вторник, 8 ноември 2011 г.

МОЯТА ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА

           Понеже тази седмица е 10 ноември, публикувам и тук една статия, която излезе в последния брой на списание Biograph.



(Какво се случи около 10 ноември?)

            Дори най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите икономически кризи, както и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат големите земетресения. Марксистката теория за “историческата необходимост”, за логическата предвидимост на историческия процес е наивна. Както видяхме, “колелото на историята” не се довъртя до окончателната победа на комунизма, въпреки предвижданията.
            Дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на комунистическата система в Източна Европа през 1989 година. Има такива неочаквани революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част и променят картата и милиони човешки съдби. В последно време такава революционна вълна залива Арабския свят. Случват се някакви неочаквани младежки революции.
 Разбира се, любителите на конспиративни теории веднага видяха зад протестиращите арабски младежи и бунтовниците дългата ръка на Вашингтон. Но защо  на Вашингтон му е нужно да посяга на режими като този на Мубарак в Египет, които бяха про-американски? Същите конспиративни теории се разпространяваха и в края на 90-те за събитията у нас. Но ако светвните тайни служби можеха да организират революции и всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да приключи още през 50-те години. Или нямаше да е почвала. Тайните служби, всички тайни служби, безспорно се опитват да се намесват в съществуващи революционни ситуации, да се възползват от тях. Но никоя тайна служба не може да създаде революционна ситуация в цялата държава. Никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на  масови протести по улиците.
Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими – от Източен Берлин до София, а накрая и в Москва – бяха започнали отдавна. Но никой не можеше да предвиди какво точно предвещават тези трусове. Макар и да не успя да либерализира централизираната държавна икономика на СССР, Горбачов започна да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде някакъв комунизъм с човешко лицe”, какъвто не беше разрешено на чехите и словаците да изградят 20 години по-рано, по време на Пражката пролет. 
Ние разбира се  до тогава гледахме на Русия, на Големия брат, като на комунистическа страна далеч по-закостеняла и твърдолинейна от България. Но парадоксално в средата на 80-те започнахме да четем списание «Огоньок»  и да гледаме руска телевизия. Докато СССР се демократизираше,  България сякаш затъваше в някакво блато на безвремието – Възродителния процес срещу турците, режима на тока, обедняването, все по-голямата мизерия и по улиците и в душите на хората ни отчайваше. Дори таксиметрови шофьори започнаха открито да псуват властта, което в по-ранен период би им струвало години зад решетките. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и  “Гласът на Америка”. Започнахме да ги слушаме всеки ден, за да чуем за себе си, за страната си неща, които никога не бихме чули от нашите медии. (Тогава нямаше интетнет, Скайп, Фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима преди втората половина на осемдесетте.)
 През есента на 1988 г. в София се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”.  А преди това  вече беше създаден  Русенския комитет. Протстите, дори протести срещу замърсяването на Русе идващо от Румъния, ако не са организирани от държавата се третираха като опасна антидържавна дейност.
           Все още е широко разпространено мнението, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти са били някакви подставени лица на тайните служби. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено още прес 90-те именно от хора на бившите тайни служби. Вярно е, че много техни агенти бяха инфилтрирали дисидентските групи. Но, уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят какви са били мащабите на репресиите, започнали веднага след 9 септември 1944-та година. Рядко се говори за това колко стотици хиляди хора са били избити, или  малтретирани по лагерите и затворите. Дори и сред тези, които знаят за репресиите от 50-те,  има мнозина, които смятат, че по времето на Живков не е имало политически затворници, не знаят за Скравена и Ловеч , за повторното отваряне на Белене” през 80-те, не знаят за хора като Сашо Стрезов или Любо Собаджиев, прекарали дълги години по затворите за това, че публично са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма. 
В началото на 1990-те цинично се изкарваха на показ досиетата на някои от тези полит-затворници, които, за да излезат от лагерите, са били принуждавани да подписват, че ще сътрудничат на милицията. Изкарваха ги пак същите офицери на ДС, които са взимали подписите им, за да ги шантажират.
          Но каква беше 1989-та година за мен?
Ще си позволя да започна с малко  лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен,  като чуят фамилното ми име казват “този пък кога се пребоядиса.” Никога. Известно е, че баща ми както и много други писатели, художници и интелектуалци от онова време, беше близък с Людмила Живкова. Аз самият впрочем смятам, че Людмила изигра като цяло положителна роля за тогавашната българска култура. Но това не значи, че имам някакви симпатии към живковата, или към която и да било друга комунистическа диктатура.  Моята омраза към диктатурата, към пращането на хора в затвора по политически доноси на агенти на ДС, към невъзможността да изразиш свободно мнението си или свободно да пътуваш в чужбина, към потискането на всяка свободна изява на личността от диктатурата датира от гимназиалните ми години. В началото на 80-те написах едно стихотворение за “другарите с винчестери над камините”  и за това че не само глиганите ще бъдат одрани, но и кротките прасета в кочината “за Коледа ще ги заколят”.  Стихотворението беше публикувано в  младежкия вестник “Пулс”, явно с цел да се направи номер на баща ми. Той е бил викан за обяснение и бил казал “синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков”, или нещо такова.  Баща ми също беше в “ловната дружинка” и имаше  наистина пушка "Винчестер" (Winchester). Но и Живков имал такава.
  Оказа се че още тогава, много преди с Едвин Сугарев да почнем да издаваме Глас и Мост, са започнали да ме следят. Доколкото разбрах от това, което ми дадоха от Комисията по досиетата, досие от 300 страници с доноси за мен е било унищожено през 1990 г.
            През 80-те години аз работех в издателство “Народан култура” като редактор и преводач на поезия от английски език. През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати” - списанията “Глас” и “Мост”. По същото време чухме за подписка в подкрепа на поета Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден аз отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на Клуба – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там, у Блага, се запознах и с Желю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин станахме членове и на Екогласност.
            Първо ние мислиехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия, някой да пусне и втори. Но после решихме просто да направим две списания. Списанията бяха подготвени на пишеща машина. Корицата на моето списание беше дело на художника Стефан Десподов, а на Едвиновото – на Владо Руменов. Ние, разбира се, нямахме компютри, а интернет щеше да се появи  цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни “ксерокс“-а, които бяха под наблюдение. Тогавa на Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването  на списанията двустранна фотохартия. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После  ги проявявахме във ваната в банята ми. Това беше къртовски труд.
 Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора с демократични убеждения. Много от тях след това правеха допълнителни копия. Но за списанията наистина се разчу, едва когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.
           Тогава главната дейност на т. нар. “неформални” групи – Клуба, Екогласност, Дружеството за защита на правата на човека – беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха. Но не беше само у нас така – много преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците.  У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов, Димитър Коруджиев – както и мнозина по-млади. В третия брой на “Глас” аз публикувах открито писмо на видни полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България, в подкрепа на български полит-затворници, с изреждане на 10 конкретни имена, включително на български турци.
            Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по Свободна Европа каза: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме лично и тя взе интервю от мен за радиото. С Едвин бяхме глобени ”за публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство “Народан култура”. Изивкаха ме в Българска книга и печат” (цензурата в печата и книгоиздаването) и ме заплашиха, че ако издам още един  брой от това “нерегистрирано издание” с мен ще се занимава директно Държавна сигурност и може да отида в затвора.  Аз издадох още един брой по време на Екофорума.
 През октомври в София се състоя международен  еко-форум и имаше чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания. Разбира се, това бе считано за политически опасно. Последва арест и побой над събиращите подписи за петицията. Но ние събрахме хиляди подписи. Хората вече не се страхуваха.
На трети ноември организирахме голям митинг пред  ”Св. Александър Невски” и петицията беше публично внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест. А на другия ден вестник  Работническо дело с мънички букви в долния край на една вътрешна страница писа, че  група граждани внесли петиция в Народното събрание. . .
           Никой от нас тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше казал, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята помете и него. Бурята на перестройката не пожали в крайна сметка и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира.                                  
 Строят беше прогнил и  просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а иконоомиката. Все пак, благодарение на Горбачов, внезапното сгромолясване на комунистическата система стана мирно и в Съветския съюз и в  повечето държави в Източна Европа.  Този път никъде нямаше нахлуване на съветски танкове, както в Прага през 1968 г.
            За съжаление, у нас някои хора от старата номенклатура и най-вече офицери от Държавна сигурност, чиито имена не бяха широко известни, си останаха на власт и след десети ноември. Много от тях изплуваха на повърхността в началото на 90-те като нови капиталисти и милионери. Някои от същите хора, които строиха Комунизма и громиха “класовия враг” започнаха да строят и капитализма. На ключови позиции останаха  мнозина бивши офицери от държавна сигурност. Точно те, или някои от тях, и до днес пречат да се каже цялата истина за нашето близко минало. А истината трябва винаги да се казва, колкото и да е неприятна. Защото един народ без памет няма и бъдеще.
            Страната ни е буквално осеяна с паметници на Съветската армия “освободителка”, която превзе България на 9 септември 1944 г.. Но колко паметника на жертвите на комунизма имаме? И какво знаят за тях децата ни?
            Разбира се, далеч съм от мисълта, че всичко в България е лошо, че нищо не се е променило, или пък че се е променило само на зле. България най-после е не само географски, но икономически и политически част от обединена Европа.  Големите промени настъпили от 10 ноември 1989 г. насам бяха  напълно очевидни и въодушевяващи за мен, когато се  върнах в родината си през 2007 г. след 13 години прекарани в САЩ. 
 Имаме демокрация, имаме свободна частна инициатива и икономика, която общо взето се развива добре. Големият проблем е корупцията и  престъпността. Без законност, без здрава правоохранителна и съдебна власт не може да има истинска демокрация. Демокрацията е власт на закона, а не безвластие. Има все още и много бедност, уви. Но България е на светлинни години от това, което беше през 1989 година.

  Ето го и стихотворението, споменато в статията: 

                                      ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО

                                      Декември е.
                                      Какво ли този път ни носи
                                      дядо Коледа?
                            
                                      Уви, глиганите привършиха,
                                      другари!
                                      Но да оставим свойте Винчестери
                                      над камините
                                      и да послушаме спокойно
                                      на свинете вечерния хор
                                      вън
                                      във декемврийската виелица....

                                      Свинете – тези розови предчувствия....
                                      Свинете – тези тъжни ангели.....

                                      Според последни данни
                                      те са межди най-интелигентните бозайници.
                                      Те са като хората – всеядни.
                                      Те преглъщат всичко:
                                      И чиниите с ухаеща помия,
                                      и летящите чинии,
                                      и студените остатъци от мозък,      
                                      и пържолите от бивши братя.

                                      Всичко! –
                                      шепне хорът на невинните животни –
                                      Всичко дайте да изплюскаме!
                                      Защото рано или късно
                                      и нас
                                      за Коледа ще ни заколят.

                                      Свинете гледат философски на живота.
                                      И ако устите им не бяха ангажирани
                                      от музиката на месото,
                                      те щяха да предупредят човеците
                                      с такива думи:
                                      Предчувстваме, че има
                                      във вселената възмездие!

                                      И вие,
                                      дето днес ни плюскате,
                                      вие също сте наречени
                                      за нечие
                                      декемврийско тържество!               
                                                         
                                                                                                1980 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар