http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/05/29/2541233_pasivno-agresivnoto_razstroistvo_i_vunshnata_politika/
В интервю за "Дойче Веле" политологът Иван Кръстев определи външната политика на Путин като "агресивен изолационизъм". Това определение, което е много точно, провокира в мен някои мисли за психологията на бившия офицер от КГБ Владимир Путин, както и за психологията на мнозинството обикновени хора, деформирани от бившата тоталитарна власт.
Агресивен изолационизъм във външната политика – не е ли това политическа проява на пасивно-агресивното поведение на индивида?
Пасивно-агресивното поведение е психическо разстройство, при което индивидът реагира по прикрито агресивен начин на околния свят. То включва "заучена (или демонстративна) безпомощност" при изпълнение на ангажименти, формално приемане на ангажименти, а после отлагане, инат, преднамерен провал в изпълнението на поставените задачи, постоянно негодуване, възмущение и обвиняване на другите за собствения провал...
Това поведение, това отношение към света ми се струва доста характерно не само за нас, българите, с нашия пословичен негативизъм, но и за много хора в другите бивши соцстрани. По комунистическо време повечето хора се страхуваха открито да се противопоставят на системата. Но те често й се противопоставяха индиректно чрез пасивно-агресивно поведение, като едновременно приемаха това, което системата изискваше от тях, и го саботираха по всякакъв начин. Пасивно-агресивното поведение е защитен механизъм на вътрешно неуверения, уязвен и травмиран човек.
И до днес се срещат хора (поне от по-старите поколения), които се държат смущаващо раболепно, ухажват те по начин, който те кара направо да се изчервяваш, но в даден момент (например под влияние на алкохол) изведнъж започват да демонстрират съвсем друго отношение – на болезнена нетърпимост, завист, гняв, отмъстителност и омраза. Това двойнствено поведение има и крайна форма – на буквален психологически садизъм, проявяван от пасивно-агресивня човек към околните, особено към най-близките.
Пасивно-агресивното поведение е патологично изкривяване на личността. Но то до голяма степен се провокираше от двойнствеността на живота в комунистическото общество. Ако критикуваш съветския ръководител Леонид Брежнев или българския Тодор Живков, те обвиняват, че си враг на народа. Истината за липсата на демокрация се обявява за вражеска пропаганда. Намесата на диктатурата в личния живот на хората – грижа за човека. Дори концентрационните лагери бяха "трудово-възпитателни".
Въоръжаването и агресивното поведение към околния (капиталистическия) свят се наричаше борба за мир. Макар че пролетариите според Маркс трябваше да бъдат гробокопачите на капитализма. Самоизолацията на комунистическата държава от света се представяше като борба с чуждестранна агресия. Напускането на тоталитарната родина беше предателство. Писането на доноси срещу близки и роднини – висша форма на патриотизъм...
Всички в България бяхме подложени на този тип пасивно-агресивен тормоз по време на комунизма, живеехме в ситуация на постоянно обществено двуличие. Но това патологично обществено двуличие, пораждащо патологично лично поведение на хората, продължи да съществува и през последните 25 години след падането на Живковия режим. Уж сме в Европейския съюз, ама не съвсем. Уж сме за демокрация, ама демокрацията била прикрито поробване от страна на Запада. Уж сме за капитализъм, но капитализмът бил виновен за нашата бедност. Бившите комунисти станаха капиталисти, без да променят съществено своето антизападно идеологическо говорене. Те и досега едновременно остават верни на Москва и евразийската идея, но формално не се противопоставят на присъствието ни в Европейския съюз.
Когато се появиха свободните избори и политическата опозиция в началото на 1990-те, агентите на бившата ДС не внушаваха директно на хората да гласуват за БКП/БСП. Съвсем не. Мантрата тогава стана: "И едните, и другите са маскари, и едните, и другите са лъжци и крадци, не вярвайте на никого!" Тази подмолна стратегия работеше добре, защото всяваше смут в умовете на мислещите хора, които са критични към всяка власт и всяка партия. А немислещите така или иначе гласуваха под строй, под партийното червено знаме.
Стратегията "И едните, и другите са маскари" проработи така перфектно, че успя до голяма степен да саботира прехода ни от тоталитаризъм към демокрация. С тази стратегия се насаждаше масов скептицизъм и цинизъм. Така се подпомагаше задкулисно разграбване на държавата от новите мутро-капиталисти, по-късно станали олигарси, като се възпираше създаването на активно гражданско общество. "Какъв е смисълът да се борим срещу властта? И едните, и другите са маскари!"
Това саботиране на демокрацията се осъществи и у нас, както в Русия. Едва в последните години, с израстването на новите поколения, нещата у нас започнаха да се променят. По-младите хора не носят в душите си травмите от тоталитарно време, затова те не са склонни към постоянен негативизъм и подозрителност към външния свят, постоянно двойнственост и недоизказаност. Те нямат прикрит или неосъзнат комплекс за малоценност и вътрешна неувереност, изразяваща се в пасивно-агресивно поведение. Изглежда, трябва физически да си отидем ние, израсналите по време на комунизма, за да си отидат и травмите, които той нанесе на обществото.
Но не е ли хибридната война на Путин, с постоянното отричане на намеса в Източна Украйна (руските военни там били отпускари доброволци) и обвиняване на другите за собствените морални грехове (Америка тайно подстрекавала конфликта в Украйна, режима в Киев бил фашистки), обвиняването на Европа за собствените икономически грешки и собствената агресивност към околните, не е ли това изострена форма на пасивно-агресивно поведение в политиката?
В своя анализ на външната политика на Путин Иван Кръстев казва: " ... днешната руска пропаганда е много по-различна от съветската. Кремъл не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия се живее много добре и че там е бъдещето на човечеството. Москва иска да ги убеди в нещо друго, което голяма част от тях самите така или иначе мислят - че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което вълнува обикновените хора. В този смисъл посланието днес е не "Вярвайте на нас!", а "Не вярвайте на никого!"
... Да, така е. Така действат и интернетните тролове.Кажеш ли нещо срещу Путин, те не ти противоречат, но започват разпалено да обясняват колко лоши са американците... Както вече казах, ние познаваме този тип подмолна пасивно-агресивна пропаганда ("И едните, и другите са маскари, не вярвайте на никого, в политиката няма морал, а само интерси!") още от началото на 1990-те. Резигнацията, цинизмът, неверието дори във възможността да съществува морал в политиката саботира почвата на гражданско общество.
Още един пример за това как при пасивно-агресивното поведение другите се обвиняват за нашите собствени грехове е изявлението на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров, че България и Албания искали да си разделят Македония. Това изявление цели всъщност да легитимира завоевателската и реваншистка политика на Русия в Украйна, политиката на прекрояване на граници, като я припише на България и Албания. Разделяй, за да владееш! Ако не Македония – то умовете на хората. Разделяй балканските народи, противопоставяй ги един на друг!
Същевременно Путин не може да повярва, че е възможно спонтанно недоволство срещу властта. От една страна, се нагнетява някакво етническо напрежение в Македония (която албанците и българите били искали да си разделят), а от друга страна, се обвинява Европейският съюз в подстрекаване на протестите срещу Груевски (в които участваха заедно македонци и албанци). А целта на ЕС, видите ли, била да не позволи на Русия да заобиколи България с т.нар. турски поток, като го прекара през Гърция и Македония...
Този тип двойнствено пасивно-агресивно поведение не може в крайна сметка да доведе до друго, освен до провал – както в личния живот, така и в политиката. Не мисля, че хибридната война, която Путин води в Украйна, има почва у нас. В България привържениците на евразийската идея и враговете на Европейския съюз не са повече от тази шепа хора, които гласуваха за "Атака" на последните избори. А и западните ни съседи имат горчивия опит от югославските войни през 1990-те и знаят, че национализмът и агресията към малцинствата в държавата или към съседите, както и желанието да се прекрояват отново граници не водят до нищо добро. За нас, както и за сърбите и македонците, мирното разбирателство и съжителство в границите на ЕС е най-добрата перспектива. Териториалната цялост на Македония и мирът на Балканите е от полза на всички.
Искам да завърша с няколко думи към тези, които ще ме нарекат отново русофоб.
Да бъдеш враг на Путин не значи да бъдеш русофоб. Напротив, аз съм русофил. За мен Манделщам, Ахматова, Блок, Есенин, Пастернак са сред най-големите световни поети. "Майстора и Маргарита" на Булгаков ми беше настолна книга в гимназията. Превеждал съм Висоцки. Достоевски за мен е най-великият писател... Но това че обожавам Достоевски като писател не ме кара да харесвам имперската политика на цар Александър III. Нито това, че харесвам Ахматова и Манделщам ме кара да харесвам Сталин. Смятам, че Путиновата политика носи зло не само за нас, но и за руския народ.
Но до кога Путин ще бъде на власт зависи от наличието на гражданско общество в Русия и от неговата сила да се пребори с един диктатор. А всеки диктатор има определена харизма и властта му се опира на някакъв популизъм (национализъм или социална идеология), което импонира на много хора.
У нас политиката на Путин няма никаква харизма за повечето хора. И няма да успее. Путин се опитва да шантажира съседите си и цяла Европа със страх от руската военна сила. Но не мисля, че пасивно-агресивната му политика ще стане откровено агресивна към Европейския съюз. Постоянното връщане към реториката от времето на Студената война и дори от времето на Втората световна е израз на вътрешна неувереност и комплекси.
Но нито някой народ в Европа, нито руснаците биха искали да се върнат към ужаса на кръвопролитните масови войни от миналия век.
В интервю за "Дойче Веле" политологът Иван Кръстев определи външната политика на Путин като "агресивен изолационизъм". Това определение, което е много точно, провокира в мен някои мисли за психологията на бившия офицер от КГБ Владимир Путин, както и за психологията на мнозинството обикновени хора, деформирани от бившата тоталитарна власт.
Агресивен изолационизъм във външната политика – не е ли това политическа проява на пасивно-агресивното поведение на индивида?
Пасивно-агресивното поведение е психическо разстройство, при което индивидът реагира по прикрито агресивен начин на околния свят. То включва "заучена (или демонстративна) безпомощност" при изпълнение на ангажименти, формално приемане на ангажименти, а после отлагане, инат, преднамерен провал в изпълнението на поставените задачи, постоянно негодуване, възмущение и обвиняване на другите за собствения провал...
Това поведение, това отношение към света ми се струва доста характерно не само за нас, българите, с нашия пословичен негативизъм, но и за много хора в другите бивши соцстрани. По комунистическо време повечето хора се страхуваха открито да се противопоставят на системата. Но те често й се противопоставяха индиректно чрез пасивно-агресивно поведение, като едновременно приемаха това, което системата изискваше от тях, и го саботираха по всякакъв начин. Пасивно-агресивното поведение е защитен механизъм на вътрешно неуверения, уязвен и травмиран човек.
И до днес се срещат хора (поне от по-старите поколения), които се държат смущаващо раболепно, ухажват те по начин, който те кара направо да се изчервяваш, но в даден момент (например под влияние на алкохол) изведнъж започват да демонстрират съвсем друго отношение – на болезнена нетърпимост, завист, гняв, отмъстителност и омраза. Това двойнствено поведение има и крайна форма – на буквален психологически садизъм, проявяван от пасивно-агресивня човек към околните, особено към най-близките.
Пасивно-агресивното поведение е патологично изкривяване на личността. Но то до голяма степен се провокираше от двойнствеността на живота в комунистическото общество. Ако критикуваш съветския ръководител Леонид Брежнев или българския Тодор Живков, те обвиняват, че си враг на народа. Истината за липсата на демокрация се обявява за вражеска пропаганда. Намесата на диктатурата в личния живот на хората – грижа за човека. Дори концентрационните лагери бяха "трудово-възпитателни".
Въоръжаването и агресивното поведение към околния (капиталистическия) свят се наричаше борба за мир. Макар че пролетариите според Маркс трябваше да бъдат гробокопачите на капитализма. Самоизолацията на комунистическата държава от света се представяше като борба с чуждестранна агресия. Напускането на тоталитарната родина беше предателство. Писането на доноси срещу близки и роднини – висша форма на патриотизъм...
Всички в България бяхме подложени на този тип пасивно-агресивен тормоз по време на комунизма, живеехме в ситуация на постоянно обществено двуличие. Но това патологично обществено двуличие, пораждащо патологично лично поведение на хората, продължи да съществува и през последните 25 години след падането на Живковия режим. Уж сме в Европейския съюз, ама не съвсем. Уж сме за демокрация, ама демокрацията била прикрито поробване от страна на Запада. Уж сме за капитализъм, но капитализмът бил виновен за нашата бедност. Бившите комунисти станаха капиталисти, без да променят съществено своето антизападно идеологическо говорене. Те и досега едновременно остават верни на Москва и евразийската идея, но формално не се противопоставят на присъствието ни в Европейския съюз.
Когато се появиха свободните избори и политическата опозиция в началото на 1990-те, агентите на бившата ДС не внушаваха директно на хората да гласуват за БКП/БСП. Съвсем не. Мантрата тогава стана: "И едните, и другите са маскари, и едните, и другите са лъжци и крадци, не вярвайте на никого!" Тази подмолна стратегия работеше добре, защото всяваше смут в умовете на мислещите хора, които са критични към всяка власт и всяка партия. А немислещите така или иначе гласуваха под строй, под партийното червено знаме.
Стратегията "И едните, и другите са маскари" проработи така перфектно, че успя до голяма степен да саботира прехода ни от тоталитаризъм към демокрация. С тази стратегия се насаждаше масов скептицизъм и цинизъм. Така се подпомагаше задкулисно разграбване на държавата от новите мутро-капиталисти, по-късно станали олигарси, като се възпираше създаването на активно гражданско общество. "Какъв е смисълът да се борим срещу властта? И едните, и другите са маскари!"
Това саботиране на демокрацията се осъществи и у нас, както в Русия. Едва в последните години, с израстването на новите поколения, нещата у нас започнаха да се променят. По-младите хора не носят в душите си травмите от тоталитарно време, затова те не са склонни към постоянен негативизъм и подозрителност към външния свят, постоянно двойнственост и недоизказаност. Те нямат прикрит или неосъзнат комплекс за малоценност и вътрешна неувереност, изразяваща се в пасивно-агресивно поведение. Изглежда, трябва физически да си отидем ние, израсналите по време на комунизма, за да си отидат и травмите, които той нанесе на обществото.
Но не е ли хибридната война на Путин, с постоянното отричане на намеса в Източна Украйна (руските военни там били отпускари доброволци) и обвиняване на другите за собствените морални грехове (Америка тайно подстрекавала конфликта в Украйна, режима в Киев бил фашистки), обвиняването на Европа за собствените икономически грешки и собствената агресивност към околните, не е ли това изострена форма на пасивно-агресивно поведение в политиката?
В своя анализ на външната политика на Путин Иван Кръстев казва: " ... днешната руска пропаганда е много по-различна от съветската. Кремъл не се опитва да убеди западноевропейците, че в Русия се живее много добре и че там е бъдещето на човечеството. Москва иска да ги убеди в нещо друго, което голяма част от тях самите така или иначе мислят - че техните елити са продажни, че не се интересуват от това, което вълнува обикновените хора. В този смисъл посланието днес е не "Вярвайте на нас!", а "Не вярвайте на никого!"
... Да, така е. Така действат и интернетните тролове.Кажеш ли нещо срещу Путин, те не ти противоречат, но започват разпалено да обясняват колко лоши са американците... Както вече казах, ние познаваме този тип подмолна пасивно-агресивна пропаганда ("И едните, и другите са маскари, не вярвайте на никого, в политиката няма морал, а само интерси!") още от началото на 1990-те. Резигнацията, цинизмът, неверието дори във възможността да съществува морал в политиката саботира почвата на гражданско общество.
Още един пример за това как при пасивно-агресивното поведение другите се обвиняват за нашите собствени грехове е изявлението на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров, че България и Албания искали да си разделят Македония. Това изявление цели всъщност да легитимира завоевателската и реваншистка политика на Русия в Украйна, политиката на прекрояване на граници, като я припише на България и Албания. Разделяй, за да владееш! Ако не Македония – то умовете на хората. Разделяй балканските народи, противопоставяй ги един на друг!
Същевременно Путин не може да повярва, че е възможно спонтанно недоволство срещу властта. От една страна, се нагнетява някакво етническо напрежение в Македония (която албанците и българите били искали да си разделят), а от друга страна, се обвинява Европейският съюз в подстрекаване на протестите срещу Груевски (в които участваха заедно македонци и албанци). А целта на ЕС, видите ли, била да не позволи на Русия да заобиколи България с т.нар. турски поток, като го прекара през Гърция и Македония...
Този тип двойнствено пасивно-агресивно поведение не може в крайна сметка да доведе до друго, освен до провал – както в личния живот, така и в политиката. Не мисля, че хибридната война, която Путин води в Украйна, има почва у нас. В България привържениците на евразийската идея и враговете на Европейския съюз не са повече от тази шепа хора, които гласуваха за "Атака" на последните избори. А и западните ни съседи имат горчивия опит от югославските войни през 1990-те и знаят, че национализмът и агресията към малцинствата в държавата или към съседите, както и желанието да се прекрояват отново граници не водят до нищо добро. За нас, както и за сърбите и македонците, мирното разбирателство и съжителство в границите на ЕС е най-добрата перспектива. Териториалната цялост на Македония и мирът на Балканите е от полза на всички.
Искам да завърша с няколко думи към тези, които ще ме нарекат отново русофоб.
Да бъдеш враг на Путин не значи да бъдеш русофоб. Напротив, аз съм русофил. За мен Манделщам, Ахматова, Блок, Есенин, Пастернак са сред най-големите световни поети. "Майстора и Маргарита" на Булгаков ми беше настолна книга в гимназията. Превеждал съм Висоцки. Достоевски за мен е най-великият писател... Но това че обожавам Достоевски като писател не ме кара да харесвам имперската политика на цар Александър III. Нито това, че харесвам Ахматова и Манделщам ме кара да харесвам Сталин. Смятам, че Путиновата политика носи зло не само за нас, но и за руския народ.
Но до кога Путин ще бъде на власт зависи от наличието на гражданско общество в Русия и от неговата сила да се пребори с един диктатор. А всеки диктатор има определена харизма и властта му се опира на някакъв популизъм (национализъм или социална идеология), което импонира на много хора.
У нас политиката на Путин няма никаква харизма за повечето хора. И няма да успее. Путин се опитва да шантажира съседите си и цяла Европа със страх от руската военна сила. Но не мисля, че пасивно-агресивната му политика ще стане откровено агресивна към Европейския съюз. Постоянното връщане към реториката от времето на Студената война и дори от времето на Втората световна е израз на вътрешна неувереност и комплекси.
Но нито някой народ в Европа, нито руснаците биха искали да се върнат към ужаса на кръвопролитните масови войни от миналия век.
