събота, 5 ноември 2011 г.


      
      По повод Архангелова Задушница, ето едно стихотворение, което съм писал в Америка преди близо 7 години. Тогава вече бях живял там от 10 години. Американците са много по-религиозни от европейците. Има нещо в тази велика страна-континент, което ни прави  истински вярващи, независимо от това каква точно е релгията ни. Може би огромните празни пространства на Новия свят, който и до днес е много по-суров и по-рядко населен от Стария; може би самотата, която човекът, дошъл от другаде изпитва – а всички ние сме дошли на света от другаде –  тази огромна самота, която е и възторг от огромната свобода:  може би това е, което прави американците по-религиозни. Не знам. Но и аз, когато живеех там, мислех и говорех неща, които бих се срамувал да мисля и говоря тук, където за повечето хора “всичко си е ебало майката” и, разбира се, Бог няма.

ПИСМО

Господи, ти ми даде 46 години живот и три езика. Моят първи език беше без думи. Аз го чувах още в утробата и го разбирах. Това беше езикът, който ме говори. Това беше езикът, на който Ти разказваш живота ми, Господи.

Аз още уча другите езици – всекидневните езици на света. И никога няма да ги науча докрай. Защото човешките езици са реки. Реки, които изтичат в  морето, или пресъхват в пустинята.

Но ето ме, Господи, в началото на четиридесет и седмата си година, на един от моите несъвършени земни езици, на езика който говоря с хилави думи, аз сядам да Ти пиша писмо.

Малцина от смъртните четат и само неколцина ще прочетат писмото ми, но тази вечер аз пиша на Теб, Госпиди. . .

И не е ли странно да пиша на Теб? – на Теб, който си написал моя живот.  Не е ли абсурдно и невъзможно за нас, човеците, да говорим на Теб, който ни изговаряш?

Но щом толкова искам да Ти пиша, сигурно Ти искаш да Tи пиша . . . Светът е Тайна наистина. Но нищо не е случайно. . . И тези думи почнаха да идват в моя мрак отвън – като далечна забравена музика през отворен прозорец.

Броят на тези, които не знаят как да говорят с Теб, Господи, нараства век след век.  Броят на тези, които не искат да говорят с Теб нарастава ден след ден и час след час. . . Затова ли и Ти мълчиш, Господи? Затова ли не ни се явяваш вече? Затова ли не Те виждаме – ние, смъртните видения, които виждат и въжделеят само смъртни видения?

            Ето – виждам слънчево дърво, трептящо
като Богородица от византийска икона.
Синьо есенно небе прозира през листата. . .
            Тук
в края на септември,
в края на пясъците,
в края на морската пяна,
в края –
чувам шепот и пулс.
Шепот и пулс
на черния фон на смъртта.
            Ето –
пак изпращам тази картичка в съня си –
изпращам я всяка година –
от много години –
а не зная на кого. . .

       Само Ти даваш смисъл на този странен свят от видения, Господи! Ти си светлината в края на тунела. Ти си истинската Светлина дълбоко в сърцето ми –  Светлината, която озарява и прожектира света. . .

Не ме изоставяй, Господи!

Всичко на света отминава. Проблясва и помръква. Телата и дните потъмняват. И дори светлината на света изстива.

Само Теб, който Те няма в отминаващия свят,  само Теб, който те няма в света на празните видения, само Теб, който те няма, Те има наистина.

Господи, аз говоря с Твоето отсъствие в света. Говоря с Голямата празнота в сърцето ми. Сам си говоря. И моите думи отекват като монолог в опустялата стая на света, като монолог в голямата чакалня на сърцето ми.
                                   
Но не е ли монологът единствения възможен начин да говорим с Теб, Господи?

Отекването на самотните ни думи в празнотата – 
 това е Твоя отговор:

. . . и ни прости дълговете,
тъй както и ние прощаваме на нашите длъжници,
тъй както и ние прощаваме на нашите длъжници,
тъй както и ние прощаваме. . .

Ето ме Господи, ето ме!

На всяко действие
съответства равно по големина противодействие . . .
Който вади нож, от нож умира . . .
Който подава рамо, ще получи подкрепа. . .
Който прощава, ще му се прости. . .

Ето ме, Господи, ето ме!

Аз съм твоето ехо в пустинята:
Аз съм, който съм.



-          -          -          -          -          -          -


            Този текст, или поне краят му, може би се нуждае от някои бележки, защото съдържа скрити цитати.
            Ето как в Стария Завет се обръшат към Бог:  “Ето ме, Господиказава Исаия, - Проводи мене!" И Господ му казва: “Иди и кажи на тоя народ: С уши ще чуете – и не ще разберете, и с очи ще гледате – и не ще видите. Защото сърцето на тоя народ е закоравяло. . . " (Ис. 6:8-10).
            А когато Мойсей пита Бог за името Му, ето как Бог му отговаря: “. . . когато отида при израиляните и им река: Бог на бащите ви ме изпрати при вас, и те ми кажат, какво му е името? що да им кажа? И Бог рече на Мойсея: Аз съм Оня, Който съм. " (Изход 3:13)
            Колкото до “и ни прости дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници” – мисля че всички християни знаят откъде е това, но за тези читатели,  които не са християни, то е част от молитвата “ Отче наш. . .“, която Христос дава на учениците си, когато те го питат как да се молят. Всъщност, тази молитва е и едно обещание към Бог: че и ние ще прощаваме на нашите длъжници, както очакваме Той да ни прости.
           

1 коментар:

  1. Прекрасно стихотворение-изповед на човек, който е убеден вярващ - толкова е силно и заразително като внушение, че ако не бяха станали някакви трансформации със съзнанието ми преди време и аз щях да повярвам, че Той движи съдбата ми. Но аз мисля, че човекът е Монада, т.е. изначално и до края сам, независимо дали с Бог или без него. Страстта на това стихотворение е така силна, че дори не ми се вярва, че може да е отправено към Висша сила, а не към човек. предполагам, че си много щастлив в самотата си и с подкрепата Му. Ненавиждам самотата и единствено когато бях на прага на Отвъдното се молех на Бога, но това бе отдавна. Бог не може да ми даде онова, което живия човек, дори и от разстояние. От убедена Хегелианка взех, че станах Марксистка. Поздравление за тази поетична изповед - модерна като изказ и форма и много много искрена!
    Илеана Стоянова

    ОтговорИзтриване