МОЯТА ОСЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА

           Понеже тази седмица е 10 ноември, публикувам и тук една статия, която излезе в последния брой на списание Biograph.

(Какво се случи около 10 ноември?)

            Дори най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите икономически кризи, както и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат големите земетресения. Марксистката теория за “историческата необходимост”, за логическата предвидимост на историческия процес е наивна. Както видяхме, “колелото на историята” не се довъртя до окончателната победа на комунизма, въпреки предвижданията.

            Дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на комунистическата система в Източна Европа през 1989 година. Има такива неочаквани революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част и променят картата и милиони човешки съдби. В последно време такава революционна вълна залива Арабския свят. Случват се някакви неочаквани младежки революции.

 Разбира се, любителите на конспиративни теории веднага видяха зад протестиращите арабски младежи и бунтовниците дългата ръка на Вашингтон. Но защо  на Вашингтон му е нужно да посяга на режими като този на Мубарак в Египет, които бяха про-американски? Същите конспиративни теории се разпространяваха и в края на 90-те за събитията у нас. Но ако светвните тайни служби можеха да организират революции и всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да приключи още през 50-те години. Или нямаше да е почвала. Тайните служби, всички тайни служби, безспорно се опитват да се намесват в съществуващи революционни ситуации, да се възползват от тях. Но никоя тайна служба не може да създаде революционна ситуация в цялата държава. Никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на  масови протести по улиците.

Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими – от Източен Берлин до София, а накрая и в Москва – бяха започнали отдавна. Но никой не можеше да предвиди какво точно предвещават тези трусове. Макар и да не успя да либерализира централизираната държавна икономика на СССР, Горбачов започна да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде някакъв “комунизъм с човешко лицe”, какъвто не беше разрешено на чехите и словаците да изградят 20 години по-рано, по време на Пражката пролет. 

Ние разбира се  до тогава гледахме на Русия, на Големия брат, като на комунистическа страна далеч по-закостеняла и твърдолинейна от България. Но парадоксално в средата на 80-те започнахме да четем списание «Огоньок»  и да гледаме руска телевизия. Докато СССР се демократизираше,  България сякаш затъваше в някакво блато на безвремието – Възродителния процес срещу турците, режима на тока, обедняването, все по-голямата мизерия и по улиците и в душите на хората ни отчайваше. Дори таксиметрови шофьори започнаха открито да псуват властта, което в по-ранен период би им струвало години зад решетките. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и  “Гласът на Америка”. Започнахме да ги слушаме всеки ден, за да чуем за себе си, за страната си неща, които никога не бихме чули от нашите медии. (Тогава нямаше интетнет, Скайп, Фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима преди втората половина на осемдесетте.)

 През есента на 1988 г. в София се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”.  А преди това  вече беше създаден  Русенския комитет. Протстите, дори протести срещу замърсяването на Русе идващо от Румъния, ако не са организирани от държавата се третираха като опасна антидържавна дейност.

           Все още е широко разпространено мнението, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти са били някакви подставени лица на тайните служби. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено още прес 90-те именно от хора на бившите тайни служби. Вярно е, че много техни агенти бяха инфилтрирали дисидентските групи. Но, уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят какви са били мащабите на репресиите, започнали веднага след 9 септември 1944-та година. Рядко се говори за това колко стотици хиляди хора са били избити, или  малтретирани по лагерите и затворите. Дори и сред тези, които знаят за репресиите от 50-те,  има мнозина, които смятат, че по времето на Живков не е имало политически затворници, не знаят за Скравена и Ловеч , за повторното отваряне на “Белене” през 80-те, не знаят за хора като Сашо Стрезов или Любо Собаджиев, прекарали дълги години по затворите за това, че публично са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма. 

В началото на 1990-те цинично се изкарваха на показ досиетата на някои от тези полит-затворници, които, за да излезат от лагерите, са били принуждавани да подписват, че ще сътрудничат на милицията. Изкарваха ги пак същите офицери на ДС, които са взимали подписите им, за да ги шантажират.

          Но каква беше 1989-та година за мен?

Ще си позволя да започна с малко  лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен,  като чуят фамилното ми име казват “този пък кога се пребоядиса.” Никога. Известно е, че баща ми както и много други писатели, художници и интелектуалци от онова време, беше близък с Людмила Живкова. Аз самият впрочем смятам, че Людмила изигра като цяло положителна роля за тогавашната българска култура. Но това не значи, че имам някакви симпатии към живковата, или към която и да било друга комунистическа диктатура.  Моята омраза към диктатурата, към пращането на хора в затвора по политически доноси на агенти на ДС, към невъзможността да изразиш свободно мнението си или свободно да пътуваш в чужбина, към потискането на всяка свободна изява на личността от диктатурата датира от гимназиалните ми години. В началото на 80-те написах едно стихотворение за “другарите с винчестери над камините”  и за това че не само глиганите ще бъдат одрани, но и кротките прасета в кочината “за Коледа ще ги заколят”.  Стихотворението беше публикувано в  младежкия вестник “Пулс”, явно с цел да се направи номер на баща ми. Той е бил викан за обяснение и бил казал “синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков”, или нещо такова.  Баща ми също беше в “ловната дружинка” и имаше  наистина пушка "Винчестер" (Winchester). Но и Живков имал такава.

  Оказа се че още тогава, много преди с Едвин Сугарев да почнем да издаваме Глас и Мост, са започнали да ме следят. Доколкото разбрах от това, което ми дадоха от Комисията по досиетата, досие от 300 страници с доноси за мен е било унищожено през 1990 г.

            През 80-те години аз работех в издателство “Народан култура” като редактор и преводач на поезия от английски език. През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати” - списанията “Глас” и “Мост”. По същото време чухме за подписка в подкрепа на поета Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден аз отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на Клуба – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там, у Блага, се запознах и с Желю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин станахме членове и на Екогласност.

            Първо ние мислиехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия, някой да пусне и втори. Но после решихме просто да направим две списания. Списанията бяха подготвени на пишеща машина. Корицата на моето списание беше дело на художника Стефан Десподов, а на Едвиновото – на Владо Руменов. Ние, разбира се, нямахме компютри, а интернет щеше да се появи  цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни “ксерокс“-а, които бяха под наблюдение. Тогавa на Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването  на списанията двустранна фотохартия. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После  ги проявявахме във ваната в банята ми. Това беше къртовски труд.

 Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора с демократични убеждения. Много от тях след това правеха допълнителни копия. Но за списанията наистина се разчу, едва когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.

           Тогава главната дейност на т. нар. “неформални” групи – Клуба, Екогласност, Дружеството за защита на правата на човека – беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха. Но не беше само у нас така – много преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците.  У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов, Димитър Коруджиев – както и мнозина по-млади. В третия брой на “Глас” аз публикувах открито писмо на видни полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България, в подкрепа на български полит-затворници, с изреждане на 10 конкретни имена, включително на български турци.

            Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по “Свободна Европа” каза: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме лично и тя взе интервю от мен за радиото. С Едвин бяхме глобени ”за публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство “Народан култура”. Изивкаха ме в “Българска книга и печат” (цензурата в печата и книгоиздаването) и ме заплашиха, че ако издам още един  брой от това “нерегистрирано издание” с мен ще се занимава директно Държавна сигурност и може да отида в затвора.  Аз издадох още един брой по време на Екофорума.

 През октомври в София се състоя международен  еко-форум и имаше чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания. Разбира се, това бе считано за политически опасно. Последва арест и побой над събиращите подписи за петицията. Но ние събрахме хиляди подписи. Хората вече не се страхуваха.

На трети ноември организирахме голям митинг пред  ”Св. Александър Невски” и петицията беше публично внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест. А на другия ден вестник  “Работническо дело” с мънички букви в долния край на една вътрешна страница писа, че  “група граждани” внесли петиция в Народното събрание. . .

           Никой от нас тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше казал, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята помете и него. Бурята на перестройката не пожали в крайна сметка и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира.                                  

 Строят беше прогнил и  просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а иконоомиката. Все пак, благодарение на Горбачов, внезапното сгромолясване на комунистическата система стана мирно и в Съветския съюз и в  повечето държави в Източна Европа.  Този път никъде нямаше нахлуване на съветски танкове, както в Прага през 1968 г.

            За съжаление, у нас някои хора от старата номенклатура и най-вече офицери от Държавна сигурност, чиито имена не бяха широко известни, си останаха на власт и след десети ноември. Много от тях изплуваха на повърхността в началото на 90-те като нови капиталисти и милионери. Някои от същите хора, които строиха Комунизма и громиха “класовия враг” започнаха да строят и капитализма. На ключови позиции останаха  мнозина бивши офицери от държавна сигурност. Точно те, или някои от тях, и до днес пречат да се каже цялата истина за нашето близко минало. А истината трябва винаги да се казва, колкото и да е неприятна. Защото един народ без памет няма и бъдеще.

            Страната ни е буквално осеяна с паметници на Съветската армия “освободителка”, която превзе България на 9 септември 1944 г.. Но колко паметника на жертвите на комунизма имаме? И какво знаят за тях децата ни?

            Разбира се, далеч съм от мисълта, че всичко в България е лошо, че нищо не се е променило, или пък че се е променило само на зле. България най-после е не само географски, но икономически и политически част от обединена Европа.  Големите промени настъпили от 10 ноември 1989 г. насам бяха  напълно очевидни и въодушевяващи за мен, когато се  върнах в родината си през 2007 г. след 13 години прекарани в САЩ. 

 Имаме демокрация, имаме свободна частна инициатива и икономика, която общо взето се развива добре. Големият проблем е корупцията и  престъпността. Без законност, без здрава правоохранителна и съдебна власт не може да има истинска демокрация. Демокрацията е власт на закона, а не безвластие. Има все още и много бедност, уви. Но България е на светлинни години от това, което беше през 1989 година.

  Ето го и стихотворението, споменато в статията: 

                                      ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО

                                      Декември е.

                                      Какво ли този път ни носи

                                      дядо Коледа?

                            

                                      Уви, глиганите привършиха,

                                      другари!

                                      Но да оставим свойте Винчестери

                                      над камините

                                      и да послушаме спокойно

                                      на свинете вечерния хор

                                      вън

                                      във декемврийската виелица....

                                      Свинете – тези розови предчувствия....

                                      Свинете – тези тъжни ангели.....

                                      Според последни данни

                                      те са межди най-интелигентните бозайници.

                                      Те са като хората – всеядни.

                                      Те преглъщат всичко:

                                      И чиниите с ухаеща помия,

                                      и летящите чинии,

                                      и студените остатъци от мозък,      

                                      и пържолите от бивши братя.

                                      Всичко! –

                                      шепне хорът на невинните животни –

                                      Всичко дайте да изплюскаме!

                                      Защото рано или късно

                                      и нас

                                      за Коледа ще ни заколят.

                                      Свинете гледат философски на живота.

                                      И ако устите им не бяха ангажирани

                                      от музиката на месото,

                                      те щяха да предупредят човеците

                                      с такива думи:

                                      Предчувстваме, че има

                                      във вселената възмездие!

                                      И вие,

                                      дето днес ни плюскате,

                                      вие също сте наречени

                                      за нечие

                                      декемврийско тържество!               

                                                         

                                                                                                1980 г.

      

      По повод Архангелова Задушница, ето едно стихотворение, което съм писал в Америка преди близо 7 години. Тогава вече бях живял там от 10 години. Американците са много по-религиозни от европейците. Има нещо в тази велика страна-континент, което ни прави  истински вярващи, независимо от това каква точно е релгията ни. Може би огромните празни пространства на Новия свят, който и до днес е много по-суров и по-рядко населен от Стария; може би самотата, която човекът, дошъл от другаде изпитва – а всички ние сме дошли на света от другаде –  тази огромна самота, която е и възторг от огромната свобода:  може би това е, което прави американците по-религиозни. Не знам. Но и аз, когато живеех там, мислех и говорех неща, които бих се срамувал да мисля и говоря тук, където за повечето хора “всичко си е ебало майката” и, разбира се, Бог няма.

ПИСМО

Господи, ти ми даде 46 години живот и три езика. Моят първи език беше без думи. Аз го чувах още в утробата и го разбирах. Това беше езикът, който ме говори. Това беше езикът, на който Ти разказваш живота ми, Господи.

Аз още уча другите езици – всекидневните езици на света. И никога няма да ги науча докрай. Защото човешките езици са реки. Реки, които изтичат в  морето, или пресъхват в пустинята.

Но ето ме, Господи, в началото на четиридесет и седмата си година, на един от моите несъвършени земни езици, на езика който говоря с хилави думи, аз сядам да Ти пиша писмо.

Малцина от смъртните четат и само неколцина ще прочетат писмото ми, но тази вечер аз пиша на Теб, Госпиди. . .

И не е ли странно да пиша на Теб? – на Теб, който си написал моя живот.  Не е ли абсурдно и невъзможно за нас, човеците, да говорим на Теб, който ни изговаряш?

Но щом толкова искам да Ти пиша, сигурно Ти искаш да Tи пиша . . . Светът е Тайна наистина. Но нищо не е случайно. . . И тези думи почнаха да идват в моя мрак отвън – като далечна забравена музика през отворен прозорец.

Броят на тези, които не знаят как да говорят с Теб, Господи, нараства век след век.  Броят на тези, които не искат да говорят с Теб нарастава ден след ден и час след час. . . Затова ли и Ти мълчиш, Господи? Затова ли не ни се явяваш вече? Затова ли не Те виждаме – ние, смъртните видения, които виждат и въжделеят само смъртни видения?

            Ето – виждам слънчево дърво, трептящо

като Богородица от византийска икона.

Синьо есенно небе прозира през листата. . .

            Тук

в края на септември,

в края на пясъците,

в края на морската пяна,

в края –

чувам шепот и пулс.

Шепот и пулс

на черния фон на смъртта.

            Ето –

пак изпращам тази картичка в съня си –

изпращам я всяка година –

от много години –

а не зная на кого. . .

       Само Ти даваш смисъл на този странен свят от видения, Господи! Ти си светлината в края на тунела. Ти си истинската Светлина дълбоко в сърцето ми –  Светлината, която озарява и прожектира света. . .

Не ме изоставяй, Господи!

Всичко на света отминава. Проблясва и помръква. Телата и дните потъмняват. И дори светлината на света изстива.

Само Теб, който Те няма в отминаващия свят,  само Теб, който те няма в света на празните видения, само Теб, който те няма, Те има наистина.

Господи, аз говоря с Твоето отсъствие в света. Говоря с Голямата празнота в сърцето ми. Сам си говоря. И моите думи отекват като монолог в опустялата стая на света, като монолог в голямата чакалня на сърцето ми.

                                   

Но не е ли монологът единствения възможен начин да говорим с Теб, Господи?

Отекването на самотните ни думи в празнотата – 

 това е Твоя отговор:

. . . и ни прости дълговете,

тъй както и ние прощаваме на нашите длъжници,

тъй както и ние прощаваме на нашите длъжници,

тъй както и ние прощаваме. . .

Ето ме Господи, ето ме!

На всяко действие

съответства равно по големина противодействие . . .

Който вади нож, от нож умира . . .

Който подава рамо, ще получи подкрепа. . .

Който прощава, ще му се прости. . .

Ето ме, Господи, ето ме!

Аз съм твоето ехо в пустинята:

Аз съм, който съм.

-          -          -          -          -          -          -

            Този текст, или поне краят му, може би се нуждае от някои бележки, защото съдържа скрити цитати.

            Ето как в Стария Завет се обръшат към Бог:  “Ето ме, Господи – казава Исаия, - Проводи мене!" И Господ му казва: “Иди и кажи на тоя народ: С уши ще чуете – и не ще разберете, и с очи ще гледате – и не ще видите. Защото сърцето на тоя народ е закоравяло. . . " (Ис. 6:8-10).

            А когато Мойсей пита Бог за името Му, ето как Бог му отговаря: “. . . когато отида при израиляните и им река: Бог на бащите ви ме изпрати при вас, и те ми кажат, какво му е името? що да им кажа? И Бог рече на Мойсея: Аз съм Оня, Който съм. " (Изход 3:13)

            Колкото до “и ни прости дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници” – мисля че всички християни знаят откъде е това, но за тези читатели,  които не са християни, то е част от молитвата “ Отче наш. . .“, която Христос дава на учениците си, когато те го питат как да се молят. Всъщност, тази молитва е и едно обещание към Бог: че и ние ще прощаваме на нашите длъжници, както очакваме Той да ни прости.

           

ПАРИТЕ КАТО КУЛТУРЕН ФЕНОМЕН

Световната финансова криза продължава.  Всеки ден чуваме информации – от протестите пред Ню-Йоркскарта борса до опасността Гърция да фалира и еврото да катастрофира – които ни карат да си мислим не идва ли краят на финансовия капитализъм? Но ако е така,  какво би могло да го замени?  Задоволителен отговор на този въпрос не са в състояние да дадат нито политиците и икономистите, нито протестиращите в Ню Йорк, Мадрид или Атина.  По повод последните лоши новини от Гърция се върнах към едно есе за парите, което съм писал преди 4 години. Миналата година то излезе и в книгата "Моят Бог и моите демони"

            Парите  са сатанинско изобретение. Голямото сатанинско изобретение на модерния свят. 
            Парите са само една идея – математическа или икономическа абстракция.  Но в модерно време (от 18 век насам), във времето на капиталистическата глобализация, парите са станали единствения общ знаменател, единствената идея обединяваща света. Няма религия или културна идея, която да е общовалидна. Няма вече друга идея приета, ако не от всички, то поне от някакво стабилно мнозинство от хора в света, или в една отделна държава. Само парите са такава световна идея. 
         Парите са еднакво желани (или мразени, ако принадлежат другиму) от всички хора: независимо от тяхната религия, раса, народност или класа хората желаят да имат пари.
         Традиционните империи са почивали на две неща: на военна сила и на някаква мащабна културна идея. Но второто винаги е било по-важното. Римската империя, ако не е беше носител на гръко-римската културна идея, не би могла трайно да завладе средиземноморския свят. Монголците завладяха много по-обширни територии, но не можаха да ги задържат, защото им липсваше обединителна цивилизационна идея.  За да просъществуват след смъртта на първите завоеватели, империите се нуждаят не само от огнен меч, но и от огнен дух. Ако не можеш да асимилираш културно един народ, не можеш да го подчиниш само с военна сила. Не бъдат ли духовно асимилирани, не приемат ли културата на завоевателя за своя, рано или късно поробените ще възстаната и ще се освободят. Така че крайъгълния камък на всяка  голяма империя е някаква цивилизационна идея.
          От империята на Константин Велики до католическа Австрия, всички големи европейски империи бяха базирани на един или друг вариант на християнската идея. Етническия национализъм, идеята за национална държава е сравнително нова – рожба е на Просвещението. Едва през 18-ти век националността става по-важна от религията. Въпреки глобализацията, световните общества и до днес се базират на националната идея.
         Националната идея не е в противоречие с личното желание на всеки да има пари и държавата му да е богата. Но тази идея няма задграничен паспорт. Нашият национализъм обединава само нас, не другите. Единственият общ знаменател между отделните световни национални общества, единствената глобална идея в съвременния свят са парите. Комунизмът беше една интернационална идея, която се опитваше да се конкурира както с големите религии, така и с парите  – в студени и горещи войни за имперско господство. Но парите победиха в Студената война.
        И двете тоталитарни идеологии на миналия век – комунистическата и национал-социалистическата – визираха едно проспериращо консуматорско общество. Само че тотатлитарните идеологии бяха по-несъвършени от простата идея на демократичния капитализъм за консуматорско общество. Както Третия Райх, така и Третия Рим (Москва) паднаха победени от чистите пари. Ню Йоркската борса стана Папския дворец на двете десетилетия след Студента война.
          Чудесна представа за силата на парите и за слабостта на комунистическата идея ни дава един поглед върху развитието на Русия и Китай от 80-те години на миналия век насам. Няма спор, че Китай продължава да бъде една тоталитарна империя. Правителството не само упражнява повсеместна цензура и контрол, но и притежава мнозинството акции в така наречения “частен” капитал. И все пак Китай цъфти икономически. Защото за разлика от Русия успешно направи икономиката си капиталистическа. За съжаление в модерния свят има доста примери – от Чили на Пиночет до пост-маоистки Китай - за това, че капитализма и демокрацията не вървят непременно ръка за ръка. Старата комунистическа номенклатура  на Китай, запазвайки своята хегемония от времето на червената империя, се преоблече в дрехите на капитализма. Тези дрехи са скроени от пари и ярко контрастират както с религиозния, така и с комунистическия моралистичен дух. Няма нищо морално, или комунистическо, в това да се подкрепя кървавия Судански режим например. Но Китай го подкрепя – не по идейни съображения, а само за пари, за световно икономическо господство. Както знаем, парите не миришат. Дори когато са били обилно поляти с кръв и отгледани в море от трупове.
        От друга страна Русия по времето на Горбачов се опитваше да демократизира комунистическия си тоталитаризъм, но се забави с икономическите реформи. И така руската империя, за разлика от китайската колабира. Сега Путин, въоръжен с националната идея се опитва да възстанови империята, но Русия си остава един паднал имперски гигант, където няма нито демокрация, нито функционираща капиталистическа икономика. Защото корупцията в крайна сметка изяжда парите.
           Някои алармиращи отстъпления от традиционната капиталистическа демокрация ( която се състои в честна конкуренция и плурализъм – както на свободния пазар, така и в политическата власт) могат да се забележат и в Западния свят. С окрупняването на големите корпорации и банки, те се превръщат в монополисти не по-малко податливи на корупция от държавата.  Също така с все по-решаващата роля на големите пари в политиката, демокрацията – този крехък културен фундамент на традиционния капитализъм – се ограничава и модифицира в нещо друго.
          Тук можем да говорим за новата “интернетна” демокрация, за новото пост-индустриално, информационно общество. Сигурно има надежда за бъдещето.  Но във всеки случай в днешния свят не демокрацията, а парите са единствената обединяваща културна идея в световен мащаб.
           Откакто парите започнаха да се възцаряват, от Просвещението насам, светът се е променил до неузнаваемост. Той продължава да се променя, да се развива в научно-техническо отношение със свръх-светлинна скорост. Независимо от кризите, глада и мизерията в много части на света, животът става все по-комфортен за все повече хора. Нека не забравяме, че до неотдавна отоплението с друго освен въглища и дърва, банята вкъщи, частната кола бяха лукс достъпен само за най-богатите. Днес в градовете живеят повече хора отколкото в селата. Медицината се справя с нелечими доскоро болести. Парите правят по-комфортен живота на всички – бедни и богати. Защо тогава започнах този текст с твърдението, че парите са сатанинско изобретение? 
       Хората и народите желаят пари, само защото вярват, че богатството ще ги направи по-щастливи. Какъв е смисълът на живота, ако не щастието? Какво са всички пари и материални притежания, както и всички религии и философии, ако не ни правят по-щастливи, или ако не ни карат да вярваме, че ще бъдем по-щастливи един ден?
        Но парите сами по себе си не могат да ни направят щастливи. Това се доказва от факта, че сред най-богатите общества и класи все повече хора страдат от клинична депресия. 
        Освен това, ако имаме много пари, трябва непрестанно да мислим как да ги инвеститраме  и управляваме, за да не ги загубим.  Така ние ставаме роби на парите си. А може ли един роб да бъде щастлив? 
        Но ако нямаме пари, пак трябва непрекъснато да мислим за тях. Трябва да мислим как да ги спечелим, за да оцелеем физически, за да оцелеят децата ни. 
        Така че парите и в двата случая ни обсебват изцяло. И с това ни правят нещастни. За да бъде щастлив, човек трябва да има достатъчно пари, но не твърде много. Не повече, отколкото му е нужно, за да съществува без постоянно да мисли за тях.
            И все пак,  дори и да имаме точно толкова пари, колкото да не мислим за тях – ако нямаме любов в живота си, ако нямаме духовно здраве и духовни цели, ако сме обременени от болести или постоянни мисли за смъртта, можем ли да бъдем щастливи?
            Целият модерен свят се върти около парите. Всички сме културно обладани от тях. Дори поп-артът, "народното" изкуство е всъщност бизнес за милиони. И все пак парите не могат да ни направят щастливи. Могат само да ни направят нещастни като ни заробят и ограничат. Затова казвам, че парите са голямото сатанинско изобретение на модерния свят.  

4 март 2007г.          

публикувано - в малко по-различен вид - и в “Либерален преглед” (www.librev.com)

СЛЕД ИЗБОРИТЕ

Днес, в  Деня на народните будители, може би е по-уместно да се говори за култура, а не за политика. Но нашите възрожденци и просветители, пък и не само нашите – Русо, Джеферсън също,  са се занимавали доста с политика. Просветителите не са поставяли рязката граница между чисто интелектуалнота и обществената дейност, която поставяме днес. Етиката за тях е била красивото в обществото. А ествтиката доброто в изкуството. Освен това вчера имахме избори. Така че публикувам тук един мой текст за изборите от днешния брой на "Стандарт".

Ние все още се питаме дали най-после сме станали европейци с последните избори. Този въпрос сам по себе си издава ниско самочувствие. Ние, българите, винаги сме били европейци. За да бъдем европейци, достатъчно е да бъдем себе си! Но ако под Европа се разбира само западната част на континента, там, където са възникнали идеите за парламентарна и конституционна демокрация, ето, сега България е и член на Европейския съюз. Макар и сред най-бедните страни в този съюз България е част от него и ние трябва да престанем да си задаваме този безсмислен  въпрос – дали сме европейци или не. Да, европейци сме.

Когато се върнах в България преди 4 години, след дълго пребиваване в Съединените щати, видях България много променена – в положителна посока, несравнима с това, което беше в началото на 90-те години. Имаме много проблеми, но нямаме никакво основане за песимизъм.

Избирателната активност по време на тези президентски и местни избори не беше ниска в сравнение с други демократични страни. И изборите, при всички неуредици, закононарушения и проблеми, бяха нормални за една демократична страна.

Според мен новият президент Росен Плевнелев е един достоен човек. Но той имаше и един достоен опонент в лицето на Калфин. 

         Ако кандидатът за президент на ДСБ Светослав Малинов беше станал и кандидат на Синята коалиция ( такъв кандидат нямаше на тези избори – вместо това имаше някакъв кандидат на някакъв сформиран в последния момент Съюз на десните сили), аз щях да гласувам за Малинов. На първия тур на президентските избори гласувах за две жени – за президент и за кмент на София – Меглена Кунева и Йорданка Фандъкова. Те ми внушиха  много повече доверие от мъжете. На втория тур за президент бях за Плевнелиев. Определено имах симпатии към него като министър в кабинета на Борисов, но се надявам той да бъде наистина независим и надпартиен президент, защото не е добре всички властови позиции в България да бъдат в ръцете на една партия и един човек.

         За съжаление не само в България класическите понятия за ляво и дясно са се размили и обезсмислили. БСП например въведе изключително десния по същество 10-процентов данък. А някои от така наречените “десни” ползват един ляв по същество популизъм. 

           Има две неща  (ако оставим настрана личния му чар на  “прям човек от народа”), които са ме карали да харесвам Бойко Борисов – декларираната от него решимост да се пребори с престъпността и корупцията и ( нещо, за което в кабинета беше отговорен лично Плевнелиев) – магистралите, инфраструктурата. Без инфраструктура не може да се развива нито туризъм, нито качествена, европейска икономика. Да не говорим колко удобни са магистралите в личен план за всички граждани на България. Все още обещанията на миснистър-председателя не са изпълнени. Но ако ги изпълнени, той наистина ще бъде запомнен в българската история.

         Демокрацията е власт на закона. Ако не е власт на закона, тя се изражда в анархия, във власт на мутрите и престъпните групировки. Става някакъв нов тоталитаризъм от путински тип. Но аз се надявам, че самият факт на нашето членство в Европейския съюз ни отдалечава от тази тъжна перспектива.

         Поздравления и успех за президента Плевнелиев!