НЯКОЛКО ВЪПРОСА КЪМ АТЕИСТИТЕ

http://offnews.bg/news/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D1%8E_66/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BA%D1%82-%D1%81-%D0%9D%D0%9B%D0%9E-%D0%B8-download-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE_368508.html

Науката вече сериозно говори за паралелни светове, за пътуване във времето, за практическо човешко безсмъртие.

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – вярата в съществуването на задгробен живот, или струнната теория, научната теория за съществуването на седем паралелни свята?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно,  – вярата в безсмъртиено на душата, или научната прогноза, че хората скоро ще могат да "download"-ват във виртуалното пространство съзнанието си? Или да си правят изкуствени „аватари“ –  и така да живеят вечно?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – старата вяра, че има друг свят отвъд видимия, или научната теория, че може да се пътува назад и напред във времето и че съществуват паралелни вселени?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – просвещенската вяра, че светът се подчинява на закони, има логика, и съответно Първопричина, Логос, Висш разум, който е създал света, или „научното“ атеистично убеждение, че светът не е нищо друго освен вечнодвижеща се мъртва материя, или енергия?

Вярвате ли, че животът и разумът, както и въздуха и пясъка, са възникнали по някаква чиста случайност? Какви доказателства имате за това?

Добре е да помислим за всички тези неща преди високомерно да се надсмеем над хората, които ходят на черква, които вярват в Бог и в безсмъртието на душата.

Разбира се, трябва да се направят някои терминологични уточнения за вярата. Можем да отграничим спонтанно вярващия човек, мистика, от човека, който изповядва някаква специфична колективна вяра ( т.е. принадлежи към конкретна деноминация – православен християнин, мюсюлманин, будист). 

Задължително трябва също така да направим разлика между религиозния фанатик и вярващия човек. Защото истински вярващият човек не може да бъде религиозен фанатик.

Също така има голяма разлика между агностика, т.е. човека, който не отрича възможността Бог да съществува, но смята, че не можем да знаем, и атеиста, който е убеден, че няма Бог, нито живот след смъртта.  Сократ, най-мъдрият човек, бил казал: „знам, че нищо не знам“.  Колкото по-ограничен е човек, толкова по-убеден е, че всичко знае.

Има фанатични атеисти, които се надсмиват над религията и религиозните хора и буквално воюват с тях. Смятат това за своя свята кауза. За мен фанатичните атеисти са точно толкова елементарни и ( ако имат власт) опасни за обществото, колкото религиозните фанатици. Фанатичният атеизъм, вярата че няма нищо друго освен „вечнодвижеща се материя“, най-често се съчетава и с морален релативизъм. Добро е това, което е полезно за мен. Но повсеместният морален релативизъм води в крайна сметка до ядрен разпад на обществото.

Защо се въздържаме от престъпления, –  защото имаме чувство за морал, за обективно добро и зло, или просто защото ни е страх от закона и смятаме, че за нас е по-изгодно да го спазваме? Как бихме постъпили тогава, ако знаехме, че сме недосегаеми за закона?

От сборника разкази "СЪНУВАНИ"

НЯКОЙ НИ СЪНУВА

(1962 –2012 г.)

Има сънища, които оставят по ярък спомен от дните ни. Понякога  сънищата са предчувствия за нещо, което ще се случи на другия ден. Дори дребно, като това, че колата ти няма да запали. Друг път животът става предчувствие за някакъв сън. Както вървиш по майската слънчева улица усещаш, че нещо ще стане. И  изведнъж се здрачава. Задухва силен вятър, който носи прах, листа и вестници. Някъде се блъсва прозорец и се счупва стъкло. Небето зад гърба ти е синьо и слънчево. А пред теб, над бетонните блокове вече е черно. Гръм и мълния! Заплисква дъжд. И изведнъж влизаш в съня...

. . . . . . . . . . . .

Започнах да пиша първия си роман на седем години. Взех една синя тетрадка по писане, с образа на Ленин на корицата, с тесни и широки редове. Измислих заглавието „Сънищата и спомените на един млад пътешественик.“ После разделих тетрадката на глави. Направих илюстрации с молив към всяка глава. Накрая седнах да попълвам текста по празните страници. Но никога не стигнах до втора глава...

         Един следобед избягах от блока ни в Западния парк, последният до железопътната линия и гората – десететажна жълта наблюдателна кула. Запътих се към Павлово. Там, в стара паянтова къща с клозет на двора, живееше леля Дора – сестрата на баба ми. По правата улица към автобуса виждах в далечината пред мен превзелата две трети от небето Витоша – островърха и лилава, нашарена с бели преспи на фона на сивото небе. Представях си, че там живеят мамонти с дълги бивни. Самата планина си беше един монументален мамонт.

         Вървях по калния тротоар сред едноетажни къщи с дъсчени дворни огради и керемидени покриви, лъскави под дъжда. Качих се в червения рейс за Овча купел, заоблен като сапунерка или като пожарна. До шофьора имаше голям кафяв сандък  – като пресен гроб. Или по-скоро приличаше на гигантска кубична футболна топка на кожени ромбове. Там беше моторът. Шофьорът си имаше снимка на Гунди между кормилото и стъклото. Работеше с две ръчки – едната много дълга и полегнала над кожения сандък, а другата къса и права, завършваща с обла топка ... Късата ръчка затреперва и целият автобус захърква приспивно преди да потеглим ...

         Представях си, че това е дилижанс с четири коня. Тръгваме на път през Дивия Запад. Аз съм Поразяващата ръка – така поне ми викат индианците. Имам сребърна играчка-пистолет с капси в джоба на каубойските панталони “Рила”. Нося шушляково яке, вълнена шапка и червени скиорски обувки „пионерки“. Но си представям, че нося кожено яке с ресни по ръкавите, бяла каубойска шапка, островърхи ботуши с ток и сребърни шпори.

         Гледам през прозореца на рейса – вън вали, паважът е кален. Минават цигани с каруца, с парче от конопен чувал под опашката на коня – да не цапа пътя. Мократа му черна глава е с кожени капаци на зачервените очи – за да не се стряска от автобусите и запорожките. Циганите носят мръсни найлони върху главите и раменете си – прокъсани във вятъра. Бият с камшик препускащия кон и балансират прави в хлопащата и подскачаща каруца.

         Представям си, че това са индианци, които ни нападат с лъкове. Отбранявам самоотвержено дилижанса с капсовия пистолет. Накрая стигаме без инциденти Овча купел ... Върху двора на леля Дора пада вечер. Но всъщност  това е къщата на вярната сестра на Поразяващата ръка в Колорадо.

Така изглеждаше първото ми бягство от вкъщи. И началото на първия ми индиански роман. Така започнах да пиша една дълга история, която още не съм завършил. Но всяка глава е напълно различна от предишната, като два съня в същата нощ...

. . . . . . . . . . . .

Бях много влюбен в първата ми жена. Баща ѝ беше грък. Ето какво си спомням от първото ни пътуване в Гърция, в средата на 1980-те години.

             Под мигаща червена лампа една жена – добра и мека – се разголва в потните чаршафи и ме гледа. В стаята с дъсчени тавани ни гледат сънни хора с жълти трескави очи. Жената има сключени вежди. Има две черни гнезда под мишниците и едно между бедрата. Докато чакам да останем сами, тя си сменя лицето. Когато е нежната, зеленооката, с тяло от залезен морски вятър – я помня, обичам я... Когато е с черните сключени вежди – намига, люлее големи гърди... А понякога се смее като нервен момък... Чувам глас в съня си: „Совата – съзиращата в мрака – се изхранва с мишките на лудостта.“

         Навън в горещата нощ прелитат снежинки. Август е. Потракват нанизи от цветни крушки и коледни играчки между мачтите:  морето идва в Атина и носи корабите от пристанището... Някой вече вика за помощ. Горещината на тялото ѝ ме възбужда в снега. Жената с променливото лице си тананика гола във вятъра. Възторжено е идващото бедствие... Открехва меките си устни. Аз усещам пулса на изплашената птица в черното гнездо. Бедрата ме прегръщат и морето идва.

         И пак един глас в съня ми, като коментатор зад кадър във филм, ми казва: „Разбираш ли защо Сократ си е изпил отровата безстрашно?  Когато Совата, съзиращата в мрака, му е разбила с клюна си главата, той е бил целунат.“

. . . . . . . . . . . .

         Пак в ония години сънувах и друг еротичен сън, който ми разкри целия смисъл на живота.

         Виждах лоша борова гора  като  настръхнала глиганска четина. И розова луна над нея: празна очна ябълка на спящ с отворени очи човек... Но вече съмва. Билото на Витоша е цялото в мащерка и кантарион. Ветровитото небе е тъмносиня пропаст. Жената в съня ми е гола и голяма като въздуха в тревата. Тя е някак си зад целия пейзаж. Косата ѝ е нощен вятър, а усмивката ѝ – слънце. Диша възбудено, сякаш съска: „Защо се страхуваш? Не ме ли помниш? Не ме ли обичаш вече?“ Аз не я помня. Но ме възбуждат голите ѝ гърди и втренчените ѝ спящи очи... Макар и с мъка, аз се отдръпвам от нея. Знам, че тя е опасна чуждестранна шпионка. Трябва да избягам, а не искам...

         Но изведнъж тя сама изчезва с тъжна усмивка... По залез, на излизане от стадион „Васил Левски“, под тополите с прелитащ ниско над паважа пух, моят най-добър приятел ми казва: „ Нали знаеш, че всички сме шпиони на една далечна държава? Денем си изпълняваме мисията. Но всъщност не знаем каква е. А нощем в съня си се свързваме за инструкции с Родината.“

         Така от тогава си тече животът, сън след сън. Но шпионката, която ме вербува тогава все не ми се явява отново.

. . . . . . . . . . . .

            Стаята остарява постоянно. Има паяжини в ъглите. Пердетата трябва да се 
перат. Влезли са много мухи. Корнизът е грозен. Вратата на шкафа е счупена. В 
шкафа е пълно с книжа за изхвърляне. Нo не са изхвърлени, защото между тях има
 важни документи. Медицинска застраховка. Нотариален акт. Свидетелство за 
раждане (пожълтяло). Бракоразводно свидетелство (също пожълтяло.). Неплатена
 глоба от миналата седмица... Отдавна трябваше да боядисам стените... Но нямам 
време да мисля за това сега! Имам важна работа да свърша до утре... Синът ми 
порасна и е далеч от България.... Но стаята си остава същата. Само остарява.

              Часовникът до леглото цъка като бомба със закъснител. Зад пердето 
избухва поредния драматичен залез... Опитвам се цял живот да догоня времето. 
Но колкото повече усилия правя да напредвам, толкова повече изоставам. 
Догонвам го само, когато се предам на съня.

              Сега се предавам. Падам в леглото. И ми олеква ...

             Заспивам с широко отворени към тавана очи. Пердето прави синкава 
светлината – като море. Прозорецът зад пердето е отворен и навън е горещ късен 
следобед. Чуват се далечните въздишки на живота. Животът е все така другаде.

           В стаята е сънно. Между мен и тавана плуват бавни мухи. Усещам, че плуват и някакви тъмни невидими риби. Губя теглото си и се издигам над хладния строг 
чаршаф. С бавни движения плувам нагоре по гръб. Издигам се към тавана. Като 
балон се издигам между мухите и тъмните риби. Летя...

         О, Боже, можел съм наистина! Реално е.  Като в детските сънища...

         Но мисълта за реалност ме събужда. В леглото съм. Със сърцебиене...  
Претърпях поредния провал.

. . . . . . . . . . . .

       Библията е до леглото ми. Търся в нея някакъв кораб. Ето, това може да бъде мотото на недосънувания роман. Евангелие на Матея (14:28-31) : „ Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави Ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?“

ЖИЗЕЛ ( от "СЪНУВАНИ")

ЖИЗЕЛ

(2005 г.)

       Жизел дойде в света на Стилян през виртуалното пространство. Стилян попадна на нейната подозрително чаровна снимка във Friend Finder.  Беше снимка на мулатка с къдрава, леко изрусена коса, изпъкнали скули, меки черти, открита, но тъжна усмивка и искрящи зъби. Представяше се в профила си като интелектуалка, левичарка и феминистка.

“Аха, ясно, либералка от малцинствата!” - помисли си Стилян с присъщата за него злъчна безцеремонност. Той беше подозрителен към различните.

Но младата дама от снимката, макар и олицетворение на “различното” –  и в политически,  и в расов, и в полов смисъл  – за негова собствена изненада силно го привлече. Получи чак сърцебиене. Усети прилив на кръв в главата си. Eто я жената, която искаше да намери, заради която си направи профил във Friend Finder!

Снимката нямаше вид на разкрасявана с Photoshop или открадната от сайт за манекенки. Не беше перфектна и изглеждаше правдоподобна.

Стилян имаше вече достатъчно опит с този сайт за запознанства. Беше правил там много неуспешни опити за контакти, откакто живееше сам във Вашингтон. Имаше и две разочароващи реални срещи с жени, които се оказаха доста различни от профилните си снимки, и с още две, които явно той разочарова, защото не му се обадиха повече след една хладна среща на следобедно кафе.

Стилян отдавна не хранеше празни надежди. Не изключваше възможността отново някоя нещастница да се опита да го изиграе, да му иска например пари за болна майка още преди първата среща, което му се случи веднъж. Или, ако срещата все пак се състои, можеше да се окаже, че зад очарователната снимка на тази мургава Жизел всъщност се крие някое депресирано и депресиращо същество на средна възраст без капка сексапил... Все пак той изгаряше от нетърпение да си опита късмета, защото снимката го възбуждаше. Писа на дамата веднага. Предложи ѝ да се срещнат още на другия ден, в събота вечерта.

         След като кликна send, Стилян открехна черния прозорец под голата, меланхолна електрическа крушка на дървения си закрит балкон. Запали цигара в ледения вятър... Развалената розова улична лампа примигваше бързо в мрака със зловещо жужене. В тишината отекна далечен изстрел.

По-късно същата вечер, докато сърфираше в един нечистоплътен порносайт, Стилян забеляза, че е получил съобщение във Friend Finder. Сърцето му пак се разтуптя. Да, беше Жизел! И приемаше срещата!

         “Ха-ха! Явно да си източноевропеец и компютърен специалист, върви сред либералките от малцинствата!” – помисли си Стилян с ехидна радост. Като такъв се беше представил той в своя профил, макар че всъщност работеше като продавач в кулинарен магазин. Стилян беше учил компютри в България, но в Америка, където дойде със зелена карта от лотарията, не му потръгна. Провали се на две интервюта и накрая стана продавач в едно „дели“  в луксозен квартал, в който самия той нямаше пари да живее. Живееше на две преки от гетото.

Стилян стана от компютъра и закрачи бодро из стаята си със скърцащи стари дъски. Надеждата умира последна!...

         Той работеше тази събота и за първи път от много време се върна от работа в добро настроение, в нетърпеливо очакване на срещата с Жизел. По предложение на самата нея двамата трябваше да се разпознаят на ъгъла пред “Румба Kафе”, един малък латиноамерикански бар, популярно място в Адамс Морган. Този квартал беше сред малкото в града с концентрация на много заведения. Имаше колоритна, етнически смесена клиентела. Стилян живееше в източния, доста по-беден и расово различен край на същия квартал. Тръгна рано и не взе метрото. Пеша пътят му до “Румба Kафе” излезе половин час.

         По тротоара беше навалял тънък и чист сняг. Вече се чувстваше някакво коледно настроение, макар че беше още началото на декември. В този квартал заради заведенията идваха доста млади хора. В събота вечер улиците бяха препълнени като в центъра на София. Но във Вашингтон  улиците са  по-широки, а сградите по-ниски. Голям град с малко хора.

         Ето я и нея! Хм. Странно изглежда. Навлечена е с черно палто (може би е малко дебела?), но наистина е на двадесет и няколко, както се представя в профила си. Дребна е на ръст, с черна плетена шапка и рогови очила. Устните ѝ са силно начервени. Ръката ѝ е нежна и трепери, докато се ръкуват...

         Двамата влязоха в топлия бар с много снимки по стените, включително една на Фидел Кастро, разговарящ с Хемингуей. Стилян разпозна само Кастро, когото беше виждал на снимка прегърнат с Тодор Живков. Жизел му каза, че другият брадат човек е писателят Хемингуей. Един самотен музикант надуваше перуанска кена в дъното на дългото тясно помещение с небоядисани тухлени стени, отрупани със снимки, картини, индиански маски и странни музикални инструменти...

         Жизел си свали палтото и шапката. Стилян изпита радост. Наистина това беше красивото момиче от снимката! Mулатка, малка, но с големи цици и тясна талия, извиваща се в типичния за чернокожите силно изпъкнал, но стегнат задник. Носеше черна ластична рокля, черен чорапогащник и черни ботуши. Само вълненият шал и устните ѝ бяха червени. Кожата ѝ беше доста светла, но някак матова, като кафеникавата сепия във Photoshop.

         Оказва се, че името на момичето, Giselle, макар наистина да произлизаше от едноименния френски балет, известен в България като “Жизел”, се произнасяше Джизели. Стилян беше чувал като дете по радиото за този балет, но щеше да научи за него повече от самата Жизел. Майката на Джизели я била кръстила на героинята от балета.

         Джизели си поръча мохито със счукани в хаванче ментови листа и лайм, а Стилян – голяма и рядка бира Бъдуайзър. Двамата поръчаха за вечеря нещо доста екзотично. Тя поръча и за него, понеже Стилян не знаеше кое какво е. Той обикновено си пиеше евтиния Бъд сам вкъщи, след като беше вечерял в “Макдоналдс”. Или си вареше кренвирши и ги ядеше с много горчица и специална маслинова погача от кулинарния  магазин, където работеше. Пиеше си сам бирата пред телевизора.

Джизели спести на Стилян неловкото мълчание след запознанство, когато обикновено никой не знае какво да каже. Тя веднага започна да разказва за себе си, а той мълчеше свъсено и неловко, забил поглед в бирата. Слушаше я едновременно с недоверие и с любопитство. Но скоро се успокои и лицето му започна да излъчвa обичайната за него високомерност.

         Майката на Джизели някога била балерина, а сега работела като учителка по балет. Тя била афроамериканка. Баща ѝ бил също балетист, но наполовина черен, наполовина украинец. Изчезнал отдавна от живота им – тя го помнела от детството си, но почти не го познавала. (По-късно Стилян щеше да види снимката на бащата – един къдрав, рус и синеок негър.) Покойният дядо на Джизели по майчина линия бил лекар. И преподавател по медицина в университета Хауърд. Самата Джизели била учила в престижен колеж в щата Ню Йорк. “Същия колеж, в който е учила и Йоко Оно” – похвали се Дзизели.

Ръката ѝ трепереше силно, когато Стилян ѝ запали цигарата. (За разлика от повечето други американски градове, в заведенията във Вашингтон все още се пушеше.)

         Стилян беше неартистичен и комплексиран човек с труден характер. Но не беше глупав. Силно се впечатли от Жизел. (Продължаваше да я нарича така в мислите си, макар че тя се представи като Джизели.) Жизел го привличаше сексуално с цялата си странност, със смешната за Стилян либералност. Tова, че приличаше на непохватно дете, дори това, че ръцете ѝ трепереха, някак го възбуждаше.

         Но Стилян не можеше да си обясни какво Жизел харесва в него. Защо му изповядва в детайли живота си без да го познава, със сведен поглед и дълбок глас, като oт време навреме го стрелваше с топли очи, а ръцете ѝ трепереха, като че ли той беше някакъв древен перуански бог...

         Самият Стилян не каза нищо за себе си – освен че е българин, че България е в Източна Европа, че е компютърен специалист. Но това май ѝ стигаше като информация, за да му се довери напълно.

         Стилян се чувстваше неловко в това упадъчно бохемско заведение, с тази странна, расово различна либералка. Той се чувстваше много повече на място в слузестите пошли порносайтове, из които сърфираше сам в квартирата си. 

Перуанската музика в заведението постепенно започна да се дави в глъч от идващите нови и нови хора и Стилян вече не можеше да чуе или разбере всяка нейна дума, макар че тя говореше много ясен и изразителен английски.

         След три мохита от нейна страна, два големи Бъдуайзера от негова и скромна, но екзотична вечеря за двама, Стилян реши да плати цялата сметка. Не му беше лесно да вземе това решение, защото сметката беше голяма за неговия джоб. Но той не можеше да позволи на някаква жена, чернокожа при това, да му плаща! Веднага – още докато плащаше, с вдървена сериозност Стилян попита Жизел иска ли да дойде с него в квартирата му.

         Той знаеше, че такова бързо и директно предложение не се приема добре в Америка. В сексуалните работи, ако не в друго, мнозинството хора тук надминаваха Стилян по консервативност и недоверчивост. Средният американски пуритан не се притесняваше особено, че децата му гледат насилие в телевизионните филми. (Нали добрите убиват лошите!) Но мъж и жена да се целуват под юргана в някой филм, който се гледа от деца, беше недопустимо. Още по-недопустимо беше за една благовъзпитана жена да отиде в апартамента на непознат мъж първата вечер, когато са се запознали. Това не се правеше не само от съображения за сигурност. Просто не беше прието. Свалките тук бяха дълъг ритуал с напълно непознати за един човек от Източна Европа правила.

         В САЩ, ако човек има един родител от европейски произход и един от африкански, пак е афроамериканец. А Джизели, макар че имаше сравнително светла кожа, беше три четвърти афроамериканка. Стилян, със своя вроден балкански расизъм и патриархализъм, несъзнателно приемаше Джизели като по-нисша категория човек – черна, и то жена.  Но на практика тя го превъзхождаше във всичко – език, маниери, образование, одухотвореност. Стилян си даваше сметка за това. Отношението му към Жизел от самото начало беше някаква абсурдна смесица от респект и високомерие.

Джизели имаше вид на възпитано и сериозно момиче, от тези, които не се свалят лесно. Стилян не можеше да разбере защо тя веднага се съгласи да дойде с него, непознатия чужденец, в квартирата му след вечерята. Отдаваше му се така лесно! Той вътрешно се захили иронично и  си каза “Курве си е!” Но Джизели страшно го възбуждаше. Той обичаше да чувства превъзходство и да има власт над някого. (Което почти никога не му се беше случвало. )

На излизане от бара Стилян  се чувстваше изключително горд до черното момиче в снежната вечер. Беше се изпъчил и му се искаше всички да го видят с нея.

Без да се докосват един друг и без да си говорят, двамата взеха такси и отидоха у Стилян. От време на време се споглеждаха и тя му се усмихваше. Въпреки че изглеждаше така плаха и ръцете ѝ трепереха, Джизели явно никак не се смущаваше от странни ситуации. Тя не се смути и от съквартирантите на Стилян, студенти, които двамата трябваше да преодолеят, преди да се качат по скърцащите дървени стълби на горния етаж на старата къща. Джизели даже се заговори надълго с единия. Самият Стилян никога не разговаряше с тях. Нейната словоохотливост с момчето го подразни и той припряно каза: “Come on! Let's go!” – и я дръпна грубо за ръката.

         Горе тя го попита има ли нещо за пиене и има ли свещи. “Романтична либералка!”, каза си Стилян... Той имаше отворена, но почти пълна бутилка кисело българско червено вино. Kаза ѝ, че българското вино е най-доброто на света и тя беше впечатлена. Стилян наряза парче от луканка, която - както и виното, беше купил от един български интернетен търговец. Джизели се впечатли и от луканката.

Свещта, която Стилян намери, нямаше много романтичен вид – беше я ползвал веднъж, отдавна, когато му бяха спрели тока, защото не беше платен. Съквартирантите му ги нямаше в града през лятната ваканция и не си бяха платили техния дял от сметката, така че и той не плати – и остана без ток... Джизели похвали и виното, и луканката, и грозната свещ.

В един момент, както си беше с пуловер и високи ботуши, тя се излегна артистично на леглото му с чаша вино в ръка. Тогава той изведнъж се нахвърли върху нея като гладен вълк, събори чашата на пода и започна да я съблича.

         Горещото ѝ тяло беше меко и освободено от напрежение, но не отпуснато, а пълно с живот, наелектризирано. Тялото ѝ имаше формата на тумбеста мандолина с къс, тесен гриф. Гърдите ѝ, както и задната част на музикалния инструмент, бяха големи, продълговати и издадени напред. Лицето ѝ, със своя матов блясък, беше още по-красиво в разфокусираната светлина на свещта и в замъгления от виното поглед на Стилян.  Косата ѝ беше африкански черна,твърда, ситно къдрава, но дълга и вързана с ластик. Когато я развърза, тя тежко падна върху заоблените ѝ рамене.

         Стилян свърши много бързо, като проникна в нея с груба сила. Успя да го направи дори и втори път почти веднага след първия (няма да се излагаме, я, нали сме българи! )– защото тя не свърши първия път. Цялата процедура не трая повече от пет-десет минути. Но втория път тя свърши. Дълбоките топли звуци от това свършване сигурно се чуваха ясно на долния етаж. Това всъщност зарадва Стилян. Той подозираше, че студентите на долния етаж го имат за пълен загубеняк. А и той се имаше за такъв.

На Джизели явно ѝ харесваше неговата грубост, недодяланост и непохватност. Харесваше ѝ неговата изпъчена и самонадеяна поза, твърдия акцент, отсечения начин, по който говореше, изстрелвайки кратки прости фрази – като че ли ѝ заповядва. Сякаш беше странен, строг баща от чужда раса, oт Източна Европа. Нейният баща. Връзката на Стилян и Жизел веднага стана сериозна.       

         Колкото по-мълчалив и свъсен беше Стилян, толкова по-разговорлива ставаше Жизел. Приличаше на малко дете с огромни очила, голяма начервена чувствена уста и големи цици. Макар че ѝ трепереха ръцете като на бабичка, иначе приличаше на дете. Каза му с дълбок и патетичен глас, че била човек на книгите, интелектуалка. “Книгите са моят живот, Стили!” След завършването на колежа обаче – макар че учила философия, литература, театър – не си намерила работа веднага и временно решила да помага на майка си в балетното училище. Е, и Стилян, който беше дошъл в Америка с амбицията да стане новия Бил Гейтс, беше временно продавач в магазин.

         Жизел с особена гордост подчертаваше, че е не просто интелектуалка, а лява интелектуалка. Най-ярката звезда на нейния интелектуален небосклон беше Леон Троцки.  “Някакъв глупав руски комунист!” – заключи в ума си Стилян. По-късно, като погледна в Уикипедия (той не искаше да се чувства по-неграмотен от нея), разбра, че в Русия му викали Лев, а не Леон. В Уикипедия беше намерил информация и за нейното балетно име.

С присъщия си скептицизъм на нечетящ човек Стилян заподозря, че и Жизел като него всъщност не е чела кой знае колко много. “Само се прави на интересна!” Той не знаеше почти нищо за Троцки преди Жизел да му каже за него. Спомняше си, че е чувал някога името му, но не го бяха учили в училище. По принцип той изпитваше повече подозрителност, отколкото любопитство към всичко, което не знаеше.

След като разказа на Стилян как Троцки бил прогонен от Сталин, Джизели се отклони и заговори за мексиканските художници Фрида Кало и Диего Ривера, които били приятели на Троцки. А Фрида освен това имала афера с него. Троцки бил проследен от шпиони на Сталин и накрая заклан с брадвичка за трошене на лед в дома му в Мексико... След смъртта си Сталин беше разобличен от Хрушчов. Но бащата на Стилян, бивш офицер от ДС, беше казвал на сина си, че всъщност го е кръстил на своя любим вожд – другаря Сталин.

         – Всички комунисти са престъпници! – каза Стилян. Той мразеше баща си.

         Джизели  не показа гняв от тези остри думи. Издуха деликатно кръгче дим от цигарата си, отпи глътка кисело българско вино и започна да го наставлява:

         – Стили, знам, че България е била комунистическа страна и нещата не са били хубави. Но този комунизъм, който вие познавате, е бил опорочен от Сталин. Това не е бил истински комунизъм.

         Джизели започна да му говори досадни неща за диктатурата на пролетариата, за перманентната революция, за идеалното комунистическо общество, които Стилян помнеше от училище. Беше завършил гимназия през 1988-ма.

         – Всички тези неща за диктатура на пролетариата и идеалното комунистическо общество ги знам ! – Стилян махна гневно с ръка.  – Надуваха ни с тях главите в училище!

         – Не, Стили! Не! Сталин е опорочил нещата в Съветския съюз след смъртта на Ленин! Ако Троцки беше останал...

         Стилян доста гледаше телевизия – какво да прави вечер, когато е сам. Гледаше главно криминалета и сериали, но веднъж случайно му попадна нещо за Ленин. И понеже знаеше кой е Ленин, се загледа във филма. Не беше руски филм. В него се разказваше за екзекуцията на последния цар Николай II и цялото му семейство, включително две малки деца.

– И Ленин  е престъпник! – каза смръщен Стили.  –Той е убиeц на малки деца!

И продължи:

– Ако вярваш в Ленин, и ти си като него.

         Това беше първият скандал между Стилян и Жизел. Тя се разтрепери цялата и очите ѝ се насълзиха. Каза, че революцията изисквала жертви. В името на социалната справедливост. Но Стилян настояваше, че всички комунисти са престъпници.

         Джизели се обиди и си отиде. Сама. Стилян не я изпрати до вратата. Не предложи да ѝ поръча такси. А беше след полунощ.

         Но на другия ден пак му се обади. Тя знаеше как баща ѝ е изоставил майка ѝ. Не искаше и тя да бъде изоставена от този груб, но мъжествен славянин.

 Изглежда и двамата имаха нужда един от друг. Въпреки своята новооткрита антикомунистическа идеология, Стилян някак се възбуждаше от смешния революционен патос на Джизели. Представяше си я с автомат Калашников на бой срещу нацистки танкове – като по филмите от комунистическо време. Това го възбуждаше. Гола с автомат...

         Двамата започнаха да избягват политическите разговори. Само веднъж пак се скараха на подобна тема, когато Джизели му разказа за Черните пантери от 60-те години. Каза му, че черните хора в Америка трябвало да се въоръжат, за да защитят правата си. Стилян живееше на една крачка от гетото, където нощем ставаха престрелки. И денем не беше безопасно за бял човек да мине от там.

         – Искаш да въоръжиш всичките тия престъпници от гетото ли? Те и без това си намират пистолети и убиват за джобни пари! – каза Стилян с гняв. Не успя да прикрие своето истинско отношение към хората от гетото. 

         Джизели се обиди и му каза с разтреперан глас, че бедните хора не са непременно престъпници. Стилян пусна една саркастична усмивка, но замълча и наведе глава. Това беше знак за примирие.

         Странно беше това силно привличане между двамата. В Стилян тя явно събуждаше не само еротични желания, но и  усещане за превъзходство. Помагаше му да се справя с комплексите си. От друга страна, нейните леви възгледи му бяха някак родни – точно като тези на баща му. Само дето баща му за нищо на света не би се определил като либерал. Либералите в България бяха десни. А в Америка – леви.

         Въпреки че той беше някакъв имигрант-неудачник, въпреки че Джизели беше по-интелигентна от него, въпреки че той се държеше грубо с нея и беше расист – Стили силно я привличаше. По-лесно е да открием истинските причини за една революция, или за изчезването на динозаврите, отколкото да разберем истинските причини за собствените си чувства и действия.                                                   
       Странно беше, че Джизели му се подчиняваше с охота. И го обичаше – него, десния бял човек – подходяща мишена за черния пролетариат, който малката нежна балерина мечтаеше да въоръжи.

         Оказа се обаче, че увлечението по Троцки не е най-голямата странност на Жизел...

Майката на Джизели беше дебела стара негърка, която се мъчеше да изкара някой долар в допълнение към пенсията си в един Community Center –  читалище, където имаше библиотека, курсове по пиано, китара и рисуване. Но понеже майката вече не можеше сама да се движи, Джизели, по трико и гуменки, с изключителна сериозност показваше разни балетни стъпки на черни деца, между 5 и 7-годишни, жизнерадостни и пъргави като живак. Тя въведе Стилян в прашното читалище като в някакъв храм на духовността. Но той не прояви интерес към артистичните занимания на приятелката си.

         Джизели танцуваше и други танци. Веднъж отидоха на бар. Преди това пиха малко вкъщи, защото в бара е скъпо. Стилян беше забелязал, че тя се опитва да пие колкото  него, макар да е много по-малка на ръст. А той пиеше доста.  Бъд с Бърбън.

Барът приличаше на салон от уестърн. Дори отпред имаше дебела греда като коневръз. Вътре – много дърво, имитация на газени лампи, колела от каруци, седла и каубойски шапки, бял череп на бизон с рога над вратата. Музикантите бяха с дълги бради и каубойски шапки. Свиреха южняшки хард рок и блуграс. Имаше певица с черен кожен панталон, голяма метална тока на колана и големи цици под дънковата риза.

Беше много шумно, така че Джизели не можеше да разказва на Стили за Троцки и за балет. Освен това бяха пийнали вече. Танцуваха. Тя беше в изключително добра форма, говореше бързо, остроумно и много. Танцуваше с голяма сериозност и много добре. Матовата кожа на бузите и ушите ѝ показваше прилив на кръв. Кожата на европейците е скучно бяла. Така наречените тъмнокожи всъщност имат всички цветове на дъгата по тялото си. Телата им са като морско дъно със слънчев коралов риф. Стилян танцуваше вдървено като рибар, чиято лодка леко се поклаща, докато той мълчи, съсредоточен над въдицата си.

         Изведнъж Джизели видя някакъв познат младеж с руса дълга коса на опашка. Тя се втурна към него, двамата се прегърнаха, целунаха се в устата и затанцуваха така, прегърнати и целунати. Джизели му пусна дори език и се разтапяше в ръцете му.

Стилян гледаше и не можеше да повярва на очите си. Това продължи доста време. Тя сякаш напълно го забрави. Стилян тръгна към нея и без да поглежда към танцовия ѝ партньор, ѝ изкрещя в ухото, надвиквайки гърмящата музика:

         – We are leaving now! (Tръгваме  веднага!)

         Той я дръпна рязко за ръката. Тя се подчини безропотно и тръгна със загадъчна усмивка. Русокосият младеж, който не знаеше, че Джизели не е сама, зяпна от изненада. В таксито Джизели беше превъзбудена, говореше много за какво ли не, но не и за случилото се. Стилян не я слушаше. А тя сякаш не беше на себе си. “Tова беше един стар приятел от колежа. Не го бях виждала отдавна“, отговори тя на въпроса му и продължи да говори за Фрида Кало.  В леглото тази вечер тя беше цял океан от секс. А той – корабокрушенец.

         На другия ден обаче Джизели беше силно депресирана. Трепереше и плачеше. Явно се чувстваше виновна. Той мрачно мълчеше. През деня Стилян беше на работа, а тя си беше у дома – при майка си. Вечерта, в стаята му, пак пиеха червено вино и ръцете ѝ трепереха. Той мълчеше.

         ­– Искам нещо да ти кажа, Стили. – каза тя. – Аз всъщност... взимам много силни лекарства. Затова ми треперят ръцете.

– Какви лекарства?

– Имам биполярна болест.

         По случайност Стилян беше чувал за тази болест. И знаеше, че старото ѝ име, по-популярно в България, е циклофрения. Той продължи да мълчи. Жизел му разказа как в Колежа започнала да изпада в еуфорични състояния, които завършвали с опасни действия като скачане от високи места или внезапно впускане във връзка с непознат. (Едва по-късно Стилян щеше да си даде сметка, че “непознат” на английски може да бъде и от женски род.)

         На Джизели ѝ беше абсолютно забранено да пие алкохол с лекарствата, които взимаше. Но тя се стараеше да не изостава от Стилян в пиенето. Не беше ясно дали треперенето на ръцете ѝ се дължеше само на хапчетата, или на смесването им с алкохол. Но това, че се хвърли в обятията на дългокосия младеж и започна да го целува с език пред очите на Стилян, беше вероятно резултат на обезсиленото действие на хапчетата от алкохола.

          Джизели всъщност имаше статут на инвалид и това, че работеше при майка си, не беше случайно. Просто не можеше да работи друго. И тя като Стилян, продавача в магазин, който се изживяваше като велик компютърен специалист, живееше главно във фантазиите си.   

         Може би за да успокои Стилян, че не е луда, или че в нейната лудост има и елемент на висока интелигентност, Жизел изреди дълъг списък от световно известни хора, които са страдали от биполярна болест. Бетовен, Ван Гог, Вирджиния Улф, Силвия Плат, главно хора на изкуството, но дори и големи политици като Теди Рузвелт и Чърчил.

Стилян, разбира се, прие този списък от главно неизвестни за него имена с ирония, като желание на лудата Жизел да се сравнява с велики личности. Но по-късно тя му прати интернетни линкове със статии, в които наистина се говореше за такава зависимост между циклофрения и гениалност. “Всички психиатри са психари! Либерали! Какво ли не си измислят!”, заключи Стилян.

         Когато Джизели изпадаше в депресия, той усещаше превъзходство над нея и това му правеше несъзнателно удоволствие в началото. Но скоро си даде сметка, че всъщност не може да контролира състоянието ѝ и започна да се дразни и потиска. Tя плачеше и трепереше. А той гледаше в друга посока.

         Стилян два пъти ходи у тях. Жизел живееше самостоятелно, в съседен на майка си малък апартамент, в триетажна кооперация. Оказа се, че е била и женена – за по-млад от нея троцкист, дошъл от Русия.  Ходели заедно по някакви комунистически събрания. Но той един ден просто си вдигнал чуковете и изчезнал. Заминал си обратно за необятната тайга и повече не се обадил. Все пак юридически още били женени.

Стилян видя и снимка на полуукраинския родител на Джизели, който също беше изчезнал от живота ѝ още докато била дете. Той също бил балетист, като майка ѝ. И също имал биполярно разстройство, като нея.

         Апартаментът на Джизели беше в гетото, но в миналото това бил аристократичен черен квартал на столичния град. Тук живял дядо ѝ по майчина линия – лекарят. Джизели много страдала за смъртта му. Впоследствие кварталът силно западнал. Сега беше буквално опасно да се върви по улиците му вечер. Пред порутената бакалничка по здрач се събираше тълпа от свъсени черни младежи, които пушеха трева и пиеха бира на осеяния с боклуци тротоар. Бутилките им бяха скрити в кафяви хартиени пликове, защото беше забранено да се пие на улицата, а полицейските коли често обикаляха квартала.

         Първата вечеря на Стилян у Джизели беше в по-светъл за нея период. Но апартаментът ѝ беше тъжно свидетелство за упадък. Тук бяха библиотеката и бюрото на покойния ѝ дядо – библиотека от светло дърво, от която Джизели вадеше книги на троцкисти и психоаналитици. Имаше някакви модернистични живописни платна по отдавна небоядисваните стени. Влажни петна с мухъл по външната стена, паяжини в ъглите, стар плюшен диван със стърчащи през тапицерията пружини, нечистен отдавна  и прокъсан персийски килим, разбита (от кого ли – веднага си помисли Стилян?) врата на банята, кухня със страшно загорели котлони и тигани.

         Едва при второто си идване тук той си даде сметка, че първия път Джизели е положила големи усилия да приведе апартамента в някакъв ред. Заради него. Тогава дори му беше сготвила някакво ядене със скъпи екзотични продукти, купени, както по-късно той щеше да разбере, с купони за бедни. Сигурно беше използвала купоните си за няколко месеца. Имаше странни големи гъби и парчета крехко бон филе с мастиленочерен ориз, зелена салата с червени боровинки, авокадо и сърца на кедрови шишарки. Имаше и бутилка южно-африканско червено вино. Разбира се, на масата беше запалена свещ, червена, в стар сребърен свещник.

След вечеря и преди да отидат в леглото, тя му чете Троцки. Той се прозяваше и гледаше мухъла на стената. После му пусна видео – филмирания мюзикъл “Цигулар на покрива”.  Стилян го оцени като досадно сантиментална опера за някакви евреи в някакво руско село (познаваше се по рубашките) от стари времена.

– Това не ми е интересно! – каза Стилян. – Хайде да спим!

         Така и направиха. Отидоха в огромното меко легло на Джизели, отрупано с пухени юргани и тлъсти възглавници. Леглото беше оправено и изглеждаше чисто в едната част, но в далечния край бяха избутани завивки, рокли и стари плюшени играчки, които сигурно не бяха местени от там с години.

         Втория път, когато Стилян отиде в апартамента на Джизели, тя беше в депресия и той не можа да издържи дълго. Правиха секс 10-тина минути. Джизели лежеше по нощница в разхвърлянното легло и гледаше съсредоточено някакъв ужасен канал, по който даваха само филмирани раждания на бебета в операционна зала. Продължи да гледа екрана дори докато правеха секс.

Беше неделя, навън беше слънчева зимна сутрин, но апартаментът оставаше напълно затъмнен през деня, с пуснати завеси и щори. Не беше излизала цяла седмица от леглото – този път превърнало се в същински склад за вехтории. Цялата ѝ гарсониера беше разхвърляна. Очите ѝ бяха зачервени, беше плакала – макар че Стилян не си даде сметка за това, докато правиха секс.

         После, по негово искане, тя отиде в кухнята да потърси бира и дълго се рови сред прашна камара от празни бутилки, но нямаше. Нямаше и кафе и тя почна да вари вода за чай. Тогава Стилян видя една мишка да пробягва под силно загорялата печка.

– Там има мишка! – извика той и хвана метлата, за да я убие.

– Знам – каза Джизели. – Това е моят домашен любимец. Томи. Понякога го храня.

         После му каза, че мазето било пълно с мишки, идвали екстерминатори, но мишките пак се появявали. А на нея ѝ било жал да убие едно симпатично мишле... Това ли беше революционерката, която искаше да въоръжава пролетариата за война със световния капитал?

         Стилян беше погнусен и си тръгна. Той започваше сериозно да съжалява, че се занимава с тази луда жена. Не беше ли по-добре да гледа снимки на проститутки в интернет? Реалността е гадна.

         Сякаш съдбата наказа Стилян за високомерното му възмущение от липсата на хигиена в апартамента на Жизел. Управителката на кулинарния магазин, в който работеше, злобна бабичка от Северна Каролина с черни рогови очила и къносана до червено коса, бяла в корените, никак не харесваше Стилян. Един ден го извика в офиса си и му каза, че обмисля дали да продължи да му дава смени, или да не го уволни. Някакъв клиент се оплакал, че Стилян бил груб. И освен това миришел лошо.

         Стилян беше шокиран. Да, това не беше вече просто лош късмет, както с интервютата за работа като компютърен специалист, на които се беше провалил. Имаше сякаш някаква конспирация срещу него. И срещу България!

Стилян изведнъж усети прилив на адреналин, доби енергичност и словесна дарба на английски език, каквито не подозираше в себе си. Каза на управителката, че е обиден, защото в думите ѝ се усеща расова дискриминация. Тя го мрази, защото е българин. Управителката зяпна от изненада. Винаги мълчаливият и свъсен дървеняк Стилян, когото тя смяташе, че ще изхвърли от магазина без проблем, изведнъж беше озарен свише от дар слово. Ушите ѝ се изчервиха от думите му. Тя много добре знаеше, че по неписаните закони на политическата коректност, които владееха американскoто общество, нямаше по-тежко обвинение от обвинението в расизъм. За такива неща един управител можеше да бъде осъден да плати обезщетение на уволнен работник или да изгуби работата си.

Суровата управителка, която май беше имала в миналото проблем с подобни обвинения, изведнъж смени тона. Започна да се извинява на Стилян, че съвсем не е искала да го обиди, че е чужденец и има акцент. Просто го е предупредила за оплакването на клиенти. Носът и брадата ѝ, от които стърчаха два косъма, се изпотиха. Тя отново сложи Стилян в схемата на смените за следващата седмица. Каза му, че няма така изведнъж да го остави без работа, че разбира трудното му положение на нов имигрант и ще направи каквото може за него.

         Да загубиш работата си, е нещо, което изпълва хора със суеверен страх. Ако изгубиш работата си за дълго, неминуемо ще загубиш и жилището си. Ако не плащаш наема или ипотеката си повече от три месеца, можеш да бъдеш изхвърлен на улицата от собственика или от банката, която е купила къщата ти срещу ипотека. Но ако нямаш домашен адрес, никой няма да ти даде работа. Така че кръгът се затваря. За да имаш работа, трябва да имаш адрес, а за да имаш адрес – трябва да имаш работа.

         Въпреки че обвинението към управителката в расова дискриминация подейства, за Стилян беше ясно, че трябва спешно да си търси нова работа. Той не можеше да се насили да се обади на своите доброжелатели Боб и Цецка, с които се беше запознал в българската черква. Те знаеха, че Стилян е кандидатствал за работа като компютърен специалист. Как сега да им каже, че се е провалил и че е загубил накрая дори работата си като продавач?

         В началото, когато Стилян пристигна във Вашингтон, той гледаше с благоговение великолепните богати квартали на столицата – десетки и дори стотици километри сияйни предградия – улици с огромни къщи със зелена трева отпред, с пурпурни и розови храсти, с веранди и колонади. Стилян си представяше самия себе си в една от тези къщи след някоя и друга година, когато стане новият Бил Гейтс. А когато минаваше през гетото, той махваше презрително с ръка и си казваше: “Тия черни маймуни са мързеливи и тъпи, затова са на това дередже!” По същият начин той мислеше и говореше за циганите в София.

         Сега нещата драстично се бяха променили. Стилян беше започнал да изпитва класова ненавист, докато караше очуканата си стара Хонда през богатите квартали на път за работа. Той вече не се виждаше и в мечтите си като обитател на някой от тези замъци, създадени с труд и предприемчивост. Мечтаеше просто да остане прилично платен обслужващ персонал, да не го уволнят от магазина.

– Аз ще ти намеря работа! – заяви с апломб Джизели.

В друга ситуация Стилян би се изсмял на такова гръмко заявление. Тя, която сама получаваше помощ като инвалид и работата ѝ беше да помага на пенсионираната си майка; тя, която живееше в апартамент с мишки, щяла да му намери работа!... Но в тази критична ситуация Стилян замълча с наведена глава, очаквайки да чуе все пак нейното предложение.

         Майката на Джизели се беше пенсионирала като учителка от Гимназията за изящни изкуства. Тя познаваше много хора в Образователния борд на града, където 70 процента от населението беше черно. Самата Джизели каза, че имала предложение да стане “помощник-учител” в едно училище. Стилян не знаеше какво е помощник-учител.

Но майката на Джизели наистина му уреди интервю за помощник-учител. В допълнение към дипломата си за висше образование, преведен препис от която имаше, той трябваше да излъже, че е работил като учител в България. Aмериканците са наивни хора и се лъжат лесно. Просто не очакват да бъдат лъгани.

         Вечерта преди да отиде на интервю в училището, Стилян пак беше у Жизел. Тя отново беше в някаква балетно-революционна еуфория и ушите ѝ бяха зачервени. Двамата изпиха три бутилки вино. Джизели му обясни, че помощник-учителят замества отсъстващ учител, когато се наложи, а иначе нищо не прави. На Стилян не му беше съвсем ясно как точно ще замества учителите, след като никога сам не е бил учител, но – защо да не опита? Нямаше по-добър избор.

         – Лесно е, ще видиш! – успокои го Джизели и го целуна с любов. Mакар че сама никога не беше работила – освен да помага на майка си в балетната школа, Джизели беше щастлива, че може да помогне на Стилян да намери работа.

         Тя говореше бързо, мисълта ѝ скачаше от предмет на предмет – Троцки, балета “Жизел”, на чиято героиня е кръстена, престижния колеж, който са завършили тя и Йоко Оно; Фрида Кало и нейните любовни похождения с мъже и дори с жени... Джизели каза на Стилян, че е решила да напише трактат за светлото бъдеще на социалистическото движение и да защити докторат по философия в Харвард. Каза му, че като стане доктор, вече няма да имат грижи за материалните неща и тя ще се грижи за него…

Жизел му разказа как се е срещнала с бившия си мъж в троцкистки кръжок, в колежа. Как той бил по-млад (тя самата беше на 33), но се влюбил в нея. Разказваше за него, сякаш още бяха заедно, сякаш младежът не беше избягал скоро след брака им обратно в Русия. Стилян мълчаливо си пиеше виното и от време на време спираше изобщо да я слуша, замислен за своите проблеми, за които тя така се стараеше да му помогне. Не искаше да ѝ противоречи за нищо, дори се насили да не се разсмее, когато тя каза, че ще става доктор в Харвард...

           Джизели показа на Стилян и снимки на един дълъг кокалест негър, бивше гадже, с когото пътувала до Южна Африка. Не му стана никак, ама никак, приятно да види този човек от друга раса, прегърнал неговото гадже на снимката. Не му хрумваше, че това беше и расата на Джизели.

Но кулминацията на цялата екстравагантна, почти изпята с мелодичен глас либерално-революционна ария на Жизел беше, когато тя му показа една друга снимка. Беше снимка на русо момиче с късо подстригана сламена коса и сини очи. Джизели каза, че това била нейната най-добра приятелка от колежа. Първо били само приятелки, но после русокосата се оказала лесбийка и двете с Джизели имали любовна връзка. Ей така, за опит, не че тя, Джизели, иначе си падала по жени...

         На Стилян му падна перде пред очите. Прииска му се да я удари с юмрук в лицето. Той беше се примирил с увлеченията ѝ по Троцки и Черните пантери, с циклофренията ѝ, с мишката в кухнята, дори с пиянската целувка с оня младеж в бара. Но с изповедта за лесбийската забежка на Джизели не можеше да се примири. Неговият консерватизъм не можеше да изтърпи такава лична обида. Но пак се въздържа. Мисълта за утрешното интервю притъпи желанието му да я удари, напсува и да напусне.

         Училището, в което Стилян започна работа, беше в черен беден квартал. И там имаше двуетажни къщи с дворове, както в богатите квартали, но всичко беше някак по-мрачно, с цвят на прах – или на кал, в зависимост от сезона. Много от къщите отдавна се нуждаеха от ремонт. Тук-таме се виждаше старинно магазинче – като във филм от 1950-те – с дървен фронтон над входа и полуизгоряла неонова реклама, с прашни  вехти стоки на витрината. Имаше групичка черни мъже на тротоара пред магазина с кафяви хартиени пликове с бутилки алкохол. Дори зелените дървета в този квартал изглеждаха някак вехти.

         Училището се намираше в по-хубавата част на квартала, сред една горичка. Малко приличаше на българско училище от комунистическо време. Беше ниска и дълга сграда с асфалтов плац в двора. Имаше и футболно игрище – за американски футбол – зад сградата, рамкирано само от едната страна с три нива пейки на метално скеле. От другата страна на игрището почваше гората. Училищната сграда, макар и подобна на българските  – правоъгълна, с придатък за физкултурния салон – не беше от бетон, а от жълто-резедави пластмасови фасадни плоскости. Вътре се простираха познатите лъснати мозаични коридори, с метални заключени гардеробчета до всяка класна стая. Изглеждаше много чисто, но имаше някаква особена миризма на мексиканска храна. Oсновното задължение на помощник-учителя беше да седи по цял ден в учителската стая и да чака  някой учител да се разболее или да закъснее за час.

Директорът беше едър черен човек с мустаци на средна възраст, внушаващ респект. Приличаше на полицейски началник от телевизионен филм. След като му обясни в кабинета си какво се очаква от него, директорът заведе Стилян в учителската стая. 90 % от учениците бяха афроамериканци, но половината учители бяха бели. Сред учениците имаше и две русначета и малко латино.

         В очакване да го извикат за някой час, Стилян разглеждаше в учителската стая учебниците, които директорът му остави. Беше неприятно изненадан, че са огромни тухли с лъскави цветни страници и твърди корици. Можеше ли да изчете всичко това?! Но от него се искаше да чете само съответния урок на отсъстващия учител. А учителите пишеха, дори да отсъстват, подробен предварителен план за урока.

В учителската стая имаше микровълнова печка, в която се пукаха пуканки и се топлеха яхнии в пластмасови кутии. Имаше и машини за безалкохолни напитки, чипс, Сникърс. Всичко изглеждаше чисто, но Стилян веднъж видя как една огромна светлокафява хлебаркa, с крака като пърлени пилешки бутчета, изтича по пода от климатика под прозореца и се скри под хладилника.       

         Първите два дена той седеше в учителската стая и гледаше телевизия. Тази работа определено му харесваше. След всеки звънец тихите иначе коридори се изпълваха с нечовешки рев и тропот като от стадо бизони. Чуваха се и силни гласове на учители, които явно се опитваха да озаптят учениците, дори и полицейска свирка, защото училището си имаше полицай. На третия ден на Стилян взе да му става скучно да седи по цял ден в учителската стая и нищо да не прави. И точно тогава удари неговият час. Дадоха му плана за часа на отсъстващия по болест учител по математика. И го пратиха към класната стая с някак особени съчувствени погледи.

         Класната стая беше украсена с плакати и нагледна агитация, портрети на Вашингтон и Мартин Лутър Кинг, карта на Съединените щати, знаме. До стената имаше рафтове с тлъсти учебници и книги. Имаше  стари зелени чинове и голяма черна дъска. Почти като в детството на Стилян в България. Само дето портретите не бяха на Ленин и Георги Димитров.

         Ученците бяха единайсетокласници. Момчетата стърчаха две глави  над винаги изпъчения, но дребен Стилян. Повечето приличаха на гангстери. Носеха широки, смъкнати на задника и набрани долу панталони, кални и оръфани, защото ги настъпваха. Такава беше модата. Над смъкнатите панталони се виждаха долните им гащи – шарени шорти. Чисти, специално подбрани. Нагоре имаха горнища на анцузи с нахлупени качулки, бейзболни шапки под качулките и черни очила. Ако не са принудени да носят униформи, хората навсякъде по света сами се стараят да си сложат униформата на това, което е модно. И наричат това лична свобода.

         Някои ученици имаха слушалки за музика на ушите, клатеха се, рапираха и танцуваха. Един спеше със слушалки и нахлупена шапка на чина. Сред момичетата имаше красавици с предизвикателно облекло и държане, с дълги лакирани и пластмасови нокти и много къси поли. Имаше и други, които приличаха на напълнели лелки.

В класната стая цареше пълен хаос и никой не обърна внимание на помощник-учителя, когато той влезе. Стилян се изправи пред черната дъска с учебника и плана на урока и се опита да повиши тон, за да привлече вниманието. Учениците се разхождаха, викаха, танцувахa, биеха се. Един по-близко стоящ ученик забеляза Стилян и му подвикна свойски:

         – Ей, негър, от къде е тоя акцент?

         Думата „негър” в Америка е обидна. В България думата „черен“ е по обидна от негър. Странно нещо е езикът! Само няколко гласни и съгласни звука, а са натоварени с толкова много смисъл. В Америка думата негър е обидна, ако бял човек се обърне с нея към черен. Но рапърите възкресиха тази дума от времето на сегрегацията като свойско обръщение на един черен мъж към друг. Нещо като българското “пич”, “куре” или “копеле”. Може да е или много обидно, или приятелско обръщение – зависи кой и как ти го казва. Стилян не беше черен, а току-що го бяха  нарекли негър черните му ученици. Искаха ли да го обидят? Той не се обиди, защото беше аутсайдер и не усещаше вековната тежест на думата.  Започна да чука по дъската с маркера.  Но никой не му обърна внимание.

         Тогава Стилян се обърна с гръб и започна да пише на дъската някаква математическа формула  – както беше по плана на урока, оставен от отсъстващия учител. В този момент усети болка в гърба. Бяха го замерили с 10-килограмов учебник. Стилян се обърна рязко. Всички се изсмяха силно. После замълчаха  –  любопитни бяха да видят как ще реагира.

         – Кой хвърли учебника? – попита Стилян със свъсени вежди.

         Един едър ученик, две глави над него, стана и с предизвикателно втренчен поглед каза:

         – Аз го хвърлих!

         Стилян се изпъчи инстинктивно, за да изглежда по-голям, намръщи се и сви юмруци. Чудеше се какво да каже, как да се скара. А ученикът с иронична усмивка продължи:

         – К'во става, човече! Ше се бием ли, а? (What's up, man! We gonna fight?)

После огромният ученик бавно съблече ризата си и остана по бяла фланелка и лъскави бицепси. Заподскача като в боксов мач със свити юмруци, гледайки Стилян право в очите.

         Учениците бяха превъзбудени – точно като на мач. Започнаха да пляскат и да свиркат, а някой се провикна:

         – Хайде, Данте, смажи го тоя негър!

          Стилян се върна към дъската и посегна към звънеца за охраната. Тогава се чу гласът на онзи от първия чин, дето го беше посрещнал с въпрос откъде му е акцента и свойското обръщение:

         – Хей, негър, внимавай к'во пра'иш! – каза той. – Знам коя ти е колата. Няма да си я намериш следобед!

         Стилян все пак натисна звънеца. В първия момент учениците леко се смълчаха и си седнаха по местата, включително боксьорът по тениска. А тихият коментатор от първия ред каза:

         – Голяма грешка! Голя-а-ама грешка направи, негър!

         Използвайки временното затишие в класа, Стилян отново се обърна към дъската да пише формули. Но получи втори удар с учебник – този път по главата. Всички се разсмяха пак.

         Той застана с гневно лице към класа, а едно момиче се развика:

         – Не беше Данте! Този път не беше Данте!

         Всички се разсмяха още повече и понеже охраната се бавеше, в класа настъпи пълен хаос – един ученик се возеше из стаята на маратонки с колелца, някакви момичета бяха насядали върху чиновете и си говореха високо, като се заливаха от смях. Данте (ученикът наистина се казваше така) още стоеше прав по фланелка и показваше бронзови бицепси с гробовно лице, а приятелите му се смееха. Окуражен от класа, Данте бавно се насочи към Стилян, явно с недобри намерения. Но в този момент най-накрая дойде полицаят на училището. Данте веднага се върна на чина си. Всички ученици насядаха в пълно мълчание.

         Полицаят попита какво е станало. Стилян се опита да обясни, прекъсван от едно момиче, което емоционално защитаваше Данте. Стилян трудно разбираше акцента на учениците, както и те трудно разбираха неговия. Но момичето явно твърдеше, че учителят е нападнал Данте, а не обратното. Разбира се, на полицая му беше ясно всичко. Той изведе Данте от класната стая и каза на Стилян да позвъни пак, ако има проблеми с други ученици.

Данте безропотно се подчини на полицая, макар че хвърли убийствен поглед към Стилян на излизане. След като беше отведен, някои ученици почнаха да мърморят и да псуват полугласно. Но вече не смееха да се изправят и да предизвикват Стилян.

         – Хей, човече, чичо му на Данте е сводник, схващаш ли! – предупреди го все пак коментаторът от първия чин. (His uncle's a pimp, man! Get it?)

         Стилян успя да се обърне към дъската, без да бъде замерян повече и мълчаливо я изписа с формули, докато учениците си говореха – пак на висок глас, но по-кротко след идването на полицая. Когато наближи краят на часа обаче, те наскачаха от чиновете си и докато Стилян беше в другия край на дъската, един дребосък изтича напред и натисна звънеца за охраната, след което изчезна от стаята на бегом. Стилян не знаеше името му, нито запомни как точно изглеждаше този ученик, така че, когато охраната дойде, нищо не можеше да направи. Останалите в стаята ученици твърдяха, че не са видели кой е натиснал звънеца.

         Стилян се върна в учителската стая и щом отвори вратата, видя как цяло семейство бледо-кафяви хлебарки с кокоши крака тича към черния процеп под хладилника.

В учителската стая влизаха и учителки. Една от тях беше симпатична малка тайландка на средна възраст с големи очила. Тя също имаше акцент. Стилян се чудеше как тази крехка жена успява да се справи с учениците. Но тя явно имаше подход, защото преподаваше в това училище от много години.

Той не се страхуваше, че учениците могат да го набият, макар че е имало преди него доста лошо пребит учител. Но не можеше да понася унижението, на което го бяха подложили. Вместо да намалява с времето, усещането му за накърнено достойнство нарастваше постоянно докато караше колата си след работа, а и през цялата вечер в квартирата му. Не вдигна телефона, когато Жизел му позвъни.

На другата сутрин, тръгвайки за работа в 6:30 сутринта, Стилян се чувстваше като че ли отива в болница за тежка операция.  Пътят му беше 45 минути. Той покара 10 минути, след което обърна колата, върна се вкъщи и легна с дрехите да си доспи. Беше взел твърдото решение да не стъпва повече в училището.

Oще същия ден в късния следобед почувства пълната безизходица. Не си беше плащал наема и тока последния месец. Усети се сам срещу целия свят. Срещу него имаше някаква конспирация. Сигурно защото е българин! Заподозря и Джизели, понеже самата е черна, че го е пратила в това черно училище, за да бъде унизен, за да му покаже тя, биполярната и бисексуална черна жена, че той е някакъв бял лузър...

          След като Стили ѝ каза, че е напуснал шибаното училище (“I'm not going back to that fuckin' school!” ), Джизели пак изпадна в депресия. Плачеше, гледаше по цял ден телевизионния канал с изражданията в затъмнената си стая, не излизаше. Бяха ѝ казали, че не е препоръчително да ражда деца заради болестта си.

Стилян се прибра вкъщи след половиния час у Джизели, прекаран в напрегнато мълчание. Направиха все пак кратък опит за секс в горещото ѝ, потно, отдавна неоправяно легло. Стилян не ѝ сподели подозренията си, че тя нарочно го е пратила в училището, за да го унизи. Но си тръгна веднага след секса, без да каже дори довиждане. Беше взел още едно твърдо решение –  да скъса с нея. Но не намери сили да ѝ го каже, защото тя и без това плачеше.

         Джизели му се обади по телефона след половин час да го пита защо толкова бързо си е тръгнал и какво смята да прави с работата. Тогава той направо ѝ каза:

         – Виж какво, скъсвам с теб. Нямам работа, нямам пари. И не мога да се грижа за теб. Ти си болна. Имаш нужда от някой с пари , който да те гледа. Аз не мога.  

         Стилян ѝ каза истината. Аргументите му бяха напълно разумни. Смяташе, че постъпва честно. По американски. Не ѝ каза, че я подозира, че е искала да го унизи. Спести ѝ го. Гледаше думите му да звучат обективно и благородно. Скъсваше с нея точно защото е загрижен за нея... Но накрая, неочаквано и за самия себе си, Стилян си изпусна нервите и каза с голяма злоба:

         – А ти, понеже за друго не ставаш, иди при оная твоя приятелка, лесбийката от колежа! Тя да те гледа, щом толкова сте се обичали!

         Джизели се разплака, а Стилян ѝ затвори телефона с някакво мрачно удовлетворение. После се почувства малко смутен от това, което е направил. Но сам се успокои, че постъпва справедливо и честно. Така трябва да постъпва един истински мъж.

         Тя опита още веднъж да му се обади с разтреперан глас, но той пак ѝ затвори и дори този път изключи телефона.

. . . . . . . . . . .

         След две седмици на мрачно уединенние с компютъра, Стилян си намери нова работа – в Home Depot – огромен магазин за строителни материали и битови стоки. Излизаше от работа без да говори с колегите си и се прибираше сам вкъщи, при компютъра. В следващите няколко месеца направи още няколко опита за интернетни запознанства. Два пъти води в квартирата си жени – една бяла, русолява лелка с големи цици и мъжки космати ръце, и една малка перуанска индианка с къси крака, дръпнати очи и тънък нос като на Джон Ленън. И с двете обаче Стилян не можа да получи ерекция, колкото и да се насилваше.

Ако Джизели не беше марксистка, а вудуистка, и ако самият Стилян вярваше поне малко в магии, той сигурно щеше да помисли, че  лудата балерина го е урочасала да стане импотентен.

         Стилян и преди не поддържаше много контакти нито с американци, нито с българи. Не се обаждаше на своите приятели Цецка и Боб, не ходеше в българската черква, не се виждаше с никого. Пристрасти се съвсем към виртуалния свят. Само пред компютърния екран получаваше ерекция.  На няколко пъти силно му се прииска да се обади на Джизели, но гордостта не му позволяваше.

Стилян живя така в диво усамотение, като отшелник в електронната пустиня, сред виртуалните си демони, още няколко години. Години преминали като сън на болен.

         Накрая се сепна и реши, че му е време да се върне в България.  Животът му тук, в Америка, беше станал кошмар, от който искаше да се събуди. Той не разбираше, че сънищата са част от нашия вътрешен свят. И не можем да избягаме от тях, дори да прелетим през океана.

Джизели още няколко  годни скачаше от депресия, в която гледаше документални филми за израждане на деца в тъмната си стая, към еуфория, в която беше убедена, че е на път да защити докторска дисертация по философия в Харвард и че скоро Стилян или руският ѝ съпруг, или дори и двамата ще се върнат при нея. Не след дълго стана дебела като майка си. Разбита от лекарства и неудачи, накрая постъпи за постоянно в една психиатрична клиника.

Ако тя и Стилян бяха останали заедно, нямаше ли и неговият, и нейният живот да се развият по съвсем друг начин? На този въпрос не може да се отговори. Няма как да върнем назад  живота си, за да поемем по друг, пропуснат път. Може би в някой друг живот.

         След като разбира, че любимият ѝ Албрехт вече е сгоден за друга, красивата селянка Жизел загубва разсъдъка си и пада на сцената. Тя се превръща в танцуващ призрак.

Призракът на Жизел щеше да продължи да преследва Стилян и в България.