Днес една моя студентка ме попита съвсем сериозно вярвам ли в задгробния живот. Такива въпроси рядко се задават в България. Рядко се задават сериозно и още по-рядко им се отговаря сериозно, без иронична усмивка. Някак е неудобно да отговаряме на такива въпроси.

            Моят постинг във фейсбук за Бог, който е любов и за стената на общуването възбуди доста интересна дискусия.

            Наистина, има ли Бог? И ако има, Бог любов ли е? Или закон и наказание? Или е воля? Или просто начален тласък? Словото, което изрича света?

            Мислейки дали правилно и честно съм отговорил на студентката ( аз отговорих положително), реших да публикувам пак един стар текст. Това е уводът на книгата ми с есета от миналата година.

МОЯТ БОГ И МОИТЕ ДЕМОНИ

            И Бог и демоните са нещо напълно човешко. Те не живеят в Небесата или под земята, а вътре в нас. Демоните са изкусители, които ни се явяват в прекрасни образи и форми.

            С годините разбрах, че моят най-опасен демон е бил желанието ми да се харесам на хората. Отдавайки се на това желание, аз всъщност живеех не както  исках, а както другите диктуваха. Тъй като баща ми беше известна личност по комунистическо време – мразен от мнозина, обичан от други – аз ( обладан от демона си) посвещавах цялата си енергия да доказвам на хората, че съм независим от баща си. Стараех се да покажа на всички, първо, колко моите политически възгледи са различни от неговите и, вторто, как съм се отказал да се ползвам от фамилини привилегии и връзки.

            Но именно това е тактиката на демона: кара те да се стараеш да постигнеш нещо – признание, уважение, любов – но колкото повече се стараеш, колкотио повече напрягаш мускули и размахваш ръце, толкова повече затъваш в тресавището. Като в лош сън затъвах все по-дълбоко в  лепкавата кал на завистта, омразата и най-накрая – на самотата.

            Хората виждат това, което искат да видят, а не това, което реално съществува. В моя случай, хората в България по онова време казваха: “Разбира се, лесно е да бъдеш дисидент, когато баща ти е комунист – това е семейната им игра.” Или още по-лошо : “Какъв цинизъм! Хем привилигириван, хем дисидент!” Моят демон ме накара да напусна България. Станах преподавател по литература в Америка. Но нещата не се промениха много. Напускането ми също се вписа в представите за мен на тези, които ме мразеха. Вместо да намеря обич и признание, намерих самота. Тресавището, както и сянката ми дойде с мен отвъд океана.

            Много е лесно да вкараш хората ( или самия себе си) в някакъв общоприет калъп. Политиците отдавна са разбрали, че ако нямаш идеологически аргументи срещу противника си, можеш да го победиш лесно като го очерниш публично на лична основа. Както се казваше едно време, напиши във вестника, че сестра му е курва, пък после нека той се обяснява, че изобщо нямал сестра! Колкото повече се оправдаваш, толкова по-съмнителен ставаш.

            В политиката чудесен пример за това до къде може да те доведе желанието да се харесаш на хората беше Бил Клинтън. Един чаровен и изключително умен политик, разгромен от хитри и подли врагове, които използваха срещу него собствения му демон – желанието му да се хареса на всички. Както и предразсъдъците на хората, разбира се.

            Най-често срещаният човешки демон е Страхът от смъртта. Когато той ни обладае на съзнателно ниво, а не само на чисто инстинктивно, този страх ни се явява под благовидни названия: ''Инстинкт за самосъхранение'',  “Способност за оцеляване”, дори “Смелост”. Този демон може да ни подтикне да правим ужасни неща. Особено в политиката – в политическата идеология на крайните националисти ( като Адолф Хитлер) загрижени за “оцеляването на нацията”, които всъщност са обладани от този голям Страх, че няма да оцелеем. Шовинизмът е племенен или расов егоизъм. И той, както и личния егоизъм, е дете на Страха от смъртта. Водени от страха не можем да направим нищо положително.

            Други могъщи човешки демони са Ревността, Обидата и Завистта. Те също ни карат да вършим подли неща, дори да се отдаваме на жестокост, като наричаме нагона за лично отмъщение “битка за справедливост”.

            Обикновеното голо Самолюбие, нашето естествено желание да се хвалим пред приятели, е най-инфантилния и сравнително безобиден демон. Това е бебе демон. Но всички демони са деца на Егото и Смъртта. И могат много бързо да растат. Колкото повече обръщаме внимание на родителите, колкото повече обгрижваме техния съюз, толкова повече умножаваме децата им в душите си.

            Бог също е нещо напълно човешко.

            Както е казал Иисус Христос, според гностическото Евангелие на Тома, 

ако тези, които ви водят ви кажат ''вижте, Царството е в небето'', то тогава птиците небесни биха стигнали там преди вас. Ако ви кажат ''Царството е в морето'', то тогава рибите морски биха стигнали там преди вас. Но аз ви казвам, че Царството е вътре във вас. Когато опознаете себе си, и вие ще бъдете разпознати. И ще разберете, че всички сте деца на живия Отец. . .

            И Хераклит, макар и в по-абстрактен план, е казал същото, че пътят Нагоре и пътят Надолу са един и същи път. “Нагоре” е Царството Божие. “Наодлу” е океанската дълбина на Душата.

           

            Само ако успеем да отворим очите си навътре  ­–  отвъд лепкавия сън, предизвикан от Смъртта и Егото, можем да видим наистина Светлината на Бога. В най-трудните моменти, когато сме изгубили всичко, дори надеждата, ако все още намирме сили, ако все още имаме желание за молитва, за медитация върху смисъла на света, или за разговор с Бог, можем да видим Светлината.

            Това е същата Светлина, която вижда влюбеният човек: озареният човек, който напълно е забравил своето собствено Его и се е посветил на друг. Голямото щастие и голямата скръб могат да бъдат еднакво добри прозорци към Светлината.

            Във всекидневния си живот доминиран от Смъртта и Егото, затворени в собствените си тъмни същества, не можем да видим Светлината. Можем да видим само отраженията й в някои важни сънища. Или в изкуството.

            Но най-пагубните демони, тези които наистина искат да унищожат света, да ни оставят в пълен мрак, са демоните на религиозния фанатизъм. Когато казваме: “ Моят Бог е истинският Бог, твоят бог е Зло, следвай моя Бог! Долу твоя Бог!” ,  ние всъщност ставаме слуги на Сатаната. Защото Бог е отвъд всички създавани от нас религиозни системи, отвъд всички различия между нас. Дори атеистите, които обичат хората и света, са по-близо до Бога от религиозните фанатици.

9 януари 2006 г.

публикувано във в. “Дневник”

                  Дяволът е разликата между нас. 

           Дяволът е тайната,

           която всеки за себе си знае. . . 

           Бог е нещо общо между нас.

          Бог е това,

          което не знаем.