мишки и гълъби.

А навън е пазар и е залез – 

има гъби, лалета, хора.

Ето – облакът взривно се пали

и сред локвите зейва простора.

Долу никой за нея не знае.

Вътре плаче тя – сякаш зазидана.

Но се качва и става Даная:

там по стълбата – залезът слиза

от прозореца в горната стая,

който грее дъждовен и златен.

Тя отдолу е гола Даная...

или Рембранд с молци в халата?

Тя върви, обладана, нагоре

към прозореца с долната врява.

През разтворил крилете прозорец

ново стълбище й се явява:

тя се качва в дъждовния облак  –

горе в края му слънцето свети –

отвъд края на този следобед,

отвъд Края – завинаги свети...

Над трупа й се трупа тълпата.

Кръв и вестник. Пазарска е врявата.

Жълт подлистник, предал новината,

ще отложи за малко забравата...

Тя се качва все още нататъка – 

не е свършена, а съвършена.

Тя се качва през края  към някаква 

светла нощ. Тук е тъмно и денем.

1994

ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ

И изверги стооки, уродливи

копнеят за любов – ако са живи.

Тъй мойта къща с пламнали очи

в отсрещната се взира и мълчи.

С тъга и обич блокове се гледат

под майската луна мъртвешки бледа.

Стремеж за близост лумва вечерта

в очите им... Красива ще е тя,

която гола в стаята минава

отсреща... Сам, тревожен – наблюдавам.

Красив ще е и влизащият мъж...

Но лампата изгасва изведнъж

и още по-красиви стават те...

На нощна лампа старец сив чете...

А в кухнята семейството вечеря

и днес (часът е девет) както вчера...

О, скука! О, тъга! О, свят мъждив, 

ти отдалеч си толкова красив!

Прозорец с телевизор – сенки сини

на призрачно загадъчни роднини...

Убиец ли мълчи на входа, в мрак  

или момиче с влюбен мил хлапак?...

Бензинов вятър вън липата брули,

сама в гората от бетонни кули...

Дали ще избуи след векове

див лес над тези диви градове?

1987

СОФИЙСКИ МИТОВЕ

  На Ани Илков

Ти го чакаш от години цяли —

чудото дохожда всеки час.

Виж хамалина пред нас,

който носи огледало.

Атанас Далчев

1. 

Когато бях на двадесет, за мен

светът бе свят. Светът бе храм сияен

с небесен свод над кораба зелен.

Бях сам и влюбен, сам и всеотдаен.

Животът е горчива чаша, знам.

Но, боже, нека тя не ме отмине!

От луди летни облаци пиян,

за любовта си исках да загина.

По парковете денем аз я водех.

Но друг, не аз, бе силен на нощта.

Веднъж видях бельото й на пода

пред неговата стая сутринта.

О, господи! Това е чужда чаша!

Къде е моят спирт небесносин?

Пиян и блуден, дълго чудо чаках...

Уви, не се оказах Божи син.

2.

Погълнах трийсет – още три остават.

Изтичат в разкривена щърба паст.

Животът се изпива, отминава.

Лъжец ли съм – излъган ли съм аз?

Но щом от свята обич да умирам

ми се отказва – нека бъде мит

животът ми. А мойта чаша бира – 

всезнаещата чаша на Джамшид!

3.

Пред столична бирария допивам.

В магическата халба този свят

се отразява – вкиснал и приспивен

под облачната пяна с юлски цвят.

Взривяват се врабчетата и залез

възпламенява София – тогава

по улицата зад Централни хали

един хамалин, плувнал в пот, минава.

Той мъкне гардероба ти безсмислен

с бакърено лице и поглед див.

Пред него няма никакво предимство

наказаният и възпят Сизиф.

Хамалинът ти носи гардероба.

Той плюе на мита и сам е мит.

Щом тури 20 лева вечер в джоба – 

напива се и спи като пребит.

4.

Девойка с рокля на пауни свежи

зад Шератона свойта Ланча спря

с усмивка тайнствена. Какви копнежи

сънува тази царска дъщеря?...

На София в дълбоките недра,

от багер още необезчестени,

спят в някакви подземни езера

принцеси от усмивки озарени.

Те спят във византийската мозайка

между паун и кръст, от грозд обвит...

Девойката със Ланчата не знае 

за този мит. Но тя сама е мит.

5.

И циганката с анцунг, с яке “Кент”

е също мит. Дали е от Бомбай?

Железните чинии всеки ден

тя мие в шкембеджийнца “Шанхай”.

И плюе на мита. И го измита

навън като пияница заспал.

Но тя сама е мит – от тез, които

самият татко Ганди е избрал.

6.

Митичен градски селянин след мача,

сред полиса безродов, все по-лош,

от “Левски”, не от “Уембли”, идва мрачен

и виждам Стамболов, насечен с нож.

7.

Каква е твойта тайна мъдрост, София?

Да бъдеш кръстопът на ветровете

и да стоиш на своя кръст безропотно,

дорде с юмруци ти менят лицето?

Ти плюеш на мита. Ти имаш сто лица,

любовнице на Запада и Азия!

Ти си митичната световна столица

родена от селяшката фантазия.

Навярно твойта мъдрост е забравата.

Безпаметна, лекуваща, в недрата ти

водата мие черепи и храмове.

Обречени на теб – да бликнеш чакаме!

8.

Шумят липи, летят насън таксита.

Затворът вечер свети като храм.

Трамвай връхлита с хеви-метъл ритъм.

В панелен карцер влизам нощем сам.

Пиян отново, пея с дрезгав глас

забравената песен за Биляна.

Коя е тя? Съседите под нас

с точилка блъскат вече по тавана.

На гробището горе там, в Бояна,

един изровен череп под луната

ме гледа, моме хубава Биляно,

затръшват вихри есенни вратата...

Така е пуста тази стара черква!

Биляно моме, хубава Биляно...

Така е празен белият ти череп

с отнесена от ветровете памет.

Биляно, ти си череп  под луната  –

забравен, брулен днес от черен вятър.

Като пустинна ядрена планета

ти зееш горе в тръните и светиш...

Не, този не е черепът на Йорик.

Но не по-малко е за мит достоен.

Че също тъй не може да говори

и е забравил вече на кого е.

9.

О, София, обречен съм на теб!

Зад банята желeзната ти цица

пои ме неведнъж като хлапе

с водата на забрава лековита.

О, Блуднице, Исус Христос къде е?

Обичам те! И знам, че си светица.

Но кой ще те издигне и възпее?

Обича те тълпа алкохолици.

Вода не пия вече. Остарях

и пия бира – топла и прокиснала.

В Джамшидовата чаша що видях?

Мухи удавени. Не ми се мисли!

Аз плюя на класическия мит

за Царя, в чудотворна чаша вгледан.

Защото скоро сам ще бъда мит –

с един маркуч – там в моя дом последен.

Обречен съм докрай на този град.

За него вдигам чаша. Не Христовата,

не Огледалото на този свят – 

аз вдигам просто чашата с отровата.

1986

СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня 

Вятърът свещенодейства 

обладава
спящите в леглата им 

Снежен ореол сияе 

над този празен град 

Свято е световното семейство 

Свята
свети самотата ни 

Светът е свят. 

КОЙ СЪНУВА МОЯ ЖИВОТ

  На Георги Рупчев

Над кофи за боклук,

над пусти кални тротоари,

над мъката безпаметна на този

полунощен град, над мъката

се спуска древен вятър

и довява

на надеждата студените кристали.

Идват снеговете. Тракат

тъмните витрини срещу вятъра

и съска синя змийската реклама

над аптеката – хипнотизира ме,

хипнотизира ме сияйната змия на времето – 

парализира мe

времето, което ни лекува

и убива.

        Виждам – 

горе в планината грее преспа – 

тътнат тъмни пориви на вятъра,

лисици вият, светят жълти павилиони, в преспата

зеят пори – зреят

бездните на вцепененото съзнание....Аз виждам

и се смея....

срещу снеговете, срещу ледения вятър,

който насълзява изкълваните очи

се смея...зная

че тревата спи и чака

стоплена под снеговете.....Знай:

“когато обсадят челото ти четирсет зими”

вятърът на зимата е знак,

че скоро, много скоро

върху кухия ти череп ще расте тревата....

живата, отровната трева….

Снеговете

носят дъх на лято

и надежда – 

дъх на искана,

изгубена любов....

Лятната трева 

дъхти на сняг и пустота.....

И какво тогава ни остава?

Освен отново да чакаме

зимата.

Защото целта е в самото чакане.

Защото обещаното блаженство

е в самата мъка.

Защото Бог съществува

само в нашата вяра,

че съществува.

Аз чакам. Без да знам кого.

Аз виждам и не разбирам.

Животът може би наистина е сън.

Но кой така тревожно сънува

моя живот? 

1982