неделя, 19 февруари 2012 г.

ОБЕСВАНЕТО НА ЛЕВСКИ



Васил Левски е може би наистина най-важната личност в българската история. Неговият живот, неговата смърт и неговите тайни комитети са едно свидетелство не само за това, че българинът е готов на саможертва за някаква надлична кауза, но и за това, че българинът е способен на систематична и организирана колективна дейност. Всеки ден се сблъскваме с примери за точно обратното – особено в сферата на политическото – алчност и егоцентризъм, хаотични стадни действия, систематичност само в преследването на личните материални интереси. Левски сякаш не е българин. Поне не е типичният българин.

Ние имаме едни от най-добрите футболисти в света. И един от най-слабите отбори. Левски със своите тайни комитети ни дава самочувствието, че като народ все пак сме способни на организирано колективно действие, а не само на индивидуални изяви. И то в най-опасната от всички игри.

 Има обаче нещо друго, което за мен е леко смущаващо. Националният ни празник е денят, в който се подписва мирът между две други държави –  Русия и Османската империя. Това е денят, в който някой друг, отвън ни е освободил от “робството”. А другите ни два големи празника свързани с националното освобождени – 19 февруари и 2 юни –  са дни на смъртта, да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането на героите ни. Защо не празнуваме победите си и рождествата повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и Ботев, пада и сянката на българско предателство.)

Може би най-светлият и оптимистичен български празник е 24 май.

Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Сърбите и гърците не наричат себе си роби. Макар, че са имали сродна историческа съдба.  Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното освобождение, днес е по-скоро израз и генератор на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича, хомота и бесилките!

Все пак животът и делото на Васил Левски би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. Не само заради саможертвата му.  Но и заради това, че в републиката, за която Левски е мечтаел, всички е трябвало да имат равни права, незвисимо от етническата им или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен и същевременно далеч по-примитивен национализъм.

Няма коментари:

Публикуване на коментар