КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“
(рондо)
Тъмносиньо, свободно, самò
небе.
Разлюляно зелено
дърво.
Сляпа слънчево бяла
стена.
Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма – като светa.
Мечтаехме западно залезно бъдеще
без гранични бразди.
Без гранични бразди –
живем вече в светлото бъдеще.
Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите.
Стена –
сляпа, слънчева, бяла.
Дърво –
разлюляно, зелено.
Небе –
тъмносиньо, свободно, самò.
2013
СТЪЛБИЩЕ НАД СТАРА СОФИЯ
And she’s buying a stairway to Heaven
Led Zeppelin
Все нагоре тя пее и страда
по спиралната скърцаща стълба
в тази тъмна изгниваща сграда
между паяци, мишки и гълъби.
А навън е пазар и е залез –
има гъби, лалета, хора.
Ето – облакът взривно се пали
и сред локвите зейва простора.
Долу никой за нея не знае.
Вътре плаче тя – сякаш зазидана.
Но се качва и става Даная:
там по стълбата – залезът слиза
от прозореца в горната стая,
който грее дъждовен и златен.
Тя отдолу е гола Даная...
или Рембранд с молци в халата?
Тя върви, обладана, нагоре
към прозореца с долната врява.
През разтворил крилете прозорец
ново стълбище й се явява:
тя се качва в дъждовния облак –
горе в края му слънцето свети –
отвъд края на този следобед,
отвъд Края – завинаги свети...
Над трупа й се трупа тълпата.
Кръв и вестник. Пазарска е врявата.
Жълт подлистник, предал новината,
ще отложи за малко забравата...
Тя се качва все още нататъка –
не е свършена, а съвършена.
Тя се качва през края към някаква
светла нощ. Тук е тъмно и денем.
1994
ПАНЕЛНИТЕ БЛОКОВЕ
И изверги стооки, уродливи
копнеят за любов – ако са живи.
Тъй мойта къща с пламнали очи
в отсрещната се взира и мълчи.
С тъга и обич блокове се гледат
под майската луна мъртвешки бледа.
Стремеж за близост лумва вечерта
в очите им... Красива ще е тя,
която гола в стаята минава
отсреща... Сам, тревожен – наблюдавам.
Красив ще е и влизащият мъж...
Но лампата изгасва изведнъж
и още по-красиви стават те...
На нощна лампа старец сив чете...
А в кухнята семейството вечеря
и днес (часът е девет) както вчера...
О, скука! О, тъга! О, свят мъждив,
ти отдалеч си толкова красив!
Прозорец с телевизор – сенки сини
на призрачно загадъчни роднини...
Убиец ли мълчи на входа, в мрак
или момиче с влюбен мил хлапак?...
Бензинов вятър вън липата брули,
сама в гората от бетонни кули...
Дали ще избуи след векове
див лес над тези диви градове?
1987
СОФИЙСКИ МИТОВЕ
На Ани Илков
Ти го чакаш от години цяли —
чудото дохожда всеки час.
Виж хамалина пред нас,
който носи огледало.
Атанас Далчев
1.
Когато бях на двадесет, за мен
светът бе свят. Светът бе храм сияен
с небесен свод над кораба зелен.
Бях сам и влюбен, сам и всеотдаен.
Животът е горчива чаша, знам.
Но, боже, нека тя не ме отмине!
От луди летни облаци пиян,
за любовта си исках да загина.
По парковете денем аз я водех.
Но друг, не аз, бе силен на нощта.
Веднъж видях бельото й на пода
пред неговата стая сутринта.
О, господи! Това е чужда чаша!
Къде е моят спирт небесносин?
Пиян и блуден, дълго чудо чаках...
Уви, не се оказах Божи син.
2.
Погълнах трийсет – още три остават.
Изтичат в разкривена щърба паст.
Животът се изпива, отминава.
Лъжец ли съм – излъган ли съм аз?
Но щом от свята обич да умирам
ми се отказва – нека бъде мит
животът ми. А мойта чаша бира –
всезнаещата чаша на Джамшид!
3.
Пред столична бирария допивам.
В магическата халба този свят
се отразява – вкиснал и приспивен
под облачната пяна с юлски цвят.
Взривяват се врабчетата и залез
възпламенява София – тогава
по улицата зад Централни хали
един хамалин, плувнал в пот, минава.
Той мъкне гардероба ти безсмислен
с бакърено лице и поглед див.
Пред него няма никакво предимство
наказаният и възпят Сизиф.
Хамалинът ти носи гардероба.
Той плюе на мита и сам е мит.
Щом тури 20 лева вечер в джоба –
напива се и спи като пребит.
4.
Девойка с рокля на пауни свежи
зад Шератона свойта Ланча спря
с усмивка тайнствена. Какви копнежи
сънува тази царска дъщеря?...
На София в дълбоките недра,
от багер още необезчестени,
спят в някакви подземни езера
принцеси от усмивки озарени.
Те спят във византийската мозайка
между паун и кръст, от грозд обвит...
Девойката със Ланчата не знае
за този мит. Но тя сама е мит.
5.
И циганката с анцунг, с яке “Кент”
е също мит. Дали е от Бомбай?
Железните чинии всеки ден
тя мие в шкембеджийнца “Шанхай”.
И плюе на мита. И го измита
навън като пияница заспал.
Но тя сама е мит – от тез, които
самият татко Ганди е избрал.
6.
Митичен градски селянин след мача,
сред полиса безродов, все по-лош,
от “Левски”, не от “Уембли”, идва мрачен
и виждам Стамболов, насечен с нож.
7.
Каква е твойта тайна мъдрост, София?
Да бъдеш кръстопът на ветровете
и да стоиш на своя кръст безропотно,
дорде с юмруци ти менят лицето?
Ти плюеш на мита. Ти имаш сто лица,
любовнице на Запада и Азия!
Ти си митичната световна столица
родена от селяшката фантазия.
Навярно твойта мъдрост е забравата.
Безпаметна, лекуваща, в недрата ти
водата мие черепи и храмове.
Обречени на теб – да бликнеш чакаме!
8.
Шумят липи, летят насън таксита.
Затворът вечер свети като храм.
Трамвай връхлита с хеви-метъл ритъм.
В панелен карцер влизам нощем сам.
Пиян отново, пея с дрезгав глас
забравената песен за Биляна.
Коя е тя? Съседите под нас
с точилка блъскат вече по тавана.
На гробището горе там, в Бояна,
един изровен череп под луната
ме гледа, моме хубава Биляно,
затръшват вихри есенни вратата...
Така е пуста тази стара черква!
Биляно моме, хубава Биляно...
Така е празен белият ти череп
с отнесена от ветровете памет.
Биляно, ти си череп под луната –
забравен, брулен днес от черен вятър.
Като пустинна ядрена планета
ти зееш горе в тръните и светиш...
Не, този не е черепът на Йорик.
Но не по-малко е за мит достоен.
Че също тъй не може да говори
и е забравил вече на кого е.
9.
О, София, обречен съм на теб!
Зад банята желeзната ти цица
пои ме неведнъж като хлапе
с водата на забрава лековита.
О, Блуднице, Исус Христос къде е?
Обичам те! И знам, че си светица.
Но кой ще те издигне и възпее?
Обича те тълпа алкохолици.
Вода не пия вече. Остарях
и пия бира – топла и прокиснала.
В Джамшидовата чаша що видях?
Мухи удавени. Не ми се мисли!
Аз плюя на класическия мит
за Царя, в чудотворна чаша вгледан.
Защото скоро сам ще бъда мит –
с един маркуч – там в моя дом последен.
Обречен съм докрай на този град.
За него вдигам чаша. Не Христовата,
не Огледалото на този свят –
аз вдигам просто чашата с отровата.
1986
СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ
Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня
Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата им
Снежен ореол сияе
над този празен град
Свято е световното семейство
Свята
свети самотата ни
Светът е свят.
КОЙ СЪНУВА МОЯ ЖИВОТ
На Георги Рупчев
Над кофи за боклук,
над пусти кални тротоари,
над мъката безпаметна на този
полунощен град, над мъката
се спуска древен вятър
и довява
на надеждата студените кристали.
Идват снеговете. Тракат
тъмните витрини срещу вятъра
и съска синя змийската реклама
над аптеката – хипнотизира ме,
хипнотизира ме сияйната змия на времето –
парализира мe
времето, което ни лекува
и убива.
Виждам –
горе в планината грее преспа –
тътнат тъмни пориви на вятъра,
лисици вият, светят жълти павилиони, в преспата
зеят пори – зреят
бездните на вцепененото съзнание....Аз виждам
и се смея....
срещу снеговете, срещу ледения вятър,
който насълзява изкълваните очи
се смея...зная
че тревата спи и чака
стоплена под снеговете.....Знай:
“когато обсадят челото ти четирсет зими”
вятърът на зимата е знак,
че скоро, много скоро
върху кухия ти череп ще расте тревата....
живата, отровната трева….
Снеговете
носят дъх на лято
и надежда –
дъх на искана,
изгубена любов....
Лятната трева
дъхти на сняг и пустота.....
И какво тогава ни остава?
Освен отново да чакаме
зимата.
Защото целта е в самото чакане.
Защото обещаното блаженство
е в самата мъка.
Защото Бог съществува
само в нашата вяра,
че съществува.
Аз чакам. Без да знам кого.
Аз виждам и не разбирам.
Животът може би наистина е сън.
Но кой така тревожно сънува
моя живот?
1982
