ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА

Това е новата ми книга "Любов на площада". Тя съдържа избрани любовни, политически и религиозни стихотворения, писани през последните 35 години. Ето тук е електронният вариант:
 http://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html

 Ето и мини-рецензията на Ани Илков, а по-надолу и четири стихотворения от книгата, две от "Любов" и две от "На площада".

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРЕДИ

                                    На М.

Ти обичаш огъня на пустинята

по пътя към Забриски пойнт.

Ти обичаш самотата си.

Обичаш сухата сънна пустиня,

защото я изпълваш с океан от лудост.

Един делфин прескача слънцето

в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.

            Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката

ти гледаш през задното стъкло

как пътят се стеснява

                           и отдалечава

                                                    към тихия

                                                                     залезен океан.

Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар

на юг от Созопол

преди 35 години.

                                                            2012

 СРЕЩА

морето  морето  морето  морето

отваря по плажа едни чекмеджета

изхвърля тела на любими умрели

и катове бабини бели дантели

въздиша октомври с лъчи сред листата

и скърца стаеният мрак зад вратата

под прилив на фарове върху тавана

 и риби подскачат за миг над юргана

студеното сънно море под чаршафа

часовник в ухото на мида на шкафа

и облият писък на обеден гларус

и мидите с острия мирис на старост

ръждясали мачти планктонни мечти

делфинът се учи  как да лети

приижда огромно и живо морето

което отдавна удави детето

отблясък от плясък е пясъкът ням

но всичко което го няма е там

там вътре е всяко забравено нещо

потъвам  

 заспивам    

отивам на среща

                                                                                    2012       

В БУРИТЕ НА ВЕЧНАТА РАЗДЯЛА

                                     В памет на Данила Стоянова

В урагана, в тъмното стърнище

светлият синчец – око на нищо

с уязвимост мълнии смущава.

Съскат нажежените чинари –

пада гръм – и камъните пари...

Уязвим, синчецът наблюдава –

той самият синевата става.

Синевата – крехко, кратко цвете

от магнитни бури просветлено

диша в мрака – синьо над зелено –

трепка – и цъфти – и прецъфтява  –

катаклизми звездни съзерцава...

В ужаса на тъмната вселена

Кой довя и посади небето?

Кой обича всичко краткотрайно:

слънчев лъч, зачатието тайно –

и историята на земята?

Малък ще е Той – като сълзата,

от окото ти – за миг – изгряла

в бурите на вечната раздяла –

мигащ Фар в морето на Смъртта.

                                                                                   1987

СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска

тъмните прозорци

и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства

обладава

спящите в леглата

Снежен ореол сияе

върху този празен град

Свято е световното семейство

Свята

свети

самотата ни

Светът е свят

                                     1994

 

СТЕНАТА *

                    Mother, should I trust the government?

                                                          Пинк Флойд

Попитахме стената:

Как е възможно социалисти и етнически турци да бъдат в коалиция

с неонацисти, които мразят малцинствата?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Как е възможно български патриоти да искат България да излезе от Европейския съюз и да влезе в Евразия?

Тя не отговори.

Попитахме стената: 

Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията,

се опитаха да подарят Националната сигурност на един олигарх,

който притежава медии?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават на работа хора, разследвани

за корупция и принадлежност към мафията?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо социалистите, които твърдят, че защитават бедните, не направиха нищо за бедните, докато бяха на власт през две трети от последните 25 години?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Ако вземеш държавен заем, за да подкупиш бедните предизборно

с двайсет лева бонус на човек, кой

ще плаща лихвите?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийставата, от престъпленията на Комунизма?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо Народното събрание се пази от народа с ограждения, бронирани коли

и тежко въоръжена полиция?

Тя не отговори.

Попитахме стената:

Защо не отговаряш никога, когато ти задаваме въпроси?

Тя не отговори.

Стената не може да говори.

(Макар че някои стени, като Берлинската,

можеха да стрелят.)

Стената отговаря само,

когато хората я питат с чук.

                                                2013

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*На 31 август 2013 година, докато продължаваха няколкомесечните масови протести за ОСТАВКА на правителството на Пламен Орешарски, по време на концерта си в София Роджър Уотърс изписа на стената с български букви думата:„Оставка!“

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.

Какво ли този път ни носи

дядо Коледа?

                            

Уви, глиганите привършиха,

другари!

Но да оставим своите Винчестери

на стената над камината

и да послушаме спокойно

на свинете вечерния хор

вън

в декемврийската виелица...

Свинете – тези розови предчувствия...

Свинете – тези тъжни ангели...

Според последни данни

те са между най-интелигентните бозайници.

Те са като хората – всеядни.

Те преглъщат всичко:

и чиниите с ухаеща помия,

и летящите чинии,

и студените остатъци от мозък,      

и пържолите от бивши братя.

Всичко! –

шепне хорът на невинните животни –

всичко трябва да изплюскаме!

Защото рано или късно

и нас

за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.

И ако устите им не бяха обладани

от музиката на месото,

те щяха да предупредят човеците

с такива думи:

Има във вселената възмездие!

И вие,

дето днес ни плюскате,

вие също сте обречени

на нечие

декемврийско тържество!            

                                                         

1980 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

*  Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано  с цел да се направи  номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми  бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пушка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал такава .  Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв  Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.

                                       СЪНЯТ НА ИЗГНИЛОТО ДЪРВО

                            

                                       Вътре в мен гъмжи една държава

                                            отровена, разграбена, нездрава.

                                      Чужди думи в кръчмите пируват,

                                           а моите на чужди се преструват.

                                      Катедрална фабрика “Надежда”

                                           мъгляво жълто тайнство произвежда.

                                      Злобата по залез в мен запява:

                                           в ръждиви пари с песен се явява

                                      бледа рота от деца смутени

                                           със кървав сън в очите разширени.

                                      В мозъка, в бетонен бункер царя

                                          загадъчно усмихнат хвърля зара.

                                     В канцеларски лабиринт, на скрито

                                          съблича той богинята с везните....

                                     Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:

                                          живее вътре, с вътрешно горене.

                                                                                                     1988г.

НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ

                                      На Ангел Джендема

                  

ѣ Ѫ  –

вие сте старите ни къщи

с тайни проходи, стълбища, балкони.

Разрушиха ви

и настаниха духовете ви

в А, Е, Я – стандартни блокове.

ѣ –

под твойта двойна стрѣха заседаваше

комитетът на българското единство.

Сега на твое мѣсто

възникна позволено Я,

а срещу него

се гордее диалектно Е.

Сега България е разделена

на хляб и хлеб,                              

на мляко и млекò,

на няма и на нема...

Ѫ –

ти бе сѪдба и пѪт за нас.

И съсѪд на кръвта ни!

Ти беше храмът за независима България.

Но рухна...

Като кѪтник те извадиха.

Сега пред мен е зяпнало от изненада

А-то на четА.

И нахално ми отвръща

Я-то на летЯ.

Букви заместители

са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се засели

в Едипови

жилищни комплекси:

нови

като новини,

грозни

като угризения.

                                      1988

      














        

АВГУСТ 2014 (краят на 20-ти век)

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/08/24/2364999_avgust_2014_kraiat_na_xx_vek/

„Август 1914“ е исторически роман на Алкександър Солженицин издаден през1971 г. В него става дума за катастрофалното поражение на руската армия в битката при Таненберг в самото начало на Първата световна война. Три години и два месеца по-късно ще бъде извършена Октомврийската революция. През август 1914 на практика започва  Великата Европейска (по-късно наречена Първа световна) война. С тази война, казват, е започнал и 20-ти век. 

Солженицин, с неговия руски национализъм, и дори антисемитизъм, днес е доста противоречив автор. Но и винаги е бил такъв. Още с „Един ден на Иван Денисович“ (1962г.), първото публикувано в СССР литературно произведение за сталинските лагери, при това написано от бивш лагерист, той става непознато до тогава литературно и политическо явление.

В средата на 1990-те казвах на мои студенти в САЩ колко важно е било устното художествено творчество ( вицовете) по комунистическо време. Те поискаха да им разкажа някой виц. Това ужасно ме затрудни. Да им разкажа виц за Тодор Живков – ще трябва да обяснявам кой е той. А виц с бележка под линия вече не е смешен. Тогава реших да им  разкажа следния виц: Питали радио „Ереван“ (веднага си дадох сметка, че още началото изисква бележка под линия, радио „Ереван“ беше радиото, което във вицовете по комунистическо време отговаряше на всички въпроси)  какво ще пише за Леонид Брежнев в енциклопедиите през 2000-ната година. Радио „Ереван“ отговорило: „Ще пише, че Брежнев е маргинална политическа фигура от времето на Солженицин.“ Американските студентите приеха вица ми с каменни лица и въпросителни погледи. Оказа се, че те не знаят нито кой е Александър Солженицин, нито кой е Леонид Брежнев. (Беше времето на Елцин, те знаеха Сталин, Горбачов, Елцин, но не и Брежнев, който беше царувал през по-голямата чат от живота ми като Големия брат на другаря Живков.) Това не бях предвидил...  Днес и българските студенти приемат този древен виц по същия начин, без усмивка, с учудване какво точно му е смешното.  По ирония на съдбата, през 2000-ната година и Брежнев и Солженицин бяха вече забравени. А този виц ни изглеждаше адски смешен по време на Студената война, времето на “ началника на социалистическия лагер“ Леонид Брежнев, когато забранения в СССР Солженицин получи Нобеловата награда ... Няма нищо по-малко смешно от вчерашния виц.

Този текст обаче не е нито за Леонид Брежнев, нито за Александър Солженицин. Макар че  историята на споменатя виц е някак симптоматична за начина, по който тече времето и за начина, по който важните вчерашни дилеми се оказват дълбоко незначителни днес...  А би трябвало миналото да бъде важно за нас – за да разбираме какво ни се случва днес. Човекът, който е забравил миналото си, не може да се ориентира и в бъдещето. Той няма бъдеще.

Ако приемем, че 20-ти век е започнал през август 1914-та, можем да приемем и че той свършва днес, през август 2014-та. Но защо  се казва, че миналият век е започнал с Първата световна война? Какво е променила тя? И как можем да обобщим този  безумен век ? ( Със забележката, че всяко обобщение също изкривява истината.)

20-ти век ни донесе най-опустошителните войни и зверства в историята на човечеството. Двете световни войни и концентрационните лагери отнеха живота и причиниха страдания на десетки милиони човешки същества. 

Същевременно 20-ти век ни донесе и всички научно-технически придобивки, които приемаме днес за даденост и без които не можем дори да си представим живота: електрификация, автомобилен транспорт, авиация, телефон, кино, радио, телевизия, а в края на века – персоналните компютри и интернет. Можем ли днес да си представим живота без всичко това? А нищо от това не е съществувало през 19-ти век, когато хората са вечеряли на свещ и са пътували на кон.

Биполярният 20-ти век ни донесе също така и истнската демокрация. Древногръцката демокрация  (казват някои) била истинската: директна, а не представителна. Всички свободни мъже се събирали на агората на полиса, за да решават съдбините му. Да, но те са били няколкостотин души. Само мъже. Робите и жените не са участвали в тази „истинска“ демокрация. 

Едва през 20-ти век, едва след Първата световна война, в повечето западни страни – САЩ, Великобритания, Германия – жените получават право да гласуват.  В България и Франция –  едва през през 1940-те. ( Впрочем в комунистическа България никой реално нямаше право на глас.) В Турция на Кемал Ататюрк по-рано, отколкото в България...  За каква демокрация преди 20-ти век можем да говорим, когато са гласували само свободните мъже, а е имало и роби?

След Първата, и особено след Втората световна война постепенно изчезват европейските империи, колониализма, дискриминацията на жените и малцинствата, расовата сегрегация ( продължила в САЩ чак до 1960-те). Светът започва да слуша американския черен джаз. Още през 1920-те жените вече карат коли, пушат цигари, посещават барове, получват докторати, (започват да стават и държавни глави, но чак през втората половина на века)– все неща немислими, или почти немислими за жените от 19-ти век. Освен за кралици, като Виктория, или за някои големи писател(к)и като Джейн Остин и сестрите Бронте. Емили Дикинсън става световно известна едва след смъртта си.

         По време на Първата световна война светът, капиталистическият свят, се глобализира. Дори първата световна грипна пандемия се явява тогава, през 1918-та,  и взима живота на 50 милиона  хора– повече от жертвите на самата война. Това са първите резултати на глобализацията.

 Над 4 милиона американци са мобилизирани към края на Първата световна. Много от тези млади хора за първи път виждат Европа. По това време пътуването до и от Америка става с презокеански кораби и както европейците обикновено отиват в Америка, за да не се върнат никога, така и много американци сега за първи път виждат Европа. И след войната остават на стария континент, ако не завинаги, то за дълго. Един от тези американци е Ърнест Хемингуей. Париж е световна културна столица през 1920-те – там се срещат велики артисти от цял свят, от Русия до Америка – Северна, но и Южна (например Сесар Вальехо).

     

Между двете световни войни християнска Европа е все още културния център на света. Но от Втората световна война насам това вече не е така. Идеята за мултикултурния свят идва от Америка, от САЩ. През 1960-те Ню Йорк става това, което е бил Париж през 1920-те – магнит за интелектуалците. Много европейски артисти ( например абстрактният експресионист Де Кунинг) отиват в Америка.

Но днес и Ню Йорк не е вече центърът. Светът няма вече един център. Нито два, както беше по време на Студената война, по време на глобалното раздвоение.

         Двадесети век привидно унищожи старите религии ( които в края на века започнаха да се възраждат) и създаде двете политически, материалистични псевдорелигии – фашизма и комунизма. Те се представяха като алтернаиви, и дори гробокопачи, на класическия капитализъм и на „буржоазната фалшива“ демокрация.  Тези нови секуларни идеологи обаче доведоха до най-големите зверства и престъпления срещу човечеството, които светът познава.

Фашизмът, национал-социалистичската идеология,  имаше по кратък живот, затова и жертвите му, макар и милиони, бяха сравнително по-малко. Комунизмът не само уби десетки милиони хора, но разруши морала на хората в комунистическите страни. На мястото на старите Божи заповеди: Не кради! Не лъжи! Не убивай!  – се появи „отностелния“ политически псевдоморал. Кради, лъжи и убивай  на воля класовия враг! Доброто и злото са относителни.  Не само господарят ти, дори съседът ти е враг. Каквото и да му направиш – не е грях. Особено ако е в името на Партията. Павлик Морозов предаде дори баща си и стана герой в Съветския съюз. Ето този "морал" създаде и мутрокрацията у нас.

Капитализмът, като икономическа система, победи. Защото се оказа по-гъвкав, по-приспособим, по-естествен. Социалният капитализъм на днешна Еврипа предлага на хората далеч по-добър живот отколкото можеше да им предложи съветския комунизъм. На всички хора, дори на най-бедните.

         Но какво е състоянието на света днес, през август 2014-та година? Демокрацията, уви, е нещо много крехко и нетрайно. Щом в една държава се възцари хаос, корупция и беззаконие, хората започват да мечтаят за нова диктатура, за харизматичен лидер със здрава ръка, който ще спаси нацията. Освен това материализмът и прагматизмът на 20-ти век провокират като реакция ново възраждане на религиозния фундаментализъм.

         Обединена Европа обаче, по модела на Съединените щати, е нещо качествено ново в европейската история.  Никога до сега в историята на Европа не е имало 70 години  мир. В новото виртуално Средовековие Обединена Европа, Европейския съюз, за мен е нещо като нова Византия, която въпреки постоянните пророчества за разпадането й, ще просъществува хиляда години.

         Все пак бъдещето на нашия свят до много голяма степен ще се определя и от новите технологии. Откакто съществува интернет, ние живеем в един нов свят, който толкова бързо се изменя, че не можем да го разберем. Като хора действащи под въздействието на непознат наркотик,  не разбираме какво точно правим. Интернет може да провокира светкавични революции, параноя, масова информираност и масово промиване на мозъци.

Светът, който създадохме, ни изпреварва все повече. Сега виртуалният свят е една крачка пред нас. Цялата световна информация, цялото ни минало, цялата ни човешка памет и мисъл сега е там, във виртуалното пространство.  Но дали познаваме и разбираме наистина миналото си и себе си? Ако някой ни изгаси лампата на високите технологи, ще можем ли да се ориентираме в мрака?

         Какво ни носи новия век? Едно е ясно – че ориентирите от 20-ти век, от времето на Студената и Горещата война, няма да ни помогнат. А още по-малко – ориентирите от 19-ти век, от времето на националните държави, на класическия империализъм и национализъм. Путинския или Ердогановски (или какъвто и да било друг)  национализъм принадлежат на миналото.

Западният мултикултурализъм също трябва да се реформира. Монополистичния капитализъм,това че една световна компания доминира целия бизнес, присъствието на големите пари навсякъде, купуването на политици, опорочава самия смисъл на капитализма – свободния пазар, правото на избор, многопартийната демокрация.

Трябва да догоним света, който сами създадохме. Имаме нужда от ново, не толкова комерсиално мислене. Повече умереност и хармония в природната ни среда и  в обществото. Повече хармония в самите нас.

НЯКОЛКО ВЪПРОСА КЪМ АТЕИСТИТЕ

http://offnews.bg/news/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D1%8E_66/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D0%B0%D0%BA%D1%82-%D1%81-%D0%9D%D0%9B%D0%9E-%D0%B8-download-%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BE%D0%B7%D0%BD%D0%BE-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5%D1%89%D0%B5%D1%82%D0%BE_368508.html

Науката вече сериозно говори за паралелни светове, за пътуване във времето, за практическо човешко безсмъртие.

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – вярата в съществуването на задгробен живот, или струнната теория, научната теория за съществуването на седем паралелни свята?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно,  – вярата в безсмъртиено на душата, или научната прогноза, че хората скоро ще могат да "download"-ват във виртуалното пространство съзнанието си? Или да си правят изкуствени „аватари“ –  и така да живеят вечно?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – старата вяра, че има друг свят отвъд видимия, или научната теория, че може да се пътува назад и напред във времето и че съществуват паралелни вселени?

Кое звучи по-невероятно и абсурдно, – просвещенската вяра, че светът се подчинява на закони, има логика, и съответно Първопричина, Логос, Висш разум, който е създал света, или „научното“ атеистично убеждение, че светът не е нищо друго освен вечнодвижеща се мъртва материя, или енергия?

Вярвате ли, че животът и разумът, както и въздуха и пясъка, са възникнали по някаква чиста случайност? Какви доказателства имате за това?

Добре е да помислим за всички тези неща преди високомерно да се надсмеем над хората, които ходят на черква, които вярват в Бог и в безсмъртието на душата.

Разбира се, трябва да се направят някои терминологични уточнения за вярата. Можем да отграничим спонтанно вярващия човек, мистика, от човека, който изповядва някаква специфична колективна вяра ( т.е. принадлежи към конкретна деноминация – православен християнин, мюсюлманин, будист). 

Задължително трябва също така да направим разлика между религиозния фанатик и вярващия човек. Защото истински вярващият човек не може да бъде религиозен фанатик.

Също така има голяма разлика между агностика, т.е. човека, който не отрича възможността Бог да съществува, но смята, че не можем да знаем, и атеиста, който е убеден, че няма Бог, нито живот след смъртта.  Сократ, най-мъдрият човек, бил казал: „знам, че нищо не знам“.  Колкото по-ограничен е човек, толкова по-убеден е, че всичко знае.

Има фанатични атеисти, които се надсмиват над религията и религиозните хора и буквално воюват с тях. Смятат това за своя свята кауза. За мен фанатичните атеисти са точно толкова елементарни и ( ако имат власт) опасни за обществото, колкото религиозните фанатици. Фанатичният атеизъм, вярата че няма нищо друго освен „вечнодвижеща се материя“, най-често се съчетава и с морален релативизъм. Добро е това, което е полезно за мен. Но повсеместният морален релативизъм води в крайна сметка до ядрен разпад на обществото.

Защо се въздържаме от престъпления, –  защото имаме чувство за морал, за обективно добро и зло, или просто защото ни е страх от закона и смятаме, че за нас е по-изгодно да го спазваме? Как бихме постъпили тогава, ако знаехме, че сме недосегаеми за закона?

От сборника разкази "СЪНУВАНИ"

НЯКОЙ НИ СЪНУВА

(1962 –2012 г.)

Има сънища, които оставят по ярък спомен от дните ни. Понякога  сънищата са предчувствия за нещо, което ще се случи на другия ден. Дори дребно, като това, че колата ти няма да запали. Друг път животът става предчувствие за някакъв сън. Както вървиш по майската слънчева улица усещаш, че нещо ще стане. И  изведнъж се здрачава. Задухва силен вятър, който носи прах, листа и вестници. Някъде се блъсва прозорец и се счупва стъкло. Небето зад гърба ти е синьо и слънчево. А пред теб, над бетонните блокове вече е черно. Гръм и мълния! Заплисква дъжд. И изведнъж влизаш в съня...

. . . . . . . . . . . .

Започнах да пиша първия си роман на седем години. Взех една синя тетрадка по писане, с образа на Ленин на корицата, с тесни и широки редове. Измислих заглавието „Сънищата и спомените на един млад пътешественик.“ После разделих тетрадката на глави. Направих илюстрации с молив към всяка глава. Накрая седнах да попълвам текста по празните страници. Но никога не стигнах до втора глава...

         Един следобед избягах от блока ни в Западния парк, последният до железопътната линия и гората – десететажна жълта наблюдателна кула. Запътих се към Павлово. Там, в стара паянтова къща с клозет на двора, живееше леля Дора – сестрата на баба ми. По правата улица към автобуса виждах в далечината пред мен превзелата две трети от небето Витоша – островърха и лилава, нашарена с бели преспи на фона на сивото небе. Представях си, че там живеят мамонти с дълги бивни. Самата планина си беше един монументален мамонт.

         Вървях по калния тротоар сред едноетажни къщи с дъсчени дворни огради и керемидени покриви, лъскави под дъжда. Качих се в червения рейс за Овча купел, заоблен като сапунерка или като пожарна. До шофьора имаше голям кафяв сандък  – като пресен гроб. Или по-скоро приличаше на гигантска кубична футболна топка на кожени ромбове. Там беше моторът. Шофьорът си имаше снимка на Гунди между кормилото и стъклото. Работеше с две ръчки – едната много дълга и полегнала над кожения сандък, а другата къса и права, завършваща с обла топка ... Късата ръчка затреперва и целият автобус захърква приспивно преди да потеглим ...

         Представях си, че това е дилижанс с четири коня. Тръгваме на път през Дивия Запад. Аз съм Поразяващата ръка – така поне ми викат индианците. Имам сребърна играчка-пистолет с капси в джоба на каубойските панталони “Рила”. Нося шушляково яке, вълнена шапка и червени скиорски обувки „пионерки“. Но си представям, че нося кожено яке с ресни по ръкавите, бяла каубойска шапка, островърхи ботуши с ток и сребърни шпори.

         Гледам през прозореца на рейса – вън вали, паважът е кален. Минават цигани с каруца, с парче от конопен чувал под опашката на коня – да не цапа пътя. Мократа му черна глава е с кожени капаци на зачервените очи – за да не се стряска от автобусите и запорожките. Циганите носят мръсни найлони върху главите и раменете си – прокъсани във вятъра. Бият с камшик препускащия кон и балансират прави в хлопащата и подскачаща каруца.

         Представям си, че това са индианци, които ни нападат с лъкове. Отбранявам самоотвержено дилижанса с капсовия пистолет. Накрая стигаме без инциденти Овча купел ... Върху двора на леля Дора пада вечер. Но всъщност  това е къщата на вярната сестра на Поразяващата ръка в Колорадо.

Така изглеждаше първото ми бягство от вкъщи. И началото на първия ми индиански роман. Така започнах да пиша една дълга история, която още не съм завършил. Но всяка глава е напълно различна от предишната, като два съня в същата нощ...

. . . . . . . . . . . .

Бях много влюбен в първата ми жена. Баща ѝ беше грък. Ето какво си спомням от първото ни пътуване в Гърция, в средата на 1980-те години.

             Под мигаща червена лампа една жена – добра и мека – се разголва в потните чаршафи и ме гледа. В стаята с дъсчени тавани ни гледат сънни хора с жълти трескави очи. Жената има сключени вежди. Има две черни гнезда под мишниците и едно между бедрата. Докато чакам да останем сами, тя си сменя лицето. Когато е нежната, зеленооката, с тяло от залезен морски вятър – я помня, обичам я... Когато е с черните сключени вежди – намига, люлее големи гърди... А понякога се смее като нервен момък... Чувам глас в съня си: „Совата – съзиращата в мрака – се изхранва с мишките на лудостта.“

         Навън в горещата нощ прелитат снежинки. Август е. Потракват нанизи от цветни крушки и коледни играчки между мачтите:  морето идва в Атина и носи корабите от пристанището... Някой вече вика за помощ. Горещината на тялото ѝ ме възбужда в снега. Жената с променливото лице си тананика гола във вятъра. Възторжено е идващото бедствие... Открехва меките си устни. Аз усещам пулса на изплашената птица в черното гнездо. Бедрата ме прегръщат и морето идва.

         И пак един глас в съня ми, като коментатор зад кадър във филм, ми казва: „Разбираш ли защо Сократ си е изпил отровата безстрашно?  Когато Совата, съзиращата в мрака, му е разбила с клюна си главата, той е бил целунат.“

. . . . . . . . . . . .

         Пак в ония години сънувах и друг еротичен сън, който ми разкри целия смисъл на живота.

         Виждах лоша борова гора  като  настръхнала глиганска четина. И розова луна над нея: празна очна ябълка на спящ с отворени очи човек... Но вече съмва. Билото на Витоша е цялото в мащерка и кантарион. Ветровитото небе е тъмносиня пропаст. Жената в съня ми е гола и голяма като въздуха в тревата. Тя е някак си зад целия пейзаж. Косата ѝ е нощен вятър, а усмивката ѝ – слънце. Диша възбудено, сякаш съска: „Защо се страхуваш? Не ме ли помниш? Не ме ли обичаш вече?“ Аз не я помня. Но ме възбуждат голите ѝ гърди и втренчените ѝ спящи очи... Макар и с мъка, аз се отдръпвам от нея. Знам, че тя е опасна чуждестранна шпионка. Трябва да избягам, а не искам...

         Но изведнъж тя сама изчезва с тъжна усмивка... По залез, на излизане от стадион „Васил Левски“, под тополите с прелитащ ниско над паважа пух, моят най-добър приятел ми казва: „ Нали знаеш, че всички сме шпиони на една далечна държава? Денем си изпълняваме мисията. Но всъщност не знаем каква е. А нощем в съня си се свързваме за инструкции с Родината.“

         Така от тогава си тече животът, сън след сън. Но шпионката, която ме вербува тогава все не ми се явява отново.

. . . . . . . . . . . .

            Стаята остарява постоянно. Има паяжини в ъглите. Пердетата трябва да се 
перат. Влезли са много мухи. Корнизът е грозен. Вратата на шкафа е счупена. В 
шкафа е пълно с книжа за изхвърляне. Нo не са изхвърлени, защото между тях има
 важни документи. Медицинска застраховка. Нотариален акт. Свидетелство за 
раждане (пожълтяло). Бракоразводно свидетелство (също пожълтяло.). Неплатена
 глоба от миналата седмица... Отдавна трябваше да боядисам стените... Но нямам 
време да мисля за това сега! Имам важна работа да свърша до утре... Синът ми 
порасна и е далеч от България.... Но стаята си остава същата. Само остарява.

              Часовникът до леглото цъка като бомба със закъснител. Зад пердето 
избухва поредния драматичен залез... Опитвам се цял живот да догоня времето. 
Но колкото повече усилия правя да напредвам, толкова повече изоставам. 
Догонвам го само, когато се предам на съня.

              Сега се предавам. Падам в леглото. И ми олеква ...

             Заспивам с широко отворени към тавана очи. Пердето прави синкава 
светлината – като море. Прозорецът зад пердето е отворен и навън е горещ късен 
следобед. Чуват се далечните въздишки на живота. Животът е все така другаде.

           В стаята е сънно. Между мен и тавана плуват бавни мухи. Усещам, че плуват и някакви тъмни невидими риби. Губя теглото си и се издигам над хладния строг 
чаршаф. С бавни движения плувам нагоре по гръб. Издигам се към тавана. Като 
балон се издигам между мухите и тъмните риби. Летя...

         О, Боже, можел съм наистина! Реално е.  Като в детските сънища...

         Но мисълта за реалност ме събужда. В леглото съм. Със сърцебиене...  
Претърпях поредния провал.

. . . . . . . . . . . .

       Библията е до леглото ми. Търся в нея някакъв кораб. Ето, това може да бъде мотото на недосънувания роман. Евангелие на Матея (14:28-31) : „ Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса, но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави Ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: Маловерецо, защо се усъмни?“