Бърнт Нортън

T.S.Eliot reads Burnt Norton:

https://www.youtube.com/watch?v=9xDpueV1U8k&t=121s



Из "Четири квартера"

БЪРНТ НОРТЪН

τοῦ λόγου δὲ ἐόντος ξυνοῦ ζώουσιν οἱ πολλοί
ὡς ἰδίαν ἔχοντες φρόνησιν
ὁδὸς ἄνω κάτω μία καὶ ὡυτή

      I

      Настоящето и миналото време
навярно заедно присъстват в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция,
постоянна възможност
само в света на предположенията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край – настоящето.
Стъпки отекват в паметта
през прохода, по който не поехме,
към вратата на градината с розите,
която не отворихме. Моите думи отекват
така във вашето съзнание.
                         Но какъв е смисълът
да разтревожваме прахта по купа с розови листа
не зная.
              Други екове
обитават градината. Да ги следваме ли?
Бързо, каза птицата, открий ги, настигни ги
зад ъгъла. През първата врата
към първия ни свят, да следваме ли
измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.
Там бяха те, достойни и невидими,
стъпващи без допир върху мъртвите листа
в есенната топлина през въздуха трептящ,
и птицата извика в отговор
на нечута музика укрита в храстите,
и невидим поглед проблясна, понеже
розите изглеждаха като разглеждани цветя.
Там бяха те – нашите гости – и приети, и приемащи.
Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка
по пустата алея към чимширения кръг,
да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.
Сух шадраван, бетонът е сух, кафяв – ръбът му.
И шадраванът се изпълни със вода от слънцето
и лотос се издигна, тихо, тихо,
повърхността блестеше от сърцето на светлината –
те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.
Внезапно мина облак и шадраванът се изпразни.
Върви, каза птицата – понеже бяха пълни със деца листата,
скрити възторжено, смеха си затаили.
Върви, върви, върви – каза птицата, – родът човешки
не понася твърде много реалност.
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край – настоящето.


     II

     Сапфир и чесън сред калта
     в търкалящата ос са впити.
     Трептяща, струната в кръвта
     под белега втвърден запява,
     войните древни потушава.
     Танцът във вените, в гърдите,
     на лимфата ни кръговрата
     потокът звезден очертава –
     в дървото лете той полита,
     трептим и ние в светлините,
     предначертани сред листата,
     и слушаме в калта под нас
     глиган и хрътка как със бяс
     се гонят пак и в този час,
     но помирени сред звездите.

     В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,
ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.
Вътрешната освободеност от земните желания,
спасение от действие и от страдание, спасение
от външна или вътрешна принуда, но все пак обкръжено
от сетивна благодат – от бяла светлина, спокойна и вълнуваща,
Erhebung без движение, съсредоточеност
без откъсване, нов свят, а всъщност
старият, но вече обяснен, разбран,
окръглил частичната радост,
разомагьосал частичния ужас.
И все пак веригите на минало и бъдеще,
оплели безсилието на променливото тяло,
пазят човечеството от Небето и от Ада,
които са непоносими за плътта.
          Миналото време и бъдещето време
оставят малко място за съзнание.
Да осъзнаваш, значи да не бъдеш във времето,
но само във времето мигът на градината с розите,
мигът на беседката, по която бие дъждът,
мигът на обветрената черква с падащия дим
може да бъде запомнен; замесен с минало и бъдеще.
Само чрез времето се побеждава времето.

     III

     Тук е мястото на недоволството –
времето назад и времето напред
в мъждива светлина: не дневна светлина,
която надарява формите със ясна окончателност
и превръща сенките в преходна красота
с въртене бавно, предполагащо трайност,
не тъмнина, душата да пречисти,
телесното да обезсмисли чрез лишения
и да оттегли любовта от мимолетното.
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати, износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност –
хора и хартии, завихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
Оригване на боледуващи души
в повяхнал въздух, мудните
са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.
Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,
Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,
тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.

     Но спусни се по-надолу, спусни се само
в света на постоянна самота,
свят не като света, а само това, което не е свят,
вътрешен мрак, лишения
и липса на всякаква собственост,
засуха в света на сетивата,
пустота в света на помислите,
неспособност в духовния свят;
този път е единият, другият
е същият, не в движение,
а във въздържане от движение; докато светът
се движи цял в копнежи по металните си релси
от минало време и бъдеще време.

     IV

     Камбаната и времето деня погребват с песен,
вечерен черен облак слънцето отнесе.
Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,
провесен надолу, към нас филизи поднесъл,
дали ще ни сграбчи и прегърне?
В хлад
пръсти на тис дали ще се вият по нас?
След като крило на синьо рибарче отвърна
със светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлината
в неподвижната точка сред кръжащия свят.


     V

     Думите отекват и музиката се движи,
но във времето само; само което живее,
може да умре. Думите, след изговарянето, стигат
до мълчанието. Само посредством формата, структурата,
думите и музиката могат да достигнат
покоя, както една китайска делва
постоянно се движи в своя покой.
Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,
не само за това, но и за едновременното съществуване,
или да кажем, че краят предхожда началото
или краят и началото са съществували винаги,
преди началото и след края.
И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,
пукат се, понякога се късат под товара си,
под натиска се хлъзват и изплъзват, и загиват,
гният от неточности и не стоят на място,
не стоят в покой. Пискливи гласове,
гълчащи, присмехулни или просто бъбрещи,
ги нападат постоянно. Словото в пустинята
най-много бива атакувано от гласове на изкушението –
разплаканата сянка в погребалния танц,
гръмките жалби на неутешимата химера.

     Детайлът на структурата е движение
като във фигура от десет стълбища.
Самото желание е движение
само по себе си нежелано;
Любовта е неподвижна в себе си –
причина и край на движението,
безвременна и без желания,
освен в аспекта на времето,
където има формата на граница
между несъществуване и съществуване.
Изведнъж в един сноп слънце,
в който прахта се движи,
се издига скритият смях
на децата в шубрака
бързо, хайде, тук, сега, винаги –
смешно е погубеното тъжно време,
проснато назад и напред.


                          Превод от английски Владимир Левчев

НEПОДВИЖНАТА ТОЧКА В КРЪЖАЩИЯ СВЯТ

Поезия и философия в „Четири квартета“ на Т.С. Елиът

        Всяка от четирите поеми на Елиът, известни под общото заглавие "Четири квартета",  е странен и смел опит  в словестна форма да се повтори музикалната структура на струнен квартет. По специално, поетът е бил вдъхновен  от Бетовеновия струнен квартет № 15, опус 132.

 https://www.youtube.com/watch?v=FUob2dcQTWA&t=32s

Но музикалната структура на Квартетите  на Елиът може да се нарече и музикално-философска структура, защото поезията е темпорално изкуство, развива се във времето като музиката, а основна философска тема на Квартетите е темата за времето. И вечността.

По-подробно ще анализираме философската идея на първия от квартетите – „Бърнт Нортън“, писан преди Елиът да реши да повтори тази структура и идея и да напише още три философски поеми за времето. Или по-точно, за отношението на времето към вечността.  

Нека разгледаме идеята за линеарното и кръговото време, както и за „неподвижната точка в кръжащия свят“, която в допълнение към структурната рамка обединява Квартетите.

Есхатологичната, линеарна представа за времето предвижда както начало (със сътворението на света от Бог или с Големия взрив), така и край на света в Деня на Страшния съд. Или светът свършва с унищожението на Земята и хората по някаква космическа причина.

Дали наистина времето има начало и край като човешкия живот? Или времето е кръговрат като годишния кръговрат? И тогава всичко ще се повтори. Отново и отново.

Ние все още се раждаме, растем, остаряваме и умираме. Въртят се сезоните на земята. Обществата и световете също се раждат, растат, остаряват и умират. И пак се раждат. Погребаното семе възкръсва на пролет.   

        Наистина, линеарното време не е по-малко очевидно от кръговото време. 

Но не е ли нашето лично време на този свят, от люлката до гроба, само една малка дъга от далеч по-голяма окръжност? Не е ли дори и човешката история една малка дъга от един по-голям кръговрат?

Винаги е имало пророци, често слепи, като Тирезий, който освен в „Едип цар“ е говорителят в част трета на „Пустата земя“, „Огнената проповед“, пророци, които виждат бъдещето, както и миналото. Теорията на Юнг за „синхронността“ (съвпадения, които нямат причинно-следствена връзка) се опитва да рационализира тази мистична представа за провидци и провиждане. Теорията на относителността, относителността на времето и пространството, теорията за паралелните светове – съвременните научни теории са далеч по-фантастични от класическите религиозни представи за верига от смърт и прераждане или за вечен живот на душата след смъртта.

        „Бърнт Нортън“ започва така:

Настоящето и миналото време

навярно заедно присъстват в бъдещето време,

а бъдещето се съдържа в миналото.

Ако цялото време винаги съществува,

цялото време е непоправимо.

Което е могло да бъде, е абстракция,

постоянна възможност

само в света на предположенията.

Което е могло да бъде и което е

сочат към един и същи край – настоящето.

    По-нататък в поемата се явяват въртящото се колело и оста (the axel tree), която го върти – неподвижната точка във въртящия се свят (the steel point of the turning world):

В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,

ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.

Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,

в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,

нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,

не би имало танц, а има само танц.

Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.

И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.

„Оста“ на въртящия се свят е неподвижният център. Тя не е във времето и пространството. Времето не спира, сезоните не спират да се редуват, но все пак винаги е сега. Сега е, когато пишем или четем това изречение. Сега е центърът, който е навсякъде, а окръжността – никъде. 

Например Коледа се случва всяка година и тя, макар че е във времето, е постоянно повторение на Рождеството на Христос, което е свещено събитие извън времето. (Около Коледа се развива и действието на пиесата„Убийство в катедралата“ на Елиът, случва се убийството на св. Томас Бекет.) Зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства, почти съвпада с Коледа. Така че Коледа е празник oще от римско време и на рождеството на светлината: Dies Natalis Soli Invicti. Традиционният празник се повтаря всяка година и така ни дава представа за безкрайността. Повторението на свещеното събитие ни свързва с „неподвижната точка във въртящия се свят“: центърът. Вечният кръговрат има един неподвижен център. Неподвижната точка не е в кръга на времето и не е в пространството. Но тя е във всеки от нас тук и сега, винаги. Дори и ако нас ни няма. Центърът е навсякъде и винаги.

Но както светът се върти, както вървим към края на света, може да се окаже, че всъщност вървим към началото. In my end is my begining („в моя край е моето начало“) e последният ред на втория квартет на Елиът, „Ийст Кокър“, който започва с In my begining is my end („в моето начало е моят край“). За Елиът тази фраза има и дълбок личен смисъл, защото Ийст Кокър е селото, от което Андрю Елиът, неговият прадед, заминава за Америка. В църквата на това село днес почива прахта на Т. С. Елиът. Той се е върнал в началото си.

Времето и безкрайността добиват съвсем конкретни визуализации в Квартетите: лондонското метро и градината с розите (в "Бърнт Нортън"). Лондонското метро и средновековното село с танцуващите в кръг селяни (в "Ийст Кокър") . Реката и морето. (в "Драй Сълвейджис")

Розата и огънят са едно. ( в "Литъл Гидинг") Но в огъня се влиза с танц. Музикалната структура на квартетите, както и метафоричните пейзажи, този танц на словото, или едновременното звучене на четири гласам или четири музикални инструмента, във всяка от поемите допринасят за отвъдсловесното разбиране на основната тема на Квартетите: отношението между време и безкрайност.

Всъщност самото художествено, словесно или музикално творчество е опит да се въплъти вечното във временното – Словото в словата ни. 

ЗАБРАВЕН СЪН

Не будете миналото! 

То спи във вас и сънува себе си. 

Има толкова много да сънува! 

Не го закачайте! Събудено,

то ще се свие като таралеж

и ще извади бодлите си.

А тe пробождат слънчевия възел 

с черна носталгия. 

Не можете вече да го видите.

Можете само да го прегазите 

с колата на смъртта. 

Миналото е  красив и важен,

но забравeн  сън. 

Оставете го да си върви по пътя!

Из "Достойно Ест" на Одисеас Елитис

Из "Генезиз":







Из "Страсти":







Из "Прослава":

СОЦИАЛНИТЕ МЕДИИ КАТО ИЗТОЧНИК НА ИНФОРМАЦИЯ

Разбрах от моите студенти, че повечето хора от тяхното поколение ползват социалните медии като основен източник на информация. Това в началото доста ме шокира. И започнах да споря с тях: Защо информацията трябва да се получава посредством социалните медии, когато повечето професионални медии - вестници, радио, телевизия, информационни агенции са вече онлайн? Социалните медии предлагат в най-добрия случай същата информация, но там (тук) разликата между информация, фалшива новина и лично мнение е много трудно различима.

Социалните медии не са точно медии в класическия смисъл. Те са, образно казано, едновременно редакции, читални и будки за вестници и книги. В социалните медии ние имаме тройна функция: създаваме, разпространяваме и консумираме новини (или по-точно съобщения, защото не всичко тук е новини). Ние ставаме читатели, журналисти и разпространители едновременно.

Опасявам се, че това смесване на ролите води не само до снижаване на качетвото, но и до заличаване на границата между факти и фалшиви новини, между новини и коментари, между истини и фантазии...

Това беше моят контра-аргумент. Но после се замислих за нещо друго. Когато се появи Уикипедия - "народната енциклопедия", където всеки читател може да бъде и автор, ние (повечето хора от моето поколение) гледахме с голяма ирония и недоверие на тази енциклопедия за масите. Можем ли всички да бъдем Енциклопедисти и Просветители?! :-) Не е ли това някакъв нов Пролеткулт? (Пролетарские культурно-просветительные организации)

Но с времето, за вече близо 20-те години от създаването на Уикипедия, нещата се поуталожиха. Сега "народната енциклопедия", поне на английски, съдържа много сериозни, задълбочени статии в някои области на знанието и може да се ползва като стартова площадка, ако нямаме никаква информация по даден въпрос. И не е по-зле от Britanica. Разбира се, винаги информацията трябва да се сверява от няколко източника, а там където статията е недостатъчно професионална, има и предупредителен знак от редакторите.

Започвам да си мисля, дали "основния източник на информация" за мнозина от моите студенти, на който аз изобщо не съм гледал като на източник на информация, а по-скоро социален форум, място за разговор, няма да претърпи подобни трансформации в близко бъдеще?

Сега, в условията на социална изолация, ние все повече живеем в електонното пространство, във форумите на социалните медии. Така може би ще получим имунитет за вирусната дезинформация. А се откриват и лекарства...

Светът се променя толкова бързо, че дори компютърните модели трудно предсказват близкото бъдеще. Да не говорим за пророците. Кой можеше в началото на януари да предвиди, че през март ще се срещаме повече в социалните мрежи, отколкото в парка или ресторанта, и дори ще работим във виртуалното пространство, ще преподаваме онлайн?

ЛИТУРГИЧЕСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Постмодерното е старомодно. И е скучно. Модерното, с девиза си “изкуство за изкуството”, макар и да не е толкова скучно, също е старомодно. 

Изкуството не трябва и не може само да си бъде цел. Това е фетишизма на индустриалното (модерното) и на постиндустриалното (постмодерното) общество от миналия век. 

Неусетно, въпреки бунта на модернистите срещу консуматорското общество, изкуството е станало вещ и стока. Една от тези безсмислени скъпи вещи, чиято цел е само да декорират гостните на материалното битие, или да го рекламират. 
  Една картина трябва не само да декорира, а да провокира, да инспирира, да въплъщава дух.

При комунизма, вместо рекламни билбордове и видео клипове гледахме партийни лозунги по улиците и на екрана на телевизора. Но според Маркс културата е само “надстройка” над икономическата база на обществото. Комунистическото общество също беше консуматорско общество. Целта на комунистическата идеология беше не духовното съвършенство, а материалното задоволяване на обществото. Много важно е да се грижим за бедните! Но културата не е само някакъв добавъчен лукс, само декорация на материалното битие.

Имаме нужда и от духовен хляб, не само от хляб за тялото, за да бъдем хора, Не сме само храносмилателни системи. Рано или късно тялото умира. А Христос казва на апостолите за хляба и чашата с вино: “Вземете, яжте: това е Моето тяло. И […] пийте от нея всички, защото това е моята кръв на Новия завет  […]” (Мат.26:26-28).” Това е насъщният ни хляб: тялото на Бог.

Литературата, изкуството — културата изобщо — не е някаква надстройка над икономическата база. Точно обратното  — както знаем от “Протестантската етика и духът на капитализма” на Макс Вебер, културата всъщност е базата на едно общество. Тя е семето, от което израства обществото. Има семена за различни растения. От тиквена семка няма да израстне бор.

Днес, в Информационната епоха, изкуството може по-лесно да се еманципира от оковите на материалистичното, консуматорско мислене на 20-ти век. Все по-малко пари изисква правенето на изкуство. Онлайн комуникацията, блоговете и социалните мрежи, прескачат разпространителските вериги за вестници и книги, магазините за изкуство. Възможно е вече да публикуваме и разпространяваме музика, визуално изкуство, дори да правим симфонична музика или кино у дома, без да са ни нужни много пари.

От една страна това може да снижи критериите за качествено изкуство.  Но от друга, без необходимостта да се съобразява с пазара, изкуството по-лесно ще може да се върне към изконната си същност: да бъде литургията в храма. Да бъде ритуала в храма на човешкия дух, а не пазарна стока. 

Изкуството винаги е било средство, а не цел. Било е ритуал в храма. Но само тези, които разбират човека като духовно същество, като Дух, тези, които смятат, че човекът има по-висша цел от това да се задоволи материално, преди да умре, са посветените в мистерията на изкуството. Като древните мистерии, като ритуала в храма, изкуството е свещено представление. Изкуството е представление, чрез което човешкият безсмъртен дух ни се представя: опредметява се, става видим. 

Изкуството има литургическа функция. И, разбира се, не става дума само за християнската литургия. Става дума за Теофания, за Богоявлене в най-широкия смисъл: за явлението на самия Смисъл.

В съответствие с тази чисто сакрална функция, изкуството има и важна морална функция в обществото. То е ритуал, който ни очовечава. И ни обединява. Както казва Т.С. Елиът, в оценката на едно художествено призведение винаги трябва да прилагаме и етически критерии. Красивото и Доброто са двете страни на същото. Доброто е красивото в човешките отношения. 

Изкуството не е нито стока, нито е игра за развлечение и бягство от реалността. Изкуството е предметно и, да, то е игра, но ритуална игра.

Един тъжен блус или един гневен рап не са само развлечение или бягство. Тъжната или гневната песен е начин да се рециклира нещастието на човека — да се превърне нещастието ни в тор за Райската градина. Трагедията на Човека, с помощта на изкуството, се трансформира в безсмъртие на Духа.

Изкуството трябва да при-общава и съ-общава. Както Причастието при-общава, както Архангелът съ-общава добрата вест на Дева Мария. Изкуството трябва да разговаря, не само да изговаря.То трябва да показва Пътя (като иконата на Богородица Пътепоказателка), а не само да приказва красиво. Изкуството трябва да увлича, не само да развлича, да съучаства, да смее, да се смее. — Дори пред стената за разстрел. Изкуството трябва да прегръща и да целува и да създава, да прави любов на площада.

В Света на мрака изкуството е послание от Другия свят. “Поезията, казва Паунд, е новини, които си остават новини.” Това са новините за безсмъртието на Духа. 

Литургическата литерарура винаги е съществувала. Това не е определено течение или стил, а литература, която има съзнанието за своята истинска функция.  За своята същност.