ВАСИЛ ЛЕВСКИ – СМЪРТ И ВЪЗРАЖДАНЕ

 
     
     Васил Левски може би наистина е най-важната личност в българската история. Неговият живот, неговата смърт и неговите тайни комитети са свидетелство не само за това, че българинът е готов на саможертва за някаква надлична кауза, но и за това, че е способен на систематична и организирана колективна дейност. Всеки ден се сблъскваме с примери за точно обратното – особено в сферата на политическото – алчност и задкулисни сделки, хаотични действия. Виждаме систематичност и последователност само в преследването на лични интереси. А в обществените дела има систематичност най-вече в липсата на систематичност. Последователност най-вече в липсата на последователност. Васил Левски сякаш не е българин.

     Ние сме индивидуалисти, не сме отборни играчи. Левски със своите тайни комитети ни дава самочувствието, че като народ все пак сме способни на организирано колективно действие. И то в най-опасната от всички игри. Левски е знаел, че ако спечели – печели цял народ, той себеотрицателно е организирал тайни комитети сред народа. За да спечели целият народ, трябва целият народ да участва в "играта", а не да чака "Дядо Иван," или някой друг отвън, да му уреди държавата.

     Но има нещо, което за мен е смущаващо. Националният ни празник е денят, в който се подписва мирът между две империи –  Руската и Османската. Това е денят, в който някой друг, отвън, ни е "освободил от робството”. (Впрочем 3 март е 19 февруари по стар стил, така че честит Национален празник по стар стил!)   И другите ни два големи празника свързани с националното освобождени – 19 февруари (макар че обесването на Левски всъщност било на 18) и 2 юни –  са дни на смъртта. Да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането, или възраждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.)

    Най-светлият и оптимистичен български празник е 24 май. "...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът..." 

      24 май се празнуваше и по комунистическо време и беше единственият наистина светъл празник, на който не се говореше за бесилки, зловщо грачещи гарвани и черно робство, Нито манифестираха танкове и строени бойни редици със съветски знамена, с портрети на другарите Живков и Брежнев. Манифестираха учениците, с много цветя, венци, портрети на светите братя Кирил и Методий и песента "Върви народе възродени..."

     Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Макар, че са имали сродни исторически съдби с нашата, сърбите и гърците, не наричат себе си роби.  Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното възраждане и освобожение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича и дирите от хомота! И все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи. Или се оплакваме, че някой отвън пак ни е поробил, че нищо не можем да направим сами.

     Животът и дейността на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. И не само заради саможертвата му, не само заради способността за целенасочено, организирано общо действие. Но също и заради това, че в републиката, за която Левски е мечтаел, всички е трябвало да имат равни права, независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен, площаден и същевременно по-примитивен национализъм. И не само в България. По света набира мощ и  ксенофобията и религозния фундаментализъм. Връща се на мода и преклонението пред авторитарната имперска власт.  Идеите на Левски са модерни, европейски, възрожденски. Не се ли връщаме към предмодерното мислене  143 години по-късно?